Текст книги "Мрежата"
Автор книги: Том Кланси
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 18 страниц)
21
Петък, 01.10.2010, 07:00
Киев
В Киев имаше няколко прилични ресторанта, но Плеханов предпочете да поръча закуска в стаята си. Беше наел апартамент на шестия етаж в новопостроения хотел „Хилтън“ – с прекрасна гледка към река Днепър. Прозорците бяха снабдени с електронни вибратори, които мигновено щяха да засекат лазерен лъч, насочен натам от отсрещните сгради, и да сигнализират. Бяха освободили сервитьорите, а вратите бяха заключени – изобщо бяха взети всички допълнителни мерки за сигурност, които щяха да осуетят появата на някой неканен гост. Разговорът трябваше да бъде проведен при най-строга секретност.
Плеханов посрещаше гостите си с възможно най-откритата приятелска усмивка, зад която никой не можеше да проникне. Днес поканени на поверителен разговор бяха няколко видни политици, изпрали доста милиончета с благословията на Плеханов. За утре беше насрочена срещата с висшите военни.
След няколко дни Плеханов щеше да бъде на стотици километри оттук, но ситуацията щеше да се повтори. Отново щеше да посреща политици и генерали в хотелската си стая.
Играчът събираше пионките си. Дотук събитията се развиваха според плана му.
Преди да преминат към сериозния разговор, похапнаха сьомга и бъркани яйца, пиха сок и кафе, побъбриха. Плеханов вдъхваше с наслада аромата на кафето – силно и гъсто, точно по негов вкус, то определено беше надминало очакванията му.
– Нали ми носите новите си трансферни номера? – най-после премина към съществената част Плеханов.
Тримата кимнаха като навити на пружина. Бяха двама мъже и една жена – всички, законно избрани членове на местния парламент – Върховна Рада.
Много добре. Щяха да преведат на негова сметка по електронен път известни сумички… По-точно, по половин милион в местна валута. Сума, незначителна за някой от техния ранг и в същото време тя би била цяло състояние за някой фермер, университетски преподавател или офицер от запаса. Всичко е относително. Пък и те му бяха задължени… Знаеха за какво го правят. Плеханов вече им беше обещал министерски кресла при следващите „демократични“ избори в страната. Марионетно правителство, което щеше да пази гърба му и да играе по свирката му. Но хубавите работи се заплащат. В живота е така.
Утре щеше да се срещне с други две златни кокошчици – двамата украински генерали. Те също даваха мило и драго за по-висок пост и бяха готови да му служат вярно като кучета. Плеханов беше установил една проста истина – подхвърли някой кокал на военните и на законодателите, за да ги спечелиш, пък после… си разигравай коня както щеш. Имаш ли свои хора във висшите ешелони на властта, винаги ще си неуязвим.
Ако позициите на църквата бяха достатъчно силни, щеше да се насочи и натам. Но при сегашното състояние на нещата не си струваше да си хаби патроните, за да вербува някое отче…
– Другарю Плеханов – започна жената някак неуверено.
– Да, кажете, другарко – насърчи я Плеханов.
Жената беше Людмила Комякова, дъщеря на видни партийни ръководители от комунистическо време. Отдавна не го бяха наричали „другарю“.
– Срещнахме известни трудности с… профсъюзите. Игор Булавин заплашва със стачка, ако новата реформа влезе в сила.
– Булавин е глупак – прекъсна я Разин, бивш армейски офицер. – Не берете грижа за това. Всичко се случва. Никой не е застрахован от инциденти. Особено пък Булавин с тази своя бричка…
Плеханов отново се обърна към жената:
– Людмила, смяташ ли, че Булавин наистина представлява чак такава заплаха…?
Людмила, все още красива жена на средна възраст, поклати глава.
– Не знам… Мисля, че не е необходимо да стигаме до крайности.
– Дали пък няма начин… да го убедим да ни окаже съдействие. Той е човек с влияние и, честно казано, жив би бил по-полезен…
– Не виждам такъв начин – сви рамене Разин. – Той е прекалено твърдоглав, за да го сплашим; не би приел подкуп и… няма кирливи ризи, които да извадим на показ. Предлагам да не се церемоним с него.
Третият присъстващ, Димитриус Скотинос, с гръцки корен, занимавал се с фермерство през по-голямата част от живота си, мълчеше.
– Дали пък не може… да му пробутаме някоя кирлива риза? – подхвърли Плеханов.
Разин изсумтя.
Плеханов погледна жената въпросително.
– Булавин си има своите слабости – алкохола и жените – обясни Комякова. – Въпреки че е достатъчно интелигентен да не си развява байрака нагоре-надолу и се старае това, което върши, да е в рамките на допустимото, за да не навреди на имиджа му. Не участва в пиянски запои, флиртува съвсем невинно със секретарката си. Мъжете не виждат в поведението му нищо осъдително. И все пак… ако попадне на подходяща жена, на която да не може да устои, мисля си дали пък тогава не би излязъл извън рамките на благоприличието…? Кой знае? Нищо не пречи да опитаме… с една добра холографска камера и току-виж извадим късмет.
– Женска логика! – изсмя се Разин. – Всичко опира до чукането, нали така? Едно добро чукане… ще реши всички ваши проблеми?
– За разлика от мъжката логика – хладно отвърна Комякова, – според която всички проблеми се решават с пистолет в ръка.
Плеханов се подсмихна. Женска или не, логиката й му допадаше. Тази жена определено имаше… подход.
Е, поне вече знаеше кой от тримата ще бъде новият президент на Украйна.
Четвъртък, 30.09.2010, 23:00
Вашингтон
– Досега не си виждал как убиват някого, нали, Скаут?
В отговор кученцето само помаха с опашка, отклонило за момент вниманието си от обичайното му занимание да препикава храстите.
Селки, дегизирана като госпожа Филис Маркхам, се приближаваше към къщата на „обекта“. Беше решила да се заеме с изпълнението на задачата. „Обектът“ беше още буден (малко по-късно от обичайния за него час) – лампата в стаята му светеше. Всичко щеше да свърши бързо, след което добродушната старица Филис Маркхам щеше завинаги да изчезне от този квартал – и от лицето на земята.
Селки се наведе, погали кученцето и откачи каишката му, шепнейки:
– До мен, Скаут, стой до мен.
После приглади елегантните си бели ръкавици, стисна по-здраво бастунчето си и закуцука напред. Кученцето се движеше плътно до нея и на пръв поглед изглеждаше, че още го държи за каишката. Още повече, че хората виждат онова, което са свикнали да виждат.
Вече в непосредствена близост до къщата на Майкълс Селки си пое дълбоко дъх няколко пъти. Колкото и пъти да беше вършила това, винаги й се качваше адреналинът и сърцето й биеше като лудо. Има неща, с които не се свиква. Пък и това си беше част от тръпката и кой знае дали, ако започнеше да свиква, нямаше да спре, колкото и пари да й предлагаха. Да загуби чувството си за самосъхранение би означавало да изостави всяка предпазливост, а това вече беше опасно. Докато сега всяка фибра от тялото й беше нащрек, сетивата й се бяха изострили до крайност и тя вдъхваше ароматите на есенната вечер, всеки един от които можеше да назове безпогрешно. Вечерният ветрец приятно галеше кожата й и покрай нея, под меката светлина на звездите, пробягваха призрачни сенки на прилепи. Всичко това също беше част от преживяването – то придаваше на живота неповторим, леко тръпчив вкус.
Само така според Селки можеше да се оцени великото чудо на битието.
Озърна се, за да се увери, че наоколо няма жива душа, и посочи на Скаут храстите вляво от вратата.
– Хайде, Скаут, долу! Добро момче. Стой долу!
Скаут послушно залегна и остана в прикритието. Имаше готовност да стои така поне час, до второ нареждане – по-тих от водата, по-нисък от тревата.
Но Селки щеше да приключи за пет минути.
Тя се приближи до входната врата и позвъни.
Алекс Майкълс вече клюмаше сънено над техническия доклад на коленете си. Позвъняването го стресна. Учудено погледна часовника. Кой ли можеше да бъде по това време?
Скочи от леглото и се наметна с халата.
Отново се звънна.
Алекс се намръщи и разтърка натежалите си клепачи. Сигурно го търсеха по работа.
Но защо просто не му бяха позвънили, а се налагаше да идват чак дотук?
За всеки случай извади тейзера от чекмеджето на нощното си шкафче и го мушна в джоба на халата. Знае ли човек? Напоследък бяха зачестили случаите на кражби по домовете.
Погледна през шпионката и видя възрастната дама с пудела. Изглеждаше доста притеснено.
Отвори широко вратата.
– Съжалявам, наистина съжалявам… – забъбри старицата. – Скаут се е отскубнал от каишката си, не знам как е станало… Мисля, че се е вмъкнал в градината ви, за да мине от другата страна… Дали не бихме могли да проверим? Още веднъж се извинявам, но не бих искала да викам, за да не събудя съседите… А видях, че свети…
– Не се притеснявайте – усмихна се Алекс. – Хайде да минем отзад. Заповядайте вътре.
– О, не, не искам да ви безпокоя… Ще заобиколя отвън…
– Не, не, елате, няма никакъв проблем! – увери я той и отстъпи назад.
Дамата го последва, като продължаваше да бърбори:
– Не знам как се случи… Винаги е бил толкова послушен… Никога не ме е разигравал така. Сигурно е надушил нещо в храстите.
– Нищо чудно. Повечето съседи имат котки. Въпреки че… вашето дребосъче си търси белята, ако се закача с ония ми ти охранени котарани.
Минаваха през малката кухничка и почти бяха стигнали до плъзгащата се стъклена врата, когато Алекс изведнъж чу Скаут да лае. Лаят му прозвуча някъде съвсем наблизо. Изглежда, вече не му беше до котки и сега търсеше стопанина си.
– Чухте ли? – възкликна той и се обърна назад…
… точно в мига, в който старицата беше вдигнала бастунчето си като бейзболна бухалка и го беше насочила към него със сурово стиснати устни.
Тя изведнъж замахна…
О, по дяволите!
Майкълс се опита да направи две неща едновременно – да отскочи назад и да извади тейзера от джоба на халата си. Не се справи особено добре нито с едното, нито с другото. Халатът му се омота около един от столовете и го събори, а Алекс се удари лошо в ръба на масата. Добре че падналият стол препречи пътя на нападателката му – това му спаси живота.
– Майната ти – процеди тя, като изненада Алекс дори повече от внезапната атака – такъв език въобще не подхождаше на благородна възрастна дама. Както впрочем и всичко останало… Ситуацията беше абсурдна, но време за чудене нямаше.
Алекс залитна назад и удари главата си в стъклената врата, но стъклото излезе здраво. Главата му – също…
Старата дама яростно срита падналия стол и го отстрани от пътя си, после отново насочи към Алекс бастунчето си и се устреми напред… но Алекс вече беше извадил тейзера от джоба на халата си и натисна спусъка…
О, не! Грешка! В бързината беше натиснал лазера! По дяволите!
Червеният лазерен лъч мина през рамото на старицата и падна върху стената. Алекс извъртя тейзера, насочи го към гръдния кош на старата дама… Тя се оказа по-бърза. Озъби се и метна бастунчето…
То удари Алекс ниско долу, в областта на стомаха. Не почувства силна болка, но ръката му трепна и отново отклони тейзера.
Дамата се извъртя и побягна. Боже, колко беше бърза! Алекс не вярваше на очите си. Вече почти беше стигнала до входната врата. На такова голямо разстояние тейзерът не действаше…
Алекс хукна след нея. Тази жена може и да беше самият дявол, но това си беше неговата къща и как се осмеляваше да нахлува така?!
Отдалечавайки се, тя извика нещо, но Алекс не чу добре какво. Във всеки случай беше набрала добра скорост – спринтираше като олимпийски атлет, бабката му с бабка! Вече знаеше, че това е маскировка и все пак гледката би била доста смешна, ако на някой му беше до смях…
След малко Алекс се отказа от преследването. Безсмислено беше да се опитва да я догони по чехли и халат. Пък и… пряката опасност беше отминала. Бабето си беше плюло на петите. Не му оставаше друго, освен да повика полиция.
Тръгна навътре към къщата, но изведнъж нещо прошумоля в храстите. Алекс насочи натам червения лазерен лъч.
– Стой, ще стрелям! Кой е там?
Никакъв отговор.
Алекс пристъпи внимателно напред.
На земята лежеше и лекичко помахваше опашка, вперило поглед в него, пуделчето на старата дама.
Майкълс поклати глава.
Наведе се и погали кученцето.
– Хайде, Скаут, ела, момчето ми.
Пуделчето близна ръката му.
Алекс въздъхна, гушна го и се изправи.
Какво, за бога, ставаше тук тази нощ?
22
Четвъртък, 30.09.2010, 23:55
Вашингтон
По дяволите! О, по дяволите!
Селки удряше с юмрук кормилото, все още бясна, и караше надолу по магистралата.
Знаеше, че е излишно да се ядосва и да хаби енергията си. Станалото – станало. Нещата не можеха да се върнат, пък и… сама си беше виновна. Беше дала на кученцето команда „Легни долу!“, но не му беше заповядала: „Мълчи!“. Проклетите котки бяха свършили останалото…
Ама че глупав пропуск. Беше се издънила като някой аматьор и умираше от яд, макар и да съзнаваше колко безполезно е това. Отново заблъска кормилото.
Винаги ставаше така. Или имаш късмет, или нямаш. От най-малката грешчица всичко може да отиде по дяволите, както и вървеше – убедила се беше в това. Едно излайване беше провалило всичко. Едно излайване във възможно най-неподходящия момент. Защото, ако Алекс се беше обърнал секунда по-рано, тя щеше да си е приветливата стара дама, облегната на бастунчето. А секунда по-късно всичко щеше да е вече свършило и Алекс да лежи на пода и кръвта му да изтича…
Ако само кученцето не беше изджавкало…
Ако Алекс нямаше тейзер в джоба на халата си…
Ако столът не й беше препречил пътя…
Ако, ако, ако…
По дяволите!
И сега какво – разполагаха с бастунчето, с кученцето и сто процента им беше станало ясно, че някой се опитва да ликвидира Алекс Майкълс. Ама че работа. Щяха да обърнат къщата, наета на името на Филис Маркхам, с главата надолу, което обаче по никакъв начин нямаше да им помогне да установят истинската й самоличност. Но щяха да знаят, че Майкълс е бил следен.
Изобщо, ченгетата щяха вече да са нащрек и това щеше доста да усложни задачата й.
Но Селки не беше човек, който лесно се огъва. Плюс това обичаше предизвикателствата, нали така? Е, ще видим кой кого! Рано или късно задачата щеше да бъде изпълнена. Сделката си беше сделка.
Никога досега не се беше проваляла. Щеше да успее и този път.
Петък, 1.10.2010, 00:34
Вашингтон
Алекс се опитваше да омаловажи случилото се, но Тони усещаше, че нещата са сериозни. Той все още не беше на себе си, въпреки че се опитваше да изглежда спокоен, притиснал в скута си пуделчето, останало му в наследство от среднощната нападателка. Ченгетата вече си бяха тръгнали, но около къщата на Алекс все още беше доста оживено за този час на денонощието – прозорците на съседните къщи светеха, любопитни съседи гледаха насам, а някои дори бяха излезли на улицата и развълнувано обсъждаха случилото се.
Когато разбра, че Алекс не е пострадал, Тони беше изпитала огромно облекчение. След случилото се той се беше обадил първо на нея и само тя беше останала при него сега, след като отпратиха местните ченгета. Тони не се и съмняваше, че покушението срещу Алекс е свързано със случая Стив Дей. Местните ченгета можеха да им бъдат полезни само дотолкова, че да съдействат за залавянето на жената, като незабавно сигнализират останалите си колеги. Въпреки че въпросната дама явно не беше вчерашна и по всяка вероятност вече беше далеч от тук и беше заличила всяка прилика с белокосата Филис Маркхам.
– Алекс?
– Хм?
– Ще ни трябва кученцето.
– За какво? – учудено я изгледа той.
– Ще го занеса в лабораторията, за да мине през скенер – може случайно да открием имплантиран чип или нещо такова.
– О, не, ако искат да пратят някой от лабораторията тук, на място. Кученцето си остава при мен.
– Алекс, нали разбираш, че в случая то се явява веществено доказателство?
– Не, то се явява моят спасител. – И Алекс го почеса зад ушите. Кученцето примижа от удоволствие. – Ти си добро момче, нали, Скаут?
Тони сви рамене. Ако не познаваше Алекс така добре и се оставеше спокойният му приглушен и леко насмешлив глас да я подлъже, би си помислила, че за него това е било вечер като всяка друга. Рисковете на професията, какво толкова? Но тя го познаваше твърде добре. Може би дори по-добре, отколкото той сам се познаваше.
– Ще трябва добре да огледаме и това… – Тони повъртя в ръцете си бастунчето, увито в специална, защитна тъкан.
– Съмнявам се, че има смисъл – поклати глава Алекс. – Тя носеше бели памучни ръкавици – едва ли по бастунчето са останали някакви следи.
– И все пак ще го погледнем.
– Както искате.
Двама от агентите на Мрежата пазеха двата входа на къщата, един наблюдаваше улицата, седнал в паркираната отсреща кола, четвърти беше на пост при плъзгащата се врата, вътре в жилището. Те щяха да останат до залавянето на убийцата.
Тони се вгледа в напрегнатото лице на Алекс и отново я прониза остра болка само при мисълта за онова, което за малко е щяло да се случи.
– Алекс, сигурен ли си, че си добре?
– Напълно. Само… още съм малко зашеметен… нали разбираш, такава дружелюбна старица и изведнъж…
– Разбирам.
– Често я срещах из квартала…
– Агентите, които пазеха отпред, също са я виждали неколкократно. Което означава, че операцията е била грижливо планирана.
– И съм бил нарочен точно аз, в качеството си на заместник на Стив Дей, нали така?
– И аз това си помислих.
– Е, добре, занесете бастунчето в лабораторията. За всеки случай…
– Искаш ли да остана още малко?
– Не, не, благодаря ти. Всичко е наред.
И Тони си тръгна, въпреки че никак не й се искаше да го оставя сам в такъв момент.
Петък, 01.10.2010, 07:37
Ню Йорк
Джони Акулата стоеше изправен пред бюрото на шефа си и въртеше в ръце някакъв лист.
– Казвай. Какво има?
– От Вашингтон току-що се получи това… От нашия човек в полицията… Искате ли сам да го погледнете?
Геналони рязко дръпна подаденото му листче и зачете, смръщил вежди.
Джони усети, че шефът му започваше да губи търпение и реши, че все пак ще е по-добре да обясни накратко:
– Някаква жена се е опитала да убие командира на Мрежата.
– Опитала се е?! Някаква жена?! Да не искаш да кажеш, че…?
Джони сви рамене притеснено.
– Не знам, шефе. Само ви предавам съобщението.
Геналони изчете докрай доклада. В него не се казваше кой знае какво. Още повече, че федералните агенти бяха поели случая и бяха отстранили ченгетата от разследването. Което всъщност се очакваше.
Геналони мрачно поклати глава. Жена. Умът му все още отказваше да възприеме това. Нали самият той беше разговарял със Селки по телефона, и то неведнъж. Гласът му не можеше да е преправен, беше си най-нормален мъжки глас. Жена! Що за театър?! Това го безпокоеше дори повече от факта, че опитът за покушение се беше провалил. Ами ако федералните успееха да се доберат до нея? Тогава какво? Нямаше ли тази… Селки да повлече и него към дъното, в случай че разполагаше със записи, фактури… неща от този род?
Досега Селки се беше справял… по дяволите, справяла блестящо и беше успяла да разсее всичките му опасения, но сега… сега вече беше станало напечено. Играта почваше да загрубява. А най-тревожен от всичко беше фактът, че Селки се оказа жена.
– Слушай, Джони, нали имаме двама-трима доста добри компютърни спецове?
– Така е, шефе. Едни от най-добрите.
– Тогава ето какво. Да се залавят за работа. Искам да се доберат до Селки.
– И после…?
– Засега само това. После ще видим.
Джони кимна и излезе забързан. Геналони отново се вгледа замислено във факса. Цялата тази работа с Луиджи и федералните започваше никак да не му харесва. Може би беше дошъл моментът за решителни действия. Налагаше се час по-скоро да открият Луиджи и да го отстранят – както и Селки. Не можеха да си позволят лукса да поемат излишни рискове. И, разбира се, веднъж завинаги трябваше да приключат с онова приятелче от Мрежата.
О, по дяволите. Не му се искаше да си цапа ръцете с кръв точно сега. Не му трябваха излишни главоболия… Вече почти беше излязъл на чисто… Но нищо, краят се виждаше.
И точно затова неприятностите трябваше да се унищожат още в зародиш. В противен случай всички усилия щяха да отидат на вятъра.
Петък, 01.10.2010, 12:12
Ню Орлиънс
Джей Гридли намали скоростта и спря на светофара, за да изчака няколко камиона. Мощният вайпър сякаш тръпнеше в очакване под него и най-после пътят беше свободен. Джей зави вдясно.
Табелата гласеше: „Добре дошли в Ню Орлиънс и приятно прекарване!“.
Колкото до това, ще видим. Джей искаше да провери един слух, достигнал случайно до него – за някакъв тип, който източвал милиони по компютърен път и бил същински дявол – ловък и неуловим. Дали пък нямаше да излезе оня, когото отдавна търсеха?
Отново трябваше да спре на светофар и докато чакаше, хвърли поглед към вестникарската будка. От едната страна на стъклото беше залепен цветен плакат: „Кибердържавата ви очаква“. Може би все пак беше време да провери как стоят нещата там… Най-малкото беше длъжен да има информация за подобно виртуално чудо.
Едно заглавие с едър шрифт прикова вниманието му. Той бързо протегна на продавача един долар и посочи желания вестник.
Заглавието гласеше: „Министър-председателят на Тайланд загива при автомобилна катастрофа“.
Продавачът на вестници не си направи труда да му върне ресто, но това най-малко го занимаваше в момента.
Беше успял да изчете част от статията, преди светофарът да светне зелено.
Министър-председателят Сукхо – същият, чийто виртуален двойник неотдавна бе пострадал на една магистрала и чиито компрометиращи снимки по най-загадъчен начин бяха станали всеобщо достояние, беше паднал с колата си от някакъв мост и загинал на място. Пътувал сам.
Съпругата му засега не е дала изявление по повод нелепия инцидент.
Гридли въздъхна.
Кой ли стоеше зад всичко това?
Движението в тази част на града беше доста натоварено – отвсякъде се стичаха туристи, а и климатът беше задушен и влажен, дишаше се тежко.
Беше се запътил към едно не особено приветливо местенце във Френския квартал, наречено Алжир. Обстановката беше доста стряскаща, въпреки опитите на местните власти да направят нещо по въпроса. Вайпърът беше доста надеждна защита, в случай че станеше напечено, но въпреки това Гридли смяташе да не остане тук нито минута повече, отколкото беше необходимо. Имаше опит с виртуалните гангстери и друг път се беше сблъсквал с тях, но предпочиташе да не дърпа дявола за рогата.
Пътят му криволичеше през тесни, бедняшки улички, чиито жители бяха насядали пред къщите и пиеха бира. Погледът на мургавите им лица не предвещаваше нищо добро.
Някои от тях брояха пари и подаваха малки, безформени пакетчета. Имаше и жени с къси поли и наплескани с грим лица, облегнати по стените, предизвикателно заголили бедро.
Дори във виртуалния свят Гридли не би искал да си има вземане-даване с тях.
Още веднъж погледна картата, която носеше. Така… Оставаше му още един завой вдясно. Беше попаднал в уличка, прекалено тясна, за да се разминат два автомобила. Пред него беше клонът на банка „Луизиана“ – помещаваше се в стар фургон сред купчини строителни отпадъци.
Пред вратата на банката беше паркиран чисто нов, металиковосин корвет. Моторът му работеше. От банката забързано излезе някакъв мъж, който на пръв поглед изглеждаше млад, но при по-внимателно вглеждане си личеше, че вече отдавна не е. Той беше облечен в елегантен костюм и носеше куфарче – изобщо имаше вид на бизнесмен, с тази разлика, че…
Изведнъж той срещна погледа на Гридли и се затича към колата. Хвърли куфарчето на задната седалка и сам се метна вътре.
И Гридли разбра – това беше той! Програмистът, който всички търсеха под дърво и камък. Интуицията му не грешеше.
Той рязко даде газ с вайпъра, твърдо решен да препречи пътя на другия автомобил. Щеше да го пипне!
Но корветът се оказа по-бърз. Засега. Нямаше необходимата мощност, за да се мери с вайпъра. Рано или късно щеше да издъхне. Гридли натисна педала и даде газ до дупка.
Вече го настигаше. Процеди полугласно: „Този път няма да ми избягаш, приятелче!“.
Тесните улички забавяха и двата автомобила, но Гридли почти се беше изравнил с корвета и щеше да глътне останалото разстояние за нула време.
Изведнъж шофьорът на корвета протегна ръка и хвърли във въздуха шепа монети.
Поне така му се стори в първия момент. Но след миг Гридли разбра грешката си. Видя стърчащите остриета твърде късно, за да успее да спре.
По дяволите!
Рязко натисна спирачки. Гумите изсвистяха, но преди автомобилът да спре окончателно, се чу оглушителен гръм като от фойерверки. Лявата гума беше отишла. Автомобилът поднесе, Гридли завъртя кормилото, но в този миг гръмна и дясната гума. Край. Гридли окончателно загуби контрол. Вайпърът се завъртя около оста си и се заби във витрината на един магазин. Чу се трясък и отгоре се посипаха ситни парченца стъкло. Рафтовете се срутиха, тавите с банички и сладкишите се преобърнаха, но вайпърът спря окончателно едва след като се удари в масата и събори върху бронята си тежкия касов апарат.
Гридли поклати глава. Сега вече щеше да има нужда от основен ремонт.
Измъкна се изпод купчината банички и счупени стъкла и огледа пораженията. Хлебарят, застанал недалеч от преобърнатата маса, беше по-бял от престилката си.
Гридли прехапа устни. Оня тип отново се беше измъкнал. Този път, на косъм.
Обърна се към разтреперания хлебар:
– Пресни ли са поничките? Нещо изведнъж огладнях.
