Текст книги "Сестра"

15

Господин Райт изслуша разказа ми за конфронтацията ми с Емилио и сега се опитвам да открия нещо, което да ми подскаже дали мнението му за мен се е променило. Госпожа Падам-си-по-шефа-си влетява с кафето на господин Райт, сипано в порцеланова чаша, с бисквитка в чинийката; шоколадът се топи върху белия порцелан. За мен – кафе в пластмасова чаша и без бисквити. Господин Райт е малко засрамен от тази проява на предпочитание. Изчаква секретарката да излезе и слага една от курабийките си до моята чаша.

– Казахте, че погребението ви е насочило към две нови следи?

Следа? Наистина ли бях използвала тази дума? Понякога се вслушвам в новия си речник и за момент абсурдността на всичко това заплашва да превърне живота ми във фарс.

– Убийството е извършено от полковник Мастърс в кухнята, със свещника.

– Бий, толкова си глупава. Убиецът е професор Плъм, направил го е в библиотеката, оръжието е въжето.

Господин Райт чака.

– Да. Другата следа беше професор Росен.

Въпреки че виждах повечето хора на погребението ти размазани от скръбта и дъжда, вниманието ми бе специално привлечено от професор Росен, може би защото беше известно лице от телевизията. Той беше сред онези, които не бяха успели да си намерят място в църквата, държеше чадър с отвори отгоре – чадър на учен, който пропускаше вятъра през себе си, докато чадърите на останалите опечалени се обръщаха наопаки. Той дойде при мен и неловко ми протегна ръка, после побърза да я отпусне встрани, сякаш бе прекалено срамежлив, за да довърши жеста си докрай.

– Алфред Росен. Исках да ви се извиня заради имейла, който ви изпрати моята пиарка. Беше безчувствен. – Очилата му бяха запотени и той използва носна кърпа, за да ги избърше. – Изпратих ви личните си координати, в случай че искате и в бъдеще да ме питате за нещо. Ще се радвам да отговоря на всеки ваш въпрос.

Езикът му беше скован, позата – напрегната; забелязах само това, но не видях нищо повече, защото мислите ми бяха само за теб.

* * *

– Около седмица след погребението позвъних на номера, който професор Росен ми беше дал.

Плъзгам се по онази емоционално мъчителна седмица след погребението ти, когато не можех да разсъждавам, да се храня и да говоря нормално. Продължавам енергично, като се опитвам да притъпя спомена за онова време:

– Каза ми, че тръгва на лекторска обиколка из Щатите и предложи да се видим, преди да е потеглил.

– Подозирахте ли го? – пита господин Райт.

– Не. Нямах причини да смятам, че той или експерименталната му програма са свързани със смъртта на Тес. Тогава вече бях почнала да вярвам, че парите, които бяха дадени на жените, са били просто невинна случка, както бяха казали хората от болницата, но въпреки това не бях му задала въпроса директно, а исках да го сторя.

Мислех, че трябва да подлагам на съмнение всичко, да подозирам всекиго. Не можех да си позволя да се впусна само по един път, трябваше да проуча всичките, докато накрая на някой от тях, в центъра на лабиринта, откриех твоя убиец.

– Срещата ни беше в десет, но в „Хром-Мед“ се провеждаха семинари, които започваха в девет и половина, затова си запазих място.

Господин Райт изглежда изненадан.

– Малко както беше навремето в ядрената промишленост – обяснявам. – Желание всичко да изглежда открито и невинно. Посетете Селафийлд и си направете пикник! Знаете как е.

Господин Райт се усмихва, но осъзнавам, че се е случило нещо много странно. За момент, докато приказвах, се чух, че говоря като теб.

* * *

Беше час пик и метрото беше претъпкано. Докато стоях смачкана между останалите пътници, с ужас се сетих за бележката, която бях закачила на таблото в университета, с която канех приятелите ти на среща с мен. В бъркотията покрай погребението ти някак си бях забравила. Беше в дванадесет часа същия този ден. Бях много по-притеснена от нея, отколкото от срещата с професор Росен.

Малко преди девет и половина пристигнах в сградата на „Хром-Мед“ – беше висока десет етажа и цялата в стъкло, с прозрачни асансьори, които се движеха от външната страна и приличаха на мехурчета газирана минерална вода. Цялата сграда бе опасана от неонови тръби, по които пробягваха пурпурни и сини светкавици; изглежда се опитваха да внушат на посетителите, че „научната фантастика е превърната във факт“.

Блестящият фантастичен имидж се помрачаваше от десетината демонстранти, държащи плакати с надписи: „НЕ НА ДИЗАЙНЕРСКИТЕ БЕБЕТА!“, „ОСТАВЕТЕ ИГРАТА НА БОГ НА САМИЯ БОГ!“ Развяването на плакатите не беше съпроводено от крясъци, протестиращите се прозяваха вяло, сякаш беше прекалено рано да си станал и излязъл навън. Зачудих се дали не са там, за да ги покажат по телевизията, въпреки че през последните две-три седмици директното отразяване беше по-рядко и сега в телевизиите използваха главно записи. Може би се бяха появили, защото за първи път от седмици не валеше сняг, суграшица, или дъжд.

Когато приближих, чух една от демонстрантките, млада жена с пиърсинг навсякъде и с гневно стърчаща коса, да разговаря с един журналист.

– … и само богатите ще са в състояние да си позволят гените, които да направят техните деца по-умни, по-красиви и по-атлетични. Само богатите ще са в състояние да си позволят гените, които да предпазят децата им от рак или сърдечносъдови заболявания.

Журналистът просто държеше диктофона си и изглеждаше отегчен, но жената със стърчащата коса не се обезкуражаваше от това и гневно продължаваше:

– Неизбежно ще създадат генна суперкласа. И няма да има никакви шансове за брак извън тази класа. Кой би се оженил за някого, който е по-грозен, по-слаб, по-глупав и по-предразположен към болести от самия него? След няколко поколения ще са налице два биологични вида човеци. Генно-богати и генно-бедни.

Отидох до демонстрантката.

– Някога виждали ли сте болен от кистозна фиброза? Или мускулна дистрофия? Или болестта на Хънтингтън? – попитах.

Тя ме изгледа, ядосана, че съм прекъснала речта й.

– Нямате представа какво е да живееш с кистозна фиброза и да знаеш, че те убива, че ще умреш, задушен от собствената си слуз. Нямате никаква представа, нали?

Тя бързо се отдалечи от мен.

– Вие сте късметлийка – извиках след нея. – Природата ви е създала генно-богата.

После влязох в сградата.

Казах името си на охраната и вратата се отвори пред мен. Подписах се на рецепцията и си показах паспорта, както предварително ме бяха инструктирали. Камерата зад бюрото автоматично ме снима за идентификационна карта и после ме пропуснаха по-нататък. Не съм сигурна за какво точно проверяваха, но машините бяха много по-сложни и интелигентни от онези по летищата. Заедно с още четиринадесет човека ме въведоха в една зала за семинари, в която имаше огромен екран. Там ни посрещна млада жена на име Нанси, нашата енергична и усмихната „помощничка“.

След кратък урок по елементарна генетика Енергичната Нанси ни прожектира кратък филм за мишки, инжектирани като ембриони с ген на медуза. Във филма светлините изгаснаха – и хей! – мишките засветиха в зелено. Последваха множество охкания и ахкания и аз забелязах, че само още един човек, освен мен – мъж на средна възраст с посивяла, вързана на опашка, коса – не е впечатлен.

Енергичната Нанси ни пусна следващия филм, който показваше мишки в лабиринт.

– Това са Айнщайн и неговите приятели – ентусиазирано рече тя. – Тези мъничета имат допълнителен ген, който отговаря за паметта и ги прави много по-умни.

Във филма „Айнщайн и приятелите му“ намираха пътя си сред един лабиринт със зашеметяваща скорост в сравнение с лутането на техните по-тъпи приятели, които не бяха продукт на генното инженерство.

Мъжът с посивялата опашка заговори, гласът му звучеше агресивно.

– Този ген на интелекта влиза ли в клетъчната верига? – попита той.

Нанси се усмихна на останалите.

– Питате дали генът се предава на техните бебета ли? – тя се обърна все така усмихната към мъжа с посивялата опашка. – Да. Оригиналните мишки са били генетично подобрени преди почти десет години. Те са прапрабабите и прапрадядовците на тези наши приятелчета. Сега сериозно, този ген на интелекта се предава от много поколения насам.

Позата, както и тонът на господина бяха враждебни.

– Кога ще го тествате и върху хора? Направо ще ударите джакпота с това, нали?

Изражението на Енергичната Нанси не трепна.

– Законът не позволява прилагането на генетични подобрения върху хора. Генното инженерство може да се използва само за лекуване на болести.

– Но веднага щом стане законно, вие ще сте готови да действате, нали?

– Научните експерименти се провеждат единствено с цел да разширим знанията си, нищо по-зловещо или комерсиално от това – отвърна Енергичната Нанси. Може би беше предварително подготвена за подобен род въпроси.

– Излизате на борсата, нали? – попита пак той.

– Не е моя работа да коментирам финансовите аспекти на компанията.

– Но вие самата имате акции? Всеки служител разполага със свой дял от акции, нали така?

– Както казах…

Той я прекъсна:

– Така че можете да скриете всичко, което не е минало по план. Няма да искате то да стане публично достояние?

Тонът на Енергичната Нанси беше ласкав, но под ленения й костюм усетих воля от стомана:

– Мога да ви уверя, че тук действаме напълно открито. Не е ставало нищо, което да „не е минало по план“, както се изразихте.

Тя натисна някакъв бутон и ни пусна следващия филм, в който се виждаше как един изследовател поставяше линия в клетка с мишки. Едва тогава човек осъзнаваше истинския размер на мишките – не толкова по отношение на линията, колкото на фона на ръката на изследователя. Бяха огромни.

– На тези мишки сме дали ген, който стимулира мускулния растеж – обясни Енергичната Нанси. – Но въпросният ген доведе и до един изненадващ ефект. Той не само направи мишките много по-големи, но и по-послушни. Мислехме, че ще получим Арнолд Шварценегер, а крайният резултат беше една много мускулеста Бамби.

Смях от групата и отново само аз и мъжът с посивялата опашка не се присъединихме към него. Сякаш опитвайки се да потисне собствения си смях, Енергичната Нанси продължи:

– Но в този експеримент има и един сериозен аспект. Той ни показва, че един и същ ген може да носи информация за две напълно различни и несвързани помежду си неща.

Именно за това се бях притеснявала и аз, когато бях разбрала, че ще се подлагаш на онази терапия. Значи негативизмът ми не е бил чак толкова безпочвен, в крайна сметка.

Докато Енергичната Нанси извеждаше групата ни от семинарната зала, забелязах един човек от охраната да разговаря с мъжа с посивялата опашка. Двамата спореха, но не можех да чуя за какво; после мъжът с посивялата опашка беше грубо изведен навън.

Ние вървяхме в другата посока и скоро ни вкараха в една голяма зала, която беше изцяло посветена на експерименталната програма за лечение на кистозната фиброза. Имаше снимки на излекувани бебета и заглавия от световната преса. Енергичната Нанси ни прекара набързо през наръчника за начинаещи в сферата на кистозната фиброза, докато на големия екран зад гърба й се виждаше болно от муковизцидоза дете. Забелязах, че останалите от нашето малко парти го гледат втрещено, но аз наблюдавах Енергичната Нанси с нейните розови бузи и трептящ от ентусиазъм глас.

– Историята с лечението на кистозната фиброза започва през хиляда деветстотин осемдесет и девета година, когато международен екип от учени открива дефектния ген, причиняващ това заболяване. Звучи лесно, но само си спомнете, че във всяка клетка във всяко човешко тяло има четиридесет и шест хромозоми и на всяка хромозома има тридесет хиляди гена. Откриването на този един-единствен ген е фантастично постижение. И тогава започва търсенето на лек!

Звучеше патетично като началото на филм от поредицата „Междузвездни войни“. Тя продължи с ентусиазъм:

– Учените откриха, че дефектният ген на кистозната фиброза произвежда прекалено много сол и твърде малко вода в клетките, покриващи белите дробове и вътрешностите, като така причинява произвеждането на лепкава слуз.

Тя се обърна към екрана, който показваше как детето се мъчи да диша и гласът й леко потрепери. Може би го правеше всеки път, когато показваше този филм.

– Проблемът беше как да се вкара здрав ген в тялото на страдащите – продължи тя. – Съществуващият метод на използване на вирус беше далеч от идеален. С него бяха свързани множество рискове и често възможностите се изчерпваха твърде бързо. Тогава професор Росен, подкрепен от „Хром-Мед“, създаде изкуствена хромозома. Тя беше нов и напълно безопасен начин за вкарване на здравия ген в тялото.

Обади се един притеснен на вид младеж с пуловер на Оксфордския университет:

– Казвате, че вкарвате допълнителна хромозома във всяка клетка на тялото?

– Да – отвърна Енергичната Нанси с блеснали очи. – Всяка клетка от тялото на пациентите, подложили се на лечение, ще има четиридесет и седем, не четиридесет и шест хромозоми. Но това е само една микрохромозома и…

Той я прекъсна и в групата се почувства напрежение. Дали този млад човек не се явяваше заместник на мъжа с посивялата опашка в ролята на грубиянина?

– Тази допълнителна хромозома попада ли в клетъчната верига? – попита той.

– Да, ще бъде предадена на бъдещите поколения.

– Това не ви ли притеснява?

– Не, всъщност не – отвърна с усмивка Енергичната Нанси. Спокойният й отговор изглежда изтри всяка възможна следа от враждебност у него. Или може би вече не успявах да я забележа, тъй като Енергичната Нанси беше намалила осветлението.

На големия екран започна филм, показващ двойната спирала на ДНК, увеличена милиони пъти. Заедно с още тринадесет души видях осветените два дефектни гена на кистозната фиброза. И после видях поразена как дефектните гени се заместват от здрави.

Удивително е да наблюдаваш чудото на научното откритие, на изтласкването на границите назад. Все едно да гледаш през телескопа на Хершел, докато е откривал нова планета, или през този на Колумб, зърнал за пръв път Новия свят. Мислиш, че преувеличавам? Видях лечението на кистозната фиброза, Тес, точно там, пред очите ми. Видях как смъртната присъда на Лео би могла да бъде пренаписана. Сега той би могъл да е жив; не спирах да си го мисля, докато Енергичната Нанси ни говореше за теломери, ДНК чипове и клетки: сега Лео можеше да е жив.

Докато филмът показваше новородени бебета, излекувани от кистозна фиброза, целувани от изпълнените с благодарност техни майки и притеснени от емоционалността си бащи, аз си мислех за едно момче, което расте; което вече не получава карти на Екшън Мен за рождения си ден, което сега би било по-високо от мен.

Филмът свърши и аз осъзнах, че за кратко бях забравила за основната си задача през последния месец или поне временно я бях изтласкала от съзнанието си. После си спомних – разбира се, че си спомних! – и бях доволна, че няма причина това лечение да бъде свързано с твоята смърт или с тази на Хавиер. Исках генетичното лечение на кистозната фиброза да бъде нашият Нов Свят, без в него да са намесени цени, жертви или злост.

Мислех, че филмът е свършил, но тогава на екрана се появи професор Росен; произнасяше реч. Вече я бях слушала в интернет и я бях чела от страниците на вестниците, но сега тя ми прозвуча по различен начин:

– Повечето хора не мислят, че учените вършат работата си със страст. Ако свирехме на инструменти или рисувахме картини, или пишехме поезия, хората щяха да го очакват, но учените – ами, ние сме студени, аналитични, лишени от емоции. За повечето хора думата „клиничен“ означава студен и безчувствен, но истинското й значение е да си включен в медицинско лечение – да правиш нещо в името на доброто. И ние трябва да го правим, подобно на художниците, музикантите и поетите, с енергия, себеотрицание и страст.

Две минути по-късно секретарката му ме придружи с асансьора с вид на сапунен мехур до последния етаж, където ме посрещна професор Росен. Изглеждаше както по телевизията и на твоето погребение – със същите карикатурни очила с телени рамки, тесни рамена и липса на представителност: вдъхващ доверие учен. Благодарих му, че бе дошъл на погребението ти, и той кимна, малко грубо, както ми се стори. Двамата тръгнахме по коридора и аз наруших мълчанието:

– Брат ми страдаше от кистозна фиброза. Ще ми се да бяхте наоколо няколко години по-рано.

Той се извърна настрани и аз си спомних какво неудобство изпитваше този човек, когато го хвалеха в телевизионните интервюта. Той промени темата и скромността му ми се понрави.

– Е, информативен ли ви се стори семинарът? – попита.

– Да. И изключителен.

Канех се да продължа, но той ме прекъсна, без дори да си дава сметка, че го прави.

– Най-много ме притесняват мишките с високия коефициент на интелигентност. Бях поканен да се включа в оригиналния експеримент. Един млад изследовател от Импириъл Колидж търсеше разликата между изключителния интелект и нормата или някаква подобна глупост. Беше преди доста години.

– Но въпреки това мишките са във филма на „Хром-Мед“?

– Да, компанията купи експеримента, или по-точно гена. За щастие, не е позволено прилагането на генното инженерство при хората. Иначе без съмнение вече щяхме да имаме светещи в тъмното човеци или гиганти, които пеят приспивни песнички.

Помислих си, че тази реплика е взета отнякъде другаде или най-малкото е упражнявана предварително. Професорът не изглеждаше като човек, който има навика да остроумничи.

– Но лечението на кистозната фиброза е напълно различно нещо – казах.

Той спря на място и се обърна към мен:

– Да. Няма място за сравнение между генното лечение на кистозната фиброза, което се справя с една ужасна болест, и играта с гени в името на някакво генетично подобрение. Или за създаване на уроди. Не може да става и дума за сравнение.

Страстта в думите му ме изненада и аз за първи път осъзнах, че той притежава и физика.

Стигнахме до кабинета му и влязохме вътре.

Беше просторна стая, три от стените й бяха стъклени и откриваха панорамна гледка към Лондон, напълно съответстваща на останалата част от сградата. Но бюрото му беше малко и очукано и аз си представих как го е местил със себе си из студентски стаи и нарастващи по големина офиси, докато накрая се беше озовало тук, където не бе на мястото си. Професор Росен затвори вратата зад нас.

– Искахте да зададете няколко въпроса?

За момент бях забравила за всичките си подозрения и когато той ми ги припомни, ми се стори нелепо да го разпитвам за плащанията (както казах и преди – някакви мижави триста лири, при положение че инвестициите в експеримента бяха колосални). А и в светлината на всичко, което бях видяла, това ми се струваше грубо. Но вече не се влияех от това, кое е любезно и кое – не.

– Знаете ли защо са плащали на жените, взели участие в експеримента? – попитах.

Той почти не реагира.

– Отговорът на пиарката ми беше безчувствено формулиран, но правилен. Не знам кой е плащал на сестра ви или на някого другиго, но мога да ви уверя, че не сме били ние, нито някой от грижещите се за административната страна на експеримента. Приготвил съм ви имената и докладите на комитетите по етика към включените в изследването болници. Сама можете да видите, че не са предлагани или извършвани никакви плащания. Би било нередно. – Той ми подаде купчина документи и продължи: – В действителност, ако бяха намесени някакви плащания, то майките щяха да дават пари на нас, а не обратното. Имаме родители, които ни умоляват да бъдат включени в лечението.

Настъпи неловко мълчание. Бях получила отговор на въпроса си, а бяхме прекарали едва три минути в офиса му.

– Все още ли работите за Импириъл Колидж? – попитах го, колкото да си дам малко време, през което да измисля някой по-важен въпрос. Но изглежда уцелих болно място; тялото, както и гласът му, преминаха в отбрана.

– Не. Работя тук на пълно работно време. „Хром-Мед“ разполагат с по-добра база. Разрешават ми да изнасям лекции. – Долових горчивина в гласа му и се зачудих каква беше причината.

– Сигурно сте много търсен? – попитах любезно.

– Да, много. Интересът е огромен. Канен съм от повечето от престижните европейски университети, а в Америка всичките осем колежа от Айви лигата66
  Айви лига, или Бръшляновата лига, е спортна организация, включваща 8 висши училища – Харвард, Принстън, Йейл, Колумбийски университет, Корнел, Пенсилвански университет, университет „Браун“ и колеж „Дартмут“, които се намират в североизточната част на САЩ и които са се превърнали в еталон за отлично качество на образованието и високи критерии при приема – бел.ред.


[Закрыть] са ме поканили да произнеса реч върху основните моменти в работата си; четири от тях дори ми предлагат почетна професорска титла. Утре започвам лекторската си обиколка из Щатите. Ще е огромно облекчение да говоря часове наред пред хора, които разбират поне малко за какво става дума, вместо да произнасям кратки речи пред медиите.

Сякаш някой пусна духа от бутилката. Думите му ми разкриха, че преценката ми за него е била напълно погрешна. Той искаше да е в центъра на прожекторите, но желаеше тези прожектори да го осветяват в лекторските зали на престижните университети, а не по телевизията. Искаше похвали, но от себеподобните си.

Седях на известно разстояние от него, но въпреки всичко той се отдръпна назад, докато говореше, все едно стаята беше претъпкана с хора.

– В имейла, който ми изпратихте, изглежда намеквате, че между смъртта на сестра ви и моя експеримент има връзка.

Забелязах, че каза „моя експеримент“ и се сетих, че по телевизията беше говорил за „моята хромозома“. До този момент не бях разбрала колко силно се отъждествява с изследването.

Той се извърна. Вече не гледаше към мен, а към собственото си отражение в стъклената стена на офиса.

– Откриването на лечение на кистозната фиброза е работата на моя живот. Буквално посветих живота си, всичко ценно, което имах – време, всеотдайност, енергия, дори любов – на това единствено нещо. Не съм го направил, за да причиня зло на когото и да било.

– Какво ви е накарало да се заемете с него? – попитах.

– Искам да знам, че след като умра, съм направил света едно по-добро място – той се извърна с лице към мен и продължи. – Вярвам, че бъдещите поколения ще погледнат на постиженията ми като на повратна точка в стремежа ни към произвеждането на популация, лишена от всякакви болести – без кистозна фиброза, без алцхаймер, без болест на моторните неврони, без рак.

Бях поразена от страстта в гласа му.

– Не само ще ги изтрием от лицето на земята, но и ще се постараем тези промени да бъдат предавани от поколение на поколение. Милиони години еволюция не са успели да излекуват дори най-обикновената настинка, камо ли сериозните болести, но ние можем и само след няколко поколения вероятно ще го направим.

Защо, докато говореше за премахването на болестите, ми се струваше страшен? Може би защото всеки фанатик, каквато и да беше каузата му, задейства някакъв защитен рефлекс у нас. Спомних си как в речта си беше сравнил учения с художник, музикант, писател. Сега тази връзка ми се струваше притеснителна – защото вместо думи, картини или ноти, един генен инженер имаше на разположение човешки гени. Той изглежда усети смущението ми, но не разбра правилно причината, която го беше предизвикала:

– Мислите, че преувеличавам, госпожице Хеминг? Моята хромозома е в нашата генна банка. За по-малко от един живот време постигнах милиони години човешко развитие.

Предадох временния си пропуск и излязох от сградата. Демонстраторите продължаваха да висят там; сега бяха по-гласовити, след като се бяха подкрепили с кафе от термосите си. Мъжът с посивялата опашка се беше присъединил към тях. Зачудих се колко често се записваше за семинара и предизвикваше Енергичната Нанси. Вероятно заради пиар и легални причини не можеха да забранят достъпа му до сградата.

Той ме видя и тръгна след мен.

– Знаете ли как измерват коефициента на интелигентност на онези мишки? – попита ме той. – Не само с лабиринта.

Поклатих отрицателно глава и започнах да се отдалечавам, но той ме настигна.

– Слагат ги в клетка и им пускат електрошок. Когато отново ги сложат вътре, онези, които са генетично подобрени, разбират, че трябва да се страхуват. Измерват интелигентността чрез страх.

Ускорих крачка, но той не спря да ме преследва.

– Или пък пускат мишките в контейнер с вода, в която има скрита платформа. Онези, които са със завишен коефициент на интелигентност, се научават да откриват платформата.

Забързано вървях към станцията на метрото, опитвайки се да върна възторга си от експерименталното лечение на кистозната фиброза, но професор Росен и мишките ме бяха притеснили. Фразата „Измерват интелигентността чрез страх“ се заби дълбоко в съзнанието ми, въпреки че се опитах да я изтрия.

* * *

– Исках да вярвам, че експериментът е напълно законен. Не исках той по никакъв начин да бъде свързан с убийството на Тес или смъртта на Хавиер. Но посещението ми в „Хром-Мед“ ме беше разтревожило.

– Заради професор Росен ли? – пита господин Райт.

– Отчасти, да. Мислех, че не обича славата, защото се чувстваше неудобно пред телевизионните камери. Но той не спря да се хвали за лекторската обиколка, която го бяха поканили да направи, не пропусна да подчертае, че става дума за „най-престижните“ университети в света. Разбрах, че го бях преценявала напълно погрешно.

– Подозирахте ли го?

– Бях нащрек. По-рано бях сметнала, че е дошъл на погребението на Тес и ми е предложил да даде отговор на въпросите ми единствено от състрадание, но вече не бях сигурна в мотивите му. Освен това мислех, че през по-голямата част от живота му го бяха възприемали като лудия професор, със сигурност поне в училище и вероятно – в университета. Но сега се беше превърнал в знаменитост на момента, – а чрез своята хромозома и в знаменитост на бъдещето. Помислих си, че ако в експеримента му има нещо нередно, той за нищо на света не би искал да разруши новопридобития си звезден статус.

Но онова, което най-много ме притесняваше, бе властта, с която разполагаше всеки генен инженер, не само професор Росен. Докато се отдалечавах от сградата на „Хром-Мед“, си мислех за трите мойри, богините на съдбата – едната преде нишката на човешкия живот, другата я измерва, третата я прерязва. Мислех си за нишките на нашата ДНК, извиващи се в своята двойна спирала, две нишки във всяка клетка от нашето тяло, в които е закодирана нашата съдба. И осъзнавах, че науката никога преди не е била по-интимно свързана с онова, което ни прави човеци – онова, което ни прави смъртни.