Текст книги "Мрежата"
Автор книги: Том Кланси
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 18 страниц)
3
Сряда, 08.09.2010, 11:19
Грозни, Чечения
Владимир Плеханов изтри праха, който все се натрупваше от вътрешната страна на прозореца. Този ситен прах като че ли беше навсякъде – въпреки климатичната инсталация и ежедневните усилия на чистачката. Помнеше го още от времето, когато се стелеше във вид на сажди от крематориумите – пепел от изгорените тела на руските пленници. Но това беше отдавна, преди двайсетина години… С течение на времето все повече се отдаваше на спомени и нищо чудно – все пак беше на шейсет, въпреки че още кроеше смели планове за бъдещето.
Погледна навън през прозореца – гледката си я биваше. Офисът му беше на шестия етаж в компютърния отдел на бившия научен институт, понастоящем военен щаб. От прозореца си Плеханов виждаше новия мост над река Сунжа и огромния тръбопровод Макхакала, който пренасяше черното злато до танкерите в Каспийско море. В далечината се забелязваха и казармите, в които е служил Толстой като млад, а над тях се извисяваха величествените Кавказки планини.
Изобщо градът не беше лош… Разположен сред красива местност и неособено голям, въпреки че тук живееше почти половината население на страната.
Нефтът все още беше най-голямото богатство на страната, въпреки че вече беше на изчерпване. Пламъците на рафинерията горяха ден и нощ и в небето се стелеше черен дим, но не беше далеч денят, когато Чечения щеше да се лиши от своя най-съществен промишлен отрасъл… И тогава щеше да удари неговият час. Той, Владимир Плеханов, щеше да спаси страната си. Да, страната си, защото, въпреки че беше роден руснак, смяташе Чечения за своя родина.
Телефонният сигнал на компютъра стресна размечталия се Плеханов. Той затвори вратата между кабинета си и стаята на секретарката и се наведе над компютъра:
– Включи звукозаглушителите!
– Командата е изпълнена – докладва след малко компютърът.
Плеханов кимна.
– Да? – запита на английски. Системата за сигурност работеше перфектно – собственоръчно се беше погрижил за това. Нямаше начин този разговор да бъде засечен и подслушан. Може би единствено специалисти на Мрежата, но на тях сега не им беше до това… Плеханов се подсмихна. Все пак предпочиташе да говори на английски, защото секретарката му, Саша, не разбираше този език.
– Поръчката е готова – докладва нечий глас от хиляди километри разстояние. Гласът на Михаил Ружьо, един от най-верните му и изпитани хора, малко краен наистина, но вещ в занаята.
– Чудесно. Много разчитах на това. Имаше ли някакъв проблем?
– Николас реши да… напусне…
– Така ли? Жалко наистина… Беше добър работник. А уредихте ли преместването на новото място?
– Да, всичко е уредено.
– Добре.
Въпреки че линията беше дълбоко законспирирана, старите навици от спецслужбите бяха в сила. Плеханов беше на мнение, че малко повече предпазливост не е навредила никому. Знаеше, че хората му се укриват в Сан Франциско, така че всяко допълнително уточняване беше излишно. А ако някой прекалено любопитен компютърен гений си навреше носа в техния разговор и успееше по чудо да го разшифрова, щеше да остане разочарован – пълна скука.
Плеханов се канеше да прекъсне връзката, но съобрази, че е редно да похвали хората си за добре свършената работа. Възнаграждението си е възнаграждение, но добрият шеф знае, че от време на време трябва да показва на работниците си, че забелязва усърдието им.
– Предай на всички моите благодарности – добави той. – Справихте се отлично.
– Благодаря, шефе.
Плеханов приключи разговора и се облегна назад с доволно изражение. Всичко се развиваше по план. Изпълнението на грандиозния му сценарий беше започнало.
Натисна копчето на интеркома пред себе си. Никакъв сигнал. Опита отново. Пак нищо. Въздъхна. Отново повреда, за кой ли път вече. Човекът, тръгнал да завладява света, беше принуден да използва допотопно офис оборудване. Срамота. Поклати глава, твърдо решен да сложи край на това.
После стана и отиде да си поръча чаша чай.
Сряда, 08.09.2010, 07:17
Вашингтон
Александър Майкълс се почувства малко по-добре. Докато пътуваха към авеню „Пенсилвания“, той прелисти за последен път доклада си, за да набележи основните пунктове. Колата му беше ескортирана отпред и отзад от правителствени автомобили с тъмни стъкла, а бодигардовете бяха в пълна бойна готовност. Протоколът го изискваше при екзекуция на висш държавен служител. Това бяха обичайните мерки за сигурност още от времето на президента Линкълн. Повечето хора нямаха представа, че президентът не е бил единствената набелязана жертва.
В качеството си на пръв помощник на Стив Дей Майкълс беше посещавал Белия дом неколкократно. Но сега за пръв път, поради тази злощастна случайност, той щеше да бъде главното действащо лице. Записките му бяха подръка, систематизирани и копирани на малък диск, скрит в куфарче с шифър. Дискът щеше да бъде разчетен от компютрите на Белия дом, а ако междувременно с Алекс се случеше нещо, всеки, който имаше неблагоразумието да се опита да отвори куфарчето, без да знае шифъра, щеше да хвръкне във въздуха.
Белият дом разполагаше със специална компютърна мрежа без външен достъп, както и с най-съвършените антивирусни програми, така че въведената информация беше на възможно най-сигурното място.
Алекс беше изпил огромно количество кафе, но въпреки това усещаше главата си замаяна и единственото, което му се искаше в този момент, беше да спи непробудно цяла седмица. И никой да не го закача.
Вивът му изписука.
– Да?
– Алекс? Готово ли е всичко?
Директорът.
– Да, сър. Ще бъда там след около пет минути.
– Има ли нещо ново?
– Засега не.
– Добре. До скоро.
Междувременно бяха стигнали до Уест Гейт и Алекс слезе, за да бъде проверен от свръхмодерните скенери и детектори. След което се идентифицира и получи пропуск. Срещата с президента щеше да се проведе в старата част на сградата, в залата под Овалния кабинет.
Слезе с асансьора един етаж по-долу и отново мина през проверка. В коридора дежуреха и трима агенти от тайните служби. Алекс познаваше двама от тях и им кимна.
– Добро утро, командир Майкълс – поздрави го единият.
– Как си, Брус?
Още не можеше да свикне с новото обръщение и се чувстваше малко неловко. По дяволите, изобщо не беше искал това повишение. Не и на тази цена. Но поне шансовете да се добере до убийците на Дей сега бяха по-големи.
Последна проверка – отпечатък от пръст върху скенера – и беше допуснат до заседателната зала. Там вече го очакваха.
Директорът Карвър беше заел мястото си край овалната маса и отпиваше от кафето си. От лявата му страна беше седнал Шелдън Рийд – заместник-директор на Националната служба за сигурност. Отстрани, до помощната масичка, седеше секретарка на средна възраст със стенографски тефтер. На масичката имаше и записващо устройство, което още не беше включено. Една униформена служителка разнасяше кана димящо кафе. До всяка от чашите имаше папка с копие от доклада на Майкълс.
Карвър му кимна и го покани с жест да седне до него.
В този миг в залата влезе и президентът, придружен от Джесъл Леон – неговата дясна ръка.
– Добро утро, дами и господа. Програмата ми за днес е доста натоварена, така че ще ви помоля да се залавяме за работа. Уолт, имаш думата.
– Господин президент, около полунощ е бил убит Стив Дей, главнокомандващ Мрежата на ФБР. Междувременно упълномощих Алекс Майкълс, неговия заместник, да поеме функциите му. Той ще ви изложи по-подробно случилото се.
– Добре, нека го чуем. – В гласа на президента се долавяше известно напрежение. Може би поради възможността той да е следващата набелязана жертва.
Майкълс си пое дълбоко дъх и се отправи към компютъра. Извади диска от куфарчето си и го подаде на секретарката. Тя го вкара в компютъра, включи антивирусния скенер и се обърна към Алекс:
– Вече можете да дадете команда.
– Благодаря. Моля, първи кадър.
Чу се щракването на холографния прожектор и на средата на масата се появи триизмерното изображение на мястото на действието, заснето от хеликоптер.
Майкълс започна методично да излага фактите – взрива, нападението, жертвите, изчезналия труп на един от нападателите. Докато говореше, компютърът сменяше холографните изображения. След няколко минути Алекс огледа аудиторията и запита:
– Има ли някакви въпроси?
Президентът имаше:
– Охраната забелязала ли е необичайно… раздвижване около някой от висшите държавни служители?
Въпрос, който се налагаше от само себе си – кой ще е следващата жертва?
– Не, сър, засега не е забелязано.
– И… нито една терористична организация все още не е поела отговорността?
– Не, господин президент.
– Разполагате ли с информация за взривните устройства? – запита Рийд. Той също звучеше обезпокоен – очевидно съзнаваше цялата сериозност на положението.
– Бомбата под капака на канализацията е била американска противотанкова мина, от онези, използвани в Ирак по време на войната в Залива. Вероятно е била закупена на черно. На вратата на автомобила пък е била поставена малка военноморска мина, произведена в Израел преди около пет години. Не разполагаме с отпечатъци, нито с остатъци от ДНК върху изстреляните патрони. А те самите са деветмилиметрови, подходящи за стрелба с пистолет или автомат. И двата вида оръжие се били използвани.
– Колкото до самите оръжия… те вероятно вече са на дъното на океана – подхвърли Рийд.
– Е, значи това са фактите, с които разполагаме – обади се президентът. – А кои са… предполагаемите извършители? И кои според вас са следващите жертви в техния списък?
– Компютър, моля, дванайсети кадър. – Майкълс се обърна към събраните в залата мъже и поясни: – Това са архивни кадри на ФБР. Заснето е мястото, където миналия септември е бил убит Томас О’Рурк – Червения Томас. Убийството е извършено в Ню Йорк по много сходен начин. Под лимузината на ирландците избухва бомба, вратите са взривени с мини. О’Рурк и бодигардовете му са простреляни с деветмилиметров пистолет и автомати.
– А има ли и други подобни убийства? – запита президентът.
– Да, сър. Убийството на Джоузеф ди Амато, мафиот, в Ню Орлиънс миналия декември и на Питър Хайцман в Ню Йорк през февруари. Отделът за борба с организираната престъпност смята, че убийствата са били поръчани от Рей Геналони, кръстник на петте нюйоркски фамилии, но разследването все още е в ход.
– С други думи, не разполагаме с нищо конкретно – обобщи Рийд.
– С нищо, което съдебните инстанции биха приели като доказателство. Знаете как е…
– И все пак можем ли да смятаме, че и тук е замесена мафията, а не някоя терористична организация? – запита президентът.
– Поне така изглежда на пръв поглед – замислено отговори Майкълс.
Карвър се изкашля.
– Мога ли да кажа две думи?
Майкълс кимна облекчено.
– Командирът Дей оглавяваше Отдела за борба с организираната престъпност към ФБР от няколко години. В течение на този период много от водещите фигури на нюйоркските пет фамилии бяха арестувани, повечето от тях осъдени и прибрани в затвора. Бащата на Геналони, както и големият му брат в момента са зад решетките. Така че… смъртта на Дей е добра за мафията. Те, както е известно, са доста злопаметни…
– Забавят, но не забравят – мрачно кимна президентът. – Съвсем в сицилиански стил.
Тревогата му се беше поразсеяла. С него мафията нямаше сметки за уреждане.
Той погледна часовника си.
– Е, господа, съжалявам, но ще ви оставя. Както ви казах, за днес имам още няколко неотложни ангажимента. Ще ви помоля да ме държите в течение.
И президентът, следван от мистър Рийд, излезе от залата.
Карвър се приближи до Майкълс.
– Е, не беше чак толкова страшно, нали?
– Не, сър, не беше.
– Е, добре. Значи пускаме опашки след Геналони. Ще бъде наблюдаван денонощно, във всеки един момент. Бих искал и твоите хора да се поразровят…
– Дадено.
– И… президентът даде да се разбере, че държи в най-скоро време да сме наясно със случая. Ще направим всичко възможно, нали?
– Да, сър.
– Тогава да се залавяме за работа. Искам ежедневно да бъда осведомяван за хода на разследването. Имаш ли някакви въпроси?
– Не, сър.
– Добре, командир Майкълс. Разчитам на теб.
Едва в колата на път за вкъщи Майкълс се почувства по-добре. Контактът с хора от върхушката беше свързан за него с огромно напрежение. Предпочиташе да води някое разследване, да съпоставя фактите, да обучава нови агенти – там се чувстваше в свои води. Във висшите сфери човек трябваше да внимава – една непредпазливо изречена дума – и с кариерата ти е свършено. Е, сега освен клетвата, която беше дал пред себе си, че ще открие убийците на Дей, имаше и височайша заповед: да го стори колкото може по-скоро.
Какво пък, точно това възнамеряваше да направи.
4
Сряда, 08.09.2010, 09:30
Куонтико, Вирджиния
В гимнастическия салон, където Тони Фиорела упражняваше своите джуру-хватки, влязоха двама младоци от новите попълнения на ФБР. В салона вече имаше десетина души, които вдигаха тежести, въртяха педалите или блъскаха боксовата круша. Повечето от тях бяха редовни посетители или спортни инструктори към ФБР. Новаците си личаха отдалеч – влизаха в тренировъчната зала наперено, все едно светът беше техен. Те запазваха вида си на врели и кипели и по време на тренировките, от което човек го напушваше смях, но Тони по принцип рядко им обръщаше внимание.
Тя смени позицията си, като пренесе тежестта на десния си крак, изнесен напред със свито коляно. После вдигна двете си ръце и описа дъгообразно движение отляво надясно, предпазвайки центъра. Изведнъж рязко изстреля десния си лакът нагоре, сякаш се целеше в главата на невидим противник. Пресрещна лакътя си с лява ръка, за да симулира удар, после плъзна лявата си ръка под дясната, за да отбие ответния удар и завърши с два последователни замаха вдясно, и вляво.
Това беше първата хватка „джуру“ – съвсем проста на пръв поглед.
Единият от новаците – висок, мускулест младеж в сини шорти и тениска, хвърли поглед към Тони и, развеселен, прошушна нещо на приятеля си. Другият, нисък и набит, кимна в отговор и се засмя.
Тони невъзмутимо изнесе напред левия си крак и отработи движенията огледално, в същата последователност.
Смъртта на Дей я беше разтърсила повече, отколкото предполагаше, а се тревожеше и за Алекс. Беше дошла в тренировъчната зала, защото имаше чувството, че главата й ще се пръсне. Опитваше се да изгори натрупаното напрежение, все още безуспешно, и не беше настроена за шегички.
Завърши цикъла, завъртя се кръгом и разигра втората хватка „джуру“. Те бяха общо осем на брой, а имаше и още толкова „самбута“ – вече в по-разгърната форма. Но те бяха в основата на множество бойни техники.
Крачун и Малчо, както мислено ги нарече Тони, подскачаха един срещу друг, разменяйки си боксови удари. Тя ги наблюдаваше с периферното си зрение, въпреки че нейната гуру би я смъмрила за недостатъчно добрата концентрация. Крачун се целеше предимно в главата, а Малчо гърлено подвикваше в стил „карате“, докато парираше ударите му.
Кикбоксът на Крачун беше в корейски стил, а този на Малчо – от японската школа. Общо взето, средна работа, въпреки че Крачун беше малко по-добър. Той обаче преиграваше също като в слаб екшън. Точно сега например направи задна ножица с такова самодоволно изражение, че Тони не успя да сдържи усмивката си.
Това не му убягна и той се извърна към нея:
– Е, мадам, виждам, че се забавлявате?
Мадам. Хм. Имаше силен южняшки акцент. Алабама или може би Мисисипи. Не можеше да се отрече, че му беше дала повод да се държи троснато. Винаги когато наблюдаваше някое от другите източни бойни изкуства, Тони осъзнаваше предимствата на стила, който самата тя владееше. Това обаче не й даваше право да демонстрира превъзходство.
Тони довърши хватката си и отвърна:
– Не се смеех на вас.
– Нима? Стори ми се, че бяхте заинтригувана от стила ми?
Нещо в тона му я подразни.
– Не – отвърна, този път напълно искрено. – Нямаше нищо интригуващо.
Редом с младока изглеждаше дребничка и погледнато отстрани, си търсеше белята. Това сигурно си беше помислил и партньорът му, защото побърза да се намеси:
– Приятелят ми има черен колан.
Тони изобщо не изглеждаше впечатлена. Тя се извърна, решена да приключи този разговор, но Малчо добави:
– Би могъл да те понаучи на едно-друго.
– Без съмнение – сухо отвърна Тони. „Какво не бива да се прави.“ Но това последното реши да им го спести. Взе си кърпата и тръгна към банята. Нямаше смисъл да продължава. С концентрацията й за днес беше свършено. Двамата младоци щяха да продължат да я разсейват с перченето си.
Тони въздъхна. Влизаше им в положението. Беше израсла, заобиколена от половин дузина братя и братовчеди, и знаеше как стоят нещата. За всичко беше виновен тестостеронът.
Изобщо възмъжаването не е лесна работа. Не трябваше да ги дразни и допълнително да усложнява нещата, укори се тя, вече с гръб към младоците.
– Тръгваш ли си вече? Нямаш ли още някоя танцова стъпка за показване? – подхвърли след нея Крачун и двамата младоци се захилиха.
„Танцова стъпка“. Горките заблудени хлапета.
– Това са хватки „джуру“ – обясни Тони през рамо. – От стила „Пукулан Пенджак Силат Букти Негара-Серак“.
– Звучи като китайска манджа с много сос – прихна Крачун. – А имаш ли… колан или нещо такова?
– Не, в този стил няма колани, а само ученици и учители, гуру. Аз все още се уча.
– Е – сви рамене Крачун. – Звучи забавно.
Забавно. Тони само се усмихна. Беше свикнала да проявява снизхождение към мъжете. Беше се наслушала на какви ли не коментари по свой адрес и й се беше налагало да ги преглътне. Заемаше един от високите постове в ЦРУ, а беше само на двайсет и седем. Хм… Жена. Хм… Италианка. Хм… В най-добрия случай не минаваше без някой виц. Понякога се чудеше кое кара мъжете да се държат така. Не всички, разбира се, и слава богу, не през цялото време, но все пак… Понякога беше доста изнервящо.
Ето сега например. Може би ако беше в по-добро настроение, щеше само да се усмихне и да махне с ръка. Не си струваше и да се връзваш… Но сега и без това беше напушена. След тази кошмарна нощ малко й трябваше, за да пламне фитилът.
– Тъкмо обратното – задоволи се да възрази. – Изобщо не е забавно. Освен ако не гледаш повърхностно на нещата…
– Моля? – изгледа я удивено Крачун. Усмивката беше изчезнала от лицето му.
– Лошо ли се изразих? – запита Тони с меденосладък гласец.
– Вижте какво, мадам, няма смисъл да се заяждаме…
– Съвършено вярно. Значи имаш черен колан, нали така?
– Точно така.
– Тогава, ето какво… Защо не се опиташ да ме удариш? Ще бъде забавно, уверявам те.
Двамата младоци се спогледаха. Крачун се колебаеше и имаше своите основания за това. Дори да успееше да я удари, изпадаше в ситуацията на грубиян, злоупотребил със силата си. А ако не успееше, върху мъжествеността му щеше да бъде нанесен съкрушителен удар.
– Не мисля така, мадам. Не си струва да опитваме. Не бих искал да ви нараня…
– Не се безпокой за това – увери го тя. – Няма да го допусна.
Не беше избрала най-подходящия момент да демонстрира уменията си и нейната гуру не би одобрила идеята й да предизвика младока, но връщане назад нямаше. Нямаше да пропусне възможността да му натрие носа. Той сам си го търсеше с тази своя самоувереност на мачо от Юга.
– Какво пък – намеси се Малчо. – Можеш да й покажеш няколко хватки, без да я удряш прекалено силно…
Крачун се ухили. Удаваше му се възможност да покаже какво може, а това не беше за изпускане.
– Дадено, мадам. Щом настоявате.
Той спря пред нея, поклони се и зае позиция.
– Готова ли сте?
Тони кимна и прехапа устни, за да не се разсмее.
Младокът беше бърз и доста съобразителен. Този път беше изоставил перченето. Отскочи назад и насочи удара си към гръдния й кош. Беше добър удар, отработен, и в същото време нямаше да я нарани сериозно, ако не успееше да го отклони. С лявата ръка беше готов да се предпази от ответен удар.
Отлична техника.
Вероятно очакваше, че Тони ще парира удара, но тя имаше друго наум – смяташе да му приложи няколко хватки от силат. Разтвори ръце и блокира атаката му, пристъпи напред с ляв крак и му нанесе светкавичен удар в ребрата с десен лакът. Гръдният му кош глухо изкънтя.
Изкара му ангелите, но младокът се окопити доста бързо.
Тони отново зае позиция.
Лявата й ръка приклещи рамото му, а с дясната го удари косо през лицето. Пристъпи напред, изведнъж се сниши, придърпвайки рамото му. Удар – и главата му отново политна назад. Техниката беше проста, но ефективна – база, ъгъл, лост. И отново – в същата последователност. Три основни етапа. Тони ги беше отработила до съвършенство.
Крачун се просна по гръб като подкосен. Тони не беше свършила, но предпочете да спре дотук. Отстъпи две крачки назад. Не искаше да го наранява.
Беше го сложила на мястото му за по-малко от пет секунди.
– Кучка! – процеди Крачун, надигна се и отново се насочи към нея.
Е, поне вече не я наричаше „мадам“.
Сигурно й беше подготвил цяла серия от ефектни удари – крошета, подскоци, махове и фалшиви атаки, преди финалния съкрушителен удар. Всичко това при положение, че Тони стоеше със скръстени ръце и го оставеше да си свърши работата. Тя обаче не възнамеряваше да го остави.
Успя да блокира лявото му кроше, приклещи с две ръце ръката му над лакътя, извъртя се, отпусна се на коляно, накара го да загуби опорната си точка и го прекатури. Крачун очевидно още не беше овладял изкуството да пада и се стовари с цялата си тежест, като при това си изкара и въздуха.
Тони му беше приложила първа „джуру“ хватка. Нямаше смисъл да усложнява нещата.
Изправи се и зае позиция в очакване на поредната му атака, в случай че още си го търсеше.
Този път Крачун се оказа достатъчно благоразумен и разпери ръце в знак на капитулация.
Тони си помисли с известно задоволство, че го беше сложила на мястото му. Избърса челото си с ръка и изведнъж усети нечий прикован в нея поглед.
Озърна се. Алекс Майкълс, облегнат на стената, я наблюдаваше с неподвижен интерес.
Той се приближи към нея и Тони на свой ред се възхити на добрата му форма. Нищо чудно – Алекс пробягваше по няколко мили почти всеки ден. Редовно работеше и върху мускулите си, но предпочиташе уредите в гимнастическата зала пред боксовите схватки, въпреки че, ако се наложеше, и тогава не би се посрамил. Докато гледаше обаче как Тони подмята онова яко момче, дълго като върлина, си помисли, че за пръв път вижда нещо подобно и не би искал да й излезе насреща.
Усмихна й се.
– Беше направо изключителна. Кой те е научил да се биеш така?
– Кой ли? Една стара индонезийка, Сюзън де Биърс. Живееше в квартала. Съпругът й беше починал и тя с часове седеше на стълбите и пушеше с луличката си. Бях около тринайсетгодишна, когато станах свидетел на интересна случка… Четирима гангстери, също от квартала, решиха, че си е избрала хубаво местенце, и й казаха да се разкара оттам. Тя се надигна, но не достатъчно бързо според тях и единият реши да й даде начален тласък с един ритник…
Тони се усмихна и продължи:
– Разбираш ли, Алекс, тези момчета бяха здравеняци, имаха ножове и се смятаха за недосегаеми… Аз бях от другата страна на улицата, чаках автобуса и видях с очите си какво се случи, иначе нямаше да повярвам. Тази сбръчкана, отпусната старица, която при това пушеше като комин, се развъртя и ги натръшка и четиримата за по-малко от петнайсет секунди. Справи се с тях, без да й мигне окото, а ако искаше, можеше да ги довърши, сигурна съм. Тогава реших, че бих искала да ме научи и аз да се бия така… След няколко дни събрах кураж и отидох при нея. Тя ме изслуша и само се усмихна. Съгласна беше. Обучавах се при нея няколко години – докато завърших колежа и заминах за Вашингтон. Но и досега, винаги когато се връщам у дома, тренирам с нея.
– Тя трябва да е вече на възраст… – удивено отбеляза Алекс.
– Скоро навърши осемдесет и две. Но още я бива.
– Наистина забележително…
– Всяко движение в стила, на който тя ме обучи, е разчетено с математическа точност. Всичко е удивително просто и изчистено – „лост“, „ъгъл“ и отново изходна позиция. Разчита се на добрата техника, не на мускулите, за да се справиш дори и в случай, че противникът е многоброен и по-силен физически. Не са много жените, които владеят това бойно изкуство във всичките му тънкости, но моята гуру е била обучавана от съпруга си – той пътувал много и държал тя да владее някакво средство за самозащита… Ама че се разприказвах! Защо ли те занимавам с всичко това – ти си компютърен гений – на светлинни години от древните бойни изкуства…
– Напротив, интересно ми е… А има ли нещо общо между този стил и джудото например? Или бокса?
– Е, добре… Повечето бойни изкуства са възникнали в страни с високоразвита цивилизация и са ориентирани към духовното – китайското кунгфу например, корейското таекуондо, японското жиу-жицу… Грубите, брутални хватки в тях са били облагородявани в течение на стотици години. Да причиниш смъртта на противника си дори при самозащита, се е смятало за проява на лош вкус… Което, разбира се, не означава, че хората, които владеят до съвършенство някой от тези стилове, трябва да бъдат подценявани. Един добър каратист като нищо може да ти свали главата от раменете, ако не знаеш как да го спреш…
– Усещам, че има едно „но“… – усмихна се Алекс.
– Говорех за „цивилизованите“, духовно ориентирани бойни изкуства. Но… това не важи за силат. Този стил е възникнал в джунглите на Индонезия преди не повече от три поколения. Той е див и безпощаден, а философията му се свежда до един-единствен закон: „Убий, за да не бъдеш убит“. Хватките му, както сам разбираш, са смъртоносни, просъществували на принципа на естествения подбор – предават се от оцелелите, значи вършат работа…
Алекс я слушаше с нарастващ интерес.
– Това, което преди малко видя, беше Букти – най-простичките хватки. В сравнение с тях Серак е висш пилотаж, цяло изкуство. В него например се използват тояжки, ножове, саби и какво ли още не…
– Виж ти, какво се криело в миловидната главица на едно италианско момиче от Бронкс… Трябва да внимавам с теб…
– Така е… – засмя се Тони. – Вече си предупреден… Е, какво ново? Едва ли си дошъл само за да се полюбуваш на техниката ми.
– Дойдох по работа – отвърна Алекс, който в този момент действително й се любуваше. – Възникна още един проблем. Някой току-що е вдигнал във въздуха главния сървър на нашия клон във Франкфурт.
– Имаш предвид седалището на ЦРУ?
– Точно така.
Тони знаеше, че ЦРУ и Мрежата са тясно свързани. Те често си правеха взаимни услуги и сега, естествено, се очакваше компютърните специалисти от Мрежата да реагират незабавно.
– Ще си взема душ и тръгвам веднага…
– Добре. Ще те изчакам.
