Текст книги "Мрежата"
Автор книги: Том Кланси
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 16 (всего у книги 18 страниц)
33
Сряда, 06.10.2010, 16:40
Лонг Айлънд
На вратата се позвъни.
– Майчице! – прошепна Бриджит.
– Хайде, иди го посрещни. Аз ще застана така, че да ви виждам. И… без импровизации. Ако усетя, че играеш двойна игра, ти ще отнесеш първия куршум.
– Ясно…
Бриджит тръгна към вратата.
Селки застина в очакване. Всяка фибра на тялото й беше нащрек. Надяваше се Бриджит да не направи нещо необмислено. И все пак никога не се знае…
– Влизай, сладурче. Нали не са те видели съседите? Трябва да се грижа за репутацията си…
Геналони се разсмя. Падаше си по такива шегички.
Селки се спотаи, готова за стрелба. Държеше пистолета със специалните хирургически ръкавици и не смееше да диша. Сърцето й биеше като лудо.
Не знаеше дали завижда на хора като Бриджит. Или ги съжаляваше…
– Не можах да отворя шампанското, Рей. Нещо заяде…
– Ще ида да видя. Къде е? В кухнята ли?
– Аха. Изстудява се.
Браво, кукличке! Бива си те…
Притихнала в дрешника, Селки наблюдаваше всичко. Най-после, когато тръгнаха към кухнята, реши, че е време да се намеси.
– Не мърдай – нареди полугласно.
Преди още да се е обърнал, Геналони беше наясно със ситуацията. Погледна Бриджит и процеди:
– Долна, тъпа кучка.
– Съжалявам, Рей! Тя имаше пистолет…
Да й се не надяваш – успя да накара гласчето си дори да затрепери. Селки едва се сдържа да не се изсмее.
– Горе ръцете, Геналони. Живо!
– Мога ли да се обърна?
– Естествено.
В мига, в който я видя, Геналони поклати глава.
– Значи ти си Селки? Защо го правиш?
– Знаеш защо. Твоите хора се опитаха да ме открият. Беше предупреден да не го правиш.
– Копелета… издънили са се. – Видя, че нямаше смисъл да отрича. – Какво сега? За пари ли става въпрос? Или да обещая, че ще те оставим на мира?
Тя приближи пистолета до слепоочието му.
– Кажи сумата! – Все още смяташе, че ще му се размине.
Е, много грешеше.
Пръсна черепа му съвършено безшумно.
– Майчице! – прошепна Бриджит.
Първата й искрена проява на емоция, отбеляза Селки. Може би най-после беше проумяла, че няма да й се размине.
Простреля я в дясното слепоочие. Постара се да бъде точна. Можеше да бъде хладнокръвна, когато се налага, но не беше жестока.
А сега трябваше да побърза. Не проявяваха признаци на живот, но им пусна по още един куршум – за всеки случай. Смени пълнителя на пистолета и се огледа за последно.
Не беше оставила никакви отпечатъци.
При първа възможност щеше да се освободи и от пистолета. Беше превъзходно оръжие, но такива бяха правилата – не оставяй никакви улики. Не можеше да го задържи, защото затворите бяха пълни с глупаци, имали неблагоразумието да направят подобна грешка. На морското дъно – там му беше мястото.
Притича към задния вход на къщата и погледна през щорите. Едър мъжага в сив анцуг се разхождаше напред-назад и пушеше. Пистолетът му висеше на кръста, но не в кобур, а в мъжка спортна чантичка. Чудесно. Това щеше да го забави.
А сега трябваше да го извика по-наблизо и да се надява, че момчетата отпред нямаше да забележат липсата му.
Открехна вратата и го повика с подправен глас:
– Извинете? Рей има нужда от помощ. Бихте ли дошли за момент?
Бодигардът бързо се приближи. И тогава я видя. На лицето му се изписа учудване.
Следващата му реакция беше напълно погрешна. Вместо да хукне да се спасява по най-бързия начин, като се опита да прескочи оградата, той тръгна да вади пистолета си.
Нейният обаче беше вече насочен към него. Тя трябваше само да натисне спусъка.
Прати в главата му три куршума един след друг. После хукна с всички сили към оградата. Колата й беше в съседната пряка, а в къщите наоколо нямаше кучета, които да се разлаят – беше проверила това предварително.
Най-голямото препятствие беше оградата на съседната къща – дъсчена, доста висока, но Селки се засили, набра се и успя да я прескочи. Тупна от другата страна – тук не я очакваха изненади. Къщата беше необитаема, обявена за продан – и това беше проучила.
Стигна до колата си за по-малко от минута. Отсреща две момиченца играеха на дама. Селки им помаха – изглеждаше съвсем прилично, нямаше повод за притеснение. Отключи колата, без да бърза, подкара спокойно – не биваше да привлича вниманието и да буди подозрение. Беше си свършила работата и се прибираше. Изчака на знака „стоп“, даде мигач, зави…
Край. Проблемът „Геналони“ отпадаше. Трябваше да се върне във Вашингтон, за да реши и другия проблем. Обичаше да върши нещата докрай.
34
Четвъртък, 07.10.2010, 02:45
Грозни
Докато се опитваше да поправи щетите, които внезапното му виртуално „бягство“ бе нанесло на системата, Плеханов се сблъска с още една неприятност – някой беше скъсал две от жичките по трасетата. И без това беше разстроен и на предела на силите си – това беше последната капка, която препълни чашата.
Стисна зъби и си пое два-три пъти дълбоко дъх. Спокойно, Владимир, това не е краят. Само не се паникьосвай.
Отново прегледа системите за безопасност. Натрапникът беше пипал много умело, беше се вмъкнал в програмите му през засекретени електронни коридори.
И все пак беше скъсал две от тънките паяжинни нишки, които бяха невидими с просто око и никой, освен Плеханов не подозираше за тяхното съществуване.
Възможно беше да е обикновено съвпадение – проникването в системата да е дело на любопитен хакер, който си е наврял носа където не му е работата, без да търси нещо конкретно. Но Плеханов беше сигурен, че това е някой от операторите на Мрежата, добрал се до каналите му, благодарение на събраната преди това информация. Неслучайно го бяха следили толкова време. Той би постъпил по същия начин, а трябваше да го признае, едва ли беше единственият в състояние да го направи. Най-добрият може би, но вече не беше толкова сигурен и в това.
Беше се подценил веднъж, но това нямаше да се повтори.
И сега – какво? Или вече бяха установили самоличността му, или това щеше да стане в най-скоро време.
Какво следваше от това? Че интересната част тепърва щеше да започне – щяха доста да си поблъскат главите как да съберат веществени доказателства срещу него. За тази цел трябваше да навлязат доста по-навътре в системата, отколкото бяха успели досега. А ако вече бяха установили кой е, със сигурност бяха разбрали, че това ще им бъде неимоверно трудно. Едва ли се заблуждаваха относно неговите способности. Нямаше как да се доберат до ключа от шифъра му по простата причина, че той съществуваше единствено в мозъка на Плеханов, а от там нямаше как да го измъкнат, колкото и да ги биваше… Не всичко беше загубено. Каквото и да правеха от тук нататък, не биха могли да отворят секретните му файлове, а без тях не можеха да докажат абсолютно нищо.
Плеханов се облегна назад, сплете пръсти и се замисли. Точно така. Това, че знаеха кой е, по никакъв начин не доказваше какво е извършил. Едва ли си мислеха, че някой с неговия опит изобщо не е предвидил възможността да бъде разкрит, преди да е осъществил докрай плана си. Отдавна беше разиграл мислено и този сценарий. В най-лошия случай, освен че щяха да установят самоличността му, щяха да разполагат и с доказателства за всичко, което беше извършил – престъпленията в мрежата, убийствата, източването на средства…
В един определен момент обаче всичко това вече нямаше да има никакво значение. Дойдеха ли веднъж на власт неговите хора, той ставаше практически недосегаем. Всички опити за екстрадирането му щяха да ударят на камък. Никой нямаше да смее и с пръст да го пипне. Да преследваш Плеханов би означавало да се превърнеш във враг на интересите на страната. Американците едва ли биха искали да настроят срещу себе си цял един народ… Не че неговите хора не биха се отървали от него на драго сърце, стига да можеха. Той обаче предвидливо се беше застраховал срещу подобна възможност. Би могъл да докаже за всеки един от тях как точно се е сдобил с високия си пост. Паднеше ли – повличаше всички със себе си. С други думи – разчиташе не на привързаността – на интереса им!
Да… От една страна, положението беше доста обезпокояващо. Опитаха се да му поставят прът в колелата, да предизвикат засечка в перфектната, добре смазана машина… Е, добре. Плеханов приемаше предизвикателството. Щяха доста да се поизпотят… Докато той, ако добре си изиграеше картите от тук нататък, имаше всички шансове да ги изпързаля. Ружьо можеше да им създаде доста главоболия. В един момент изобщо нямаше да им е до Плеханов… А в следващия – вече щеше да е късно. Плеханов щеше да държи всички козове в ръцете си.
Сряда, 06.10.2010, 19:06
Куонтико
Майкълс още осмисляше новината, че Рей Геналони е бил застрелян заедно с любовницата си и един от бодигардовете. Междувременно си продължиха събранието. Само Ричардсън трябваше вече да тръгва.
Алекс даде на хората си последни указания.
– Джей, подготви няколко възможни сценария относно крайната цел на Плеханов. Вкарай цялата информация, с която разполагаме, като освен това проучиш всички негови срещи напоследък, пътуванията му – били те виртуални или не, изобщо… ходовете му. Има ли начин?
– Хм… вече имаме идентификацията му, така че може и да стане. Въпреки че е засекретил файловете си.
– Моля те, направи всичко възможно.
Джей кимна.
– Можеш вече да тръгваш.
Майкълс се обърна към Хауард:
– От теб искам да разработиш план за тайно измъкване на Плеханов от Чечения.
– Сър…
– По всяка вероятност легалното му екстрадиране ще срещне сериозни спънки. Нужна ни е алтернатива. Може би ще се наложи да заминеш натам с хората си и… да го доведете. Смяташ ли, че е по силите ви?
– О, да, сър. И още как. Но… колко тайно е необходимо да стане това?
– Е, не можем да си позволим хората ни да маршируват по главната улица с военни униформи. Ще действате под прикритие, с цивилни облекла. Говорим за евентуална възможност, ако официалното му екстрадиране пропадне. Но трябва да имате готовност.
– Разбирам. Но, честно казано, какви са шансовете да измъкнем нещо от него?
– Полковник, ще ми припомните ли онази сентенция за въоръжаването?
– „По-добре да го имаш и да не се наложи да го ползваш, отколкото да ти се наложи и да го нямаш.“
– Е, става дума за същото.
– Сър, можете да разчитате на мен.
Дали се заблуждаваше, но като че ли гласът на Хауард звучеше някак по-сърдечно. И в погледа му имаше повече уважение. Е, крайно време беше да си подадат ръка.
– Благодаря, полковник.
Майкълс тръгна към кабинета си. Тони вървеше с него.
– Е, ако Геналони е поръчал убийството на Стив Дей, вече си го е получил – подхвърли тя.
– Да… Някой ни спести дълъг съдебен процес с много усложнения. Но ми е интересно да знам кой все пак го е направил? И най-вече защо?
Тони сви рамене.
– Какво чудно има? В неговите среди е чудно, ако доживееш до преклонна възраст.
Алекс замислено поклати глава.
– Не, това не е обикновено разчистване на сметки. Било е извършено много професионално и най-важното – никой нищо не е чул, нито видял. Това не е в стила на гангстерите.
Влязоха в кабинета на Алекс и седнаха пред компютъра.
– Да видим… С какво разполагаме до момента?
– Отпечатък от обувка в задния двор на съседите. Убиецът е бил… доста дребен. Ето виж. – Тони посочи към екрана. – А също и доста лек. Категория „перо“.
Алекс отново поклати глава. Нещо в цялата тази работа никак не му харесваше.
– Защо точно него? Защо точно сега? – попита като на себе си.
– Алекс, в живота съществуват случайности… съвпадения. Неща, които не можеш да предвидиш… – Тони въздъхна. – Те просто се случват и… край.
Алекс я изгледа учудено.
Тони се усети и изведнъж млъкна, навела глава. Изглеждаше доста притеснена, но Алекс не се замисли над това, защото някаква друга мисъл проряза съзнанието му.
Той се наведе рязко напред и потърси някакъв файл в компютъра.
– Алекс?
Той съсредоточено гледаше екрана.
– Тони, кой размер беше обувката на убиеца?
– Четвърти-пети. Още не могат да кажат с абсолютна точност.
– А как вървят… дамските номера? В какво съотношение с мъжките?
– Зависи, но… О, Алекс! – Тони изведнъж разбра накъде бие. – Мислиш, че…
– Само съпоставям нещата. Онази жена… поръчала кученцето, носеше шести размер, но от дамските номера. И тежеше не повече от шейсет килограма. Ако приемем, че тя работи за Геналони и е била натоварена със задачата да ме ликвидира, както преди това е очистила Стив Дей…
– Смяташ, че може тя да е убиецът?
– Да, но се питам защо?
– След като е работила за него…
– Именно.
– Може би не е искал да й плати след оня неуспешен опит за убийството ти?
– Може би… но все пак нещо ми се губи. Ами ако предположим, че Геналони не е поръчвал убийството на Стив Дей? Ако е бил някой друг, който е искал да ни насочи към него? И понеже Геналони го е разбрал, тази жена е била пратена да го ликвидира. Тоест… ако тя работи за някой друг, не за Геналони?
– Това са само догадки…
– Да, но помисли само: стилът е толкова различен. От една страна, имаме екзекуцията на Стив, извършена почти публично, и то от група нападатели. Стреляло се е напосоки, била е… същинска касапница. А Геналони е ликвидиран безшумно, с почти хирургическа точност. Нещата са били изпипани. Това повече се доближава до нейния стил.
– Ако е такъв професионалист, как тогава… направи оня пропуск?
– Малшанс. Кученцето изджавка и аз отървах кожата. Миг по-късно щях да съм мъртъв.
– Какво излиза? Че убийците са различни?
– Струва ми се по-вероятно. Приехме, че са нарочили Дей като шеф на Отряда за борба с организираната престъпност. Един вид отмъщение. Струваше ни се логично. Ами ако истината е съвсем друга?
– Тогава пак възниква въпросът: кой? И защо? И защо следващата набелязана жертва си бил ти?
– Кое е общото между нас двамата с Дей?
– Мрежата. Ти пое неговия пост.
– Точно така. И ми се струва напълно възможно да са искали да ликвидират главнокомандващия Мрежата. Без да е лично отмъщение или нещо от този род…
– Защо тогава убийците ще са различни?
На този въпрос обаче така и не им хрумна смислен отговор.
На вратата се почука. Влезе Джей.
– Има ли нещо ново?
– Да, шефе. Убийцата е идентифицирана. Пипнахме я!
35
Четвъртък, 07.10.2010, 08:48
Куонтико
В кабинета си Тони преглеждаше откритата от Джей информация. Тя не беше придружена с холография, нито дори от снимка. Материалите бяха доста стари и сравнително оскъдни.
Отпечатъците от стената на хотела в Ню Йорк принадлежаха на Мора Съливан, дъщеря на функционер на ИРА, убит от англичаните. Те съвпадаха с отпечатъците, взети от осемгодишната Мора – единственото, с което международните полицейски служби разполагаха. За Мора нямаше информация в нито един от компютрите, свързани с Мрежата. Следите й се губеха, сякаш бе пропаднала вдън земя.
Според Джей това имаше по-просто обяснение – някой се беше постарал да унищожи цялата налична информация и го беше направил доста умело. Дори отпечатъците на малката Мора се бяха запазили като по чудо, тъй като тогава бяха пропуснали да ги вкарат в компютъра и ги бяха забутали някъде заедно с купища други отпечатъци.
И така, вече разполагаха с името, възрастта, националността й, цвета на очите и косата, плюс отпечатъците. Но като се има предвид, че дамата притежаваше способността да променя външността си до неузнаваемост, това нямаше да им свърши кой знае колко работа. С перука, грим, цветни лещи, ръкавици и подплънки в дрехите Мора можеше, ако иска, да се разхожда под носа им без всякакво притеснение. Вече няколко пъти им беше демонстрирала невероятните си превъплъщения – от размъкната лелка до елегантна старица – а според полицейските данни би трябвало да е на тридесет и две. Дори и да разполагаха със снимка на малката Мора, нямаха никакъв шанс да я разпознаят.
И все пак, ако наистина успееха да я пипнат, поне щяха да могат да установят самоличността й.
Телефонът звънна и в същия миг светна електронната идентификация на този, който я търсеше.
Стомахът й се сви. Ръсти. О, не… Знаеше си, че той ще се обади рано или късно, но не се чувстваше готова да му признае, че случилото се онази вечер е било грешка, за която съжалява. Оттогава го избягваше, но така не можеше да продължава. От друга страна, това не беше нещо, което да се съобщи просто така, по телефона.
– Ало?
– Гуру Тони! Как си?
На всичкото отгоре гласът му звучеше толкова щастливо. Ама че каша беше забъркала…
– Работя… Доста е напрегнато… Дори повече от обикновено. И… Ръсти, днес няма да мога да дойда в салона.
– Разбира се, не се притеснявай. Щом се налага… Тъкмо и аз ще свърша едно-друго. Изпитите наближават, а напоследък съм зарязал ученето. Но утре ще се видим, нали?
– Знаеш ли, всъщност… може би ще успея да се измъкна за десетина минути по обяд. Искаш ли да пием кафе?
– Иска ли питане!
Тони поклати глава. Ръсти изгаряше от нетърпение да се видят, но ако знаеше какво му предстои да чуе…
– Какво ще кажеш за кафе „Хайди“? – Там поне нямаше много хора – кафето не струваше, храната – още по-малко.
– Става! Ще те чакам!
Тони прехапа устни.
Представа нямаше как всъщност щеше да му го каже. Знаеш ли, вече не искам да спя с теб – мисля, че беше грешка. Не, не ме разбирай погрешно – симпатичен си ми, много даже, и сексът си го биваше, проблемът е, че обичам друг. Не, нямам връзка с него, той дори не знае, че… Глупаво от моя страна, нали? Много съжалявам… Какво ще си поръчаме – равиоли ли?
Затвори очи и се опита да си представи как би се чувствала самата тя, ако някой й сервира нещо подобно. Щеше ли да бъде в състояние да го понесе? И да слуша уверенията му, че държи да си останат приятели? Алекс например… Ако знаеше за чувствата й и не можеше да им отвърне, би ли я наранил така? Но нали не можеш да заповядваш на чувствата си…
А какво ли всъщност изпитваше Ръсти към нея? Дали я обичаше? Не й го беше казал с думи, но по всичко личеше, че иска да бъде с нея и че връзката им означава много за него. Беше чудесен във всяко едно отношение, вината изобщо не беше негова и това именно беше най-ужасното. Защото, колкото и Тони да се опитваше да замаже положението, колкото и да го увърташе, значението на това, което щеше да му каже, беше ясно и недвусмислено: „Искам да скъсаме“. Факт, неподлежащ на коментар и обсъждане. Отвратителна ситуация. Но неизбежна.
Не искаше да го нарани, но не биваше и да го оставя да храни напразни надежди. Това щеше само да влоши нещата. Можеше, разбира се, и да не му го каже направо, а да протака, да започне да увърта, да не отговаря на обажданията му, да отменя срещи, да се извинява с това колко е заета – не точно днес, но може би някой друг път… Стажът му във ФБР междувременно щеше да приключи, щяха да го пратят по разпределение дявол знае къде, но сигурно на километри оттук… Тя щеше да го изпрати на летището, да вземе адреса му и дори да обещае да му пише… И пак в един момент Ръсти щеше да разбере истината – не беше чак толкова наивен. И щеше да се чуди къде е сбъркал, защо не е успял да я задържи… Нямаше право да постъпи така с него.
А и не беше свикнала да бяга от проблемите – това нямаше да ги разреши. Наричаше нещата с истинските им имена, дори това да й причиняваше болка.
Да, но този път щеше да причини болка на друг… Господи, колко по-лесно щеше да бъде всичко, ако знаеше, че Ръсти просто си е търсил компания, че за него е била поредната бройка, нищо повече… Да, но знаеше, че нещата не стоят така.
Искаше й се може да поговори с някой, да го обсъди. С единствената си близка приятелка обаче не се беше чувала от месеци и нямаше да е редно сега, за да плаче на рамото й… Освен това Ирена не беше много по тази част. Имаше си една сериозна връзка от години и Тони досега дори не беше намерила повод да й спомене за съществуването на Алекс, за да й иска съвет как да скъса „безболезнено“ с Ръсти…
Не, нямаше право да товари друг с проблемите си. Сама щеше да сърба, каквото е дробила.
Четвъртък, 07.10.2010, 20:56
Куонтико
Джон Хауард неспокойно крачеше напред-назад из кабинета си, докато компютърът съставяше поредния сценарий за евентуалното отвличане на руския програмист. Досега теоретично бяха разиграни общо пет сценария, като междувременно компютърът беше оценил шансовете им за успех от шейсет и осем до по-малко от дванайсет процента. Хауард изобщо не остана доволен от тези цифри. Въз основа на дългогодишните си наблюдения и целия си опит знаеше, че шансовете трябва да са поне осемдесет процента, за да си струва изобщо да се поеме рискът. В противен случай загубите щяха да са по-големи от евентуалните успехи.
А Хауард не искаше да излага на излишна опасност живота на хората си – следователно рискът трябваше да бъде сведен до минимум.
Основните характеристики си оставаха постоянни – разликата идваше от дребните наглед детайли. Затова му беше необходима малко повече информация, но повече го притесняваше невъзможността да предвиди някои случайни фактори – например натовареността на уличното движение… А в много ситуации точно непредвидените случайности се оказваха решаващи. Едно беше да се срещнат две армии на бойното поле, когато числеността на противника, въоръжението му и бойната му готовност в общи линии ти бяха известни предварително, и съвсем друго – да организираш свръхсекретна операция като тази, в сърцето на вражеската територия, из улиците на един чужд, напълно непознат град. Една катастрофа на пътя, едно случайно задръстване можеше да обърка плановете им. Което обаче не биваше да се допусне – следователно трябваше да се предвидят алтернативни маршрути, но можеше ли човек да предвиди всичко, да предположи къде точно ще стане засечката?
Можеха да организират акцията извън най-натовареното време, например много рано сутринта или дори в полунощ. Но това би им създало други проблеми – местната полиция по-лесно би забелязала всяко необичайно раздвижване, когато улиците са почти безлюдни. А шансовете им при едно полицейско преследване на чужда територия бяха минимални. Следователно полицията изобщо не трябваше да ги усети. Трябваше да се организира безопасното им изтегляне по въздуха след приключване на акцията, трябваше да не ги засекат радарите, трябваше…
И ако все пак нещата се объркаха?
Щяха ли американските войски да им се притекат на помощ? И по какъв начин? С какво право? Нали не воюваха с тази страна, а бяха в приятелски отношения с нея? Щяха ли да успеят да ги измъкнат? Или щяха да ги пожертват? Ситуацията беше много деликатна.
Хауард поклати глава. Не бяха едно или две нещата, върху които трябваше добре да помисли, преди да изрази готовност да предприема каквото и да било. И въпреки това все нещо щеше да се изплъзне от вниманието му – винаги така ставаше. Само се молеше да не е нещо, което фатално би променило плановете им.
Чу сигнала на компютъра. Поредният сценарий беше готов. Шансове за успех: петдесет и пет процента.
Хауард въздъхна.
– Компютър, запази предишните параметри, промени само началния час на операцията – 23:00, и давай отново.
Компютърът започна да обработва поредния вариант.
Хауард закрачи отново. Започваше да губи търпение – това щеше да е поредният сценарий със съмнителни изгледи за успех. И нищо чудно – едно беше да обезвредиш терористи на чужда територия с негласната благословия на местните власти, готови да си затворят очите само и само да извадиш вместо тях кестените от огъня, и съвсем друго – да се промъкнеш нелегално в чужда страна и да действаш срещу изричните разпоредби на правителството. Защото Хауард не се и съмняваше, че ще получат отказ за екстрадирането на Плеханов. А чеченците бяха особено чувствителни на тема нахлуване на чужда територия – малко ли си бяха изпатили от руснаците преди години? Ако надушеха нещо, щеше да се вдигне голям шум. И нямаше да им се размине безнаказано.
Можеше да си блъска главата колкото си иска – това нямаше да реши проблема. Беше войник и изпълняваше заповеди. Да става, каквото има да става!
Четвъртък, 07.10.2010, 21:02
Вашингтон
Селки стоеше в телефонната кабина, когато двамата бодигардове на Майкълс минаха покрай нея на път за къщата му. Велосипедът й беше подпрян отстрани на кабината, а самата тя този път беше облечена като мъж – с ботуши, кожено яке и торбести джинси. Имаше си и къса, добре оформена, майсторски прикрепена брадичка.
Бодигардовете я изгледаха без особен интерес и я подминаха.
Очакваше се, че след „оня“ случай бдителността ще е засилена. Домът на Майкълс се охраняваше от два автомобила – един отзад и един отпред, а самият главнокомандващ Мрежата вече се движеше с бронирана лимузина. Твърде вероятно беше и някъде в къщата да има охрана, но нямаше начин да го разбере. Едно беше сигурно – тези момчета бяха много по-добре обучени от бодигардовете на Геналони. С тях шега не биваше.
Докато набираше номера в телефонната кабина, покрай нея мина още един федерален автомобил. Охо! А като нищо можеше да има и други.
Като имаше предвид всичко това, Селки окончателно отхвърли идеята да се опита да елиминира обекта в къщата му. Рискът беше прекалено голям. Охраната щеше да отреже пътищата й за бягство, дори да й се удадеше възможност да го простреля, а нали идеята беше да се измъкне. Иначе какъв би бил смисълът да си прави целия този труд?
Не, за къщата и дума не можеше да става. Убедила се в това, Селки остави слушалката, излезе от телефонната кабина и яхна колелото си. Беше наела стая в един мотел няколко мили по-надолу.
Продължи да обмисля варианти. Експлозивите също бяха рискована работа. Можеше да изстреля ракета срещу лимузината, но прикритието й на свой ред също щеше да бъде взето на прицел, пък и… с ракетите човек никога не знае. Могат да избухнат, могат и да не избухнат. Рядко, но се случва. Докато, виж, куршумът е нещо сигурно.
А ако постави бомба? Федералните сигурно проверяваха предварително всички канали и кофи за боклук по маршрута… Освен това една бомба с дистанционно можеше и да не взриви бронираната лимузина, а по-голямо количество взрив почти със сигурност щеше да бъде открито от електронните им устройства.
Във всеки случай трябваше да приключи с него, и то бързо. Нямаше вече за кога да изчаква. Беше решила да се оттегли и нямаше търпение да затвори веднъж завинаги тази страница от живота си. Трябваше да се вмести в рамките на седмицата.
Щеше да го ликвидира от непосредствена близост, някъде, където нямаше да е заобиколен от бодигардове, за да можеше след това да се измъкне безпрепятствено.
Но имаше ли такова място?
Имаше, разбира се. Щабквартирата на Мрежата. Място, считано за достатъчно сигурно, където никой не би си помислил да охранява Майкълс специално.
