Текст книги "Мрежата"
Автор книги: Том Кланси
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 8 (всего у книги 18 страниц)
15
Вторник, 21.09.2010, по обяд
Куонтико
Тони Фиорела упражняваше за пореден път „семпок“ и „депок“ – движения, които позволяваха бързо да се придвижи от изправено в седнало положение и обратно, при това без да сваляш гарда. За тях се изискваха силни мускули и добро чувство за равновесие и тя се бе погрижила да ги включва колкото може по-често в обичайните си упражнения, за да може да ги отработи добре. В силат поначало бяха застъпени много „приземни“ техники и отскокът от седнала в изправена позиция беше от изключителна важност.
Упражненията бяха свързани с огромно натоварване в долната част на тялото и Тони вече дишаше тежко. Беше цялата обляна в пот, когато в тренировъчната зала се появи Джес Ръсел. Този път не се беше изтупал като преди – беше с кецове и избеляла черна тениска.
– Здрасти – махна й той.
– Здравейте мистър Ръсел.
– Моля ви, просто Ръсти.
– Здравей, Ръсти.
– А аз… как да ви наричам в залата? Имам предвид, какво е простото обръщение – сампай, сенсей или нещо такова.
– Гуру – отвърна тя.
Ръсти се усмихна невярващо.
– Индонезийската култура е свързана с тази на континента – обясни Тони. – Особено с някои хиндуистки традиции.
Ръсти се засмя и Тони на свой ред го погледна учудено.
– Само си представих физиономията на Харолд, като му кажа: „Днес ходих при моята гуру“. Сигурно ще попита: „Тя какво, да не те учи да медитираш?“. „Нищо подобно, братле, но който ще си има работа с нея, най-добре да си е прочел молитвата…“ Ха-ха-ха…
Тони също се засмя, но след малко попита, вече напълно сериозно:
– Сигурен ли си, че държиш да изучиш силат, Ръсти?
– Да, мадам, повече от сигурен съм. Пет години съм тренирал таекуондо и поназнайвам едно-друго, но досега не бях виждал нищо подобно… Това определено не беше шега работа…
– Добре тогава. Ще става въпрос за три неща – основа, ъгъл и лост. Както и за контрола върху централната линия – непосредствено пред тялото ти, а така също и пред тялото на противника. Тях ще трябва да се стремиш да овладееш. А сега ще ти покажа първата хватка „джуру“ и ще я упражним. Да започваме ли?
– Готов съм, мадам.
Вторник, 21.09.2010, по обяд
Куонтико
Когато Алекс Майкълс изобщо си правеше труда да обядва, предпочиташе да хапне нещо набързо в кабинета си. Даваше поръчката на секретарката си, а тя се обаждаше в деликатесния и оттам изпращаха храната пакетирана. Повечето от колегите му също бяха свикнали да си поръчват обяда оттам, но сега, след убийството на Дей, мерките за сигурност бяха по-строги и един от федералните агенти отнасяше списъка с поръчките в деликатесния и контролираше на място приготвянето на храната.
Майкълс обикновено си поръчваше картофена салата, сандвичи „Рубен“ и туршия с хрупкави краставички и много копър. А когато все пак му се приискаше да хапне нещо по-различно, отправяше се към новооткрития ресторант през няколко пресечки. Ако времето позволяваше, отиваше до там с триколката си – обичаше да върти педалите, особено в прохладен и в същото време слънчев ден като този. Алеята за велосипедисти минаваше през парка и въпреки че това определено не беше най-бързият начин за придвижване, винаги му доставяше огромно удоволствие.
Изминали бяха две седмици от смъртта на Дей, без да последва друг опит за атентат или някакъв инцидент и въпреки че все още всички бяха нащрек, вече не се налагаше бодигардовете да го придружават навсякъде и да го следват по петите.
Така че сега изпитваше нужда от глътка свеж въздух и малко усамотение. Преоблече се в спортен екип и слезе долу, където бяха оставени велосипедите. Триколката му беше струвала двуседмичното възнаграждение, но му носеше несравнимо с нищо усещане за безметежна волност и Алекс ни най-малко не съжаляваше за покупката си.
Нямаше слабост към бягането рано сутрин и на драго сърце си намираше оправдание да не направи задължителните няколко обиколки – беше преуморен или претрупан с работа… затова пък за нищо на света не би се отказал да направи едно кръгче с колелото, когато имаше тази възможност.
Яхна колелото, предвкусвайки удоволствието. Смяташе да продължи разходката – чувстваше се някак отпаднал и без тонус, имаше нужда да се пораздвижи. Не беше и кой знае колко гладен – може би щеше да пийне нещо, за да се поосвежи.
Въртеше педалите равномерно, но доста бързо – имаше чувството, че лети. Подмина няколко познати, излезли да потичат през обедната си почивка, и се изравни с привлекателна млада жена с яркочервен спортен екип, който подчертаваше тялото. Темпото й беше много добро – наистина изглеждаше в превъзходна форма. Подмина я, но лицето й не му беше познато. Нищо чудно – тук особено през обедната почивка идваха доста хора.
Въпреки чувствата, които все още изпитваше към жена си – към вече бившата си жена – Алекс от време на време усещаше липсата на нещо, което нито часовете усилена работа, нито изнурителните тренировки, нито любимите му автомобили можеха да заменят. Този копнеж понякога се проявяваше по-остро от обикновено…
Ето и сега при вида на младата жена Алекс почувства, че рано или късно ще трябва да се реши да опита отново… Да свали гарда и да се хвърли с главата надолу…
Все пак не беше монах.
Тръсна глава и ожесточено завъртя педалите, сякаш за да отпъди тази мисъл от главата си.
Алеята се виеше покрай шпалир от високи дървета, които вече бяха започнали да сменят цвета си. В далечината се мяркаха очертанията на офиси и административни сгради. Алекс беше развил доста добра скорост и кръвта му се беше раздвижила. Разходката си я биваше – беше го позагряла и сега чувстваше всяко мускулче от тялото си пълно с живот, заредено с енергия. Даде си дума да върти педалите колкото може по-често. Определено му се отразяваше добре.
Вторник, 21.09.2010, 12:09
Куонтико
След като набелязаната жертва я подмина, Селки забави темпото. Мъжът изглеждаше нормален във всяко отношение и сто на сто я беше забелязал, с този опънат по тялото червен клин. Дори да се беше зазяпал в задника й, нямаше никаква опасност – следващия път, когато се срещнеха, превъплъщението й щеше да е пълно.
Можеше да го убие още сега – стига да искаше. Можеше да извади миниатюрния револвер от раничката си и да натисне спусъка. А след това да се приближи и да стреля още веднъж – от упор. Алеята беше безлюдна, но дори и да се появеше някой – нека само се опиташе да я спре…
Щеше да е приключила с него, без да се церемони много-много. Спираше я само едно – такова убийство беше прекалено елементарно, без финес, без стил – много под нейната класа. Естествено, понякога се налагаше да се съобразява с желанието на клиента – жертвата да умре по особено мъчителен начин, да има много кръв (ако убийството трябваше да послужи за назидание на някои)…
А някои дори искаха веществено доказателство, че поръчката е изпълнена (я ухо, я пръст…). Имаше ги всякакви.
Добрите наемни убийци ликвидираха жертвата и се омитаха.
Но истинското предизвикателство беше да изпипаш нещата така, че на никой и през ум да не му мине, че е било извършено убийство. Единствено такова нещо би й донесло удовлетворение. Не беше получила никакви специални инструкции във връзка с това убийство и притежаваше неограничената свобода да го замисли по най-добрия начин. Можеше, да речем, да прилича на самоубийство, кой знае… Във всеки случай, щеше да е извършено безупречно.
Както винаги.
16
Сряда, 22.09.2010, 09:00
Вашингтон
Удари звънецът и Тайрън Хауард се присъедини към шумната тълпа ученици, изпълнили коридорите на гимназията. Пред очите му Шон Хюз, як негодник с врат на бик, блъсна едно момче изотзад. Момчето залитна и удари главата си в шкафовете. После се обърна и понечи да каже нещо, но като видя кой е насреща му, се отказа от тази идея.
Много правилно решение.
Самият Тайрън съзнателно забави ход, за да избегне срещата с Шон. Това приятелче беше цяла планина – с яки рамене и пилешки мозък. Беше повтарял два класа, независимо от летните курсове и частните учители, които родителите му намираха. По отношение на учението беше безнадежден случай, затова пък беше взел страха на съучениците си и на никой и през ум не би му минало да му се подиграва. Раздаваше ритници наляво и надясно и си беше спечелил прякор „Бронтозавъра“, въпреки че никой не би посмял да го нарече така в лицето.
– Бронтозавъра пак се е развихрил, а, Тай?
Тайрън се озърна и видя дребничкия Джими Джо. Джеймс Джоузеф Хатфийлд имаше млечнобяла, почти прозрачна кожа и носеше очила с дебели стъкла. Беше един от най-добрите компютърни „специалисти“ в гимназията и най-добрият приятел на тринайсетгодишния Тайрън.
– Охо, здрасти, Джими! Какво ново из мрежата?
– Какво ли не… – ухили се Джими. – А при теб какво ново, Тай?
– Знаеш ли, говорих с Джей Гридли. Той… има нужда от нашата помощ.
– От нашата помощ? Хайде бе!
– Без майтап. Някой се намесва в програмите и им създава много проблеми…
– Нищо ново под слънцето, братле.
– Не, казвам ти, този път нещата са сериозни. Търсят онова приятелче под дърво и камък…
– Хм – поклати глава Джими. – Ако Джей Гридли не може да се добере до него, право да ти кажа, не знам кой би могъл…
Тайрън замълча. Приятелят му имаше право.
– Е, не знам… Джей смята, че можем да му бъдем полезни… Току-виж се натъкнем на нещо.
– Добре де. Мога да проверя тук-таме… Да се поразровя… Имам връзка с едни приятелчета в Кибердържавата – компютрите им са страшно мощни. Ти не си ли мислил да се включиш в Кибердържавата?
– И да съм мислил, само си представям физиономията на баща ми, ако разбере…
– А, той и моят старец вдига пара, но местенцето си го бива… Както впрочем и идеята да работим съвместно с Джей Гридли.
– Знаех си, че… – разпалено започна Тайрън, полуизвърнат към приятеля си, но изведнъж се удари в някаква стена. О, не! Само това не! Пред него стоеше, заплашително изправен, Бронтозавъра.
– Къде зяпаш, мухльо!?
Тайрън стреснато отстъпи назад. Беше го загазил.
– Съжалявам, братле. – Беше съвсем искрен, но не вярваше да му се размине.
– О, значи съжаляваме… – процеди Бронтозавъра. – Белята ли си търсиш или какво?
Но в този миг покрай тях премина Беладона Райт, разпръсквайки ухание на неустоим парфюм.
Бронтозавъра изведнъж загуби и ума и дума и се загледа след нея. А наистина имаше какво да бъде видяно – късата поличка на Бела разкриваше достатъчно, направо да ти се замае главата. Тя беше най-хубавото момиче в гимназията – нямаше две мнения по въпроса. Динозавъра се влачеше след нея с изплезен език като кученце, но нямаше никакви шансове. Бела ходеше „сериозно“ с един още по-нагъл тип – Ле Мот Менгемето – капитан на отбора по борба. Бронтозавърът не можеше да стъпи на малкия му пръст. Когато веднъж Тео Хатчър се правеше на мъж и закачи нещо Бела, Ле Мот едва не го потроши – шест седмици след това Тео ходеше с гипсирана ръка. Бррр.
Междувременно Джими Джо хвана ръката на Тайрън и го задърпа.
– Ти докога смяташ да висиш тук? Имаме по-важна работа.
Този път му се размина. Направо не беше за вярване, че Бронтозавъра го остави да се измъкне. Но рано или късно пътищата им отново щяха да се пресекат и тогава…
Сряда, 22.09.2010, 06:00
Сан Диего
Ружьо не гледаше телевизия много-много, въпреки че понякога се заслушваше в международните новини – току-виж чуеше нещо за родината си. Така че и сега, докато си правеше кафето, телевизорът на хотелската стая тихичко бръмчеше.
Беше изкарал поредната безсънна нощ, населена от кошмари. Главата му тежеше, но нямаше смисъл тепърва да се опитва да заспи. Навремето в армията имаше един познат, който можеше да задреме във всяко едно положение – дори над канчето супа. Така си наваксваше донякъде системното недоспиване. Ружьо не притежаваше чак такива способности, затова пък беше свикнал да издържа с много малко сън. Понякога и два часа на денонощие му бяха достатъчни.
Отпи от блудкавата течност, която според хотелската управа минаваше за кафе, и се загледа разсеяно в екрана.
Някакви сектанти в Айдахо се бяха запалили в една ферма, очевидно с надеждата да се избавят от мъките на плътта. Ружьо поклати глава. Не знаеше какво е станало с душите им, но от плътта, поне според кадрите, не беше останало много.
Във Франция полицията беше опитала да разпръсне студентска демонстрация. Имаше сериозно пострадали, включително и двама, починали от раните си.
В Индия наводнение беше разрушило няколко села и отнело живота на повече от двеста души, без да броим свещените крави.
В Япония поредното земетресение беше причинило смъртта на най-малко стотина души, изровени засега изпод срутените сгради. Междувременно и един експресен влак беше излязъл от релсите по време на труса и полетял в пропастта…
За Чечения този път не споменаха нищо.
Но така или иначе след всичко чуто дотук се налагаше един-единствен извод – светът съвсем не беше безопасно място. Из цялото земно кълбо хората страдаха, скърбяха, гинеха в адски мъки или оплакваха своите близки.
В редките случаи, когато беше изпитал някакви угризения във връзка с онова, което вършеше, телевизията винаги му беше помагала отново да се настрои реалистично и философски. Какво толкова? Смъртта и страданията бяха част от ежедневието, следователно си бяха напълно в реда на нещата. И злото, което самият той причиняваше, бледнееше и се губеше на общия фон, беше само капка в морето.
В този миг предавателят му запиука. Поредната мокра поръчка? Крайно време беше. Бездействието определено не му се отразяваше добре.
Сряда, 22.09.2010, 16:45
Вашингтон
Гола, само с една хавлиена лента на главата, Селки седеше в малката си кухничка и оглеждаше бастунчето.
Проверяваше го за пукнатини и драскотини, след което щеше да го излъска до блясък. Вършеше това най-редовно – обичаше да поддържа инструментите си в безупречен вид, в края на краищата те вярно й служеха. Пък и бастунчето беше фина направа – работа на истински майстор. Притежаваше още няколко подобни – поръчани от същата фирма, и се гордееше с тях. Бастунчето беше от светла, жилава дървесина, леко закривено в единия край като човка на фламинго. Долният му край изглеждаше безобиден, със стандартния гумен накрайник – елегантна, напълно благоприлична вещ на възрастна дама.
И все пак това бастунче имаше двойник. Другото, прилично досущ на него, беше едва забележимо по-широко и заоблено в горния край. С него Селки обикаляше по улиците на квартала, а по-заостреното пазеше за специални случаи. Нямаше смисъл да привлича излишно вниманието на някое по-наблюдателно ченге. „Бабо-о, защо ти е толкова остро бастунчето?“
Бастунчето вече светеше отвсякъде и Селки зашляпа към кухнята, където окачваше манекена, върху който се упражняваше. Днес основната й прицелна точка щяха да бъдат коленете – много уязвимо място и затова важен елемент при нападението. Едно счупено коляно свеждаше шансовете на противника до минимум.
Селки пое дълбоко дъх и застана пред манекена в изходна позиция, с бастунчето в ръце. Обичаше да работи гола – това събуждаше някакъв първичен инстинкт у нея. Усмихна се – ако щорите не бяха спуснати, щеше да представлява твърде интересна гледка за някой любопитен съсед.
А сега… да освободи съзнанието си. Съсредоточи се… Така.
Завъртя бастунчето с привично движение, придърпа го към себе си и рязко го заби в мишената.
Действаше с хъс – това беше само една тренировка, но вече я имаше тръпката, инстинктът й на ловец вече се беше събудил, а Селки не познаваше по-вълнуващо усещане от това.
17
Понеделник, 27.09.2010, 15:00
Мейнтенон, Франция
Седнал в старата камбанария, Плеханов разглеждаше маузера, модел 1898 – истинско допотопно оръжие с тегло четири и половина килограма, което обаче стреляше надалеч, и то безупречно точно. Наистина изискваше малко повече време да се презареди, но това не представляваше проблем, щом, така или иначе, държеше противника на разстояние.
Камбанарията на малкото живописно селце беше най-високото място в цялата околност и позволяваше на Плеханов да следи придвижването на настъпващите армии. Американците се бяха включили във войната малко късничко, но вече бяха тук и сега събитията щяха да вземат друг обрат.
Напоследък валеше като из ведро и войските имаха известни затруднения с придвижването, но упорито продължаваха напред, газейки лепкавата кал.
Освен американци имаше и една сборна, интернационална част – руснаци, сърби, чеченци, корейци, японци, тайландци, китайци и индийци накуп.
Плеханов свали каската си – косата му беше залепнала от пот. Беше се вживял в сценария си и пет пари не даваше, че реалните исторически факти до голяма степен се разминаваха с него. Например страните от Изтока не бяха изпращали свои войници насам по време на Първата световна война, независимо от факта, че Япония и Китай са били съюзници на европейските сили, обединени срещу Германия. Да не говорим пък за корейци и тайландци – със сигурност кракът им не беше стъпвал тук. Както и на индийците, ако изключим някои случайно попаднали в британската армия бенгалски войници. Не се беше ровил в официалната документация за тези данни – нямаше смисъл да си губи времето с това. Но беше чел някъде за нахлуването на бенгалския набоб Сурай-ад-Даула в Калкута през 1757 г., по време на което били пленени 146 британци. Те били затворени във Форт Уилям, в тясно и задушно помещение, и когато на следващия ден ги освободили, само двадесет и трима от тях били все още живи. Останалите получили топлинен удар от непоносимата жега. Така че британци и бенгалци със сигурност са имали сметки за уреждане…
Не се разсейвай, старче, остави миналото… Съсредоточи се върху това, което става тук и сега. Положението и без това е достатъчно напечено.
Плеханов сложи каската си и се надигна. Зае удобна позиция зад прозорчето на кулата и опря маузера на перваза. Нямаше търпение да се включи по-активно в развоя на военните събития. Пулсът му се ускори – битката криеше за него очарование, истинска поезия.
Зареди пълнителя и се прицели в един доста пълен американски войник, който приличаше повече на зализан брокер от Уолстрийт и изглеждаше някак не на място тук. Въпреки монтирания телескоп задачата на Плеханов не беше никак лесна – целта му беше поне на двеста метра разстояние. Прицели се в главата – за по-сигурно. Пое дълбоко дъх, съсредоточи се максимално и натисна спусъка.
В това време в Ню Йорк един компютър, свързан с федералния резерв, изпращаше към всички терминали копия от идентификационните кодове на потребителите…
Готово. Улучил го беше в гърдите. Потърси следващата мишена – един руски офицер със сабя в ръка. Насочи мерника, затаи дъх, стреля… Така.
В Москва компютърната програма, отговаряща за статистиката на търговския баланс и връзката със страните от Европейската икономическа общност, изведнъж блокира и излезе от строя…
Ето го и корейския офицер начело на войниците си. Какво, приятелче, ще залегнеш или излизаш прикритие? Браво, точно така. Съжалявам, мистър Ким, и… сбогом.
В Сеул в заводите на „Ким Електроникс“ настъпи объркване в чиповете на основната компютърна мрежа, останало незабелязано от операторите, но достатъчно, за да разстрои производствения процес. Действието на вируса беше ограничено във времето, но щеше да увреди поне хиляда чипа и да причини достатъчно щети, превръщайки ги в електронни бомби с часовников механизъм…
Кой е следващият, господа? Индиецът, нали? Е, мистър Пенджаб, жалките ви опити да се скриете са предварително обречени…
В Бомбай компютърът, контролиращ движението по пътищата, изведнъж зацикли и светофарите на всички основни кръстовища в града светнаха зелено. Зелен стана сигналът и на влаковите прелези…
Оставаше му още един патрон. Трябваше да действа бързо, преди войниците да са се приближили. Вече си беше набелязал целта. Командирът на сиамската част беше насочил пистолета си към него и гърмеше като луд. Напразно. От такова разстояние не би могъл да го улучи, дори и да го виждаше. И все пак известна предпазливост не беше излишна. За да не го сполети съдбата на американския генерал Джон Сегуик, чиито последни думи били: „От такова разстояние не биха могли да улучат дори слон“. Плеханов се прицели. Стреля…
Тайландският министър-председател притежаваше забележителна колекция от порноснимки, повечето от които негови собствени и то, разбира се, не в компанията на съпругата му. Тази същата колекция незнайно как бе попаднала от персоналния му компютър в материалите на новинарските емисии и се появи на хиляди компютърни екрани в рубриката „Горещи новини от мрежата“.
Плеханов вдигна глава, отпусна маузера и се поразкърши. Цевта му още димеше. Долу, на стотина метра разстояние, цареше паника и противотанковите бойци се лутаха като мухи без глави в напразни опити да фиксират местонахождението на врага. Те стреляха залудо, напосоки – не заслужаваха да им обръща повече внимание. Беше свършил достатъчно работа. Нарами маузера и тръгна да слиза от кулата.
Понеделник, 27.09.2010, 08:11
Куонтико
Седнал зад волана на вайпъра, Джей Гридли поклати глава. Нещата ставаха все по-сериозни. Навсякъде из мрежата, откъдето беше минал, свиреха сирени, хвърчаха линейки и пожарни, святкаха бурканите на полицейски коли…
Пораженията бяха толкова много, че компютърните експерти просто не смогваха да възстановят щетите и да сложат ред във всеобщия хаос.
Настъпила беше криза от световен мащаб. Джей успяваше да се добере до местопроизшествията по най-бързия начин, легално или не, но онова, което видя, само затвърди съмненията му и никак не му хареса. Следите бяха неясни и отвеждаха в задънена улица, но почеркът беше един и същ – вече беше абсолютно сигурен. Каквото и да мислеха останалите компютърни оператори. Все още не можеше да идентифицира терориста, но знаеше, че в дъното на всичко е един-единствен човек. И щеше да го пипне.
Паркира вайпъра в една отбивка на магистралата Тайланд – Бирма. Край една смачкана, димяща лимузина стоеше репортер и усилено записваше нещо на портативния си компютърен бележник. Джей го позна – беше един негов далечен братовчед.
– Здрасти, Чуан. Какво ново?
– О, Джей, виж ти. Какво те води насам?
– Просто минавах…
– Разпускаш, значи… Още ли караш оня звяр? Как му беше името… гущер някакъв?
– Вайпър. Кой се е изпекъл така?
– Страшна работа, нали? Нашият скъп министър-председател. Някой е измъквал строго поверителна информация от персоналния му компютър и с кариерата му, така или иначе, е било свършено. Не знам кой и защо му е погодил такъв номер, но фактите бяха доста злепоставящи… Можеш ли да си представиш, точно по времето на спортните новини вместо репортаж от Световното футболно първенство в Бразилия на екрана се появява гол-голеничък кой мислиш? Нашият многоуважаван министър-председател в компанията на някаква сладурана, истинска професионалистка между впрочем… Все още не е станало ясно по какъв начин са били подменени кадрите, но фактите са си факти. Такива ми ти работи, братовчед… А, исках да те питам – бил ли си някога в Киберзоната, имам предвид не виртуалната, а онази, другата?
Ставаше въпрос за един район на територията на Малайзия, известен като Мултимедийния коридор. Създаден през 1997 г., той се простираше южно от Куала Лумпур и разполагаше със собствено летище, както и със своя столица – Путраджая.
– Само веднъж, за няколко дни, преди около година… – отвърна Джей. – Наистина невероятно място.
– Казват, че програмистите на Кибердържавата били от там.
– Така ли? Ако е вярно, това е нещо ново за мен. Доскоро никой не знаеше кои са те всъщност.
– Е, не знам. Поне така дочух. Е, трябва да вървя да напиша статията.
– Вашият министър-председател не е извадил късмет.
– Определено. Още повече, че тук не е Америка и на нито един политик подобен скандал няма да му се размине безнаказано. Тук хората държат на семейните ценности. А има и друго… Братът на съпругата на министъра беше един от босовете на подземния свят и синовете му още колят и бесят… Предполагам, че няма да им се понрави ситуацията, в която е била поставена леля им, и ще потърсят сметка на виновника. Не бих искал да съм на негово място, бога ми, но ако бях, щях да изтегля парите си от швейцарската банка и да замина на другия край на света, със сменена самоличност при това… А за по-сигурно щях да се подложа и на пластична хирургия.
– Странно… – поклати глава Джей. – Как ли са се добрали до тези компрометиращи снимки? Със сигурност защитната програма на компютъра му е била доста добра…
– Да, би трябвало, нали? И все пак някой го е направил… Е, Джей, аз тръгвам. Доскоро!
– Доскоро, Чуани!
След като братовчед му си тръгна, Джей се опита да подреди мислите в главата си и да свърже случилото се с предшестващите събития, сякаш сглобяваше парче по парче причудлива мозайка. Тайланд щеше да има нов министър-председател, но какво следваше от това? Очевидно оня проклетник подбираше жертвите си и обмисляше много внимателно всеки свой ход, следователно целеше нещо, но какво? Какво?
Рано или късно щеше да намери отговора, а сега беше време да се връща. Шефът сигурно вече нямаше търпение да чуе последните новини.
А кой знае, може би всеки момент предстоеше да се случи още нещо?
Не след дълго се наложи рязко да удари спирачки. Ето на. Не се беше излъгал.
По дяволите!
– Алекс, би ли дошъл да погледнеш нещо?
Алекс въпросително погледна застаналата на прага Тони.
– В залата за конференции… – добави тя.
Алекс я последва. На големия екран в залата течаха новините на CNN и той чу гласа на говорителя:
– … Бомбай, Индия – столицата на Махараира и главен икономически център на Западна Индия. Този град с хилядолетна култура, разположен на брега на Арабско море, има осемнайсет милиона жители, повечето от които тънат в мизерия…
Камерата показваше кадри от града. Архивни кадри, от птичи поглед.
Майкълс вдигна вежди очаквателно. Тони искаше да му каже нещо, но какво?
– Чакай малко. – Кимна тя, доловила нетърпението му. – Сега ще чуеш.
– … И все пак, благодарение на модернизацията, поне част от Бомбай вече е в двайсет и първия век – продължаваше репортажът. – Но модернизацията днес показа и другото си лице…
Образът на екрана се смени и Алекс видя останките на два автобуса, сблъскали се на едно кръстовище, както и един преобърнат камион, около който се търкаляха разпилени плодове. Спасителна бригада измъкваше обезобразените, окървавени тела, а други лежаха насред улицата, захвърлени като счупени играчки. Едно момченце седеше на бордюра и гледаше безжизненото тяло на млада жена, по всяка вероятност – неговата майка.
– В целия град светофарите изведнъж са светнали зелено, в резултат на някакво объркване в компютъра… – обясняваше говорителят.
Появи се друг кадър. Отново кръстовище, този път с десетки коли, ударили се една в друга. Повечето от колите се бяха запалили и изведнъж последва такъв силен взрив, че операторът беше отхвърлен назад.
Последваха още снимки. Все същото – коли, камиони, мотори, направени на пихтия… Гласът на репортера звучеше напрегнато, развълнувано:
– Убитите във верижната катастрофа на Крайморския булевард са най-малко петдесет, но още стотици са ранени, а като цяло броят на жертвите в различните райони на града надвишава шестстотин.
Последваха нови ужасяващи кадри – камиони, влакове, самолети – обгърнати в пламъци. И човешки останки… А репортажът продължаваше:
– Движението в града е напълно блокирано и достъпът е възможен единствено по въздуха, но според последните новини въздушният контрол също е пострадал сериозно. Виждате горящи останки на самолет с японски туристи, взривен при сблъсъка с гигантския базалтов монумент, известен като Портата на Индия. Няма нито един оцелял от двадесет и четиримата пътници на борда, а са пострадали и десетки индийци, намиращи се в района на катастрофата. По непотвърдени засега данни се е разбил и самолет на индийските въздушни линии с двеста шейсет и осем пътници на борда…
– Господи – промълви Алекс. – Не ми казвай кой е в дъното на всичко това…
– Нашият човек – кимна Тони. Чертите й се бяха изопнали.
– Но какво цели?
– Точно това се опитва да установи Джей. Сериозно се е заел да разплете случая. Но все още е рано да се твърди нещо определено…
Майкълс прехапа устни, все още взрян в екрана. Господи, имаха работа с луд човек… Луд и много опасен. Трябваше да се доберат до него, преди да е станало твърде късно.
