Текст книги "Сестра"
Автор книги: Розамънд Лъптън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 21 страниц)
Загрижен ли беше, или ме критикуваше?
– Снощи ти казах, че трябва да вземеш една от сънотворните таблетки, които ти донесох по предписание на доктор Броудбент.
Критикуваше ме.
Излезе, за да купи тостера.
Не бях му обяснила защо не можех да взема приспивателното – щях да се почувствам като страхливка, ако дори само за няколко часа те блокирах от съзнанието си. Нито пък можех да му кажа, че имам намерение да се срещна със Саймън, защото той щеше да се сметне за морално задължен да ме възпре от подобна „прибързана и нелепа“ постъпка.
Открих адреса на Саймън в тефтера ти и паркирах пред триетажната му къща в Кенсингтън. Саймън натисна бутона на интеркома и ме пусна да вляза. Заизкачвах се към последния етаж. Когато отвори вратата, едва го познах. Мекото му бебешко лице беше набраздено от умора; едва наболата му като на модел от реклама брада бе започнала да пораства.
– Бих искала да си поговорим за Тес.
– Защо? Мислех, че я познаваш най-добре – гласът му беше злобен от ревност.
– Но ти също си бил близък с нея, нали? – попитах.
– Да.
– Е, мога ли да вляза?
Той остави вратата отворена и аз го последвах в просторната луксозна всекидневна. Това трябва да беше лондонското убежище на баща му, когато не обикаляше из избирателния си район. По протежението на цялата стена се виждаше огромна картина, изобразяваща затвор. Отблизо забелязах, че картината всъщност е колаж: затворът беше направен от хиляди снимки на бебешки лица с паспортен размер. Беше интересно и отблъскващо.
– Галерия „Серпентин“ е затворена до април, няма как да си се срещнал с Тес там.
Той просто сви рамене, очевидно не му пукаше.
– Защо излъга? – попитах.
– Просто ми хареса идеята, това е всичко – отвърна той. – Така срещата ни щеше да прилича повече на среща между двама влюбени. Галерия „Серпентин“ е от местата, които Тес би избрала за любовна среща.
– Но вашето не беше любовна среща, нали?
– Нима вече има някакво значение дали малко ще пренапиша историята ни? И ще я направя такава, каквато ми се иска да е била? Ще вкарам малко фантазия в нея? Това няма да навреди на никого.
Идеше ми да му изкрещя, но нямаше да постигна нищо, освен един кратък миг на моментно задоволство от освободения навън гняв.
– Защо си я срещнал в парка? Навън трябва да е било кучешки студ.
– Тес беше тази, която искаше да отидем там. Каза, че имала нужда да е навън. Побърквала се, когато се намирала в затворени пространства.
– „Побърквала“? Тази дума ли е използвала?
Никога не те бях чувала да я употребяваш. Макар много-много да не мислиш какви ги приказваш, все пак внимателно си подбираш думите, освен това си голяма патриотка по отношение на английския език и ме гледаш отвисоко заради американизмите, които използвам.
Саймън вдигна кадифена торбичка от един огледален шкаф.
– Може да е казала, че изпитва клаустрофобия. Не си спомням.
Това ми звучеше по-вероятно.
– Каза ли ти защо иска да те види? – попитах го.
Той се засуети покрай хартийките за свиване на цигари, не ми отговори.
– Саймън…?
– Просто искаше да прекара известно време с мен. Господи, толкова ли ти е трудно да го схванеш?
– Как разбра, че е мъртва? – попитах. – Някой приятел ли ти каза? Казаха ли ти за разрезите по вътрешната страна на ръцете й?
Исках да го разплача, защото знаех, че сълзите разтварят във влажна сол преградите около онова, което искаме да запазим далеч от очите на околните.
– Казаха ли ти, че е прекарала цели пет нощи – съвсем сама! – в една воняща мръсна обществена тоалетна?
Очите му започнаха да се наливат със сълзи, гласът му стана по-тих от обикновеното:
– Онзи ден, когато ме завари пред апартамента й. Чаках зад ъгъла, докато не излезе. Тогава те последвах с мотора си.
Като през мъгла си спомних, че чух бръмченето на мотор, когато поемах към Хайд Парк. След това вече не му обърнах внимание.
– С часове стоях пред портите на парка. Валеше сняг – продължи Саймън. – Вече бях премръзнал, помниш ли? Видях те да излизаш с онази полицайка. Видях и един микробус с тъмни стъкла. Никой не искаше да ми каже нищо. Не бях член на семейството.
Сега сълзите му вече се лееха; той не направи никакво усилие да ги спре. Намирах го за отблъскващ, също както изкуството му.
– По-късно същата вечер съобщиха за трагедията по новините – продължи той. – Беше кратък репортаж – нямаше и две минути – и в него се говореше за млада жена, чието мъртво тяло е било открито в тоалетна в Хайд Парк. Показаха студентската й снимка. Ето как разбрах, че е мъртва.
Трябваше да издуха носа си и да избърше очите си, и аз прецених, че това е подходящият момент да се намеся:
– И защо всъщност е искала да се срещне с теб?
– Каза, че е уплашена. Искаше да й помогна.
Сълзите бяха подействали така, както бях предвидила; бях стигнала до това житейско прозрение през онази първа вечер в пансиона, когато се бях пречупила и бях признала пред директорката, че ми липсват не мама и дома ми, а татко.
– Сподели ли защо е уплашена?
– Каза, че получавала странни телефонни обаждания.
– Спомена ли кой е бил?
Той поклати отрицателно глава. И аз изведнъж се усъмних дали сълзите му са истински или като на крокодила от поговорката – безмилостни и без грам съжаление.
– Защо мислиш, че е избрала теб, Саймън? Защо не се е обърнала към някой от другите си приятели?
Вече беше изтрил сълзите си, отново се затваряше в черупката си:
– Бяхме много близки.
Може би забеляза скептицизма ми, защото тонът му стана гневно-обиден:
– За теб е по-лесно, ти си й сестра, имаш право да скърбиш за нея. Хората очакват от теб да се сринеш психически. А аз дори не мога да кажа, че ми е била гадже.
– Не ти се е обадила, нали? – попитах го.
Саймън не отвърна.
– Тес никога не би използвала чувствата ти към нея, за да извлече лична изгода.
Той се опита да запали цигарата си, но пръстите му трепереха и не успяваха да накарат запалката да проработи.
– Какво се случи в действителност?
– Звънях й много пъти, но или попадах на телефонния и секретар, или линията беше заета. Но накрая тя вдигна. Каза, че трябвало да излезе навън. Предложих й да се срещнем в парка и тя се съгласи. Не знаех, че галерия „Серпентин“ е затворена. Надявах се, че можем да отидем там. Когато се видяхме, тя ме попита дали може да отседне в моя апартамент. Имала нужда от човек до себе си двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. – Той млъкна ядосан. – Каза, че съм единственият от колежа, който не работи.
– Двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата?
– Непрекъснато. Не си спомням точния израз, който използва. Господи, има ли значение? – Имаше значение, защото придаваше автентичност на думите му. – Беше уплашена и ме помоли за помощ, защото й бях удобен.
– Защо тогава я остави?
Въпросът ми, изглежда, го жегна.
– Какво?
– Каза, че искала да остане при теб. Защо тогава не си й позволил?
Най-накрая успя да запали джойнта и дръпна жадно от цигарата:
– Добре де, казах й какво изпитвам към нея. Колко я обичам. Всичко.
– Натрапил си й се?
– Не беше така.
– И тя те е отрязала?
– Направо. Без да смекчава удара. Каза, че този път не мислела, че би могла да ми предложи „искрено“ да си останем приятели.
Чудовищният му егоизъм бе погълнал цялата му жал към теб, към твоята мъка, докато превръщаше него самия в жертва. Но моят гняв беше по-голям от егото му.
– Обърнала се е за помощ към теб, а ти си се опитал да се възползваш от нуждата й от закрила.
– Тя искаше да се възползва от мен, точно обратното беше.
– Значи все още е искала да остане при теб?
Той не отвърна, но можех да предположа какво е последвало.
– Само че без обвързаност?
Саймън продължаваше да мълчи.
– Но ти не би допуснал това, нали?
– И да бъда в позициите на по-слабия?
Мисля, че за момент просто останах втренчена в него, твърде зашеметена от противния му егоизъм, за да отвърна каквото и да било. Той си помисли, че нещо не съм разбрала:
– Единствената причина, поради която искаше да остане при мен, бе, че бе ужасена до смърт. Как мислиш, че се чувствах от това?
– Ужасена до смърт?
– Преувеличих, исках да кажа…
– Преди каза „уплашена“, сега – „ужасена до смърт“?
– Добре де. Каза ми, че й се струвало, че някакъв мъж я следвал в парка.
Насилих се да звуча неутрално:
– Каза ли ти кой е бил?
– Не. Претърсих наоколо. Дори прерових храстите – целия се покрих със сняг и замръзнали кучешки лайна. Нямаше жива душа.
– Трябва да отидеш в полицията. Да говориш с един офицер на име Финбъро. Работи в участъка в Нотинг Хил, ще ти дам номера му.
– Няма смисъл. Тя се е самоубила. Съобщиха го по местните новини.
– Но ти си бил там. Знаеш повече от телевизията, нали? – Говорех му като на дете, опитвах се да го убедя, да скрия собственото си отчаяние. – Казала ти е за мъжа, който я е преследвал. Знаеш, че е била изплашена.
– Той вероятно е бил само продукт на параноята й. Казват, че от следродилната психоза жените съвсем откачат.
– Кой го казва?
– Трябва да съм го чул по телевизията.
Той сам осъзна колко нескопосно прозвуча това обяснение. Срещна погледа ми и си придаде безгрижен вид:
– Добре де. Имам тази информация от татко. Рядко го моля за нещо, така че когато го направя…
Гласът му заглъхна, сякаш не искаше да си прави труда да завърши изречението. Пристъпи към мен. Лъхна ме миризмата на одеколон, остра в прекалено топлия апартамент. Тази миризма приведе в остър сензорен фокус образа му от първата ми среща с него: седеше в снега пред апартамента ти с букет в ръка и въпреки студа навън излъчваше същия аромат. Тогава не ми беше направило впечатление, но сега се запитах защо са били одеколонът и цветята, след като единственото, което си му предложила, е била утешителна приятелска награда? И то след като директно си го отрязала?
– Когато те заварих да я чакаш, държеше букет. Миришеше на одеколон.
– Е, и?
– Решил си да опиташ отново, нали? Може би си сметнал, че сигурно вече е изпаднала в достатъчно дълбоко отчаяние, за да приеме твоите условия.
Той сви рамене, не виждаше никаква вина в себе си. От момента на раждането му всяко негово желание е било задоволявано; така го бяха разглезили, че се бе превърнал в този плазмодий пред мен, вместо в човека, който може би беше имал потенциала да стане.
Извърнах се от него и погледът ми попадна право върху колажа от бебешки лица.
Отдръпнах се назад и тръгнах към вратата.
Докато я отварях, почувствах сълзите по лицето си, преди да съм осъзнала, че плача:
– Как си могъл просто да я зарежеш там?
– Не съм виновен, че се е самоубила.
– Някога бил ли си виновен за нещо?
* * *
Отново съм с господин Райт, споменът за миризмата на Саймън и апартамента му е все така пресен в паметта ми. Благодарна съм, че прозорецът е отворен и че слабият аромат на прясно окосената трева в парка долита до нас.
– Предадохте ли думите на Саймън на полицията? – пита господин Райт.
– Да, на един подчинен на детектив Финбъро. Беше любезен, но знаех, че нищо няма да се промени. Мъжът, който е вървял по петите й, е бил нейният убиец, но също така би могъл да бъде и продукт на предполагаемата й параноя. Фактите, които сочеха към убийство, също така подкрепяха диагнозата за психоза.
Господин Райт поглежда към часовника си: пет и петнадесет.
– Да свършваме ли за днес?
Кимвам. Някъде в основата на носа и гърлото ми са се задържали запаметените молекули от мириса на трева и одеколон и съм доволна, че мога да изляза навън и да поема дълбока глътка свеж въздух.
Пресичам Сейнт Джеймс Парк, после хващам автобус до „Койотът“. Знам, че ти е любопитно да разбереш как така работя там. Първоначално отидох да разпитам колегите ти, надявайки се някой да ми даде обяснение за твоята смърт. Но никой не можа да ми помогне, не бяха те виждали от неделята преди раждането на Хавиер и не знаеха много за живота ти извън „Койотът“. Междувременно шефът ми в Щатите – с огромна неохота, Биатрис – „ме освободи“ и аз нямах никаква представа къде да си търся нова работа. Знаех, че дялът ми от заема за апартамента в Ню Йорк скоро ще погълне всичките ми спестявания. Трябваше да почна да изкарвам някакви пари, с които да се издържам, затова се върнах в заведението и помолих Бетина за работа.
* * *
Носех единствените си чисти дрехи – костюм с панталон на „Макс Мара“ – и в началото Бетина си помисли, че се шегувам, но после разбра, че съм напълно сериозна.
– Добре. Имам нужда от допълнителен чифт работни ръце, две смени през уикендите, три – през делничните дни. Можеш да започнеш довечера. Шест лири на час, плюс безплатна вечеря, приготвена лично от мен, ако смяната ти е по-дълга от три часа.
Трябва да съм изглеждала леко учудена, че ми предлага да започна веднага.
– Истината е – каза Бетина, – че наистина много си падам по теб. – Тя се изкикоти при вида на ужасената ми физиономия. – Извинявай, не можах да се сдържа.
Смехът й при вида на моя шок ми напомни за теб; в него нямаше подигравка или жестокост.
Докато изкарвах първата си смяна, си мислех, че след смъртта ти се беше отворила свободна половин бройка, която, разбира се, трябваше да бъде запълнена. Но наскоро разбрах, че някой вече бе заел мястото ти, така че Бетина ме беше наела от лоялност към теб и от съчувствие към мен.
* * *
Прибирам се от работа около полунощ, затова не очаквам да видя много – ако изобщо има някакви – представители на пресата. Прекалено късно е, а и след цялото оживление от предишните няколко дни сигурно вече са се сдобили с всичките снимки и записи, които са им нужни. Само че греша: когато наближавам, виждам цяла тълпа. Огромните им прожектори блестят, а по средата стои Кася. През последните два дни се беше пренесла в къщата на една приятелка, докато не реших, че атаките на пресата са престанали и вече е безопасно да се прибере у дома. Сега Кася живее с мен, от което, мисля, ще си доволна, но сигурно ти е любопитно как се сместваме в тесния ти апартамент. Ами Кася спи на твоето легло, а аз – на един тънък матрак в дневната, който разгъвам всяка вечер, така че по някакъв начин се оправяме.
Когато приближавам още повече, виждам колко е притеснена и изтормозена от цялото това медийно внимание. С огромно желание да бъда неин закрилник разпъждам фотографите и журналистите.
– От кога чакаш? – питам я.
– От часове.
На езика на Кася това може да означава всичко от десет минути нагоре.
– Какво е станало с ключа ти?
Тя засрамено свива рамене:
– Извинявай.
Винаги губи по нещо и с това ми напомня за теб. Понякога намирам разсеяността й за сладка. Тази вечер обаче признавам, че малко ме ядосва. (Старите навици умират трудно, а и ако трябва да сме честни, скапана съм след дългия ден в следствения отдел и смяната в заведението; сега и пресата навира камери в лицето ми, за да направят снимка, която сигурно ще сметнат за трогателна.)
– Ела, трябва да хапнеш нещо.
Остава още седмица, докато роди, и не бива дълго време да я кара без храна. Причернява й, а съм сигурна, че това не е добре за бебето.
Прегръщам я, за да влезем вътре, и фотоапаратите започват да щракат в синхрон.
Утре до снимката, на която съм прегърнала Кася, ще се мъдрят статии, подобни на днешните, в които ще се разправя как съм я „спасила“. Те действително използват думи като „спасение“ и „дължи живота си на“ – думи и изрази от комикси, които заплашват да ме превърнат във фантастичен герой, който носи шорти над чорапогащника си, сменя дрехите и персонажите си в някоя телефонна кабина, а от китките му излиза паяжина. Ще пишат, че съм закъсняла да спася теб (тази трансформация в телефонната кабина явно се е забавила), но пък сега, благодарение на мен, Кася и бебето й ще живеят. Подобно на всички нас, читателите искат истории с щастлив край. Но това не е моята история. Краят за мен се изразява в прищипан с цип кичур коса.
8
Вторник
Прекосявам Сейнт Джеймс Парк на път към следствената служба. Днес небето отново е синьо – каталожен номер PMS-635, по-точно; изпълнено с надежда небе. Тази сутрин господин Райт ще ме пита за следващия момент от твоята история, който всъщност е срещата ми с психиатъра ти. Но в момента все още вървя и дремя. Мозъкът ми се нуждае от известна яснота, така че ще прекарам срещата през паметта си първо тук, ще си направя една репетиция наум, преди да се изправя пред господин Райт.
* * *
Списъкът с чакащите за преглед при доктор Никълс беше запълнен за четири месеца напред, затова си уредих платен преглед. Частната му приемна имаше вид по-скоро на луксозен фризьорски салон: вази с лилии; лъскави списания; контейнер за минерална вода. Младата жена на рецепцията имаше същия надменен лъскав вид, докато зорко бранеше властта си на човек, който държи ключа към портите, пред които са се насъбрали чакащите клиенти. Докато чаках, прелистих набързо едно списание (също като мама се чувствам неудобно, че може да имам вид на човек, който „няма какво да прави“). Датата на обложката беше от идния месец и аз си спомних как ти се присмиваше на пътуващите през времето модни списания, как обясняваше, че датата на корицата би трябвало да предупреди хората за абсурдността на съдържанието вътре.
Нервно разиграх предстоящия диалог през съзнанието си, защото от тази среща зависеше много. Именно заради диагнозата на доктор Никълс полицията беше убедена, че си страдала от следродилна психоза; заради него бяха сигурни, че си се самоубила. Заради доктор Никълс никой не търсеше твоя убиец.
Жената от рецепцията ме изгледа:
– За кога казахте, че сте записана?
– За два и половина.
– Извадихте късмет, че доктор Никълс намери време да ви приеме.
– Сигурна съм, че сметката ми ще компенсира причиненото му неудобство.
Загрявах за още малка доза конфронтация. Гласът й прозвуча раздразнено:
– Попълнихте ли формуляра?
Върнах й листа, на който бях написала единствено детайлите на кредитната си карта. Тя го взе от ръката ми, тонът й стана заядлив, погледът – пренебрежителен:
– Не сте писали нищо за медицинската си история.
Помислих си за хората, които идваха тук – депресирани или изнервени, или загубили представа за реалността, пропадащи в бездната на лудостта; крехки, уязвими хора, които заслужаваха малко любезност от първия човек, с когото трябваше да разговарят тук.
– Не съм дошла за медицинска консултация.
Тя не искаше да издаде, че съм я заинтригувала. Или пък може би си мислеше, че съм просто поредната откачалка, с която не си струва да се занимава.
– Тук съм, защото сестра ми бе убита, а доктор Никълс е бил нейният психиатър.
За момент привлякох вниманието й. Очите й обходиха мазната ми коса (неизмитата коса е един от първите признаци за нечия скръб), липсата на грим по лицето ми и торбичките под очите ми. Видя белезите на мъката, но ги интерпретира като признак на лудост. Взе формуляра, без да каже нито дума повече.
Докато чаках, си спомних имейлите, които си бяхме разменили, когато веднъж ти казах, че се замислям дали да не посетя терапевт.
До: iPhone на Биатрис Хеминг
Доктор за кукувци? За какво, за бога, ти е някой от тях, Бий? Ако имаш нужда да говориш за нещо, защо не го направиш с мен или с някой от приятелите ти?
Т
От: iPhone на Биатрис Хеминг
Просто си мислех, че ще е интересно, дори ценно, да посетя психиатър. Съвсем различно е от разговор с приятели.
Lol
Бий
P.S. Вече не им викат доктори за кукувци.
До: iPhone на Биатрис Хеминг
Само че разговорите с мен са безплатни, освен това аз ти мисля само най-доброто, а и няма да те ограничавам в рамките на един час.
Т
P.S. Те са като гореща центрофуга за личността, свиват те до нещо, което съответства на категория от някой учебник.
От: iPhone на Биатрис Хеминг
Става дума за висококвалифицирани професионалисти. Един психиатър (не говоря за психолог) е напълно квалифициран лекар, който след завършване на общото си медицинско образование изкарва и допълнителна специализация. Нямаше да казваш, че са центрофуги, ако страдаше от раздвоение на личността или деменция, или пък шизофрения, нали?
Lol
Бий
До: iPhone на Биатрис Хеминг
Имаш право. Но ти не страдаш от нищо такова.
Т
P.S. Ще го изкрещя малко по-високо, в случай че думите ми не са стигнали до теб, както си се качила на оня подиум.
От: iPhone на Биатрис Хеминг
Нямах предвид, че само хората, които страдат от тежки психически заболявания, имат нужда от психиатър; понякога онези, които, макар и наранени, не спират да функционират, също имат нужда от професионална помощ.
Lol
Бий
От: iPhone на Биатрис Хеминг
Трябва да отида на една много в. среща, ще говорим по-късно.
Бий
До: iPhone на Биатрис Хеминг
А пък от мен се очаква да сервирам, а не да ти пиша имейли от компютъра на Бетина; хората от маса четири още си чакат сиренето, но няма да помръдна оттук, докато не ми отговориш.
Т
До: iPhone на Биатрис Хеминг
Клиентите от четвърта маса си тръгнаха без сирене.
О, не ми чети морал, става ли? Дори използвам американизми, за да видиш колко отчаяно искам да ми простиш.
Т
До: iPhone на Биатрис Хеминг
Смяната ми вече свърши, Бий-бобче, а аз още вися на компютъра на Бетина, така че ще ми отговориш веднага, щом получиш този имейл, нали? Моля те?
Т
От: iPhone на Биатрис Хеминг
Не те отбягвах, просто бях на една среща, която се проточи. Не търси някакъв скрит смисъл в тази работа с психиатъра. Нали знаеш, когато си в Ню Йорк, прави като нюйоркчаните… В Лондон трябва да минава полунощ, така че си върви у дома и поспи малко.
Lol
Бий
До: iPhone на Биатрис Хеминг
Ако не искаш да ми кажеш, няма значение. Предполагам, че раната ти е свързана с Лео? Или татко?
Lol
Т
Жената от рецепцията ме поглежда от висотата на бюрото си:
– Доктор Никълс вече може да ви приеме.
Докато вървях към кабинета му, си спомних разговора ни от онази вечер (мое време; за теб беше два часа след полунощ). Така и не бях ти казала защо искам да се срещна с психиатър, но ти ми беше обяснила защо не смяташ, че е полезно:
– Умът ни е това, което сме ние самите; с него чувстваме, мислим и вярваме. Там съхраняваме нашите любов, омраза, вяра и страст.
Почвах да се чувствам засрамена от твоята откровеност, но ти продължи:
– Как може някой да се надява да изцери ума на друг човек, освен ако не е теолог, философ и поет едновременно?
Отворих вратата на психиатъра и влязох в кабинета.
Когато си видяла доктор Никълс за първи път в държавната клиника, сигурно е бил облечен в бяла престилка, но в частната си приемна носеше избелели джинси и стар вълнен пуловер, който изглеждаше мърляв на фона на аристократичните раирани тапети. Според мен наближаваше четиридесетте – мислиш ли, че съм познала?
Той стана от стола си и ми се стори, че забелязах съчувствие по сбръчканото му лице:
– Госпожице Хеминг? Много съжалявам за сестра ви.
Чух някакво тракане изпод бюрото му и забелязах един стар лабрадор, който унесено гонеше зайци в съня си, удряйки с опашка по пода. Осъзнах, че в офиса мирише слабо на куче, и това ми хареса повече, отколкото аромата на лилиите в приемната. Представих си как рецепционистката се носи сред пациентите, въоръжена с освежител за въздух.
Той ми посочи един стол до неговия:
– Моля, седнете.
Докато сядах, видях поставена на видно място снимка на малко момиченце в инвалидна количка и фактът, че доктор Никълс проявяваше бащинската си гордост така безусловно, ме накара да ревизирам отношението си към него.
– С какво мога да ви помогна? – попита ме той.
– Тес каза ли ви кой я е тормозел психически?
Той поклати глава, очевидно изненадан от въпроса ми.
– Но ви е казала, че получава плашещи телефонни обаждания?
– Притеснителни телефонни обаждания, да.
– Каза ли ви кой е бил? Или какво й е говорил въпросният човек?
– Не. Не изгаряше от желание да сподели това и аз прецених, че няма полза да настоявам. Мислех, че някой просто е набирал погрешен номер и поради депресираното си състояние тя се е чувствала като жертва на телефонен тормоз.
– Казахте ли й това?
– Подхвърлих й, че случаят може да е такъв, да.
– И тя се разплака?
Той се изненада, че зная. Но аз те познавам, откакто си се родила. На четири години ти се случваше да обелиш колене или да разкървиш носа си, но никога не плачеше. Освен когато някой не ти вярваше – тогава рукналите ти сълзи бяха израз на твоя гняв.
– По онова време сте предполагали, че става дума за погрешно набран номер?
– Да. По-късно разбрах, че Тес не е депресирана, както си мислех в началото, а страда от пуерперална или, иначе казано, следродилна психоза.
Кимнах. Бях си написала домашното. Знаех, че „пуерперална психоза“ на прост език означаваше периода от шестте седмици след раждането.
– Както и да е – продължи доктор Никълс, – щом осъзнах, че страда от пуерперална психоза, разбрах, че телефонните обаждания най-вероятно са били слухови халюцинации. Или, казано с други думи, „чуване на гласове“, а в случая с Тес – на телефонен звън.
– Променили сте диагнозата й, след като я откриха мъртва, нали? – попитах и видях как по сбръчканото му лице пробягна емоция; на мига стана по-сурово. Настъпи пауза, после той отвърна:
– Да. Мисля, че може да е от полза да ви разкажа малко повече за пуерпералната психоза. Симптомите могат да включват параноя, загуба на връзка с реалността и халюцинации. А последствията, за нещастие, водят до силно повишен риск от самоубийство.
Знаех това от своето предварително проучване.
– Искам да го изясня – казах. – Променили сте диагнозата й от „депресия“ на „психоза“ след смъртта й. И чак тогава телефонните позвънявания са станали „слухови халюцинации“?
– Да, защото слуховите халюцинации са симптом на психоза.
– Тя не е страдала от психоза. Пуерперална или постнатална, или следродилна, или от какъвто и да е друг тип. – Той безуспешно се опита да ме прекъсне, но аз продължих. – Колко пъти сте се срещали със сестра ми?
– Психиатрията не се свежда до интимно опознаване на конкретния пациент, както е при близките приятелства или връзките между членовете на едно семейство, а в по-тежките случаи тя няма нищо общо с дългата връзка, която един психиатър може да развие с пациента си, ако му служи само като терапевт. Когато даден човек страда от психично заболяване, психиатърът е обучен да разпознава определените симптоми.
По някаква причина си го представих как предварително се упражнява в изнасянето на същата тази реч пред огледалото. Повторих въпроса си:
– Колко пъти?
Той отмести поглед встрани:
– Само веднъж. Беше ми автоматично препратена от колегите, тъй като бебето й беше умряло, но тя напусна болницата почти веднага след раждането, така че не можах да я посетя в отделението. Бяха й запазили спешен час за след два дни.
– Тя имаше ли здравна осигуровка?
– Да.
– Списъкът ви за прегледи по здравната каса е запълнен за четири месеца напред. Именно заради това си плащам за това посещение.
– Тес беше спешен случай. С всички потенциални случаи на пуерперална депресия и психоза се справяме незабавно.
– Справяте се?
– Извинете. Искам да кажа, че прескачат списъка с чакащите.
– Колко продължава един преглед по здравната каса?
– Бих искал да разполагам с повече време на пациент, но…
– След като списъкът с чакащи е запълнен за четири месеца, сигурно сте под голямо напрежение да се справите с всички.
– Прекарвам възможно най-много време с всеки пациент.
– Но не е достатъчно, нали?
Докторът замълча за момент:
– Не. Не е.
– Пуерпералната психоза е спешен случай от гледна точка на психиатрията, нали така?
Видях го как трепна, когато разбра, че съм наясно с този факт, но аз наистина бях проучила предварително нещата.
– Да.
– И изисква хоспитализация?
Езикът на тялото му беше внимателно контролиран: ръцете му висяха решително отстрани, обутите му в кадифени панталони крака бяха леко раздалечени един от друг, но аз знаех, че му се ще да скръсти ръце на гърдите си, да прехвърли крак върху крак, да даде физически израз на вътрешната си отбранителна позиция.
– Много психиатри биха интерпретирали симптомите на Тес по същия начин като мен, тоест като индикатор по-скоро за депресия, отколкото за психоза. – Той разсеяно посегна надолу и погали копринените уши на кучето си, сякаш имаше нужда от успокоение, после продължи: – Да се постави диагноза в психиатрията е много по-трудно, отколкото, в която и да е друга сфера на медицината. Няма рентгенови снимки, нито кръвни изследвания, които да ни помогнат. Освен това нямах достъп до документацията й, така че не знаех дали има предшестващо психично заболяване.
– Няма такова. Кога е било посещението й при вас?
– На двадесет и трети януари. В девет часа сутринта.
Той не се беше консултирал с книжата си, нито беше погледнал в компютъра си. Беше дошъл подготвен за тази среща, разбира се. Вероятно беше прекарал цялата сутрин на телефона в разговори с представителите на лекарския профсъюз. Забелязах върху лицето му следа от искрена емоция. Зачудих се дали се страхува за себе си, или искрено е разстроен заради случилото се с теб.
– Значи сте я видели в деня, в който е починала? – попитах го.
– Да.
– И сутринта, преди да умре, вие сте сметнали, че страда от депресия, не от психоза?
Той повече не можеше да прикрива чувствата си, преметна крак върху крак, прибра се отбранително в себе си:
– Тогава не забелязах никакви индикатори за психоза. А и тя с нищо не показа, че има намерение да се самонарани. Нямаше нищо, с което да намекне, че ще отнеме живота си.
Исках да му изкрещя, че ти, разбира се, не си проявила никакви признаци, защото в действителност не си отнела сама живота си; бил ти е жестоко отнет. Чух как гласът му звучи спокойно, някак отдалеч, на фона на виковете в главата ми.
– Значи смъртта й е била поводът да промените диагнозата си?
Той не отвърна. Сгърченото му лице и кадифените панталони вече не ми се струваха симпатично небрежни, а безнадеждно неглиже.
– Грешката ви не е била, че сте й поставили диагноза „депресия“, когато тя всъщност е страдала от психоза. – Той се опита да ме прекъсне, но аз продължих: – Грешката ви е, че нито веднъж не сте си и помислили, че може да ви казва истината.
Докторът отново направи опит да ме прекъсне. И теб ли така е прекъсвал, когато си се опитвала да му обясниш какво ти се случва? А си мислех, че от психиатрите се изисква да слушат. Предполагам, че по време на спешен преглед по линия на здравната каса, проведен най-вероятно в някоя препълнена с хора клиника, няма много време за слушане.
