Текст книги "Мрежата"

36

Петък, 08.10.2010, 09:05

Куонтико

Противно на всички очаквания, не беше чак толкова трудно да се вмъкнеш някъде, където се предполага, че не би ти хрумнало да припариш. Малкото, 9-милиметрово керамично пистолетче, произведено в Бразилия, междувременно беше пъхнато под дрехите й. Изстрелваше бор-епоксид (по-силен вариант на твърдото ракетно гориво) – без гилзи и без патрони. Имаше тройна, срязана цев и двайсет метра радиус на действие. Произвеждаше се нелегално и на практика беше за еднократна употреба. В краен случай можеше да се използва и повторно, но това би повлияло на точността му, тъй като след стрелбата фината керамична сплав отвътре се износваше. Тривалентният металоид бор се използваше в зъбните пломби, изобщо пистолетчето играчка би минало без проблем през който и да е метален детектор, както и през флуроскенера, тъй като по форма наподобяваше повече дамско сапунче, отколкото оръжие.

От вътрешната страна на бедрото й беше прикрепен ножът – също керамичен, сгъваем, с пластмасова дръжка. Острието му беше късо, но много здраво.

Стандартната процедура за безопасност в повечето правителствени сгради, които не можеха да хвърлят кой знае какви средства в тази насока, включваше отпечатъци от пръстите, метален детектор и естествено – охрана. Ако не си вътрешен човек, а си отишъл по работа, процедурата се удължаваше малко повече по преценка на охраната. Можеха да поискат компютърна справка за самоличността ти, да те претърсят – основно или само отгоре-отгоре, да изпратят някой да те съпроводи там, за където си тръгнал… Всичко това се отнасяше и за достъпа до сградата на Мрежата. Познаваше учреждения с още по-строги мерки за сигурност – скенер на дланта или на ретината, гласов анализ и тъй нататък. Както и да е, в случая това нямаше никакво значение, тъй като Селки така или иначе не възнамеряваше да се подложи на всички тези процедури, да се качи до кабинета на Майкълс и да почука на вратата му.

Идеята й беше съвсем друга. Щеше да прегледа компютъра и да си набележи някой от помощния персонал на Мрежата, някоя чистачка или секретарка, която отскоро работеше в системата. По възможност някоя, която не беше омъжена и живееше сама. След което нямаше да е проблем да постигне абсолютна прилика с оригинала.

Изборът падна на Кристин Уесън, трийсетгодишна грозновата брюнетка, която трябваше да се прости с краткия си и по всяка вероятност не особено съдържателен живот, докато нейната двойничка, облечена, разбира се, в нейните дрехи, продължеше към югозападния (най-натоварения) вход на сградата. Беше петък и по лицата на върволицата служещи, наредени на опашка на пропуска, се забелязваше известно оживление. Един по един те прекарваха картите си за самоличност през скенера. Процедурата вървеше доста бързо – святкаше зелена лампичка и можеше да влезеш навътре и да отстъпиш място на следващия.

Селки беше спокойна, че картата й е валидна – с нея беше влязла и на паркинга зад волана на осемгодишния форд на Кристин (между другото голяма бракма).

А самата Кристин или по-скоро това, което беше останало от нея, беше увито в найлонови чували, напъхано във ваната и покрито с буци лед от фризера – за да мине известно време преди съседите да започнат да се оплакват от непоносимата воня.

Вече вътре в сградата, Селки знаеше къде би могла да отиде, за да не се размотава насам-натам по коридорите. Тоалетните например бяха едно от местата, които не се наблюдаваха с видеокамери, откак преди години възникна скандал по повод онова, което охраната в Пентагона се забавлявала да гледа в свободното си време. Така че можеше да си седне с книжка в една от тоалетните и да убие времето. Можеше да хапне в кафето. Можеше да изпуши една цигара отвън, на алеята за пушачи. Цигарите бяха взети от чантичката на Уесън – за всеки случай. Така или иначе тук всички се подминаваха, без да си обръщат особено внимание – типично за голяма бюрократична институция.

А междувременно „обектът“ щеше да навлезе в някоя „неохранявана“ зона. Оставаше да измисли подходяща причина да го „примами“ натам, без, разбира се, той да заподозре нещо.

Междувременно в отдела, в който работеше Уесън, по някое време щяха да забележат отсъствието й, може би щяха да й позвънят у дома и да оставят съобщение на телефонния секретар. Би възникнал известен проблем само ако им хрумнеше да проверят на пропуска – тогава щяха да установят, че лицето Кристин Уесън тази сутрин е пристигнало на работа в обичайното време. За да избегне това, новоизлюпената Кристин беше позвънила на пряката си началничка, за да я предупреди, че ще закъснее няколко часа – трябвало да си направи някакво спешно изследване. Началничката на отдела прояви разбиране и увери Кристин, че няма да има никакъв проблем. Към обяд съответно щеше да се получи имейл от Кристин, съдържащ извиненията й, че нещата са се проточили и ще се забави повече, отколкото е предполагала.

Това щеше да бъде достатъчно, за да не възникнат усложнения.

Петък, 08.10.2010, 12:18

Куонтико

Тони правеше хватките „джуру“ в обичайната им последователност и спираше след всяка за съответния „самбут“. В залата нямаше други жени освен нея. Мъжете бяха няколко, но Ръсти не беше сред тях. Когато му съобщи решението си, той го прие доста спокойно – без гняв, без молби и увещания, без излишни въпроси. В погледа му се четеше единствено изненада.

Но оттогава не й се беше обадил, въпреки че се бяха разбрали да тренират заедно. Днес например трябваше да бъде тук – досега не беше пропуснал тренировка.

Може би все пак не го беше преглътнал толкова лесно.

Тони клекна, отскочи, замахна с десен юмрук, после с ляв и пак с десен…

Щеше да е жалко, ако Ръсти зарежеше тренировките заради случилото се. Беше напреднал бързо и можеше да постигне още много.

Но в края на краищата той сам щеше да си прецени.

Имаше пълното право да не иска да я види повече, поне от мъжка гледна точка. Защо не можеше да си останат приятели и всичко да е както преди?

Приключи цикъла и се разкърши. Все още усещаше тялото си стегнато.

Една брюнетка влезе в залата, но само за да пие вода. Усмихна се на Тони и й кимна. Не си спомняше да я е виждала – сигурно беше от новопостъпилите.

Освен проблема „Ръсти“ съществуваше и проблемът „Алекс“. Отношението им не беше претърпяло никакво развитие – така не можеше да продължава…

Брюнетката влезе в съблекалнята, но след малко излезе забързано. Имаше угрижен вид. Насочи се право към Тони.

– Извинете, мис… Бихте ли дошла за малко? Вътре има една дама, която е получила някаква криза… Повиках лекар, но ако можем да й окажем първа помощ…

Тони избърса с ръка челото си.

– Идвам веднага.

Петък, 08.10.2010, 12:18

Куонтико

Майкълс се срещна с Джей Гридли и Джон Хауард в заседателната зала. Знаеше, че според протокола не би следвало да провежда този разговор с двамата едновременно, но не смяташе, че е редно лявата му ръка да не знае какво върши дясната.

– Слушам те, Джей.

– Ето как стоят нещата, шефе – започна Джей и включи с едно замахване на ръката си компютъра. – Успяхме да установим някои от маршрутите на Плеханов през последните няколко месеца. Искате ли да чуете подробности и да се уверите какъв забележителен усет сме проявили, за да сглобим отделните факти в цялостна картина?

– Разчитам на забележителния ви усет – усмихна се Майкълс, – но, моля те, давай накратко.

– Добре тогава… Не е сто процента сигурно, но по всичко личи, че нашият човек възнамерява да купи едно-две правителства.

Майкълс кимна. Това не го изненадваше кой знае колко. Плеханов нямаше да е нито първият, нито последният, който се опитва да го направи.

– Някои от хората, с които е установил контакт, за наш късмет не са предпазливи колкото него… И така, Плеханов е човекът, който ще определи президентите и министър-председателите на няколко републики, между които и Чечения. Засега обаче не можем да подкрепим с доказателства тази информация. Както знаете, файловете му се засекретени…

– След като нещата стоят така… какви се шансовете ни да издействаме екстрадирането му?

Въпросът беше по-скоро риторичен.

– Тази работа никак не ми харесва… – поклати глава Майкълс.

– Почакай само да чуеш какво следва… Плеханов държи в ръцете си и няколко наши генерали.

– Страхотно – намръщи се Хауард.

– Възможно ли е да замисля някакъв преврат? – запита Майкълс.

– Не е изключено… Обаче няма как да разберем. Все пак си мисля, че точно това цели.

– Вие как смятате, полковник?

Хауард се изкашля:

– Фактите навеждат на тази мисъл… За да върши безнаказано компютърните си престъпления, би следвало добре да си подсигури гърба. А двата начина са точно тези. Там, където политиците не могат да му свършат работа, ще му я свършат военните.

Майкълс го погледна замислено.

– А ако успеем да докажем, че се готви да купи изборите, и се обърнем за съдействие към най-висшите държавни кръгове?

– Той няма да падне по гръб… Като нищо ще разпали гражданска война и докато някой отвън успее да се намеси, нещата ще са се развили в негова полза.

– Шибана работа.

– Сър – вежливо се обади Хауард, – току-що изразихте и моето отношение.

Майкълс въздъхна.

– Полковник, и вие ли нямате с какво да ме зарадвате?

– Разработих десетина сценария, сър, но максималните шансове, които компютърът дава на най-добрия от тях, са едва седемдесет и осем процента.

– Е, това не е толкова зле.

– Не е резултат, който ме задоволява, сър, но може да се сметне за приемлив. За съжаление, практиката показва, че резултатите обикновено са по-ниски от очакванията. Това ме притеснява.

– Искам да погледна сценария.

– Разбира се, сър. Веднага.

В този миг влезе секретарката на Алекс.

– Командир Майкълс? Търси ви Тони Фиорела. Мисля, че е нещо важно.

– Господа, ще изчакате ли за минута?

Джей и Хауард кимнаха и Майкълс се обади:

– Ало, Тони?

– Командир Майкълс? Разговаряте с Кристин Уесън, от снабдителския отдел. Бях в тренировъчната зала заедно със заместник-командир Фиорела и тя ме помоли да ви звънна от вива й – случи се злополука. Повиках лекар, но се боя, че може да си е счупила крака.

Тони беше пострадала?

– Счупила си е крака?!

– Нещастен случай. Един от уредите падна и… Тя помоли да ви предам, че е добре, но няма да успее да дойде на срещата. Аз обаче се притеснявам за състоянието й…

– Ще дойда веднага.

Двамата мъже се погледнаха въпросително. Бяха доловили част от разговора и също изглеждаха притеснени.

– Добре ли е Тони? – попита Джей.

– Горе-долу. Един от уредите й е ударил много лошо крака – вероятно е счупен. Повикали са лекар, но бих искал да я видя… Ще ви помоля да ме изчакате. След малко се връщам.

– Не се притеснявай, шефе. Ще те изчакаме – току-виж междувременно ни хрумнало нещо… Две глави мислят по-добре от една.

Петък, 08.10.2010, 12:28

Куонтико

Селки беше насочила пистолета си в една от кабинките на душовете – там вътре седеше Тони Фиорела. Ако някой влезеше, нямаше да види Тони, нито пистолета. Мина й през ум да я застреля, но се отказа – не биваше да вдига излишен шум, нито да хаби патрони – можеше да й потрябват. Жената също – като примамка за Майкълс. Виж, след като му видеше сметката, щеше да очисти и нея. Но най-вероятно щеше да използва ножа – искаше да свърши с тях безшумно и да изчезне, преди някой да е открил телата. Двойно убийство насред Генералния щаб – за това щеше да се говори с години…

Фиорела помръдна.

– Ръцете на главата! – нареди Селки.

– Този път няма да се измъкнеш…

– А ти – още по-малко.

– Знаем коя си.

– Ами?

– Ти си Мора Съливан, нали?

Мора трепна. Не можеше да повярва, че са я разкрили. Как са могли?! Не биваше точно сега да се поддава на паниката. Какво толкова… винаги можеше да смени самоличността си. Неведнъж го беше правила.

– Когато изляза оттук, това вече няма да има никакво значение.

– Ако излезеш оттук.

Жена с кураж, не можеше да й се отрече. Жалко, че се налагаше да я убие.

– Тони? – чу се мъжки глас зад гърба й.

– Тя е тук, командир. Побързайте!