Текст книги "Мрежата"
Автор книги: Том Кланси
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 18 страниц)
31
Понеделник, 04.10.2010, 5:00
Куонтико
Джей Гридли погледна часовника. Главата му тежеше. Не беше мигнал цяла нощ.
Беше прехвърлил купища компютърен материал, но имаше защо – вече имаше чувството, че познава и кътните зъби на оня програмист. И лека-полека цялостната картина започваше да се оформя в главата му. Например вече беше сто процента сигурен, че си имат работа с руснак. И беше стеснил до минимум кръга на възможностите.
Натисна няколко клавиша на компютъра, без обаче да навлиза във виртуалната реалност. Беше свършил къртовска работа и искаше да получи търсения резултат с максимална точност, едно към едно. В момента компютърът пресяваше имената и данните за всички програмисти на територията на Русия – доста сериозна задача, но вече беше само въпрос на време. Най-после щяха да го пипнат.
В този миг прозвуча сигналът за получаване на спешен имейл. Джей въздъхна, но побърза да отвори имейла.
Беше съобщение от един от екипите на Мрежата. Интересно… Твърдяха, че са открили някаква информация за убийството на Стив Дей.
Е, добре, това също беше много важно. Не толкова важно, колкото да открият програмиста – поне не и в този момент. В края на краищата Стив Дей беше мъртъв и нищо не можеше да го върне, докато този тип беше наистина опасен и все още с развързани ръце.
Наложи се да се съсредоточи върху новополучения файл – вярно, пристигаше в неподходящ момент, но може би от него зависеше да не хвръкне главата на Алекс Майкълс на следващото височайше заседание. А Джей държеше на Майкълс и виждаше, че отгоре го притискат. Изражението му ставаше все по-съсредоточено. Я виж ти…
Понеделник, 04.10.2010, 05:05
Вашингтон
Меган Майкълс стоеше на верандата, а някакъв едър тъмнокос младеж държеше ръцете й и нежно я гледаше в очите. Двамата се целунаха. Целуваха се дълго, упоително, а после мъжът плъзна ръце по тялото й и насмешливо погледна към Алекс: „Тя вече е моя. Моя!“. „Да“, унесено потвърди Меган. „Вече съм негова.“
… Майкълс се събуди, плувнал в пот, изгарящ от безсилна ревност.
По дяволите!
Скаут още спеше, свит в краката му. Беше му купил кошче с мека възглавничка, но кученцето упорито отказваше да я ползва, вярно на старите си навици. И Майкълс не настояваше особено – нали все пак не беше някой мастиф, а само едно малко пуделче.
Когато Майкълс се събуди, Скаут отвори очи за миг, но след като се увери, че никаква опасност не заплашва господаря му, реши да си доспи и отново се сви на клъбце.
В десет часа Уолт Карвър имаше среща с президента. Ако дотогава нямаха конкретна информация относно убийството на Стив Дей, Алекс Майкълс щеше да изгуби поста главнокомандващ Мрежата.
Установи, че всъщност това изобщо не го вълнуваше. Сви рамене и зашляпа към банята.
Скаут най-после се събуди окончателно, протегна се като котка и скочи от леглото. Вмъкна се в банята и отново застана на пост до краката на Майкълс. Най-верният му бодигард. Какво ли си мислеше в този момент? Че стопанинът му маркира територията си?
– Точно така – усмихнато кимна Алекс. – Това си е моята баня.
Скаут изджавка в знак на съгласие.
Понеделник, 04.10.2010, 05:05
Вашингтон
Тони отвори очи и заби поглед в тавана. До нея равномерно дишаше спящият Ръсти.
Мили боже, какво направих?!
Погледна Ръсти напрегнато, сякаш за пръв път го виждаше. Беше свестен, чаровен и много привлекателен. Бяха лудели цяла вечер и се беше чувствала добре в прегръдките му – едно отдавна позабравено усещане. Какво сега – съжаляваше ля? И двамата не бяха деца, нито пък бяха обвързани с някой друг. Защо сега се разкайваше и й се искаше да не се беше стигало дотук? Имаше чувството, че снощи е била друг човек, че е действала като насън и сега, станала отново предишната Тони, изумено разбираше какви ги е вършила…
Изведнъж я обхвана паника, сякаш се беше случило нещо наистина непоправимо.
Тук, до нея, трябваше да лежи Алекс, не някой друг – и тогава щеше да се чувства наистина на седмото небе, а не – разкъсвана от съмнения и… безкрайно виновна.
Виновна ли? Пред кого? Пред себе си най-вече, пред чувството й към Алекс, но и пред това нежно, всеотдайно, истински влюбено момче тук до нея, на което… просто не можеше да отвърне със същото. Сега вече беше абсолютно сигурна в това и нямаше смисъл да се преструва. Само щеше още повече да влоши нещата.
Ръсти й харесваше, но любовта беше… нещо различно. Беше чувството, което тя изпитваше към Алекс.
Е, добре! Нима не го беше знаела досега? Как успя така да обърка всичко?
До нея Ръсти помръдна в съня си.
Трябваше бързо да стане, да вземе душ и да се облече. В противен случай Ръсти щеше да се събуди и да я вземе отново в прегръдките си. А това не биваше да става.
Случилото се снощи беше грешка, която не биваше да се повтаря.
Понеделник, 04.10.2010, 05:05
Колумбия, Мериленд
Ружьо седеше с кръстосани крака на леглото в хотелската стая. Не мислеше за нищо – с течение на годините това му се случваше все по-често и фактът, че нищо не е в състояние да събуди интереса му, все по-малко го притесняваше.
Плеханов рано или късно щеше да се свърже с тях – ако не днес, то утре. Ако не утре – вдругиден. И съобщението му нямаше да се отличава от досегашните – щеше да възложи на Ружьо нечие убийство. Разбира се, поръчението щеше да звучи далеч по-невинно, но Ружьо отдавна се беше научил да разгадава скрития смисъл на посланията на своя шеф. А Плеханов беше умен човек – това поне не можеше да му се отрече. Как иначе щеше да контролира Чечения и да се разпорежда със съдбите на милиони хора? И това беше само началото. Защото от известно време Плеханов замисляше още по-грандиозен план. Само че… също от едно известно време Ружьо изобщо не се вълнуваше от успеха на неговата кауза. Ружьо чисто и просто беше оръжието, от което се изисква само да бъде в изправност. И на разположение. Без да влага излишни емоции.
А на него и без това всичко му беше все едно.
Какъв по-добър избор би могъл да има Плеханов?
Понеделник, 04.10.2010, 07:30
Куонтико
Когато Майкълс пристигна на работното си място, Джей Гридли, усмихнат, го чакаше пред кабинета.
– Да няма някакви добри новини?
– Аха.
– Хайде, влизай.
– Искам да ти покажа нещо… Мога ли да ползвам компютъра?
– На твое разположение е.
Джей седна пред компютъра и потърси някакъв файл.
– Това е докладът на нашия екип в Ню Йорк.
– А това… – на екрана се появи някакво изображение – е небезизвестният кучешки приют на братя Нот, разположен на езерото Скандага.
Майкълс го загледа учудено.
– Езерото е на северозапад от Амстердам – делово продължи Джей.
– Давай по-накратко, Джей.
– Накратко, там е било обучено твоето скъпоценно пуделче.
– Сериозно?
– Съвсем. Било е специално обучено, за да се дава под наем срещу доста солидни сумички. И така… онази жена го е наела преди време, а после, при така стеклите се обстоятелства, е платила и цялата му стойност. Не лично, разбира се, а чрез куриер и банков запис, който е невъзможно да се проследи. Изобщо добре се е потрудила. Нашите оператори обаче също не се предават лесно и се свързаха последователно с няколко куриерски служби, като в края на краищата един от куриерите си спомни, че е предал кученцето на някой, който е чакал във фоайето на новопостроения хотел „Холидей Ин“ в Шенектади. Въпросната личност, от мъжки пол, без никакви особени белези, е платила в брой и се е разписала.
– Дотук не звучи многообещаващо…
– Не бързай. „Холидей Ин“ се контролира от компютърни системи, чиито скрити камери са засекли лицето. Я виж… – И Джей натисна поредното копче.
Майкълс видя изображението на един… средностатистически мъж – среден ръст, на средна възраст, нито пълен, нито слаб, не много късо подстриган, облечен с риза и панталони, с тъмни обувки. Господин Никой.
– А ето и жената, на която той пък от своя страна го е предал – около четиридесетгодишна, нито висока, нито ниска, с прошарена коса и тъмни очила, с маратонки и развлечена тениска. Госпожа Никоя.
– Хм… – въздъхна Майкълс. – Не ми прилича на нашата старица, но е възможно и това да е дегизировка, нали?
– Почти сигурно е. Според нашите специалисти лицето и китките й са прекалено слаби за общата маса на тялото й – тоест е с подплънки под тениската.
– Чудесно. И… какво от това?
– Компютърът успя да установи височината й, размера на обувките, формата на ръцете и на китките, някои очертания на лицето, както и това, че е… червенокоса. Тук е с перука, но специфичният тен на лицето навежда на тази мисъл.
– Интересно… Сигурни ли са в заключенията си?
– Дават осемдесет и пет процента гаранция. А, има и друго… Само гледай.
Жената на екрана пое кошничката с пуделчето и си тръгна. След малко се появи отново, заснета от друга камера и под друг ъгъл. Изведнъж тя се подхлъзна и залитна.
– Подът е току-що измит – обясни Джей.
За да не падне, жената се опря на стената с лявата си ръка, след което понамести кошничката и си продължи по пътя.
– Е, какво ще кажеш? – смигна Джей.
Майкълс веднага схвана.
– Отпечатъци?
– Аха. Според теб каква е вероятността и други да са се подпирали на стената точно на това място? Та така, шефе, отпечатъците са перфектни – от цяла длан, среден и безименен пръст. Плюс малко ДНК. Малко, но достатъчно…
– Джей, за бога…
– Е, шефе, не исках да ти давам напразни надежди. Исках всичко да е… черно на бяло. Вече знаем кръвната група на жената – не е кой знае какво.
– Човече, защо не започна с това?
– Отзад напред?! Да не искаш да ми развалиш удоволствието? В момента чакаме информация от ФБР и Интерпол относно отпечатъците. Може да отнеме малко повечко време, но… рано или късно ще стигнем до нея.
– Забележително… – промълви Майкълс. – Добра работа си свършил, Джей.
– За мен беше удоволствие.
Майкълс беше въодушевен, но сдържа радостта си и попита своя млад помощник:
– А има ли нещо ново по другия въпрос? За програмиста?
– Все повече стесняваме кръга – кимна Джей. – Руснак е. Или украинец. Сравняваме различните персонални характеристики и пресяваме възможностите.
– Доколкото си спомням, каза, че и той бил майстор на дегизировката?
– Безспорно. И все пак… има неща, които не могат да се скрият. Можеш да заблудиш за едно, за друго, но… стилът си остава. А нашият човек е прекалено добър и това не може да остане незабелязано. Както казах – издава го стилът му. Така както винаги ще различиш Пикасо от… Реноар например. Срещна ли го, ще го позная.
– Поразен съм, Джей. Направо не знам какво да кажа…
– Просто си върша работата.
– Много съм ти благодарен за всичко.
След като Джей си тръгна, Майкълс отново прегледа всички материали от край до край, систематизира в главата си новополучената информация и когато имаше готовност да докладва за случаите, позвъни на Уолт Карвър. Шефът му нямаше да отиде с празни ръце на срещата с президента. И може би в края на краищата Майкълс нямаше да бъде уволнен така скоропостижно. Смяташе, че това изобщо не го вълнува вече, но се изненада от собствената си реакция. Може би наистина още не си беше изпял песента.
– Тук кабинетът на директор Карвър.
– Джун, шефът там ли е? Обажда се Алекс Майкълс.
– Тук е още от шест. Място не може да си намери. Изчакайте, ще ви свържа.
Докато чакаше на телефона, Майкълс видя през стъклото профила на Тони. Тя обаче мина край кабинета му, без да се обади, без дори да погледне насам. Това го учуди, но си каза, че сигурно и тя е уморена – толкова проблеми си имаха напоследък. Работеха почти без почивка. Е, щеше да й се обади по-късно през деня. Новините със сигурност щяха да я зарадват.
– Добро утро, Алекс. Добри ли са новините?
– Надявам се, шефе. Струва ми се, че са много добри.
32
Сряда, 06.10.2010, 09:11
Лонг Айлънд
Селки стоеше на верандата и държеше в ръце малко пакетче – с размерите на кутия с бижута. Беше облечена в синя куриерска униформа – риза с дълги ръкави и кепе в същия цвят. Отвън, на улицата, беше паркиран взетият под наем автомобил – бял, с фалшив регистрационен номер.
Тя натисна звънеца.
След малко позвъни повторно.
– Какво има? – най-после се чу отвътре сънен глас.
– Пратка за мис Бриджит Олсен. От бижутерския магазин на Стайнберг.
– Пратка ли?
Хайде, сладурче, отваряй, какво толкова се чудиш?
Селки погледна в тефтерчето си:
– От някой си мистър Геналони…
– Един момент…
Жената отвори вратата, без да сваля веригата и подаде ръка през процепа:
– Дайте.
Доколкото Селки успя да забележи, беше млада, руса, с млечнобяла кожа. Апетитно парче.
– Ще трябва да ми се подпишете, мадам… – И Селки погледна часовника си, с което даде да се разбере, че има и други задачи.
Бриджит се поколеба.
Селки – също. Би могла да блъсне вратата – тези вериги се държаха на халкички, които се откъртваха толкова лесно… Но да нахлуеш по такъв начин, и то посред бял ден, в къщата на гаджето на мафиотски бос не беше много добра идея. Можеше да измъкне пистолетчето и да й го тикне в лицето – „хайде, красавице, отваряй, че бързам“. Но и това беше доста рисковано. Пък и… момичето й трябваше живо.
Мисли, мисли, влез в кожата й…
– О, да, как щях да забравя, мис, има и съобщение за вас: „Не заслужаваш нищо по-малко, не е необходимо да носиш нищо повече, за да сияеш с пълния си блясък… До довечера. Рей“.
И тя смутено сведе поглед.
– Напълно в стила на Рей – разсмя се Бриджит и откачи веригата.
Колко са лековерни хората понякога.
Сряда, 06.10.2010, 11:46
Куонтико
Алекс Майкълс беше тръгнал към кафето, за да си вземе нещо за хапване, но всъщност изобщо не беше гладен. Всички онези следи, на които толкова разчитаха преди два дни, все още не ги бяха довели до никъде. Джей Гридли не беше открил „своя“ човек сред програмистите в Русия и се беше озовал в задънена улица. А колкото до жената, взела Скаут от приюта, засега не беше открит аналог на отпечатъците й, нито на ДНК-то й.
Гридли беше продължил търсенето си в страните, съседни на Русия, като все още не се отчайваше, и същевременно продължаваше да издирва онази жена по отпечатъците, като се свързваше с международните полицейски организации и ги приканваше към съдействие.
Тони Фиорела напоследък упорито го избягваше и Алекс нямаше логично обяснение за това. Тя дори беше пропуснала едно-две събрания и изобщо се държеше някак странно.
Е, поне сега-засега го бяха оставили на поста. Президентът се беше поуспокоил след новополучената информация и беше склонен да изчака развитието на събитията.
Джон Хауард, който също влизаше в кафето, го поздрави сухо и се размина с него, без дори да разменят една-две приказки.
Този човек определено не го харесваше, но Майкълс така и не можеше да разбере защо. Той лично нямаше нищо против полковника.
Но в този момент в кафето влезе Джей Гридли – забързан, ухилен до уши, и се насочи към него.
– Кажи ми, че новините са добри! – погледна го с надежда Майкълс.
– Пипнах програмиста! Какво ще кажеш?
– Как… Сигурен ли си?
– Напълно. Наистина се оказа руснак, но емигрирал в Чечения от години, затова при първия оглед сме го пропуснали.
Джей включи портативния си компютър и посочи към екрана:
– Ето го, шефе, полюбувай му се. Да ти представя Владимир Плеханов.
Сряда, 06.10.2010, 15:30
Ню Йорк
Геналони погледна часовника си. Е, за днес стига толкова. Дори за по-търпелив човек беше истинска досада часове наред да се рови из разни папки.
Включи интеркома си и нареди:
– Роджър, приготви колата. След малко тръгваме към Бриджит.
– Дадено, шефе.
След такъв изнурителен ден имаше нужда да се разтовари, да свали напрежението, а Бриджит както никой друг умееше да го накара да забрави всички грижи. Ласките й го караха да мърка като сит котарак.
Щяха да тръгнат натам по-раничко и да избягнат задръстването.
Сряда, 06.10.2010, 15:40
Лонг Айлънд
Бриджит се оказа много разбрана. Веднага щом видя пистолета в ръката на Селки, включи за какво става въпрос и когато се съвзе от смайването, възкликна само: „О, по дяволите!“, което дори не изразяваше уплаха, а по-скоро известно раздразнение. Като че ли Селки й проваляше плановете за деня, нищо друго.
Селки й беше сложила белезници, за да може междувременно да премести колата някъде по на скрито – в съседната уличка, но сега й ги свали и я остави да се облече.
Докато събличаше черната копринена пижама, Бриджит я изгледа с огромните си, невинни сини очи и попита:
– И мен ли ще убиеш?
Малката сладурана не беше толкова наивна, колкото изглеждаше.
– Не, защо? Само изпълнявай каквото ти наредя. Свършвам с Геналони и си тръгвам.
– Той винаги идва с бодигардовете си. Чакат го отвън.
– Колко са?
– Двама.
Опитва се да й сътрудничи и в същото време я лъже. Защото Геналони обикновено се движи с четирима бодигардове, без да броим шофьора. Двама отпред и двама отзад. Сладката Бриджит гледа да подаде малко информация с надеждата да отърве кожата.
– Не изглеждаш особено разстроена от факта, че на гаджето ти лошо му се пише?
Блондинката сви рамене.
– Той е от мафията – значи си е сложил главата в торбата и знае, че това все ще му се случи един ден. Но и на мен не ми е лесно. Не че се оплаквам – веднага ще завъртя главата на друг някой мангизлия. Знам си цената. Геналони винаги е оставал доволен. И не само той…
Селки се подсмихна. Това момиченце не си падаше по излишни сантименталности. Знаеше какво иска и как да го получи. И главното – не се самозалъгваше.
– Не те ли притеснява… че неговите хора могат да ти потърсят сметка? Да решат, че ти си го предала и вината за смъртта му е твоя?
– Защо? Ще им кажа самата истина. Че си ми завряла пистолет в лицето и си ме заплашила…
– Предполагам, ще им кажеш и как съм изглеждала?
Вероятно Бриджит долови нещо в тона й, защото се поколеба за миг, преди да отговори.
– Да… ще им кажа. Но предполагам, че си го предвидила и не те притеснява особено. В смисъл че… си се дегизирала, нещо такова.
– А ако те попитат за това?
– Предполагам, че… ще заобиколя въпроса.
– Интересно. И как по-точно ще стане това?
– Много просто. Ако ме попитат: „Мислиш ли, че може би е била дегизирана?“, съвсем честно ще им отговоря „Не, не мисля“, защото наистина не мисля, а го знам със сигурност.
– Остава да разберем защо ще го направиш? За да ми направиш услуга?
– Нямам сметка да те издавам, защото ще разбереш, че съм била аз, и ще се върнеш да ме довършиш.
Тук логиката й издишаше, но Селки не пожела да го коментира. Защото ако Бриджит я издадеше на хората на Геналони, Селки просто нямаше да има възможност да си разчисти сметките с нея. По понятни причини.
Можеше ли да разчита на Бриджит? Засега нямаше друг избор. Пък и не се съмняваше, че тя е способна да изнесе истинско представление, дори и при тези обстоятелства.
Бриджит довършваше тоалета си – закопча прозрачната си блузка, изпъна копринените си чорапи, а Селки я наблюдаваше, заинтригувана от невъзмутимото й поведение, от пълната липса на емоции.
Бриджит улови погледа й, но го изтълкува доста превратно:
– По жени ли си падаш? Ако искаш, можем да се позабавляваме, докато чакаме.
– Не, благодаря – вежливо отклони предложението Селки. – Не смесвам работата с… удоволствието.
„Какво момиче“, помисли си удивено. „Такава не би подала ръка на удавник, ако не е сигурна, че ще й бъде платено за услугата.“ Имаше логика в това, не можеше да отрече. И все пак… Бриджит се отличаваше със забележителна последователност, беше в съвършена хармония със себе си. Истинска находка. Не можеше да не се възхити на хладнокръвието й.
Успехът на Селки до голяма степен зависеше и от поведението на Бриджит в първите минути на срещата с Геналони. Защото изстрелът от малкото пистолетче тип Джеймс Бонд беше смъртоносен само ако куршумът засегнеше централната нервна система. Следователно трябваше да бъде даден от достатъчно близко разстояние, а Бриджит да бъде така добра (по-скоро така благоразумна) да отвлече междувременно вниманието на Геналони и да приспи бдителността му. Можеше да се справи, стига да пожелаеше.
Защото убийството трябваше да бъде извършено съвършено безшумно – докато бодигардовете висят отпред в колите нищо неподозиращи.
За тази цел Бриджит трябваше както обикновено да прикотка Геналони. И да затвори вратата след него. Селки щеше да се погрижи за останалото.
Сряда, 06.10.2010, 18:00
Куонтико
Събранието, насрочено за пет часа, започна с цял час по-късно. Присъстващите бяха в камерен състав – Майкълс, Тони, Джей, полковник Хауард и новият компютърен специалист от ФБР – Ричардсън, който обаче нямаше да има възможност да остане до края. Информацията, която щяха да обсъждат, беше „абсолютно поверителна“.
– Е, добре – делово започна Майкълс. – Запознахте се с фактите, предоставени ни от Джей. Има ли някакви въпроси?
– Да – кимна Ричардсън. – Когато се получи потвърждение, че именно Плеханов е човекът, когото търсим, как ще процедираме?
– Ситуацията е малко деликатна… – отвърна Майкълс. – Принципно, би трябвало да се свържем с правителството на Чечения и да поискаме официалното му екстрадиране, като се позовем на международното споразумение от 2004 г. за компютърна престъпност. Това обаче може да се окаже не дотам добра идея. Джей?
– Съгласен съм. По всяка вероятност Плеханов си е подсигурил достатъчно надеждна защита на секретните файлове. Местната полиция няма да има никакъв шанс да измъкне уличаващи доказателства от компютъра му, само ще го подплаши и ще влоши нещата. Единственият начин е да му измъкнем ключа към секретните файлове. Без него не бихме могли да проникнем в системата и да докажем абсолютно нищо.
– Как по-точно ще стане това?
– Образно казано, като го дебнем и надничаме през рамото му. Това обаче трябва да стане много внимателно и може да отнеме доста време. Има и друго… нашият човек добре се е подсигурил – той държи в ръцете си цели правителства, има свои хора навсякъде по света, във всички етажи на властта. Разпрострял е пипалата си като октопод.
– Не мога да разбера едно – поклати глава Хауард. – След като разполага с такава власт и с достатъчно пари, за да купи цели правителства… защо ще поема такъв риск? С каква цел?
– Повече власт… Повече пари… – отвърна Ричардсън.
– Очевидно е така – съгласи се Майкълс. – Но има и друго… Имам чувството, че… се стреми към нещо определено. От някои компютърни сривове е извлякъл пряка полза, от други обаче – не. Това е доста интересно и ме навежда на мисълта, че преследва определена цел… Освен че се опитва да ни заблуди и да ни насочи на погрешна следа. Преди да го атакуваме, трябва да сме наясно с плановете му. Ако е възможно.
В този момент секретарката на Майкълс отвори вратата на заседателната зала. Очевидно ставаше въпрос за нещо наистина спешно и първата мисъл, която проряза съзнанието на Майкълс, беше: „Божичко, дано нищо не се е случило със Сю или Меган…“.
– Командир Майкълс, спешно обаждане от Ню Йорк! Във връзка с Рей Геналони.
