Текст книги "Сестра"

4

Защо ти пиша всичко това? Последния път отклоних този въпрос, заговорих за нуждата да намеря смисъл в случилото се, докато точките от детайлите разкриват една цялостна картина. Избягвах същината на въпроса: защо ти? Това да не е някоя налудничава игра на въображението? Чаршафи и одеяла се превръщат в палатка, пиратски кораб или замък. Ти си безстрашният рицар, Лео е търсещият приключения принц, а аз съм принцесата и разказвачът – разказвам историята така, както на мен ми харесва. Винаги аз съм разказвала историите, нали?

Дали мисля, че можеш да ме чуеш? Абсолютно да! Определено не. Направи своя избор; аз го правя непрестанно.

Казано на прост език, имам нужда да разговарям с теб. Мама ми е казвала, че не съм говорела много, преди ти да се родиш, после съм се сдобила със сестра, на която да приказвам, и оттогава не съм млъкнала. Не искам да млъквам сега. Ако го направя, ще загубя част от себе си. Ще ми липсва част от мен самата. Зная, че не можеш да критикуваш писмото ми до теб, нито да му направиш коментар, но това не значи, че не съм наясно с критиките ти или не мога да предположа коментарите ти така, както ти знаеше и предполагаше моите. Разговорът е монолог, но мога да го водя само с теб.

И аз го правя, за да ти обясня защо си убита. Можех да започна от края, да ти дам отговора, финалната страница, но ти би ми задала въпрос, който да ме върне няколко страници назад, после втори – и да извървим целия този път, на който се намираме в момента. Затова ще ти разкажа всичко така, както се случи; така, както аз го разкрих, без да се поддавам на емоции.

* * *

– Един полицай, когото не бях срещала преди, ме помоли да я идентифицирам.

Разказах на господин Райт всичко, което съм разказала и на теб, без да спомена за сделката с дявола и разни други маловажни отклонения от показанията ми.

– В колко часа се случи това? – пита той и гласът му е добър, какъвто е през цялото това интервю. Но аз не мога да му отговоря. В деня, в който те откриха, времето ми се губи; една минута продължаваше половин ден, един час отлиташе за секунди. Както се случва в приказките, аз се озовавах в седмиците и изчезвах от тях, преминавах през годините; втората звезда вдясно и право в утрото, което никога нямаше да настъпи. Бях в картина с разкривени часовници на Салвадор Дали, присъствах на чаено парти на Лудия Шапкар. Нищо чудно, че Одън е казал: „Часовниците всички спрете!“; беше отчаян опит да сграбча остатъците от здрав разум в себе си.

– Не зная по кое време беше – отвръщам. Решавам да дам шанс на част от своята истина. – Времето вече нямаше никакво значение за мен. Обикновено то се променя и оказва влияние върху всичко, но когато някой любим човек умре, времето не може да промени това; никакво количество време никога няма да го промени, затова то престава да има значение.

Когато видях кичура ти коса, осъзнах, че скръбта е любов, преляла във вечно чувство на липса. Малко прекалено за господин Райт, съгласна съм, но искам той да узнае повече за реалността на твоята смърт. Тя не може да бъде побрана в часове, дни или минути. Спомняш ли си онези лъжички за кафе от тридесетте, всяка от които приличаше на разтопен бонбон? Ето така бях живяла живота си – на миниатюрни дози. Но смъртта ти беше огромно море и аз потъвах в него. Знаеш ли, че океанът стига до дълбочина седем мили? Никакви слънчеви лъчи не могат да проникнат толкова надълбоко. В пълната тъмнина оцеляват единствено безформените, трудно различими създания: мутирали емоции, за които нямах представа, че съществуват, докато ти не умря.

– Да спрем ли до тук? – пита господин Райт и за момент се чудя дали не съм изказала мислите си на глас и той не ме е взел за побъркана. Почти съм сигурна, че съм успяла да запазя мислите си скрити и той просто проявява загриженост. Но не искам да ми се налага да разказвам повторно за този ден.

– Предпочитам да довърша.

Той се напряга почти незабележимо и аз усещам, че се настройва за продължението. Не беше ми хрумвало, че това може да е тежко и за него. На Стария моряк от поемата на Колридж може да му е било трудно да разкаже историята си, но на бедния сватбар, принуден да я слуша, не му е било по-леко. Той кима и аз продължавам:

– Полицаите бяха довели мама в Лондон, но тя не можеше да понесе да идентифицира Тес, затова отидох в моргата сама. С мен беше един сержант. Наближаваше шестдесетте. Не си спомням името му. Беше много мил.

Когато влязохме в моргата, сержантът ме хвана за ръката и не я пусна. Минахме покрай залата за аутопсии. Лъскавите метални повърхности, белите плочки и острата светлина я превръщаха в някаква високотехнологична дизайнерска кухня, с която са попрекалили. Той ме отведе в стаята, в която лежеше ти. Миризмата на антисептик беше задушаваща. Сержантът ме попита дали съм готова. Никога нямаше да бъда. Кимнах. Той отметна покривалото.

Беше облечена в дебелото зимно палто – коледният ти подарък от мен. Исках да съм сигурна, че ще ти е топло. Изпитах глупаво задоволство, че си с него. Няма описание на цвета на смъртта, няма каталожен номер, който да съответстваше на лицето ти. Беше противоположност на цвят; противоположност на живот. Докоснах замрялата ти лъскава като сатен коса.

– Беше толкова хубава.

Пръстите на сержанта се свиха около моите.

– Да. Красива е.

Използва сегашно време и аз си помислих, че не ме е чул добре. Но сега ми се струва, че се е опитвал да направи ситуацията малко по-поносима; смъртта още не ти беше ограбила всичко. Той беше прав: ти беше красива като трагична героиня на Шекспир. Би могла да си Дездемона, Офелия, Корделия; бледа и неподвижна от смъртта; подведена героиня; пасивна жертва. Но ти никога не си била нито трагична, нито пасивна, нито жертва. Беше весела, страстна и независима.

Видях, че дебелите ръкави на палтото ти са пропити с изсъхнала кръв и са се вкоравили от нея. От вътрешната страна на китките ти се виждаха разрези – там, откъдето животът бе изтекъл от теб.

Не си спомням какво ми каза сержантът, нито дали съм му отговорила. Само си спомням как ръката му стискаше моята.

Когато излизахме от сградата, сержантът ме попита дали искаме френската полиция да съобщи на татко вместо нас и аз му благодарих.

Мама ме чакаше отвън.

– Съжалявам. Просто нямаше да понеса да я видя така. – Зачудих се дали си е въобразявала, че аз мога да го понеса. – Не беше необходимо да го правиш – продължи тя. – Трябваше да изберат ДНК анализ или нещо от този род. Каква варварщина.

Не бях съгласна. Колкото и потресаващо да беше, имах нужда да погледна бруталната реалност на безцветното ти лице, за да повярвам, че си мъртва.

– Как го понесе, като беше сама? – попита мама.

– С мен имаше един полицай. Беше много мил.

– Те всички са много мили – мама искаше да намери нещо хубаво в цялата ситуация. – Не е честно как ги напада пресата, нали? Искам да кажа, че не можеше да бъдат по-добри от това или… – Гласът й потрепна и замря; в случилото се нямаше нищо добро. – Лицето й беше ли…? Искам да кажа, беше ли…?

– Не бе наранено. Беше перфектно.

– Такова красиво лице.

– Да.

– Винаги е било. Но човек не можеше да го види от всичката тази коса. Все й казвах да си вдига косата или да се подстриже. Казвах й го, защото исках всички да видят какво красиво лице има, не защото не харесвах косата й.

Тя залитна и аз я подхванах. Докато се държеше за мен, получихме онази физическа близост, от която и двете имахме нужда от мига, в който слязох от самолета. Още не бях плакала и завиждах на мама, като че поне малка част от агонията можеше да бъде отмита от сълзите.

Закарах мама у дома и й помогнах да си легне. Седях при нея, докато най-накрая заспа.

Посред нощ потеглих обратно към Лондон. Когато излязох на М-11, отворих прозорците и изкрещях, надвиках шума на двигателите и бученето на магистралата; крещях в тъмното, докато ме заболя гърлото и ми прегракна гласът. Когато стигнах в Лондон, шосетата бяха пусти и тихи, смълчаните тротоари – опразнени. Не можех да си представя, че на сутринта тъмният опустял град отново ще се изпълни с хора и светлина. Не бях се замисляла кой може да те е убил; смъртта ти бе унищожила способността ми да разсъждавам. Само исках да се прибера в апартамента ти, сякаш там щях да бъда по-близо до теб.

Когато пристигнах, часовникът в колата показваше три и четиридесет. Помня, защото вече не беше денят, в който те бяха открили, а следващият. Ти вече отиваше в миналото. Хората смятат за много окуражителни думите, че животът продължава; нима не осъзнават, че фактът, че продължава техният живот, а не този на любимите хора, които са загубили, е едно от най-острите терзания, причинявани от скръбта? Дните ще отминават и няма да са денят, в който ти беше открита; надеждата, както и животът ми, в който сестра ми присъстваше, бяха приключили.

Подхлъзнах се в тъмното по замръзналите стъпала, водещи към апартамента ти, и се хванах за ледения парапет. Прилив на адреналин, примесен със студ, ме накараха още по-ясно да осъзная смъртта ти, забиха я надълбоко в мен. Затършувах под саксията с розови циклами, охлузих кокалчетата на пръстите си в замръзналия цимент. Ключът не беше там. Видях, че входната ти врата е открехната. Влязох вътре.

В спалнята ти имаше някой. Скръбта беше задушила всички други емоции и когато отворих вратата, не изпитвах никакъв страх. Вътре заварих някакъв мъж, който ровеше из вещите ти. Гневът си проправи път сред скръбта.

– Какво, по дяволите, правите?

На фона на новия пейзаж от дълбока като морето скръб не можах да разпозная дори собствените си думи. Мъжът се обърна.

* * *

– Да спрем ли до тук? – пита господин Райт. Поглеждам към часовника на стената; почти седем е. Благодарна съм му, че ме остави да завърша деня, в който те бяха намерили.

– Съжалявам, не знаех колко късно е станало.

– Както казахте, времето престава да има смисъл, когато някой наш любим човек умре.

Питам се дали ще ме последва. Чувствам колко различни са ситуациите, в които двамата се намирахме. През последните пет часа господин Райт беше станал свидетел на разголването на чувствата ми. Помежду ни се възцарява мълчание и аз се замислям дали да не го помоля и той да разголи душата си.

– Жена ми почина преди две години при катастрофа.

Очите ни се срещат и между двама ни се заражда другарство; двама ветерани от една и съща война, уморени от битки и емоционално обезкървени. Дилън Томас греши: смъртта не остава без царство. Смъртта печели войната и скръбта е косвената вреда. По времето, когато бях студентка по английска литература, никога не съм си представяла, че ще споря с поетите, вместо да се уча от техните думи.

Господин Райт ме изпраща до асансьора. Една чистачка чисти коридора с прахосмукачка; другите офиси тънат в тъмнина. Той натиска бутона и изчаква с мен пристигането на асансьора. Влизам вътре сама.

Докато асансьорът се спуска надолу, усещам насъбралата се горчива слюнка в гърлото ми. Тялото ми се бе поддало не само на вербални, но и на физически спомени, и аз отново бях почувствала надигащото се гадене, сякаш физически се опитвах да изхвърля навън всичко, което ме гнетеше. Сърцето ми отново се беше удряло силно в ребрата, изцеждайки въздуха от дробовете ми. Излизам от асансьора, главата продължава да ме боли жестоко – както в деня, в който те бяха открили. Тогава фактът за твоята смърт детонира в мозъка ми; избухваше отново и отново, и отново. Докато говорех пред господин Райт, отново се бях озовала в минно поле със завързани очи. Смъртта ти никога няма да бъде обезоръжена и сведена до спомен, но поне се бях научила как през някои дни – добрите дни! – да я заобикалям. Не и днес.

Излизам от сградата и вечерта е топла, но аз продължавам да треперя и космите по ръцете ми настръхват, опитвайки се да съхранят топлината на тялото. Не зная какво ме беше разтреперило толкова силно през оня трагичен ден – дали хапещият студ или шокът.

За разлика от вчера, днес не усещам заплашителното присъствие зад гърба си, може би защото, след като бях описала деня, в който те бяха открили, не ми беше останала емоционална енергия за страха. Решавам да повървя, вместо да хвана метрото. Тялото ми се нуждае от стимули от истинския свят навън, не от климата на спомените. Смяната ми в „Койотът“ започва след малко повече от час, така че ще имам достатъчно време да извървя разстоянието дотам.

Поразена си и да, съгласна съм – аз съм лицемерка. Все още си спомням наставническия си тон.

—_ Сервитьорка? Не можа ли да намериш нещо по-малко…?_

Гласът ми замря, но ти знаеше с какво да запълниш празнотата: „затъпяващо“, „под твоето достойнство“, „задънена улица“.

– Работя това само за да си плащам сметките, не е избор на кариера.

– Но защо не си намериш някоя дневна работа, която може да доведе до нещо по-сериозно?

– Не е дневна работа, а нощна.

В хумора ти имаше известна горчивина. Беше усетила скритото ухапване; липсата ми на вяра в твоето бъдеще като художничка.

Е, за мен това е нещо повече от дневна или нощна работа – това е единствената работа, която имам. След триседмично отсъствие по семейни причини търпението на шефа ми се беше изчерпало. Трябваше да му кажа – избирай между двете възможности, Биатрис – какво смятам да правя и моето оставане в Лондон на практика означаваше, че напускам. Това ме прави да изглеждам като някой решителен човек, който реагира гъвкаво според ситуацията и без да се замисля, заменя поста на главен мениджър на дизайнерска компания за корпоративна идентичност с професията на сервитьорка на половин щат. Но ти знаеш, че изобщо не съм такава. Освен това работата ми в Ню Йорк с нейната редовна заплата, отлична пенсионна схема и пълно работно време беше последната ми връзка с един предсказуем и защитен живот.

Изненада: харесва ми да работя в „Койотът“.

Ходенето помага и след четиридесет минути дишането ми се забавя; сърцето ми се връща към познатия ритъм. Най-накрая ти обръщам внимание, когато ми повтаряш, че трябваше поне да се обадя на татко. Но си казвам, че новата му жена ще го утеши много по-добре от мен. Да, женени са от осем години, но аз все още я възприемам като новата му жена – свежа, бяла и блестяща с младостта и тиарата си от фалшиви диаманти, неопетнена от загуба. Нищо чудно, че татко избра нея пред нас.

Стигам до „Койотът“ и виждам, че Бетина е опънала зелената тента и в момента подрежда старите дървени маси навън. Тя ме посреща с разтворени ръце, прегръдката й ме очаква. Преди няколко месеца щях да се отдръпна. За щастие, съм станала по-малък шовинист. Прегръщаме се силно и аз съм благодарна за физическото й присъствие. Най-сетне преставам да треперя.

Тя загрижено ме поглежда:

– Чувстваш ли се достатъчно добре, за да работиш?

– Нищо ми няма, наистина.

– Гледахме го по новините. Казват, че делото щяло да е през лятото?

– Да.

– Кога според теб ще ми върнат компютъра? – пита тя с усмивка. – Почеркът ми е ужасен, хората не могат да прочетат менютата си.

От полицията прибраха компютъра й. Знаеха, че често си го ползвала и искаха да видят дали няма да открият в него нещо, което да им помогне при разследването. Усмивката й е наистина много красива и винаги ме завладява напълно. Бетина обгръща ръка около мен, за да влезем заедно вътре, и аз разбирам, че тя е била навън нарочно, за да ме чака.

Изкарвам смяната си, въпреки че все още съм замаяна и главата ми се пръска, но ако някой е забелязал колко съм мълчалива, не го коментира. Винаги съм била добра в смятането наум, така че тази страна от работата ми се удава с лекота, но закачливите разговори с клиентите са нещо друго. За щастие, Бетина говори за двама и тази вечер разчитам на нея, както често съм разчитала на теб. Всички клиенти са от постоянните и проявяват същото разбиране към мен, както персоналът – не ме разпитват, нито ми задават въпроси или коментират случилото се. Тактичността е заразна.

Когато се прибирам у дома, вече е късно и, физически изтощена от отминалия ден, копнея единствено за сън. За мой късмет са останали само трима особено издръжливи репортери. Може би са на свободна практика и имат нужда от малко пари. Вече не са част от един общ пакет и не крещят въпросите си, нито навират обективите си във физиономията ми. По-скоро сценарият е повече като за коктейлно парти, където поне са наясно, че може да не ми се приказва с тях.

– Госпожице Хеминг?

Вчера беше „Биатрис“ и тази фалшива интимност ме отвращаваше. (Или „Арабела“ – от онези, които бяха пропуснали да си напишат домашното.) Репортерката продължава, застанала на учтиво разстояние от мен:

– Може ли да ви задам няколко въпроса?

Същата жена, която бях чула да говори по мобилния си телефон пред прозореца на кухнята в неделя вечерта.

– Не ви ли се иска в този момент да сте си у дома и да четете приказки за лека нощ?

Тя видимо се изненадва.

– Подслушвах.

– Тази вечер синът ми е при леля си. И за нещастие, не ми плащат за четенето на приказки. Има ли нещо, което бихте искали хората да узнаят за вашата сестра?

– Купила е боички за рисуване с пръсти за своето бебе.

Не съм сигурна какво ме накара да го кажа. Може би защото за първи път ти не просто живееше в настоящето, но и планираше бъдещето. Разбираемо е, че репортерката иска да чуе нещо друго. Чака.

Опитвам се да те обобщя в едно изречение. Мисля за твоите качества, но в главата ми се оформя нещо подобно на лична обява: „Красива, талантлива, на двадесет и една години, с много приятели и любителка на забавленията търси…“ Чувам те как се смееш. Не включих „добро чувство за хумор“, но в твоя случай това е напълно валидно. Замислям се защо те обичат хората. Но докато изреждам наум причините, опасно се доближавам до съчиняването на некролог, а ти си прекалено млада за това. Един по-възрастен репортер, който досега мълчеше, се намесва:

– Вярно ли е, че са я изключили от училище?

– Да. Тес мразеше правилата, особено нелепите.

Той драска нещо в бележника си, а аз продължавам търсенето на едно изречение, което да те обобщи напълно. Колко подчинени изречения може да се съдържат в едно-единствено сложно?

– Госпожице Хеминг?

Срещам погледа й.

– Тя трябваше да е тук. Сега. Жива.

Моето сбито описание в седем думи.

Влизам в апартамента, затварям вратата и те чувам да ми казваш, че съм била твърде несправедлива по отношение на татко. Права си, но тогава все още му бях прекалено ядосана. Ти беше много малка, за да осъзнаеш напълно през какво преминаха мама и Лео, когато той ни напусна – само три месеца преди Лео да умре. Разумът ми повтаряше, че кистозната фиброза го е накарала да си тръгне; че бе докарала Лео до такова безсилие, че татко не можеше да продължи да го гледа как се мъчи; че бе превърнала мама в кълбо от нерви и сърцето й се беше свило на стегната малка топка,; която едва изпомпваше кръвта из тялото й, камо ли да бие за някого другиго. Така че разумът ми разбираше, че татко си имаше своите причини. Но той имаше и деца, и затова си мислех, че причините му не важаха. (Да, имаше, защото две от децата му бяха мъртви, а третото вече не беше дете.)

Ти му повярва, когато обеща, че ще се върне. Бях пет години по-голяма от теб, но не и по-мъдра, и години наред си представях нашия хепиенд. През първата нощ от студентския ми живот фантазията ми умря, защото реших, че хепиендът е безсмислен. Защото не исках надеждата за щастлив край с баща ми, а реалността на едно щастливо начало. Исках татко да се беше грижил за мен през детството ми, а не да ми се налага да сключвам примирие с него като възрастна. Но сега вече не съм толкова сигурна в това.

През прозореца виждам, че всички репортери са си тръгнали. Пудинг увива мъркащото си тяло около глезените ми, опитва се да ме подкупи да й дам още храна. След като я нахранвам, пълня купичката й с вода и излизам през кухненската врата.

– Това задният ти двор ли е? – попитах, когато за първи път видях апартамента ти. Бях удивена, че не си имала предвид американския тип градина, а си се изразила буквално за няколкото стъпки каменисто парче земя с два казана за боклук в него.

Ти се усмихна.

– Ще бъде красиво, Бий, само чакай да видиш.

Трябва да беше работила като някой троянец. Всички камъни бяха разчистени, почвата прекопана и засадена. Винаги си била запалена по градинарството, нали? Помня, че докато беше малка, вечно следваше мама из градината с миниатюрната си ярко боядисана лопатка, сложила специалната си градинарска престилка. Но на мен градинарството никога не ми е харесвало. Не възразявах срещу дългото чакане между саденето и появата на съответното растение (за разлика от теб, която беше ужасно нетърпелива), а срещу това, че когато някое цвете най-накрая цъфнеше, прецъфтяваше много бързо. Растенията бяха твърде ефимерни и преходни. Предпочитах да събирам порцеланови фигурки – солидни бездушни предмети, на които можеше да се разчита и които нямаше да се променят или умрат на следващия ден.

Но откакто съм отседнала в апартамента ти, наистина се опитвам – честна дума! – да се грижа за тази малка градинка от другата страна на задната врата. (За щастие, Еймиъс е отговорник за твоята вавилонска градина от саксии, наредени по стълбите отпред.) Поливам растенията в задния двор всеки ден, дори съм ги торила. Не, не съм напълно сигурна защо го правя – може би защото си мисля, че за теб има значение; може би защото искам да се грижа за градината ти, понеже не съм се погрижила за теб? Е, какъвто и да е мотивът ми, страхувам се, че съм се провалила позорно. Всички растения са мъртви. Стъблата им са станали кафяви, а малкото останали листа са изсъхнали и се ронят. От голите петна земя не расте нищо. Изцеждам последните капки вода от лейката. Защо продължавам с това безсмислено занимание – да поливам умрели растения и гола земя?

– Ще бъде красиво, Бий, само чакай да видиш.

Ще напълня отново лейката и ще изчакам още малко.