Текст книги "Мрежата"

25

Събота, 02.10.2010, 13:00

Маями

Тук, на плажовете в Маями, обичайното й занимание беше да бяга за здраве. Не че си падаше по това – то просто беше част от новата й самоличност, пък и… я поддържаше в добра форма.

Днес Мора беше пробягала шест мили, при това последните две – в проливен дъжд. Когато най-после се прибра в стаята си, първото нещо, което забеляза, беше святкащата сигнална лампичка на компютъра.

Странно, алармата не се беше задействала, следователно никой не се беше опитвал да проникне в къщата. Какво тогава можеше да означава този предупредителен сигнал, че някой се опитва да измъкне секретна информация?

Изтръска косата си и се загърна с меката хавлиена кърпа. Започваше да свиква със субтропичния климат и непрестанните дъждове. Свали мокрите дрехи от себе си и побърза да седне пред компютъра.

– Защитна програма в действие.

Програмата започна да се набира на екрана – Мора предпочиташе да общува с компютъра по стария, изпитан начин. Виртуалната реалност не й вдъхваше особено доверие, тъй като беше свързана с прекалено откъсване от действителния свят. А Мора разчиташе на сетивата си и идеята да сърфира из мрежата, сляпа и глуха за всичко наоколо, изобщо не й допадаше.

Прегледа внимателно съдържанието на програмата. Някой се беше опитал да проникне в секретния файл „Селки“. Само че не беше никак лесно да се проследи точно тази информация – Мора беше взела всички мерки, за да заблуди и обърка натрапниците. Трябваше да се премине през същински лабиринт и този, който се беше опитал, явно е бил доста добър – иначе не би стигнал дотам.

– Да се проследи откъде е бил направен опит за пробив. – В гласа на Мора звъннаха метални нотки.

На екрана се появиха някакви колони от цифри и кодове, докато най-после компютърът показа изображението на една карта с примигващи стрелки и светлинки. След малко на екрана остана една-единствена – ярка и немигаща светлинка – в Ню Йорк. Под нея с пулсиращо червено се изписа и някакъв електронен адрес.

Значи така… Натрапникът е бил добър, но не чак дотам, че да вземе предпазни мерки, за да не бъде засечен. Изобщо не беше усетил клопката и сам беше влязъл в капана.

– Да се проследи адресът на имейла, незабавно! – даде следващото си нареждане Мора Съливан.

Отново цифрите заизпълваха екрана, докато накрая цялата тая бъркотия отстъпи място на един-единствен святкащ надпис: Предприятия „Руарк Електроник“.

– Искам имената на всички акционери и капиталовложители.

След секунди исканият списък се появи на екрана:

„Елоиз Камдън Руарк, президент на компанията и главен изпълнителен директор

Ричард Руарк, вицепрезидент

Мери Бет Кембел, ковчежник

акционерното дружество е основано на… така… така… така…“

А! Виж ти! Предприятия „Геналони“ държаха седемдесет и пет процента от акциите…

Ето ти на… Мора се облегна назад. Излизаше, че Геналони се опитва да я открие. Което всъщност можеше да се очаква при така стеклите се обстоятелства. Нещастникът… беше придобил някакво лустро и се опитваше да се държи като джентълмен, но всъщност си беше долнопробно копеле, чиито първобитни инстинкти при най-малкия намек за опасност му подсказваха само едно: да изгори всички мостове зад гърба си, а след това да застане на брега и да натисне главите на всички опитващи се да изплуват, от страх, че ако им подаде ръка, биха могли да повлекат и него в бездната.

В средите на Геналони един неуспешен опит сам по себе си беше залог за неприятности. А когато в цялата работа беше замесена и жена, това вече не можеше да се преглътне.

Честно казано, можеше да се предположи, че ще бъде бесен, и Мора беше взела необходимите мерки да заличи следите си и да изчезне от полезрението му. Но той, освен всичко останало, беше и голям страхливец – не се знаеше докъде можеше да стигне и на какво беше способен в отчаяните си опити да спаси собствената си кожа. Селки се беше превърнала в потенциална заплаха за него – и при първа възможност той щеше да я ликвидира, без да се колебае.

Тя замислено се почеса по рамото. Нямаше да получи договорената сума – това беше повече от ясно. И все пак за нея беше въпрос на чест да доведе нещата докрай. Независимо от всичко. Междувременно фактът, че хакери на Геналони се опитват да я открият, също заслужаваше внимание, колкото и незначителна да беше вероятността това да се случи. Животът й и без това беше достатъчно напрегнат – не й трябваха допълнителни притеснения. Трябваше да се предприеме нещо по въпроса.

А след това? Селки въздъхна. След това може би все пак беше време да се оттегли – по-добре три години по-рано, отколкото три дни по-късно.

Събота, 02.10.2010, 13:15

Вашингтон

– Ало, Тайрън, ти ли си?

Тайрън трепна. Това беше гласът на Съдбата. Нямаше нужда от видеофон, за да е сигурен в това.

– Аха… да – изкашля се той.

– Обажда се Бела. Какво стана, да не си ми загубил телефона?

– А, не, не. Точно смятах да ти се обадя.

„Опашата лъжа. Дано да се хване. Сега измисли нещо подобно – например, че си болен, на умирачка и изобщо не ставаш от леглото…“ трескаво подсказваше на Тайрън гласът на самосъхранението.

– Значи можем да се видим още днес?

„Брр. За нищо на света не се съгласявай! Давай бързо, измисли нещо!“

– Ами става… – измънка Тайрън. – Защо не? Ще намина.

– Ще ти е удобно ли някъде към три?

„Какво правиш, човече?! Съвсем ли откачи?!“

– Към три? Няма проблем.

– Благодаря ти, Тайрън. Много разчитам на теб. Е, добре… Доскоро!

„Глупак! Дръвник! Мъртъв си, човече, мъртъв! Менгемето изобщо няма да се церемони с теб, така да знаеш!“

Тайрън стоеше като истукан и гледаше втренчено телефона. Странното е, че дори не му пукаше особено. В смисъл, че… не се боеше толкова, колкото би следвало, а по-скоро му идеше да хвръкне от радост. Ами да, така си беше. Най-хубавото момиче беше удостоило него, Тайрън, със специално внимание, беше го поканило у дома си, разчиташе на него…

И както Джими Джо беше казал, като ще се мре, поне да има за какво. Освен това реално, а не „виртуално“ погледнато, Менгемето дори нямаше съвсем да го убие – най-много да му смачка физиономията. Щеше да го преживее.

Влезе майка му с някакви проекти в ръка.

– Кой беше, момчето ми?

– Едни… съученици. Трябва да им помогна за някаква компютърна програма. Ще се съберем днес следобед. Значи ще изляза някъде към три… за да отида у тях.

– У тях? И как ти се обадиха – един по един или всичките накуп? А случайно между тях да има и някой от женски род? А, Тай?

И майка му усмихнато разроши косата му.

– Ех, че си и ти, мамо…

– Много съм любопитна, признавам си. И… как се казва това момиче?

– Беладона Райт – измърмори Тайрън.

– Дъщеричката на Марша Райт?

– Вероятно.

– О, спомням си я от тържеството в края на годината, когато бяхте… мисля… в трети клас. Много беше сладка!

– Е, вече е пораснала малко.

– Със сигурност. Искаш ли да те закарам?

– Няма нужда, мамо. Не е далече.

– Добре. Нали ще се върнеш за вечеря?

– Да, мамо.

– И… се отпусни, момчето ми. И аз разбирам малко от тези неща, а поне в това отношение нещата не са се променили много. Да имаш среща с момиче не е причина да се чувстваш като гладиатор, който излиза на арената. Повярвай ми, не е настъпил последният ти час!

Де да можех… – въздъхна Тайрън.

Събота, 02.10.2010, 13:33

Куонтико

Както никога събранието беше започнало точно на минутата. Майкълс огледа присъстващите и даде думата на Джей Гридли.

– Имаме една добра и една лоша новина – делово започна Джей. – Бастунчето, използвано при нападението срещу Алекс Майкълс, е поръчано ето тук – появи се виртуалният образ на магазинчето „Кейн Мастърс“ – и произведено от компания, известна с висококачествената си бойна техника, закупувана изключително от професионалисти. Получихме списък на лицата, закупили точно този модел през последните десет години, и след като елиминирахме след прецизно проучване голяма част от тях, останаха ни осем възможности.

На екрана се появиха осемте имена.

– Нашите агенти вече са разговаряли с пет от лицата. Четири от тях ни показаха бастунчетата си, а петият е подарил своето на приятел, което се оказа вярно.

Пет имена изчезнаха от екрана.

– От останалите трима единият е седемдесетгодишен старец, който живее в Орегон и отказва да допусне федералните агенти в имението си, но според медицинските свидетелства преди известно време е претърпял доста тежка операция, което на практика означава, че можем да го отпишем…

Името на екрана избледня и постепенно изчезна.

– А колкото до останалите двама, те са доста… интересни.

– Интересни? – вдигна въпросително вежди Майкълс.

Джей махна към екрана. Едно от имената запримигва в яркожълто.

– Уилсън Джеферсън от Пенсилвания. През последните три години мистър Джеферсън е закупил освен бастунчето и два комплекта бойни тояжки, които са му били доставени с наложен платеж по пощата. Тояжките, които е поръчал, се използват във филипинските бойни изкуства и в някои други източноазиатски стилове. По данни на пощенските служители мистър Джеферсън е бял, четиридесет и една годишен и живее на следния адрес…

Адресът се изписа на екрана.

– Само че… проверихме адреса и той се оказа фалшив. Има някаква мистификация и с кредитните му карти… Изобщо господинът се оказа изпечен електронен фалшификатор.

– С други думи, той е нашият човек… – нетърпеливо се обади Тони.

– Чакай малко… Остава и господин Ричард Орландо, закупил само през последните четири години общо пет такива бастунчета (две от абсолютно същия модел). Всички са били изпратени на негово име в пощата на Остин, щата Тенеси. Проверката установи, че получателят им е двадесет и седем годишен, испаноговорещ… отново само според данните в компютъра. Защото въпросната личност не може да бъде открита. Снимката на шофьорската му книжка е толкова неясна, че е изключено да се каже нещо за външните белези на лицето. Същото се отнася впрочем и за останалите снимки, с които разполагаме. Пълна мъгла.

– Възможно е… да е един и същ човек, използвал фалшиви документи за самоличност – предположи Майкълс.

– Всичко навежда на тази мисъл. Двама граждани, които съществуват само според компютърните справки, с адресни регистрации на хиляди километри една от друга. Никой не би могъл да направи връзка между тях… освен случайно. Както и стана.

– Чудесно – отбеляза Тони, – а коя е добрата новина?

– Тази беше… добрата. Лошата е, че никой от пощенските служители не си спомня нищо за господата Джеферсън и Орландо. Ударихме на камък. Откъдето се налага изводът, че несъществуващите господа се явяват нещо като подставени лица, чиято единствена функция е била да бъдат регистрирани като законни получатели на доставката. А същинският притежател – или притежателка – на бастунчетата е в неизвестност. И се предполага, че е взел всички мерки, за да не бъде открит.

– Лоша работа… – прехапа устни Тони.

– Да не кажа… умряла работа – въздъхна Джей. – Ще продължим търсенето, но повече от ясно е, че нямаме работа с аматьор. Някой, който си е направил труда да се подсигури чак дотам, определено не е случаен…

– И очевидно знае защо го прави – отбеляза Майкълс. – А това, че беше жена, е вън от всякакво съмнение. Изключено е да е бил мъж. Добре, благодаря ти, Джей. Тони?

– В момента проверяваме всички професионални изпълнители на „мокри“ поръчки. Досега обаче не сме попаднали на някой от такава висока класа. А колкото до легендите…

– Какво за тях?

– Преди всичко те не могат да бъдат смятани за достоверни. Какво ще кажете за Снежко, който може да те убие само с поглед? За Спектъра, който минава през стени? Или пък за Селки, който може да се превъплъщава в какво ли не, като оня човекоядец от приказката? Врели-некипели. За истински добрите килъри на практика се знае съвсем малко – и в това е силата им. И класата им. Реално погледнато, единственият сигурен начин да откриеш някой от тях е клиентът му да реши да го издаде. От което обаче той няма особена полза. В повечето случаи…

Майкълс кимна. Всичко това му беше известно. Не беше преставал да мисли за това от деня на убийството на Стив Дей.

– Нещо друго? – попита без особена надежда.

Брент Адамс от Отдела за организираната престъпност подхвърли:

– Нещо се мъти в клана Геналони.

– По-точно?

– Какво да ви кажа… Прегледахме цялата налична информация за действията им през последната година. Преди няколко седмици в нюйоркския ни клон е постъпило запитване от тяхна страна, свързано с арестуването на Луиджи Сампсън, дясната ръка на Рей Геналони.

– И какво?

– Ами това, че всъщност той изобщо не е бил арестуван. Хората на Геналони обаче изобщо не вярват на уверенията и твърдят, че има свидетели на задържането му. Агентите на ФБР се били легитимирали и всичко останало… Явно има някакво недоразумение.

– Добре, как бихме могли да си го обясним?

Адамс сви рамене.

– Нямам никаква представа. Факт е обаче, че Луиджи Сампсън е неоткриваем. Незабавно предприехме издирването му. Като че ли е потънал вдън земя.

– Виж ти. Може просто да е заминал да си почине.

– Или да се е покрил, с намерението да скъса с Рей Геналони, кой знае?

– Или още по-вероятно самите те да са го очистили…

– Хм… – поклати глава Майкълс. – Тогава защо ще обвиняват нас за задържането му.

– Знам ли… – разпери ръце Адамс. – Може би, за да се подсигурят. Онези типове са… непредсказуеми. Понякога правят изключително хитър ход, друг път допускат някоя глупава грешка… Никога не знаеш какво да очакваш.

– Може пък Сампсън да е бил замесен в убийството на Дей и Геналони да е решил да се отърве от него за по-сигурно? – предположи Тони. – Доколкото знам, имат такъв навик.

– Възможно е – кимна Адамс. – Рей Геналони е известен с предпазливостта си. Не смее да излезе на улицата, ако преди това бодигардовете му не са проверили района сантиметър по сантиметър.

Майкълс замислено гледаше пред себе си. Нещо му се губеше. Във всичко това имаше някаква логика, която им се изплъзваше… Засега. Но това го човъркаше и не му даваше мира.

– Е, добре, момчета. Джей, виж какво още можеш да изровиш за онези бастунчета, но доколкото разбрах, си попаднал на някаква следа в Ню Орлиънс – не я изпускай. Това, което си открил, е много важно и може би ще ни помогне да разплетем поне един от случаите. Е, ако това е всичко, мисля да приключваме.

Майкълс изчака хората си да се разотидат и се отправи към кабинета си. Вървеше с наведена глава, потънал в невесели мисли. Облаците над главата му се трупаха, а времето му неумолимо изтичаше…

Какво пък, всяко зло за добро. Може би беше дошъл моментът да се оттегли от специалните служби, да се премести в Айдахо при дъщеричката си, да си намери по-спокойна работа в някоя компютърна фирма, да прекарва уикендите със Сю, да свали от плещите си цялото това напрежение, да заживее като човек…

Но беше дал дума пред себе си, че ще разкрие убиеца на Дей, и нямаше да мръдне оттук, докато това не станеше факт. Дори и президентът да изгубеше търпение и да го изриташе от поста му, дори и да го пратеха да реди кламери в някоя канцелария, човекът, отговорен за смъртта на приятеля му, рано или късно щеше да си плати.