Текст книги "Мрежата"
Автор книги: Том Кланси
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 18 страниц)
Хауард се обърна към специалистите на групата, които следяха екраните на пет портативни компютъра, и запита:
– На какъв етап сме?
На екраните се виждаше картата на района, а светещата червена точица обозначаваше придвижването на ударната група.
– Сър, преди три минути получихме кодирано съобщение, че засега всичко е спокойно и акцията се развива по план.
– Много добре.
– Сър – обади се единият от операторите. – Имаме и видеовръзка. Я да видим…
На екрана се появи доста неясното изображение на камион, който се движеше по тясна, неосветена улица. След малко камионът зави, а когато мина под една от малкото лампи, на покрива се появи нещо, което Хауард не можа да определи, но останалите се ухилиха.
– Какво беше това? – взря се в екрана Хауард.
Един от операторите върна образа и го задържа, после го увеличи малко и Хауард успя да различи подалата се ръка с два пръста, разперени като буквата „V“ – „victory“ (победа). Хауард се усмихна – момчетата му намираха начин да разведрят и най-напрегнатата ситуация.
Събота, 09.10.2010, 23:23
Грозни
Плеханов се приготвяше за лягане, когато на вратата се позвъни. Остави четката за зъби настрани и изплакна устата си. Звънеше се доста настойчиво. Кой ли можеше да бъде в този късен час? Плеханов се намръщи в очакване на някаква лоша новина. Наметна халата си върху пижамата и излезе в коридора.
Къщата му не беше голяма, но имаше всички удобства и беше в един от хубавите квартали на града. Разбира се, един ден щеше да живее в двойно по-голяма и двойно по-хубава къща, но всяко нещо с времето си.
За всеки случай извади пистолета от чекмеджето на писалището. Беше стар лугер от 1943 г. – баща му го беше донесъл от фронта.
Надникна през ключалката. На стълбите стоеше привлекателна млада жена с раздърпани дрехи и обляно в сълзи лице. Гримът й се беше размазал.
Изнасилена? Божичко. Само това липсваше. Свали пистолета и отвори вратата.
– Госпожице? Мога ли да ви помогна?
В този миг от тъмното изскочи млад мъж по джинси и насочи пистолет в лицето на Плеханов.
– Да, господине, много разчитаме на помощта ви.
Говореше руски перфектно, но с някакъв чужд акцент.
Междувременно, без да сваля пистолета, протегна свободната си ръка и прибра лугера на Плеханов.
Изгледа оръжието одобрително:
– Бива си го. Истинска антика.
От храстите изскочиха още двама мъже и бързо се приближиха към тях. Облечени бяха спортно, еднотипно – нищо, което да бие на очи. Изглеждаха дори мускулести.
Какво беше това? Опит за грабеж? Какво искаха от него тези хора?
Жената приведе в ред облеклото си, приглади коси и се наметна с шлифера, който й подаде един от мъжете.
– Доктор Плеханов, може ли да влезем? – попита човекът с пистолета.
Плеханов още се опитваше да определи какъв беше този акцент. Попита го:
– Не сте руснак, нито пък чеченец, нали?
– No, sir.
Плеханов трепна. Това бяха американци.
Проклятие.
– Доктор Плеханов, ще се наложи да ни придружите. Преоблечете се за из път. Но по-живо, ако обичате.
Събота, 09.10.2010, 23:28
Урус-Мартан
– Пипнаха го! – възкликна Фернандес. – Вече са на път. След двайсетина минути ще бъдат тук.
В помещението настъпи оживление.
– Е, добре – поохлади възторга им Хауард. – Рибата е още в морето. Пригответе хеликоптерите. Нека първо се приберем у дома. Тогава ще празнуваме.
Десетина минути по-късно, докато наблюдаваше пилотите, които стягаха машините, към него тичешком се приближи Фернандес.
– Сър, възникна проблем.
Хауард усети, че стомахът му се сви на топка.
– Какво има?
– Камионът им се е повредил.
Полковникът го изгледа втренчено, сякаш за първи път го виждаше. Това не беше предвидено в нито един сценарий.
39
Неделя, 10.10.2010, 00:04
Урус-Мартан
– Къде се намират? – попита Хауард. Гърлото му беше пресъхнало.
– В града, южно от сградата на бившия Коминтерн, близо до нефтените складове и река Сунжа.
– На какво разстояние оттук?
– Около осемнайсет километра.
– Направо страхотно…
Хората от групата се спогледаха със сериозни, удължени лица.
– Оха… Получих някакъв сигнал… Засичам – възкликна единият от операторите.
Да се обади водачът на групата по радиостанцията означаваше, че нещата са повече от сериозни.
– Алфа, тук Омега Едно. Повтарям – тук е Омега Едно.
– Алфа слуша.
– Сър, закъсахме насред път, а на стотина метра от нас има две ченгета на велосипеди, които приближават. Чакам инструкции.
Ченгета на велосипеди. Господи.
– Придържаме се към плана, Омега. Покажете им документите си, бъдете любезни, дръжте се естествено. И… спокойно, само спокойно. Това е рутинна проверка. Няма причини да бъдат подозрителни.
– Разбрано, сър… о, не! По дяволите!
– Омега Едно, какво става?
Отново се чу гласът на капитана им, но не в микрофона, а по-отдалеч:
– Накарайте го да млъкне, за бога!
– Омега Едно, обади се! Омега Едно…
Последва мълчание.
След малко водачът на групата се обади отново:
– Алфа, тук нещата се… усложниха. Нашият човек се разкрещя: „Убийство! Помощ!“, и ченгетата откриха огън!
– Господи, онези там изобщо не си поплюват… – възкликна Фернандес. – Първо стрелят и после питат.
– Алфа, отговорихме на огъня. Засега няма ранени. Повтарям – няма пострадали от нашите. Свалихме единия полицай, другият се скри зад… бидон нафта… Барнс и Пауъл, надясно, Джесъл – мини отляво! По-живо, давайте!
Отново настъпи тишина, която трая не повече от минута, но им се стори, че е продължила цяла вечност.
Най-после капитан Маркъс отново се свърза с тях.
– Сър, сваленият полицай е… мъртъв. В него обаче открихме предавател, което означава, че другият, който успя да избяга, също разполага с такъв и се боя, че в най-скоро време ще имаме компания. Какви са инструкциите? Алфа? Алфа? Чувате ли ме? Повтарям: какви са инструкциите?
Хауард и Фернандес се спогледаха: не им оставаше друг избор. Прозвучаха една след друга две команди. Към войниците:
– Момчета събирайте багажа! Тръгваме след три минути!
… и към хората от бойната група:
– Омега, дръжте се. Идваме да ви приберем.
– Прието, Алфа. Благодарим ви, сър.
– Да вървим, Хулио!
И хората на Хауард хукнаха към хеликоптерите.
Събота, 09.10.2010, 16:10
Куонтико
Майкълс и Тони бяха седнали в малката заседателна зала и пиеха вече втора каничка кафе. Лекарите се оказаха прави – днес Майкълс се чувстваше още по-отпаднал и раната го болеше нетърпимо – във всяко едно положение. Вечерта си беше взел обезболяващите хапчета, за да заспи, но през деня не смееше. Акцията на Хауард беше в ход, искаше съзнанието му да е будно и издържа така няколко часа, стиснал зъби, докато най-после си взе две хапчета, за да притъпи малко болката, и изпи шестата си за деня чаша кафе.
– Как е ръката ти? – обърна се Алекс към Тони.
– Не боли много – сви рамене тя. – Само щипе.
– Знаеш ли… всъщност ти спаси живота ми. Ако не беше ти, онази жена този път щеше да успее.
– Ръсти беше този, който ни помогна и на двамата… Ако не се беше появил той и не беше извикал… Да насочи химикалката си към нея само за да отклони вниманието й и да ми даде шанс…
– Наистина съжалявам… Вие с него бяхте… доста близки, нали?
– Да… Всъщност, не точно… – Тя поклати глава, вторачена в чашата си кафе. – Днес родителите му ще приберат тялото – погребението ще бъде в Джаксън, Мисисипи. Бих искала да отида, ако е възможно…
– Разбира се. Мисля, че до ден-два ще сме приключили с това, а по-натам… бих искал да ми покажеш някои хватки от твоя силат, става ли?
Тя го погледна изненадано. Досега не беше проявявал особен интерес към това.
– Не знам… Напоследък премислих… Ще ми е от полза да знам повече техники за самозащита.
– За мен ще бъде удоволствие – усмихна се Тони.
Алекс отвърна на усмивката й.
– Е, все пак ще трябва да поизчакаме няколко седмици – и той посочи превързания си крак.
– Когато кажеш, започваме.
Алекс отново надигна кафето – то сигурно течеше и във вените му.
– Неспокойно ми е. Чудя се дали са свършили… Мисля, че би трябвало.
– Нали ще се обадят веднага щом могат.
– Знам. И съм сигурен в тях, но все пак…
Тони го погледна и се усмихна отново.
– Какво има?
– Като каза „сигурен“, се сетих една история… Искаш ли да я чуеш?
– Аха.
– Навремето живеех в общежитие с две съученички. У дома беше станало пренаселено – брат ми беше останал без работа и беше пратил жена си с децата у нас, а самият той замина за Мейн да си търси нещо. Та, с две думи, общежитието беше за предпочитане.
Едното от момичетата, с които деляхме стаята, Мари Луиз Бергано, от Филаделфия, беше с италианска кръв като мен. А другото, Дириша Мей Джоунс, беше от Тексас, дълга като върлина негърка, волейболистка. Тя беше най-забавният човек, който можеш да си представиш. Само като се сетя за нея, ме напушва смях. Винаги й хрумваха разни истории и ги разказваше по невъобразим начин. Една вечер бяхме седнали на бутилка евтино вино и тя ни разясни значението на думата „сигурен“. Разказът й звучеше горе-долу така: „Та, момичета, да ви разправям… Живее си оня ми ти негър Ърнест с хубавата си женичка Лорета, но един ден тя го напуска, щото са го изритали от работа, въпреки че не бил грам виновен…“.
Майкълс се ухили, въпреки че не му беше много до смях. Тони имитираше великолепно диалекта на тексаското момиче.
– „… И, значи, Ърнест става една сутрин и какво мислиш – изтупва се с вратовръзка и с единствената си снежнобяла риза, с панталони с ръб и всичко… и се стяга да ходи на интервю за работа. Знае, че ако получи тази работа, ще си върне Лорета, нали разбираш… Междувременно обаче става време за обяд и… наш Ърнест влиза в «Барбекюто на Рик». Поръчва си двойна порция свински ребърца и халба бира – да ги прокара. И докато чака да му донесат ребърцата – най-апетитните в цял Тексас, плувнали в мазнина… наш Ърнест решава да свърши нещо важно – обажда се на Лорета по телефона и й казва: «Миличка, довечера си облечи най-хубавата рокля и ме чакай – ще те водя на танци. Трябва да отпразнуваме новата ми работа.»
Та това е то – да си цветнокож, да си тръгнал на интервю, облечен с единствената си свястна риза, и да седнеш да ядеш мазни свински ребърца… На това му се вика «сигурен» в себе си човек, момичета.“
Майкълс се разсмя с глас.
– Струва ми се, че имаш нужда от това, Алекс. Като те гледам, отдавна не ти се беше случвало. Ако знаеш колко ти отива…
Погледна я. Имаше нещо в изражението, в гласа й. Не се лъжеше. Тази жена го харесваше. Което, честно казано, не му беше неприятно. Никак даже.
– Права си. Напоследък… не ми е много до това. А какво стана с тези момичета – приятелките ти?
– Мари Луиз отиде в Харвард – да учи право – и сега работи във фирмата на баща си. А Дириша стана професионална волейболистка. Три години игра в отбора на „Nike“, написа книга, стана спортен журналист в „Ню Йорк Таймс“, омъжи се преди няколко години и сега си има момченце, което се казва…
– … Ърнест.
Двамата се разсмяха, Тони имаше право. Наистина му се отразяваше много добре.
Точно сега обаче беше малко нервен. Хауард не му излизаше от главата. Досега трябваше вече да са се обадили… Какво ставаше с тях?
Дори всичко да беше минало благополучно, Карвър пак щеше да го стисне за гушата… Но ако на всичко отгоре акцията се беше провалила, направо не му се мислеше…
Неделя, 10.10.2010, 00:12
Грозни
– Движим се с максимална скорост, сър! – извика пилотът, за да надвика шума на мотора и насрещния вятър.
– Колко ни остава?
– Две-три минути. Ето я реката.
Мъжете в хеликоптера бяха въоръжени с белгийски пистолети, немски автомати и японски ножове и носеха защитно облекло, произведено в Израел.
Едно беше сигурно – дори да оставеха някакви улики, нищо не би насочило местната полиция към Съединените щати.
– Ето го камионът! – изкрещя Фернандес.
– Задават се големи неприятности… – поклати глава Хауард.
Военен конвой се приближаваше към спрелия камион: полицейска кола със запалена синя лампа, джип с картечница и полицейски микробус, също с включена сирена.
– Дявол да го вземе!
– Мога ли да се свържа със С-2? – обърна се Хауард към пилота.
– Опитайте, сър – би трябвало да можете.
– С-2, тук Алфа. Чувате ли ме? – запита Хауард командира на втория хеликоптер.
– Алфа, чуваме ви – отговориха в слушалките.
– С-2, стойте настрана. Повтарям – искам да стоите настрана. Ако се наложи, ще ви повикаме. Сега-засега нека не им предоставяме още една мишена.
– Разбрано, сър.
Хауард отново се обърна към пилота:
– Спускаме се надолу, Луут. Между камиона и онези…
– Дадено.
Хауард усети, че настръхва. Даде последни инструкции на хората си:
– Никой да не стреля без нужда! Излизаме в разгърнат строй, при пълна бойна готовност.
Огледа се. Нямаха никакво прикритие, но на мястото на онези не би започнал стрелба край складове за гориво просто така… Със сигурност първо щяха да си зададат някои въпроси – все пак виждаха само един камион, спрял насред пътя, и войници, които може би изпълняваха някаква секретна задача. Едва ли биха предположили, че това са американци, дошли, за да отвлекат един техен гражданин. Човек трябва все пак да знае по кого стреля и защо. Нали така?
Хеликоптерът се приземи.
– Всички долу! – даде команда Хауард, провери за последно оръжието си и хукна навън. Трябваше да приберат хората си.
40
Неделя, 10.10.2010, 00:18
Грозни
Военният конвой също спря. Чеченците бързо излязоха, готови за стрелба зад прикритието на автомобилите. Бяха петнайсетина души във военни униформи.
Хауард и хората му бяха на открито – в по-неизгодна позиция.
– Маркъс! – тихо каза Хауард в предавателя. – Качвайте вътре пратката и да се омитаме.
Зад гърба му момчетата помъкнаха Плеханов към хеликоптера. Когато го качиха вътре благополучно, Маркъс притича към Хауард.
Тъкмо навреме. Един от чеченците викаше нещо на руски. Нещо в смисъл „Кои сте вие, по дяволите?“ – това дори Хауард успя да си го преведе.
– Как се казват секретните им полицейски части? – запита той тихичко Маркъс.
– „Жали Кюлк“.
– Добре, кажи им, че сме от тях. И изпълняваме секретна мисия, така че да се разкарат, преди да са отнесли някой и друг куршум.
Можеше и да не се хванат. Но поне Хауард и хората му щяха да спечелят време – докато онези осмислят ситуацията.
Маркъс закрещя нещо на руски.
Междувременно Хауард даде заповед в предавателя: „Изтегляйте се по двойки към хеликоптера!“.
Чеченският командир извика нещо в отговор, а войниците му заеха позиции за стрелба.
– Надушват нещо гнило – подхвърли Фернандес.
Хауард се обля в студена пот.
Включи предавателя, като се молеше чеченците да са достатъчно далече, за да не чуят нищо.
– С-2, тук Алфа… С-2, отговори!
– Алфа, тук С-2.
– Имаме нужда от помощ. Трябва да отвлечете вниманието им, докато се изтеглим. Искам да се приближите и да стреляте отгоре по покрива на микробуса.
– Дадено, Алфа. Идваме. След около четиридесет и пет секунди.
– Хайде, момчета, да изчезваме – обърна се Хауард към хората си в предавателя.
Видя, че чеченците отклониха за момент вниманието си от тях. Гледаха нагоре и сочеха нещо. Сигурно бяха чули хеликоптера.
– Готови…
Отгоре зачатка картечница.
– Хайде, бегом!
Чеченците откриха огън по хеликоптера във въздуха.
Хората на Хауард вече бяха вътре. Отвън останаха само Хауард и Фернандес.
– Хайде, Хулио, влизай!
– Възрастните са с предимство.
Хауард се ухили и скочи в хеликоптера. Фернандес го последва.
– Бързо, нагоре!
Пилотът запали мотора и се издигнаха.
Чеченците схванаха каква е цялата работа и откриха огън и по втория хеликоптер.
Фернандес прати надолу няколко откоса. Чеченците се снижиха зад автомобилите си.
– С-2? Чувате ли? Къде сте?
– Точно зад вас, Алфа.
– Има ли пострадали?
– Не, сър, всичко е наред.
Хауард въздъхна облекчено. Всичко свърши. И този път успяха.
– С какво право ме отвличате!?! Това е незаконно! – негодуваше руснакът. – Глупаци! Това е международен скандал! Познавам влиятелни хора, които ще ви потърсят сметка! Много ще загазите… Няма да ви се размине!
Хауард сви рамене.
– Мисля, че току-що ни се размина.
Плеханов започна да псува на руски, обзет от безсилна ярост.
– Приятелю, ти уби човек, когото много уважавах. Не си ми симпатичен и не съм длъжен да те слушам. Ако не млъкнеш, току-виж си изпаднал от хеликоптера. Стават злополуки…
Руснакът явно осъзна сериозността на положението.
Събота, 09.10.2010, 18:54
Куонтико
Телефонът в заседателната зала иззвъня, Майкълс грабна слушалката.
– Сър, свързвам ви с полковник Хауард.
– Командир Майкълс?
– Слушам ви, полковник.
– Мисията изпълнена, сър. Летим към къщи.
Огромна тежест се свлече сякаш от гърдите на Майкълс.
– Поздравления, полковник! Имаше ли някакви проблеми?
– Нищо сериозно, сър.
В този момент влезе Тони. Майкълс обърна към нея сияещото си лице и вдигна палец нагоре.
– Ще се видим след няколко часа, командир.
– Очакваме ви, полковник. И още веднъж приемете моите благодарности.
Връзката прекъсна.
– Пипнали са го! Летят насам.
– Ще се обадя на Джей да го успокоя. Но… какво следва от тук нататък? Как смяташ да докажеш, че той именно е убиецът на Стив Дей?
– Всичко по реда си. Първо да се върна здрав и читав от срещата с Карвър.
– Мисля, че няма да те скастрят за проявената самоинициатива. В края на краищата нали всичко мина благополучно и нали президентът искаше точно това – да му предадем убиеца на Дей.
– Ще му го предадем… След като си поговорим на четири очи.
Епилог
Неделя, 10.10.2010, 11:30
Куонтико
Ружьо, преоблечен като сержант от американската флота, стоеше до оградата на високото здание, в което се помещаваше Генералният щаб на Мрежата. Беше застанал на около триста метра от главния вход, но с оръжието, с което разполагаше, за него нямаше да представлява никакъв проблем да улучи човек от такова разстояние. Оръжието в сака до краката му беше „Ремингтън“, калибър 30–06, с оптичен мерник и десеторно увеличение.
Беше застанал в близост до автобусната спирка – нова-новеничка, все още без графити по нея. Можеше да почака десетина минути, без да рискува да привлече вниманието на когото и да било. Моряче чака автобуса си на спирката – каква по-обичайна гледка за Куонтико?
Ако командирът на Мрежата не излезеше за обяд, щеше просто да си тръгне и да се върне следобед, за да си опита отново късмета. Майкълс нямаше да му избяга.
Бял правителствен додж спря близо до самия вход на сградата. Ружьо извади от джоба си миниатюрния увеличителен монокъл. Долепи го до окото си и се наведе напред, облегнат на оградата.
Вратата на Генералния щаб се отвори и Александър Майкълс излезе, придружен от привлекателна брюнетка и двама мъже с вид на бодигардове.
Ружьо беше извадил късмет. Но всичко трябваше да стане максимално бързо, за да не привлече вниманието. Наведе се, дръпна ципа на сака… Приготви оръжието. Трябваше само да го вдигне, да провре цевта през металните пръчки на оградата и да се постарае да бъде максимално точен. Всичко това щеше да му отнеме само няколко секунди.
И главното – никакви резки, припрени движения. Спокойно… Вдигни оръжието… така… Поеми си дълбоко дъх, прицели се в мишената…
Погледна през увеличителния мерник. Обектът се виждаше превъзходно.
Ружьо се прицели в гърдите.
Виждаше Майкълс, тъмнокосата жена, военния, който тъкмо излизаше от доджа…
Мили боже! Военният държеше някого, дърпаше го за ръката… Това беше… Плеханов! В плен. А бяха разговаряли само преди два дни.
Дръпна пръста си от спусъка. Трябваше бързо да прецени ситуацията. Тези хора сега държаха Плеханов в ръцете си.
Да стреля или да не стреля? И ако стреля – по кого – по Майкълс или… да застреля Плеханов, който сигурно щеше да го издаде. Ако го подложат на разпит и се разприказва, а те си имаха начини да накарат човек да признае и майчиното си мляко… Не прилагаха често такива методи, но Ружьо знаеше, че не биха се поколебали, ако се наложи.
Е? Какво сега?
Не. Нямаше да застреля Владимир. Ако руснакът го издадеше – значи такава беше волята на съдбата.
А колкото до командира на Мрежата?
На настоящия етап убийството му ставаше безсмислено. Не би могъл да помогне на Плеханов… А дори Ружьо не убиваше без причина.
Прибра оръжието в сака, дръпна ципа. Огледа се. Никой не го беше забелязал. Изправи се.
Идваше някакъв автобус. Щеше да се качи, да слезе в следващия град, да вземе кола и да отиде на някое спокойно място, за да помисли.
Вратите на автобуса се отвориха със свистене. Шофьорът му се усмихна. Ружьо отвърна на усмивката му, но си мислеше за нещо свое.
Поне вече нямаше да слуша брътвежите на Григори Змията и хвалбите му за операцията в Чечения и медала му за храброст. А докато отворят багажника на онази кола и открият тялото на мафиота, Ружьо щеше да бъде далеч от тук.
Може би някъде в пустинята…
