Текст книги "Сестра"

2

Полицейският снимачен екип се беше разположил близо до метростанция „Южен Кенсингтън“. Аз – звездата на този малък филм – получих инструктаж от един млад полицай с нещо прилично по-скоро на шапка, отколкото на шлем. Модният режисьор полицай каза:

– Добре, тръгвайте.

И аз тръгнах по Ексибишън Роуд, отдалечавайки се от пощата.

Ти никога не си имала нужда да качваш самочувствието си на високи токчета, затова с неохота смених моите обувки с твоите равни балетни пантофки. Бяха ми големи и затова напъхах смачкани салфетки отпред. Помниш ли как правехме същото с обувките на мама? Високите й токчета потропваха вълнуващо – звукът на порасналите жени. Твоите меки пантофки се движеха безшумно, дискретно, тънката им кожа попадаше в локви, покрити с напукана ледена кора, и подгизваше от острата студена вода. Пред Националния природонаучен музей се виждаше дълга раздразнена опашка от нетърпеливи деца и измъчени родители. Децата наблюдаваха полицаите и снимачния екип, родителите гледаха мен. Бях безплатно забавление, докато им дойдеше редът да влязат, за да видят електронния модел на тиранозавър рекс и огромния бял кит. Но на мен не ми пукаше. Просто се надявах, че някой от тях е бил на същото място предишния четвъртък и те е забелязал да излизаш от пощата. И после какво? Какво можеше да са видели всъщност? Чудех се как може да се е случило нещо жестоко в присъствието на толкова много свидетели.

Суграшицата отново започна, ситните ледени парченца затракаха по тротоара. Един полицай ми каза да продължа да вървя; въпреки че в деня на изчезването ти е валял сняг, суграшицата беше достатъчно близо. Погледнах към опашката пред музея. Над детските колички изникнаха пластмасови покривала. Качулки и чадъри покриваха родителите. Суграшицата ги направи късогледи. Вече никой не гледаше към мен. Никой не е гледал и към теб. Никой не би забелязал каквото и да било.

Суграшицата накисна перуката и се спусна на тънка вадичка по гърба ми. Под разкопчаното яке тънката ти памучна рокля, натежала от ледената вода, прилепна към тялото ми. Виждаше се всяка негова извивка. Ти би сметнала това за забавно – полицейска възстановка, превръщаща се в софт порно. Една кола намали, докато ме подминаваше. Шофьорът, мъж на средна възраст, седнал на сухо и на топло, ме погледна през предното стъкло. Зачудих се дали някой не е спрял да ти предложи да те закара до някъде, това ли се е случило? Но не можех да си позволя да си мисля какво е станало с теб. Въображението ми щеше да ме отведе до лабиринт от ужасяващи сценарии, сред които щях да обезумея напълно, а трябваше да запазя здравия си разум, иначе нямаше да съм ти от никаква помощ.

Когато се върнах в участъка, мама ме посрещна в съблекалнята. Цялата бях прогизнала, треперех неконтролируемо от студ и умора. Не бях спала повече от двадесет и четири часа. Започнах да събличам роклята ти.

– Знаеш ли, че мирисът се състои от откъснали се миниатюрни фрагменти? – попитах я. – Веднъж ни го казаха в училище.

Мама незаинтересовано поклати глава. Но докато вървях в суграшицата, аз си спомних този факт и разбрах, че мирисът на роклята ти се дължи на миниатюрните частици от теб, заклещени в тъничките памучни фибри. В крайна сметка се оказа, че не е било съвсем ирационално да си те представям близо до мен. Да де, добре, по някакъв извратен начин.

Подадох на мама роклята ти и започнах да обличам дизайнерския си костюм.

– Трябваше ли да я изкарваш толкова опърпана?

– Тя така изглежда, мамо. Няма смисъл да я изкарваме друга и хората да не я разпознаят.

Когато ни снимаха, мама имаше обичай да ни привежда в ред. Дори по време на празнуването на рождени дни бързо избърсваше изцапана с шоколад уста и прокарваше джобен размер четка през косите ни веднага щом зърнеше фотоапарат. Още тогава ти казваше, че ще изглеждаш много по-добре, ако „положиш малко усилия като Биатрис“. Но аз изпитвах задоволство, примесено със срам, защото ако „положеше усилия“, очевидната разлика помежду ни щеше да стане ясна за всички наоколо, а също и защото критиките на мама бяха индиректен комплимент към мен – а нейните комплименти винаги бяха толкова редки.

Мама ми подаде годежния пръстен и аз го нахлузих на пръста си. Тежестта му около пръста ми ми подейства успокояващо, сякаш Тод държеше ръката ми.

Полицай Върнън влезе. Полата й беше влажна, розовите й бузи – още по-розови.

– Благодаря, Биатрис. Справихте се страхотно. – Почувствах се странно поласкана. – Ще излъчат записа тази вечер по местните новини – продължи тя. – Ако получим някаква информация, детектив Финбъро ще ви уведоми веднага.

Притеснявах се някой приятел на татко да не види възстановката по телевизията и да му позвъни. Полицай Върнън, проницателна в емоционално отношение, предложи полицията във Франция да уведоми баща ни лично, „очи в очи“, сякаш бе за предпочитане пред това ние да му се обадим. Приех предложението й.

* * *

Господин Райт разхлабва полиестерната си вратовръзка; първите лъчи на пролетното слънце най-неочаквано превземат отопляваните с централно парно офиси. Но аз съм благодарна за топлината.

– Говорихте ли още с детектив Финбъро същия ден?

Само за да потвърдя номера, на който можеше да ме открие.

– По кое време напуснахте полицейския участък?

– В шест и половина. Мама си беше тръгнала един час по-рано.

Никой в участъка не беше разбрал, че мама не само не притежава кола, но и не може да шофира. Полицай Върнън ми се извини; каза, че сама би я закарала, ако е знаела. Като се замисля, полицай Върнън притежаваше достатъчно съчувствие, за да види крехката личност под коравата черупка на плисираната тъмносиня пола и възмущението на жена от средната класа.

* * *

Вратите на полицейския участък се затвориха зад гърба ми. Тъмният леден въздух ме шибна през лицето. Фаровете на колите и уличните лампи ме дезориентираха, пълните с хора тротоари ме плашеха. За миг те видях сред тълпата. Тогава разбрах, че когато си разделен от любим човек, е нормално да го виждаш сред непознати; реакция, свързана с разпознавателните звена в мозъка, когато е прегрял и е лесно да бъде провокиран. Този жесток трик на съзнанието ми трая само няколко секунди, но бе достатъчно дълъг, за да ме накара да почувствам физически колко силно се нуждаех от теб.

Паркирах до стълбището, водещо надолу към апартамента ти. До високите си лъскави съседи твоята сграда изглеждаше като някой беден роднина, който от години не може да си позволи нов слой бяла боя. Спуснах се надолу към приземния етаж по стръмните ледени стъпала, стиснала куфара с дрехите ти в ръка. Една оранжева улична лампа скъпернически ми отпускаше светлина. Как не си си счупила някой глезен през последните три години?

Натиснах звънеца на вратата ти с изтръпнали от студа пръсти. В продължение на няколко секунди всъщност наистина се надявах, че може да ми отвориш. После се заех да проверявам под саксиите с цветя. Знаех, че криеш ключа си там, даже ми беше казала името на въпросното растение, но аз не можех да си го спомня. Ти и мама винаги сте били градинарките в семейството. Аз бях твърде заета да ти изнасям лекции във връзка с пълната ти липса на предпазливост. Как е възможно някой да оставя ключа от входната си врата под саксия точно до прага? И то – в Лондон. Това беше ужасно безотговорно. Направо като да каниш сама крадците в дома си.

– Какво си мислите, че правите? – попита един глас над главата ми. Вдигнах очи към хазяина ти. Единственият път, в който го бях видяла, ми беше заприличал на един от онези старци в детските книжки – само да си лепнеше една бяла брада и щеше да се превърне в истински Дядо Коледа. Сега устните му бяха стиснати в ледена гримаса, лицето му беше небръснато, очите му святкаха с енергичния гняв на млад човек.

– Аз съм Биатрис Хеминг, сестрата на Тес. Срещали сме се веднъж.

Устата му омекна, очите му остаряха.

– Еймиъс Торнтън. Извинявай. Паметта ми вече не е както преди.

Той предпазливо заслиза по хлъзгавите стъпала.

– Тес спря да крие ключа си под розовата циклама. Даде го на мен.

Той дръпна ципа на портфейла си и извади отвътре един ключ. След като напълно беше игнорирала моята лекция в миналото, какво те беше накарало изведнъж да станеш толкова предпазлива?

– Преди два дни пуснах полицаите вътре – продължи Еймиъс. – Да проверят за улики. Има ли някакви новини? – Беше на път да се разплаче.

– Страхувам се, че не. Не.

Мобилният ми телефон иззвъня. Двамата с Еймиъс се стреснахме. Побързах да вдигна. Очите му ме гледаха с надежда.

– Ало?

– Здравей, скъпа. – Гласът на Тод.

Поклатих отрицателно глава към Еймиъс.

– Никой не я е виждал, освен това е получавала странни обаждания – казах, изненадана от треперенето на собствения си глас. – Тази вечер по телевизията ще излъчат полицейска възстановка. Трябваше да се престоря на нея.

– Но вие двете изобщо не си приличате – отвърна Тод. Прагматизмът му ми действаше успокояващо. Той беше по-заинтересуван от решенията покрай кастинга, отколкото от самия филм. Очевидно смяташе възстановката за абсурдна и излишна.

– Мога да изглеждам като нея. В известна степен.

Еймиъс внимателно се изкачваше по стълбите, водещи към неговата врата.

– Имам ли писмо от нея? В полицията казаха, че точно преди да изчезне, е купила марки за въздушна поща.

– Не, не си получила нищо.

Но може би писмото ти не беше имало време да стигне до Ню Йорк.

– Мога ли да ти се обадя след малко? Искам този телефон да е на разположение, в случай че тя се опита да звънне.

– Добре, щом така предпочиташ. – Звучеше раздразнено и аз изпитах тайно задоволство, че ти все така успяваше да го ядосаш. Тод очевидно смяташе, че по някое време ще се появиш жива и здрава и че той ще бъде първият, който ще ти прочете едно конско.

Отключих вратата на апартамента ти и влязох вътре. Бях го посещавала само колко – два-три пъти? – и всъщност никога не бях преспивала в него. Мисля, че всички изпитвахме облекчение, че в него нямаше достатъчно място за мен и за Тод, и следователно единствената ни възможност беше да отсядаме в хотел. Никога преди не бях обръщала внимание колко изметната бе дограмата на прозорците ти. През процепите проникваха резки струи леденостуден въздух. Стените ти бяха пропити с влага, студени на допир. На енергоспестяващите ти крушки им отне цяла вечност, за да започнат да хвърлят прилична светлина. Включих парното ти на максимум, но топлина се излъчваше само от горните пет-шест сантиметра на радиаторите. Дали просто не забелязваш тези неща, или просто си по-голям стоик от мен?

Забелязах, че кабелът на телефона ти е изключен. Затова ли непрекъснато ми даваше заето, когато се опитвах да се свържа с теб през последните няколко дни? Но, от друга страна, ти едва ли би го държала изключен през цялото време. Опитах се да овладея острата си тревога – ти често изключваше телефона си, когато рисуваше или слушаше музика, не понасяше нахалното му настояване за незаслужено внимание; така че когато за последно си била тук, може да си забравила да го включиш отново.

Започнах да връщам дрехите ти обратно в гардероба, доволна от връхлетялата ме обичайна вълна на раздразнение.

– Но защо, за бога, не можеш да сложиш гардероба си в спалнята, там, където му е мястото? Тук изглежда нелепо.

Първото ми посещение, неспособността ми да разбера защо миниатюрната ти дневна трябваше да е запълнена от такъв огромен гардероб.

– Превърнах спалнята си в студио – отвърна ти и се засмя още преди да си завършила изречението си. „Студио“ беше такова грандиозно наименование за твоята малка спалня на приземния етаж.

Едно от нещата, които обичам в теб, е, че незнайно по какви причини смяташ себе си за по-бърза от всички останали, а също и че първо се присмиваш на самата себе си. Ти си единственият човек, когото познавам, който намира собствената си абсурдност за истински смешна. За нещастие, това не е семейна черта.

Докато закачах дрехите ти, забелязах някакво чекмедже на дъното на гардероба и го дръпнах. Вътре открих бебешки дрешки. Всичко в апартамента ти беше ужасно овехтяло и опърпано. Дрехите ти бяха от магазините за втора употреба, мебелите – от сметищата, а тези бебешки дрешки бяха нови и скъпи. Извадих едно бледосиньо кашмирено одеялце и мъничка шапчица; бяха толкова меки, че усетих пръстите си грапави. Бяха прекрасни. Сякаш бях открила дизайнерски стол на Рей Иймс на някоя автобусна спирка. Ти нямаше как да си позволиш да ги купиш, така че кой ти беше дал парите? Мислех, че Емилио Коди се опитваше да те накара да направиш аборт. Какво ставаше, Тес?

Звънецът на вратата иззвъня и аз се втурнах натам. Докато отварях, на върха на езика ми беше да извикам: „Тес“; почти го казах. На прага стоеше млада жена. Преглътнах името ти. Някои думи имат вкус. Осъзнах, че се треса от прилив на адреналин.

Беше бременна в шестия месец, но въпреки студа бе облякла изрязана блуза от ликра, която разкриваше издутия й корем и пиърсинга на пъпа й. Неприкритата й бременност ми се стори толкова евтина, колкото жълтия цвят на косата й.

– Тук ли е Тес? – попита жената.

– Вие приятелка ли сте й?

– Да. Приятелка. Аз съм Кася.

Спомних си, че си ми разказвала за Кася, твоята полска приятелка, но описанието ти нямаше нищо общо с цъфналата на прага ти действителност. Беше се изказала за нея прекалено ласкаво – чак беше изкривила истината, – беше й придала блясък, който тази жена просто не притежаваше. Застанала там в своята абсурдна къса пола и настръхнали голи крака, нашарени с разширени от бременността вени, за мен тя беше на светлинни години от „картина на Донатело“.

– Аз и Тес срещнали в клиника. Няма приятел, също.

Забелязах лошия й английски, но не обърнах внимание на онова, което ми казваше. Тя вдигна поглед към един форд ескорт, паркиран пред стълбището.

– Той се върнал. Три седмици.

Надявах се, че лицето ми изразяваше пълната ми липса на интерес към състоянието на личния й живот.

– Кога Тес ще се върне?

– Не знам. Никой не знае къде е – гласът ми затрепери, но за нищо на света нямаше да покажа емоциите си пред това момиче. Снобската природа на майка ми беше здравословно предадена и на мен. Продължих с рязък тон: – Не са я виждали от миналия четвъртък. Знаете ли къде може да е?

Кася поклати глава:

– Били на почивка. Майорка. Сдобряване.

Мъжът във форда се облегна на клаксона. Кася му махна и аз забелязах, че е нервна. Помоли ме на своя лош английски да ти предам, че е минавала, после се втурна нагоре по стълбите.

Да, госпожице Фройд, ядосах се, че тя не беше ти. Вината за това не беше нейна.

Изкачих се до горе и позвъних на Еймиъс. Той отвори вратата си, забави се покрай веригата.

– Знаете ли как Тес се е сдобила с всичките тези скъпи бебешки дрешки? – попитах го.

– Разходи се из магазините на Бромптън Роуд – отвърна той. – Беше наистина доволна от…

Нетърпеливо го прекъснах:

– Имах предвид как е могла да си го позволи?

– Не ми беше удобно да питам.

Беше порицание; той притежаваше добри маниери, но аз – не.

– Защо я обявихте за изчезнала?

– Не дойде да вечеря с мен. Беше ми обещала, а Тес никога не забравя обещанията си дори когато са дадени пред старец като мен.

Най-сетне успя да откачи веригата. Въпреки възрастта си беше висок и изправен, стърчеше с около десетина сантиметра над мен.

– Може би трябва да подарите бебешките дрехи на някого – рече той.

Почувствах се отблъсната от него, обзе ме силен гняв.

– Малко е рано да я отписваме, нали?

Извърнах се и забързано се спуснах надолу по стълбите. Той извика нещо подире ми, но аз не си направих труда да се опитам да схвана думите му. Влязох в апартамента ти.

* * *

– Само още десет минути и ще приключим за днес – казва господин Райт и аз се изпълвам с благодарност. Нямах представа колко физически изтощително може да е всичко това.

– Влязохте ли в банята й? – пита той.

– Да.

– Погледнахте ли в шкафчето?

Поклатих глава.

– Значи не сте видели нищо странно?

– Напротив, видях.

* * *

Чувствах се смъртно уморена, мръсна и премръзнала до мозъка на костите си. Копнеех за горещ душ. Оставаха два часа до излъчването на възстановката по телевизията, така че разполагах с достатъчно време, но се притеснявах, че може да не чуя телефона, ако позвъниш. Помислих си, че вземането на душ е добра идея – обикновено любимият със сигурност се появява на прага на жената в мига, в който си е сложила маска на лицето и е нахлузила най-раздърпаната си пижама. Добре, съгласна съм, това едва ли може да се нарече логика, но наистина се надявах, че ако вляза да си взема душ, това ще те накара да се обадиш. Освен това мобилният ми телефон записваше съобщения.

Влязох в банята ти. Там, разбира се, нямаше душ, само вана с очукан емайл и мухъл покрай кранчетата. Бях поразена от контраста между тази тук и моята баня в Ню Йорк – дълбок поклон пред модернистичния шик в хром и варовик. Зачудих се как е възможно да придобиеш усещане за чистота, след като си била тук. За кратко ме облада чувството на превъзходство, после я видях – полицата с твоята четка и паста за зъби, с разтвора за контактни лещи и четката ти за коса с дълги косми, заплетени в зъбите й.

Осъзнах, че не съм спирала да подхранвам надеждата, че си направила нещо глупаво и типично студентско, като да заминеш на някакъв фестивал или да вземеш участие в протест; че се държиш по обичайния за теб безотговорен начин и си пренебрегнала опасностите, до които би довел животът на палатка в някое заснежено поле при жена, бременна в осмия месец. Бях си представяла как ти се карам заради явното ти нехайство. Полицата с тоалетните ти принадлежности разби всичките ми фантазии. Нямаше място за надежда. Където и да се намираше, ти не беше го планирала.

* * *

Господин Райт изключва магнетофона.

– Да спрем до тук.

Кимам и примигвам, опитвайки се да се отърся от спомена за дългите ти косми по четката за коса.

Една секретарка с вид на матрона влиза и ни уведомява, че журналистите пред апартамента ти са достигнали застрашителна бройка. Господин Райт е загрижен, пита ме дали не бих искала да ми намери друго място, където да отседна.

– Не. Благодаря ви. Искам да съм си у дома.

Ако не възразяваш, вече наричам апартамента ти свой дом. Живея в него от два месеца и го чувствам като такъв.

– Искате ли да ви закарам? – пита ме той. Изненадата ми трябва да е явна, защото се усмихва. – Няма да ме притесните. А и съм сигурен, че днешният ден е бил голямо изпитание за вас.

Полиестерната вратовръзка със сигурност е подарък. Той е мил човек.

Любезно отхвърлям предложението му и той ме изпраща до асансьора.

– Ще ни отнеме няколко дни да вземем показанията ви. Надявам се, че не възразявате?

– Не. Разбира се.

– Така е, защото вие сте не само основният свидетел, но и основният разследващ.

„Разследващ“ звучи твърде професионално за онова, което бях направила. Асансьорът пристига и господин Райт задържа вратата, за да вляза вътре.

– Показанията ви ще циментират обвинението – казва ми той и докато пътувам надолу с претъпкания асансьор, си представям как думите ми покриват като смола корпуса на лодката на обвинението и я импрегнират.

Навън слънчевите лъчи са стоплили вечерния въздух и по твърдите сиви тротоари пред кафенетата изникват като гъби бели чадъри. Офисите на следствената служба са само на две преки от Сейнт Джеймс Парк и мисля, че една част от пътя към къщи ще измина пеша.

Опитвам се да мина напряко към парка, но надеждите ми за скъсяване на маршрута се оказват в задънена улица. Връщам се обратно по същия път и чувам стъпки зад гърба си – не окуражителното потракване на високи токчета, а безшумното и заплашително промъкване на мъж. Макар и завладяна от страх, си давам сметка за клишето „жена, преследвана от злото“ и се опитвам да го изтласкам от съзнанието си, но стъпките продължават и вече са по-близо, и се чуват по-силно. Мъжът, разбира се, ще ме подмине, ще прекоси от другата страна, за да покаже, че не ми желае злото. Вместо това той приближава. Чувствам хладния му дъх върху задната част на врата си. Хуквам, движенията ми са насечени от страх. Стигам до края на задънената улица и виждам хората по един оживен тротоар. Присъединявам се към тях и, без да се оглеждам, се отправям към метрото.

Казвам си, че това просто не е възможно. Той е задържан, заключен в затвора без право на гаранция. След процеса ще остане там до края на живота си. Трябва да съм си въобразила.

Влизам в едно от влакчетата и рискувам да хвърля бърз поглед из вагона. Веднага виждам снимката ти. На първата страница на „Ивнинг Стандарт“ – същата, която ти направих във Върмонт, когато ми дойде на гости преди две лета; развятата зад гърба ти коса прилича на блестящо платно, лицето ти свети. Красотата ти спира дъха. Нищо чудно, че са избрали да те сложат на първата си страница. Вътре е снимката, на която си прегърнала Лео – направих ти я, когато беше на шест. Помня, че тъкмо беше плакала, но това изобщо не личеше. Лицето ти бе приело нормалното си изражение в мига, в който се беше усмихнала за пред фотоапарата. До твоята снимка има и една моя, от вчера. Моето изражение обаче не е нормално. За щастие, вече не ме е грижа как излизам на снимка.

Слязох на станция „Бадбрук Гроув“. Забелязах колко бързо се движат лондончани – нагоре по стълбите и през бариерите за билети, – без да докосват някого. Докато приближавам към изхода, отново усещам някого близо зад себе си, студеният му дъх отново е върху врата ми – гъделичкащо усещане за заплаха. Бързо се отдалечавам; блъскам се в хората по пътя ми, опитвам се да си внуша, че това всъщност е течението, причинено от влаковете долу.

Може би страхът и ужасът, веднъж изпитани, дълбоко се вкореняват в човек дори когато причината за тях вече си е отишла; оставят зад себе си задрямал ужас, който лесно може да бъде събуден.

Стигам до Чепстоу Роуд и съм зашеметена от масата хора и превозни средства. Пред къщи са струпани нови медийни екипи от всички краища на Великобритания, че и от чужбина. Вчерашното стълпотворение на пресата в момента ми изглежда като селски панаир, прераснал в „Дисниленд“.

Намирам се на десет врати от апартамента ти, когато техникът с хризантемите ме съзира. Приготвям се за сблъсъка, но той се извръща; тактичността му отново ме удивлява. Две врати по-късно ме забелязва репортер. Тръгва към мен и всички останали го следват. Хуквам надолу по стълбите, успявам да вляза вътре и да затръшна вратата.