Текст книги "Сестра"
Автор книги: Розамънд Лъптън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 21 страниц)
16
Изминах пеша повечето път до кафето срещу колежа по изкуствата, потънала в мисли след посещението си в „Хром-Мед“. На погребението бяха дошли много от приятелите ти, но не бях сигурна колко от тях ще се появят на срещата с мен.
Когато влязох в кафенето, то беше претъпкано от студенти, всички чакаха мен. Напълно се обърках, езикът ми се върза на възел. Никога не съм обичала да организирам каквито и да било прояви, дори следобедни партита, камо ли групови срещи с непознати. Чувствах се толкова сериозна и въздържана в сравнение с тях и техния артистичен стил на обличане, екстравагантни прически и пиърсинг. Един от тях, със сплетена на расти коса и бадемови очи, ми се представи като Бенджамин. Преметна ръка през рамото ми и ме поведе към една маса.
Тъй като мислеха, че искам да науча повече за живота ти, те започнаха да ми разказват истории, с които илюстрираха твоя талант, доброта, чувството ти за хумор. И докато разказваха чудесните си истории за теб, аз наблюдавах лицата им и се чудех дали някой от тях може да е твоят убиец. Беше ли Анет с ярко медната коса и тънките ръце достатъчно силна и жестока, за да убие? Когато в красивите бадемовидни очи на Бенджамин бликнаха сълзи, искрени ли бяха те, или той просто си даваше сметка каква привлекателна гледка представлява така?
* * *
– Приятелите на Тес я описваха по различен начин – казвам на господин Райт. – Но имаше една фраза, която използваха всички. Всеки един от присъстващите подчертаваше нейната „joie de vivre“77
(От фр.) Радостта да живееш – бел.ред.
[Закрыть].
Радост и живот. Какво иронично перфектно описание за теб!
– Много ли приятели имаше? – пита господин Райт и аз съм трогната от въпроса, понеже не беше нужно да бъде задаван.
– Да. Тя високо ценеше приятелството.
Вярно е, нали? Винаги си се сприятелявала лесно, но никога не си се разделяла лесно с приятел. На партито по случай двадесет и първия ти рожден ден присъстваха твои приятели от началното училище. Ти вземаше хора от миналото си и заедно с тях навлизаше в настоящето. Можеш ли да прилагаш екологични норми и по отношение на приятелствата? Те са прекалено ценни, за да ги изхвърлиш, когато престанат да ти бъдат непосредствено необходими.
– Питахте ли ги за дрогата? – интересува се господин Райт, връщайки мислите ми обратно във фокус.
– Да. Подобно на Саймън, всички бяха категорични, че тя никога не се е докосвала до забранени субстанции. Попитах ги и за Емилио Коди, но не научих нищо полезно. Само че е „арогантно лайно“ и прекалено обсебен от собствените си творения, за да е добър преподавател. Всички знаеха за връзката на Тес с него и за бременността й. После ги питах за Саймън и неговата връзка с Тес.
* * *
Настроението в кафенето се смени, атмосферата натежа, заредена с неразбираемо за мен напрежение.
– Всички знаехте, че Саймън е искал да й стане гадже, нали? – попитах.
Хората кимнаха, но никой не предложи никаква информация по въпроса.
– Емилио Коди ми каза, че Саймън ревнувал? – попитах, опитвайки се да провокирам разговор.
Отговори едно момиче, което с гарвановочерната си коса и рубиненочервени устни приличаше на вещица от приказките:
– Саймън ревнуваше от всички, които Тес обичаше.
За кратко се зачудих дали и аз влизах в това число.
– Но тя не е обичала Емилио Коди? – казах.
– Не. В случая с Емилио Коди Саймън по-скоро се чувстваше като на състезание – отвърна Красивата Вещица. – Но ревнуваше от бебето на Тес. Не можеше да понесе мисълта, че тя обича някого, който дори още не е роден, а той самият не събужда подобни чувства у нея.
Спомних си огромния колаж, изобразяващ затвор, направен от множество бебешки лица.
– Той беше ли на погребението? – попитах.
Забелязах колебание върху лицето на Красивата Вещица, преди тя да отговори:
– Чакахме го на гарата, но той така и не се появи. Обадих му се по телефона и го питах какви игрички играе. Отвърна, че си бил променил намеренията и нямало да идва. Защото за него нямало да има „специално място“ и чувствата му към Тес щели да бъдат – чакайте да си спомня точно – „пренебрегнати“, а той „не можел да толерира това“.
Заради това ли бях усетила нажежаване на атмосферата, когато попитах за Саймън?
– Емилио Коди каза, че Саймън бил обсебен от нея…? – подхвърлих.
– Да, беше – рече Красивата Вещица. – Докато работеше по онзи проект – „Женската“ или някаква подобна простотия, – не спираше да я следва като някоя проклета сянка.
Забелязах как Бенджамин хвърля предупредителен поглед към Красивата Вещица, но тя не му обърна внимание:
– По дяволите, та той буквално я преследваше!
– С фотоапарата си, за да има извинение? – попитах, спомняйки си снимките ти на стената на спалнята му.
– Да – отвърна Красивата Вещица. – Не беше достатъчно мъж, за да я погледне директно, трябваше да го прави през обектив. Някои от обективите му бяха наистина дълги, сякаш беше някой скапан папарак.
– Знаете ли защо Тес го е търпяла? – попитах.
Едно момче със срамежливо изражение, което досега беше мълчало, отвърна:
– Тя беше добра, а и мисля, че го съжаляваше. Той нямаше други приятели.
Обърнах се към Красивата Вещица:
– Проектът му спрян ли е бил? Стори ми се, че намекнахте нещо такова?
– Да. Госпожа Бардън, неговата преподавателка, му каза, че трябва да престане. Знаеше, че той просто го използва като извинение да се мъкне след Тес. Предупреди го, че ще го изключат, ако продължава.
– Кога беше това? – попитах.
– В началото на учебната година – отвърна Анет. – Значи трябва да е било миналия септември, първата седмица. Тес наистина изпита облекчение, когато разбра.
Но снимките му те бяха запечатвали през цялата есен и зима.
– Той е продължил да го прави – казах. – Никой от вас ли не е знаел?
– Трябва да е станал по-прикрит – каза Бенджамин.
– Това не би било трудно – намеси се Красивата Вещица. – Но ние не виждахме Тес толкова често, след като си взе една година почивка от колежа.
Спомних си думите на Емилио: Трябва да разпиташ онзи младеж, който вечно я следваше по петите със скапания си фотоапарат.
– Емилио Коди е знаел, че следенето не е престанало – казах. – А той е преподавател в колежа. Защо не се е постарал Саймън да бъде изключен?
– Защото Саймън знаеше за връзката на Емилио Коди с Тес – отвърна Красивата Вещица. – Вероятно всеки от двамата е държал в шах другия.
Повече не можех да отлагам въпроса си:
– Мислите ли, че някой от двамата би могъл да я убие?
Групата замълча, но почувствах по-скоро срам и неловкост, отколкото шок. Дори Красивата Вещица отбягна погледа ми.
Накрая се обади Бенджамин, за да е мил с мен, предполагам:
– Саймън ни каза, че е страдала от следродилна психоза. И че заради тази психоза се е самоубила. Такова било заключението на съдебния лекар и полицията го подкрепяла напълно.
– Не знаехме дали казва истината – каза момчето със срамежливото изражение. – Но същото пишеше и в местния вестник.
– Саймън каза, че когато нещастието се е случило, вие не сте били тук – подхвърли Анет. – Но той я бил видял и тя била… – Гласът й трепна и затихна, но аз можех да си представя какво им е надрънкал Саймън за душевното ти състояние.
Значи пресата и Саймън ги бяха убедили, че си извършила самоубийство. Момичето, което бяха познавали и което ми бяха описали, никога не би посегнало на живота си, но ти си станала жертва на съвременния дявол, наречен пуерперална психоза – дявол, който може да накара едно момиче, което изпитва joie de vivre да намрази живота достатъчно, за да му сложи край. Била си убита от нещо, което е имало научно име, а не човешко лице.
– Да. В полицията вярват, че се е самоубила – казах. – Защото мислят, че е страдала от следродилна психоза. Но аз съм сигурна, че грешат.
Забелязах съчувствие по някои лица и съжаление – по други. Изведнъж се оказа, че „вече е минало един и половина“ и „лекциите започват след десет минути“, и всички се оттеглиха.
Помислих си, че Саймън трябва да ги беше настроил срещу мен още преди да ме бяха срещнали. Без съмнение им беше разказал за лабилната по-голяма сестра с нейните налудничави теории, което обяснява защо изглеждаха повече засрамени, отколкото шокирани, когато споменах думата „убийство“, както и странното им поведение към мен. Но аз не ги обвинявах, че са предпочели да вярват на Саймън вместо на мен; че са предпочели да си умряла по друг начин, а не като жертва на убийство.
Бенджамин и Красивата Вещица бяха последните, които си тръгнаха. Поканиха ме да посетя изложбата след седмица, бяха затрогващо настойчиви и аз отвърнах, че ще отида. Това щеше да ми даде нова възможност да разпитам Саймън и Емилио.
Когато останах сама в кафенето, аз си помислих, че Саймън не само ме беше излъгал за „проекта“, но и беше украсил лъжата си: Те са за портфолиото за завършването ми… Преподавателката ми смята, че това е най-оригиналният и вълнуващ проект в цялата група. Чудех се какво още беше лъжа. Наистина ли беше говорила с него по телефона в деня на смъртта си и беше предложила да се срещнете? Или той просто те е проследил същия ден, както често е правел, и всичко останало е било измислица, за да не го заподозра? Очевидно бе, че е много манипулативен. Наистина ли е имало мъж в храстите в онзи последен ден, или Саймън си го беше измислил? Или още по-хитро, твоята параноя е била онова, което е провокирало въображението му – за да отмести вниманието от себе си? Колко ли пъти е седял на стъпалата пред апартамента ти с огромен букет в ръка, макар вече да си била мъртва, надявайки се, че някой ще го завари как невинно те чака?
Докато мислех за Емилио и Саймън, се чудех, както впрочем и сега, дали в живота на всички красиви млади жени има и по някоя зловеща мъжка фигура. Ако бяха открили мен мъртва, нямаше да открият нито един подозрителен субект в ежедневието ми, така че щеше да се наложи фокусът да бъде изместен извън близкия ми кръг приятели и бившия ми годеник. Не вярвам, че изключително красивите и харизматични жени превръщат в маниаци иначе нормални мъже, а по-скоро, че привличат откачалки и преследвачи; пламък в тъмнината, която се населява от тези плашещи лица, неразумно привличащ ги по-близо и по-близо, докато не изгасят същия този пламък, който ги е привлякъл.
* * *
– И после се върнахте обратно у дома? – пита господин Райт.
– Да.
Но се чувствам прекалено уморена, за да му разкажа за завръщането си в апартамента ти онзи ден, за да трябва да си спомня какво чух там. Думите ми са забавени, тялото ми потъва.
Господин Райт ме поглежда загрижено.
– Да спрем до тук.
Предлага да ми повика такси, но аз отвръщам, че една разходка ще ми се отрази добре.
Той ме изпраща до асансьора и аз разбирам колко много ценя старомодното му кавалерство. Мисля, че когато е бил млад, Еймиъс трябва да е приличал поне малко на господин Райт. Той ми се усмихва за довиждане и аз си казвам, че в края на краищата едва забележимите искрици романс може би не са били изцяло продукт на въображението ми. Романтичните мисли малко ме ободряват и аз не смятам, че ще ми навреди, ако им се насладя. Така че ще си позволя този малък лукс да мисля за господин Райт и ще мина през Сейнт Джеймс Парк, вместо да хващам претъпканото метро.
Свежият пролетен въздух ме кара да се чувствам по-добре, а маловажните мисли ме зареждат със смелост. Когато стигам до края на парка, се чудя дали да продължа през Хайд Парк. Със сигурност вече е време да събера кураж да се изправя лице в лице с демоните си и най-накрая да укротя духовете, които ме владеят.
Със силно разтуптяно сърце минавам през портата на Кралица Елизабет. Но подобно на своя съсед и Хайд Парк е експлозия от цветове, звуци и аромати. Не мога да открия никакви демони в цялата тази зеленина, никакви шепнещи духове сред играещите с топка младежи.
Вървя през градината с розите, после подминавам естрадата, която сякаш е изскочила от някоя детска книжка с нейната пастелнорозова фасада и захарнобял покрив, поддържан от пръчки за смучене. После си спомням за избухването на бомба сред тълпата, за разхвърчалите се наоколо гвоздеи, за масовото кръвопролитие, и усещам, че някой ме наблюдава.
Чувствам дъха му зад себе си, студен в топлия въздух. Ускорявам крачка, без да се обръщам назад. Той ме следва, дъхът му също забързва, повдига косъмчетата в основата на врата ми. Мускулите ми се напрягат в спазъм. В далечината виждам басейна и хората около него. Хуквам натам, краката ми треперят от адреналин и от страх.
Стигам до там и сядам, краката ми продължават да треперят, гърдите ме болят при всяко вдишване. Гледам към децата, които цопат из плиткия басейн, двама бизнесмени на средна възраст правят същото, навили крачолите на панталоните си. Едва сега се осмелявам да се обърна назад. Струва ми се, че забелязвам сянка сред дърветата. Изчаквам, докато се уверя, че е просто шарена сянка, хвърляна от клоните.
Заобикалям дърветата, гледам да съм до хората и шума. Стигам до другия край на парка и виждам една ивица яркозелена свежа трева, поръсена с точките на минзухарите. Някакво момиче върви с боси крака сред тях, хванала обувките си в ръка, радва се на стоплената от слънцето трева, а аз си мисля за теб. Проследявам я с поглед, докато стига до другия край на пъстрата ивица, и чак тогава забелязвам сградата на тоалетната – тъмна рана сред меките ярки цветове на пролетта.
Спускам се бързо след момичето и стигам до тоалетната. Девойчето остава от другата страна, около кръста му е обвита момчешка ръка. Двамата със смях излизат от парка. Аз също се насочвам към изхода, краката ми продължават да потреперват леко, дишането ми е все така тежко. Опитвам се да си внуша, че ставам смешна. Няма нищо страшно, Биатрис; така става, когато човек страда от прекалено развинтено въображение; мозъкът ти може да ти играе всякакви шеги. Уверения, откраднати от сигурния свят на детството – в гардероба няма чудовище. Но ти и аз знаем, че той е истински.
17
Вторник
В сградата на следствената служба съм. Натъпквам се в един асансьор, в който мирише на изгоряла гума; телата неохотно се притискат едно в друго. Сега, когато съм заобиколена от хора, на ярката сутрешна светлина осъзнавам, че няма да спомена нищо за мъжа в парка. Защото господин Райт просто ще ми напомни – напълно правилно, – че той е в затвора, че са му отказали да го пуснат под гаранция и че след края на процеса ще бъде осъден на доживотен затвор без право на обжалване. Би трябвало да знам, че той никога повече няма да е в състояние да ме нарани. Докато приближавам към третия етаж, строго си казвам, че убиецът ти е отсъствие, не присъствие, и че не трябва да му позволявам да се превръща във второто, дори в представите си.
Така че тази сутрин е време за новите решения. Няма да допусна да бъда тормозена от някакво въображаемо зло. Няма да му позволя да има каквато и да е власт върху ума ми така, както някога бе имал власт върху тялото ми. Вместо това ще позволя на господин Райт и на госпожа Падам-си-по-шефа-си, и на всички хора, които ме заобикалят в тази сграда, да ми помогнат да се почувствам на сигурно място. Знам, че ми причернява все по-често и че тялото ми губи сили, но няма да се поддам на ирационален страх, нито на физическа слабост. Вместо да си представям плашещото и грозното, ще се опитам да открия красивото в ежедневните неща, както правеше ти. Но най-вече ще си мисля за онова, през което си преминала. И ще осъзная за пореден път, че в сравнение с теб аз нямам право да потъвам в някакъв страх – фантом и самосъжаление.
Решавам, че днес аз ще отговарям за кафето. Глупост е да си въобразявам, че ръцете ми треперят. Виж. Успяла съм да взема две чаши кафе и да ги пренеса до офиса на господин Райт без проблем.
Господин Райт, леко изненадан, ми благодари. Слага нова касета в касетофона и започваме.
– Стигнахме до момента, в който се срещнахте с приятелите на Тес и разговаряхте с тях за Емилио Коди и Саймън, нали? – пита той.
– Да. После се върнах в апартамента ни. Тес имаше много стар телефонен секретар, който беше купила от една улична разпродажба. Но за нея той си беше напълно в ред.
Заобикалям основната тема, но трябва да пристъпя и към нея.
– Когато влязох, видях, че лампичката мига, което означаваше, че касетата е пълна.
* * *
Без да свалям палтото си, натиснах копчето на секретаря, за да чуя съобщението. Беше от газовата компания, не беше нещо важно. Вече бях прослушала всички останали съобщения, едностранните разговори на други хора с теб.
Съблякох се и тъкмо се канех да превъртя лентата, когато видях, че има две страни. Така и не бях чула записите от обратната страна. Електронен глас произнасяше датата и часа преди всяко съобщение.
Последното съобщение беше от вторник, двадесет и първи януари, осем и двадесет вечерта. Едва няколко часа, след като беше родила Хавиер.
Стаята се изпълни със звука на приспивна песен. Сладка жестокост.
* * *
Опитвам се да звуча делово, но гласът ми е малко по-силен, искам думите ми да удавят спомена за звука в главата ми:
– Беше професионален запис и аз си помислих, че човекът, който го пускаше, сигурно е приближил телефонната слушалка до музикална уредба.
Господин Райт кима; той вече е чул записа, макар че за разлика от мен сигурно не го знае наизуст.
– От Еймиъс знаех, че сестра ми се е чувствала заплашена от телефонните обаждания – продължавам. – Че е била уплашена от човека, който е правел всичко това, затова разбрах, че се е повтаряло много пъти, но само едно от обажданията е било записано.
Нищо чудно, че телефонът ти беше изключен, когато пристигнах в апартамента ти. Не си могла повече да понасяш този звук.
– И веднага се обадихте в полицията? – пита господин Райт.
– Да. Оставих съобщение на телефонния секретар на детектив Финбъро. Разказах му за фалшивия проект на Саймън, а също и че съм открила причина, поради която Емилио Коди би изчакал раждането на бебето, за да убие Тес. Казах, че според мен в експерименталното лечение на кистозната фиброза може би има нещо нередно, защото на жените им е плащано, а здравният картон и цялата болнична документация на Тес бяха изчезнали, макар да ми се струваше малко вероятно между двете неща да има някаква връзка.
Казах, че смятам, че ключът е в приспивните песнички. Че ако успеят да открият кой ги е пускал, ще открият и убиеца на Тес. Не беше най-овладяното и спокойно съобщение. Но току-що бях чула записа на въпросната песничка. Не бях спокойна и овладяна.
* * *
След като оставих съобщението си на детектив Финбъро, тръгнах към „Света Анна“. Гневът и покрусата ми бяха инстинктивни, имаха нужда от физическо освобождаване. Отидох в психиатричното отделение, където доктор Никълс имаше приемна за външни пациенти. Намерих името му върху забодена на вратата визитка и подминах един пациент, който тъкмо се канеше да влезе. Зад гърба си чух протестите на жената на рецепцията, но не им обърнах внимание.
Доктор Никълс изненадано ме погледна.
– Телефонният й секретар е записал приспивна песничка – казах. После затананиках въпросната мелодия. – „Спи, детенце, спи, баща ти се грижи за овцете, майка ти разтърсва дървото на сънищата и от него падат сладки сънища за теб. Спи, детенце, спи.“
– Биатрис, моля ви…
Прекъснах го:
– Чула е това вечерта, когато се е прибрала от болницата. Само няколко часа след смъртта на бебето си. Един господ знае само колко още пъти са й пускани приспивни песнички. Телефонните обаждания не са били „слухови халюцинации“. Някой я е тормозил психически.
Доктор Никълс шокирано мълчеше.
– Тя не е била луда, някой се е опитвал да я докара до лудост или да накара всички останали да я смятат за такава.
Гласът му трепереше:
– Бедното момиче, приспивните песнички трябва да са я ужасявали. Но сигурна ли сте, че са били използвани непременно със зли намерения? Не смятате ли, че може да са били просто глупава шега от страна на някой неин приятел, който не е знаел, че бебето й е умряло?
Помислих си колко удобно би било за него, ако наистина беше така.
– Не, не смятам.
Той се извърна настрана. Този път беше облечен в бяла престилка, но тя беше смачкана и леко зацапана, и докторът изглеждаше дори още по-опърпано безнадежден.
– Защо не я послушахте? Защо не я разпитахте по-подробно?
– Единственият път, когато я срещнах, клиниката ми, както винаги, беше претъпкана с пациенти, а спешните случаи просто се вместваха между редовните часове за преглед и аз трябваше да ги отхвърлям, без да удължавам времето за чакане. – Гледах директно към него, но той не срещна погледа ми. – Трябваше да й обърна повече внимание. Съжалявам.
– Знаели сте за фенциклидина?
– Да. От полицията ми казаха. Но чак след срещата ми с вас. Казах им, че субстанцията би предизвикала халюцинации, вероятно ужасяващи. И като се има предвид скръбта на Тес, при нея въздействието сигурно е било особено силно. В литературата се казва, че хората, които употребяват този наркотик, често се самонараняват. Приспивните песнички трябва да са били последната капка.
В тази негова приемна нямаше куче, но усещах колко много му се ще да посегне и да поглади успокояващото копринено ухо.
– Това обяснява защо се е променила от момента, в който я видях, и са я обзели мисли за самоубийство – продължи той. – Сигурно е чула някоя от песните, може би е взела малко фенциклидин и комбинацията… – той спря, забелязвайки изражението на лицето ми. – Мислите, че се опитвам да си търся извинения?
Изненадах се от първата му интуитивна забележка.
– Но няма никакво извинение – продължи той. – Повече от очевидно е, че е страдала от зрителни халюцинации. И не е важно дали е било в резултат на психозата или на фенциклидина. Пропуснал съм ги. Каквато и да е била причината – лекарство или психоза, – тя е била опасна за самата себе си и аз не я защитих така, както би трябвало да направя.
Както и по време на първата ни среща почувствах как зад думите му прозира срам.
Бях дошла да дам воля на гнева си, но сега ми се струваше, че няма смисъл. Той вече се самонаказваше. И нямаше да промени мнението си. Вратата се отвори и в кабинета влетя жената от рецепцията, придружена от един санитар; изглеждаше изненадана от сцената вътре.
Затворих вратата зад гърба си. Нямаше какво повече да му казвам.
Забързах по коридора, сякаш можех да изпреваря преследващите ме мисли; тъй като вече нямах цел, която да ме разсейва, можех да мисля единствено за това, как си слушала приспивните песнички.
– Биатрис?
Буквално се блъснах в доктор Сондърс. Едва тогава разбрах, че плача, че носът ми тече и че в ръката си стискам влажна носна кърпичка.
– Била е подложена на психически тормоз, преди да бъде убита. Накарали са я да реагира така, че да не остане съмнение за самоубийство.
Той ме прегърна, без да ми задава въпроси. Ръцете му бяха силни, но не ми даваха усещане за сигурност. Винаги бях намирала физическата близост за притеснителна, дори при близки хора, а какво остава за някой почти непознат, така че бях по-скоро нервна, отколкото успокоена. Но той, изглежда, беше свикнал да прегръща разстроени жени, тъй като за него жестът беше напълно естествен.
– Мога ли отново да те поканя на кафе?
Съгласих се, защото исках да го питам за доктор Никълс. Исках да получа доказателство, че е некомпетентен и че в полицията трябва да премислят отново всичко, което им беше казал. А отчасти и поради факта, че когато изплюх камъчето за това, как си била тормозена психически, той не бе показал никакъв признак на неверие и заедно с Еймиъс и Кристина се беше присъединил към малката групичка от хора, които не ме отписваха на секундата.
Седнахме на една маса по средата на претъпканото кафене. Той ме погледна право в очите, цялото му внимание беше насочено към мен. Спомних си нашите състезания по надглеждане.
– Просто гледай в зениците, Бий, в това е целият трик.
Но все още не можех да го правя. Не и когато очите принадлежаха на красив мъж. Дори при тези обстоятелства.
– Доктор Сондърс, вие…
Той ме прекъсна:
– Уилям, моля те. Никога не съм бил много добър по отношение на формалностите. Обвинявам родителите си, задето ме изпратиха в държавно училище. Първият път, в който сложих униформа през живота си, беше денят, в който получих бялата докторска престилка – той се усмихна. – Освен това имам навика да предоставям повече информация, отколкото се очаква от мен. Прекъснах те, искаше да ме питаш нещо?
– Да, познавате ли доктор Никълс?
– Навремето го познавах добре. Преди много години двамата бяхме заедно на една практика и останахме приятели, въпреки че вече не го виждам особено често. Мога ли да попитам защо се интересуваш?
– Бил е психиатър на Тес. Искам да знам дали е некомпетентен.
– Отговорът на този въпрос е отрицателен. Но ти май мислиш обратното?
Изчака ме да отвърна, но аз исках да получа, а не да давам информация, и той изглежда го разбра.
– Знам, че Хюго изглежда малко хаотичен – продължи Уилям. – С тези негови дрехи от туид и онова старо куче, но той е добър в работата си. Ако се е случило нещо нередно по отношение на здравното обслужване на сестра ти, то много по-вероятно се дължи на плачевното финансиране на психиатричната помощ, отколкото на Хюго.
Той отново ми напомни за теб със склонността си да търси най-доброто у хората и както толкова често ми се е случвало в твое присъствие, така и сега, придобих скептично изражение.
– Преди да започне да се занимава с пациенти, той работеше в изследователска лаборатория – продължи Уилям. – Беше изгряващата звезда на университета. Говореше се, че е страхотен, – че съдбата му е отредила да стане велик, и така нататък.
Много се изненадах от това описание на доктор Никълс; изобщо не пасваше на човека, когото бях срещнала; нищо в него не предполагаше подобна брилянтност.
Уилям отиде да вземе мляко от плота и аз се зачудих дали доктор Никълс не ме беше изиграл. Дали безличните дрехи и кучето по време на нашата първа среща не бяха внимателно обмислен ход, с който да ми бъде внушена точно определена представа, която аз бях приела за чиста монета? Но защо му беше да си прави този труд? Да бъде така лъжлив? Манипулативен? Свикнала да подозирам всекиго, с когото се сблъсквах, плувах в свои води. Но не можех да продължавам дълго с подозренията си специално към него. Той беше прекалено свестен, за да бъде свързан с каквато и да било проява на жестокост. Слуховете за неговата изключителност трябва със сигурност да са били неверни. Във всеки случай той те беше виждал само след раждането на Хавиер и после още веднъж, така че освен ако не е психопат, каква причина би имал да те убие?
Уилям се върна с млякото. Исках да споделя мислите си с него, щеше да е облекчение да му кажа онова, което знаех, но вместо това разбърках кафето си и зърнах пръстена си. Трябваше да го върна на Тод.
Уилям също го беше забелязал:
– Хубав камък.
– Да. Всъщност, вече не съм сгодена.
– Защо тогава го носиш?
– Забравих да го сваля.
Той избухна в смях, напомняйки ми за начина, по който ти ми се присмиваш – добросърдечно. Никой, освен теб, не ме дразни по този мил начин.
Когато той стана, златната му халка, закачена на верижка около врата, се изплъзна изпод деколтето му. Може би лицето ми изрази повече интерес, отколкото възнамерявах.
– Жена ми е в Портсмут, работи в радиологията – обясни той. – Не е лесно да се намери работа в един и същ град, камо ли пък в една и съща болница.
Той пъхна пръстена обратно в деколтето си.
– Не ни е позволено да носим пръстени на ръцете си – под тях се задържат твърде много микроби. Доста символично, не мислиш ли?
Кимнах изненадана. Чувствах, че се отнася с мен различно от начина, по който бях свикнала. И изведнъж си дадох сметка за леко смачканите си дрехи, за небрежната прическа, за лишеното от грим лице. Никой от обкръжението ми в Ню Йорк не би ме познал, ако ме видеше да пея гневно приспивната песничка в приемната на доктор Никълс. Не бях елегантната сдържана жена от Щатите и се зачудих дали занемаряването на външността не окуражаваше хората да изразяват хаоса в себе си и в живота си като ответна реакция.
Докато гледах как Уилям излиза от кафенето, се запитах, както се питам и досега, дали не съм искала да срещна някого, който да ми напомня за теб, било то и съвсем малко. И се зачудих дали приликата, която виждах, не беше породена от надеждата или наистина съществуваше.
* * *
Бях казала на господин Райт за посещението си при доктор Никълс, последвано от разговора ми с Уилям.
– Кой мислехте, че й е пускал приспивните песнички? – пита господин Райт.
– Не знаех. Смятах, че Саймън е способен на това. Както и Емилио. Не можех да си представя, че професор Росен е имал достатъчно информация за една млада жена, за да я тормози по този начин. Но и преди го бях преценявала погрешно.
– А доктор Никълс?
– Той би бил наясно как да измъчва психически даден човек. Професията му го гарантираше. Но ни най-малко не ми изглеждаше жесток или садистичен. А и нямаше причини да го прави.
– Подлагахте на съмнение мнението си за професор Росен, но не и за доктор Никълс?
– Да.
Струва ми се, че господин Райт се кани да ми зададе друг въпрос, но после се отказва. Вместо това си записва нещо.
– По-късно същия ден ви е позвънил детектив Хайнс? – пита.
– Да. Представи ми се като шеф на детектив Финбъро. В първия момент си помислих, че обаждането от някой по-висшестоящ е добър знак.
* * *
Гласът на детектив Хайнс гърмеше по телефона; човек, свикнал да кара всички в една шумна стая да замълчат и да го слушат:
– Съчувствам ви, госпожице Хеминг, но просто не можете да обикаляте наоколо и безразборно да обвинявате хората. От състрадание обърнах внимание на съмненията ви, когато господин Коди подаде оплакване срещу вас, но търпението ми вече се изчерпа. Искам да ви стане ясно едно – не можете да продължавате да викате „Вълк!“ като лъжливото овчарче!
– Не викам, аз…
– Не – прекъсна ме той. – Наричате „Вълк!“ няколко души едновременно, без да сте сигурна дали изобщо са вълци. – Той за малко да се засмее на собственото си остроумие. – Но съдебният лекар се е произнесъл за причините за смъртта на сестра ви и заключението му е основано на факти. Колкото и да не ви се иска да приемете истината – и аз разбирам, че наистина ви е трудно, – тя е, че сестра ви се е самоубила и никой друг не е виновен за смъртта й.
Не допускам, че в полицията все още назначават хора като детектив Хайнс: надменен, налагащ се, пренебрежителен спрямо останалите и убеден в непогрешимостта си.
Помъчих се да прозвуча овладяно, за да не създам впечатление, че съм ирационалната жена, за която ме смяташе.
– Но без съмнение разбирате, че с тези приспивни песнички някой се е опитвал да…
