Текст книги "Сестра"

21

Четвъртък

Навън е красив пролетен ден, но въпреки това предпочитам да хвана метрото до следствената служба, вместо да прекосявам парка – така ще съм непрекъснато сред хора.

Когато пристигам, със задоволство установявам, че асансьорът е претъпкан, но както обикновено съм притеснена, че в него пейджърът и мобилният ми телефон няма да имат обхват и ако заседне, Кася няма да успее да се свърже с мен.

Веднага щом асансьорът ме изплюва на третия етаж, проверявам за сигнал. Не казах на Кася за мъжа, който снощи видях на прозореца, не исках да я плаша. Или да призная другата възможност – че се влошава не само физическото, но и психическото ми състояние. Знам, че физически не съм добре, но никога не съм допускала, че може да не съм добре и психически. Дали мъжът не беше просто илюзия, продукт на болен мозък? Може би човек има нужда от физическа сила, каквато на мен вече ми липсва, за да не загуби връзка с реалността. Най-много се страхувам да не полудея – страхувам се от това, дори повече, отколкото от престъпника – защото това унищожава истинската ти същност, заключена в едно тяло, което по някакъв начин гротескно те надживява. Знам, че ти сигурно също си се страхувала от лудостта. И ми иска да си знаела, че причината за странните реакции на съзнанието ти е била дрогата, а не някаква слабост или болест на мозъка ти.

Може и на мен да са ми дали фенциклидин. Минавала ли ти е тази мисъл през главата, така както ми е минавала на мен? Може би някой халюциноген е отговорен за появата на дявола, който ме преследва. Но кой би могъл да ми го даде? Била съм само в следствената служба, в „Койота“ и в апартамента, където никой не ми желае злото.

Все още няма да казвам на господин Райт за убиеца на прозореца ми; нито за страха, че полудявам. Ако не му кажа, той ще продължава да се отнася с мен както обикновено и в отговор аз ще се държа по същия начин. Той очаква да съм напълно нормална и аз ще трябва да отговоря на тези негови очаквания. Пък и поне през часовете, които прекарвам с него, знам, че съм в безопасност. Така че ще изчакам края на деня и тогава ще му кажа.

Тази сутрин в офиса на господин Райт не е светло; в ъглите се таи тъмнина, която се опитвам да прогоня с примигване на клепачи. Когато започвам да говоря, чувам как малко завалвам думите си, трудно ми е да запомням казаното. Но господин Райт каза, че може днес да успеем да завършим с показанията ми, така че просто ще трябва да положа усилие.

Изглежда господин Райт не забелязва нищо нередно. Може би съм се усъвършенствала в прикриването на състоянието си или пък той напълно се е концентрирал върху задачата да минем и през последната част от показанията ми. Обобщава края на нашето предишно интервю:

– Хати Сим ви е казала, че човекът, който й е сложил инжекцията и е бил при нея по време на раждането, е носел маска?

– Да. Попитах я дали е бил един и същ човек и тя потвърди. Но не можеше да си спомни нищо повече – глас, височина, цвят на косата. Опитваше се да забрави цялото преживяване и аз не я виня.

– Помислихте ли, че мъжът, който е бил при раждането на нейното бебе, е бил същият човек, който е помагал при раждането на бебето на Тес?

– Да. И бях сигурна, че същият човек е убил сестра ми. Но имах нужда от повече факти, за да отида в полицията.

– Сериозни доказателства? – пита господин Райт.

– Да. Трябваше да докажа, че е носел маска, за да скрие идентичността си. Не бях успяла да разбера кой е израждал бебето на Тес. Но може би бих могла да открия кой е сложил инжекциите на нея и на Хати.

* * *

Докато се придвижа от Чизик до болница „Света Анна“ вече беше станало късно, минаваше полунощ. Въпреки това трябваше веднага да разбера. Когато пристигнах, отделенията тънеха в тъмнина. И аз осъзнах, че това не е най-подходящото време за задаване на въпроси. Но вече бях натиснала звънеца на вратата на родилното отделение. Отвори ми някаква непозната сестра. Тя ме изгледа подозрително и аз се сетих, че охраната зорко следи за предотвратяване кражбата на бебета.

– Може ли да говоря с главната акушерка? Мисля, че се казва Кресида.

– Тя си е у дома. Смяната й свърши преди шест часа. Ще е на работа утре.

Но аз не можех да чакам дотогава.

– Уилям Сондърс тук ли е? – попитах.

– Пациентка ли сте?

– Не – поколебах се за момент. – Приятелка.

Чух плач на бебе, после към него се присъедини цял хор. Зазвъня звънец. Младата сестра направи гримаса, изглеждаше силно стресирана:

– Добре. Доктор Сондърс е в стаята за лекари на повикване. Третата врата вдясно.

Почуках на вратата под погледа на сестрата и влязох. Вътре беше тъмно, единствената светлина бе тази, която влизаше през отворената врата. Уилям веднага се събуди и застана нащрек, вероятно защото беше дежурен и от него се очакваше незабавно да започне да функционира на сто процента.

– Какво правиш тук, Бий?

Никой, освен теб не ме беше наричал така. Имах чувството, че си му дала назаем част от нашата близост. Той стана от кушетката и аз видях, че е напълно облечен в сини лекарски дрехи. Косата му беше разрошена. Давах си сметка за теснотата на стаята, за единичното легло.

– Знаеш ли кой слага инжекциите на жените от експерименталната програма за лечение на кистозна фиброза? – попитах.

– Не. Искаш ли да се опитам да разбера?

Оказа се толкова просто.

– Да.

– Добре – видът му беше делови, напълно концентриран и аз му бях благодарна, че ме взема на сериозно. – Има ли и други пациентки, освен сестра ти, за които знаеш?

– Кася Левски и Хати Сим. Тес се е запознала с тях в клиниката за лечение на кистозната фиброза.

– Можеш ли да ми напишеш имената?

Изчака ме, докато ровя из чантата си и вадя лист хартия, на който да напиша имената на двете жени, после нежно взе листчето от ръката ми.

– А сега мога ли да те попитам защо искаш да знаеш?

– Защото човекът е носел маска. Когато е слагал инжекцията, когато е израждал бебетата.

Настъпи пауза и аз почувствах, че напрежението му се стопява.

– Не е толкова необичайно за медицинския персонал да носи маски, особено в родилните отделения – каза той. – Раждането е мръсна работа и по правило медицинският персонал носи предпазно облекло.

Трябва да беше забелязал недоверието, изписало се върху лицето ми, или моето разочарование.

– Наистина е рутинно, поне в тази болница – продължи той. – Имаме най-висок процент пациенти с вируса на СПИН след Йоханесбург. Редовно ни тестват, за да се избегне заразяването на пациентите, но същото не е валидно в обратния случай. Когато една жена прекрачи прага ни, просто нямаме представа дали е носител на вируса или не.

– Но как се процедира при инжектирането на гена? При слагането на инжекции? – попитах. – Това не е свързано с обмен на телесни течности, нали така? Защо тогава е необходима маска?

– Може би колегата, който го е направил, просто я е носел по навик.

Преди способността му да вижда само най-доброто у хората ми бе изглеждала мила, сега обаче ме разгневи:

– По-скоро би намерил невинно обяснение, отколкото да повярваш, че някой е убил сестра ми и е скрил идентичността си зад маска?

– Бий…

– Но аз не разполагам с лукса да имам право на избор. Единственият вариант, който е отворен пред мен, е грозната жестокост. – Отстъпих назад. – Ти носиш ли маска?

– Да, често. Може да изглежда като прекалена предпазна мярка, но…

Прекъснах го:

– Ти ли беше?

– Какво?

Той ме гледаше втренчено и аз отместих поглед встрани.

– Мислиш, че аз съм я убил? – попита той. Беше шокиран и засегнат.

Грешах, като смятах, че конфликтът с думи е тривиален.

– Извинявай – насилих се да срещна очите му. – Някой я е убил. Не знам кой. Но съм сигурна, че такъв човек съществува. И най-вероятно вече съм се срещала с него, двамата сме разговаряли, без да знам. Но нямам никакви доказателства.

Той взе ръката ми в своята и аз осъзнах, че цялата се треса.

Пръстите му нежно погалиха дланта ми; в началото твърде нежно, за да повярвам, че наистина е израз на привличане. Но когато той продължи, разбрах – макар и да ми беше трудно да повярвам, – че не греша.

Издърпах ръката си от неговата. Върху лицето му се изписа разочарование, но гласът му прозвуча мило:

– Не съм много перспективен, нали?

Тръгнах към вратата, все така удивена и повече от поласкана.

Защо излязох от тази стая с възможностите, които ми предлагаше? Защото дори и да успеех да игнорирам моралната страна на въпроса, да забравя за момент, че е женен – което не бе невъзможно, както си дадох сметка, – знаех, че връзката ни няма да е продължителна или вдъхваща чувство за сигурност; нямаше да е онова, което исках и от което се нуждаех. Щеше да е моментна страст, нищо повече, а впоследствие щеше да ми се наложи да изплащам тежък емоционален дълг. Или може би бях реагирала по този начин просто защото ме беше нарекъл „Бий“. Име, което само ти използваше. Име, което ме накара да си спомня коя съм била в продължение на толкова много години. Защото жената, която носеше това име, не правеше такива работи.

Така че затворих вратата зад гърба си и останах силно разлюляна, но все пак права върху тънкото въже на морала си. Не защото бях човек с високи принципи. А защото за пореден път бях избрала сигурността вместо риска от краткотрайно щастие.

Застанах край шосето малко по-надолу от болницата и зачаках да мине някой нощен автобус. Спомних си колко силни бяха ръцете му, когато ме беше прегръщал, нежността на пръстите му, докато галеха дланта ми. Сега си представях ръцете му около себе си и топлината на тялото му, но бях сама в тъмното и в студа, и съжалявах за решението си да си тръгна. Съжалявах, че бях човек, който винаги предсказуемо напуска сцената.

Понечих да се върна, дори направих няколко крачки, после ми се стори, че само на няколко метра от мен долових някакъв шум. От шосето тръгваха две тъмни алеи, а може би натрапникът клечеше зад някоя паркирана кола. Потънала в мисли, не бях забелязала, че по шосето не се виждат никакви коли, а по тротоарите не се мярка жива душа. Бях сама с човека, който ме наблюдаваше.

Видях едно черно такси с изгасена табелка и размахах ръка. Молех се наум да спре. Шофьорът ме взе и ме смъмри заради това, че съм навън сама посред нощ. Похарчих всичките си пари, за да си платя пътя до вкъщи. Той ме изчака да вляза в апартамента, преди да си тръгне.

* * *

Господин Райт ме поглежда загрижено и аз си давам сметка колко зле се чувствам. Устата ми е суха като пергамент. Пресушавам на един дъх чашата с вода, донесена ми от секретарката. Той ме пита дали съм достатъчно добре, за да продължим, и аз отвръщам положително; защото се чувствам в безопасност, когато съм с него, и защото не искам да съм сама в апартамента.

– Направихте ли връзка с мъжа, който според Тес я е преследвал? – пита господин Райт.

– Да. Но аз лично имах чувството, че някой ме наблюдава, а мисля и че чух някакъв звук, защото нещо ме накара да застана нащрек. В действителност обаче не видях никого.

Той ми предлага да си вземем по един сандвич и да си направим работен пикник в парка. Мисля, че жестът му е предизвикан от факта, че съм отпаднала и ми е трудно да говоря свързано. Сигурно се надява, че една разходка ще ме освежи. Взема касетофона. Досега не ми беше хрумвало, че може да е портативен.

Стигаме до Сейнт Джеймс Парк, който ми напомня за сцена от „Мери Попинз“ с неговите разцъфнали цветя, напъпили дръвчета и синьо небе, нашарено с бели, подобни на целувки, облаци. По тревата са се пръснали служители от околните офиси, превърнали парка в плаж без море. Разговаряме, вървейки един до друг по алеята и се оглеждаме за някое по-спокойно местенце. Добрите му очи ме гледат и аз се чудя дали той може да почувства топлината ми така, както аз усещам неговата.

Една жена с двойна бебешка количка върви срещу нас; трябва да минем един зад друг, за да й направим път. Останала сама за няколко мига, ме обзема внезапно чувство на загуба, сякаш топлината отляво е изчезнала заедно с господин Райт. Все едно че съм върху студен циментов под, полегнала на лявата си страна. Усещам как студът бавно се просмуква в тялото ми, чувам как сърцето ми бие прекалено бързо и знам, че не съм в състояние да се помръдна. Изпадам в паника и превъртам напред историята си, но ето че господин Райт пак се озовава до мен и двамата отново влизаме в крачка, затова ще се върна към правилната последователност на събитията.

Откриваме едно тихо местенце и господин Райт опъва одеяло, върху което да седнем. Трогната съм, че щом е видял синьото небе тази сутрин, се е сетил да организира пикник в парка с мен.

Той включва касетофона. Мълча, докато една група младежи минава покрай нас, после започвам.

– Кася се събуди, когато влязох, а може и да ме беше чакала. Попитах я дали си спомня лекаря, който й беше сложил инжекцията.

* * *

Тя се загърна в пеньоара ти.

– Не знам име – каза. – Има проблем?

– Носеше ли маска? Затова ли не знаеш кой е бил?

– Да, маска. Нещо лошо? Беата?

Ръката й неволно се плъзна към корема й. Просто не можех да си позволя да я плаша.

– Всичко е наред. Наистина.

Но тя бе прекалено умна, за да се остави да бъде заблудена толкова лесно:

– Каза, че бебе на Тес не било болно. Няма кистозна фиброза. Когато дойде в апартамент. Когато накара Мич да тества.

Не знаех, че ме беше разбрала. Сигурно не беше спирала да превърта думите ми в ума си оттогава насам, но не беше ме питала, вероятно защото вярваше, че ако има нещо, което трябва да знае, аз щях да й го кажа.

– Да, вярно е. И аз се опитвам да открия повече. Но това няма нищо общо с теб. Ти и бебето ти ще сте добре, свежи като репички.

Тя се усмихна на израза „свежи като репички“, беше го научила наскоро; усмивката й изглеждаше пресилена, единствената й цел бе да ме успокои.

Прегърнах я:

– Наистина ще сте добре. И двете. Обещавам ти.

Не можах да спася теб и Хавиер, но на нея щях да помогна. Никой нямаше да нарани Кася или бебето й.

* * *

Малко по-надолу от нас започва игра на софтбол и за момент се питам как човекът, който ще слуша тези записи, ще разтълкува звуците от фона – смеха и бъбренето около нас.

– На следващия ден получихте имейл от професор Росен? – пита господин Райт.

– Да. В събота сутринта, някъде около десет и петнадесет.

Бях на път към „Койота“, трябваше да съм на смяна за „късна закуска – ранен обяд“, новата идея на Бетина за през почивните дни.

– Забелязах, че е изпратен от личната му поща – продължавам, – а не от служебната, която беше използвал преди.

Господин Райт поглежда към разпечатка на имейла.

До: iPhone на Биатрис Хеминг

От: [email protected]

Току-що се върнах от лекторската си обиколка в Щатите и видях имейла Ви. Както винаги по времето на подобни пътувания, не вземам мобилния си телефон със себе си. (Близките ми разполагат с номерата на хотелите, в които отсядам, в случай че им се наложи спешно да се свържат с мен.) Нелепо е да се твърди, че програмата ми може да бъде опасна за бебетата по какъвто и да било начин. Целият смисъл в разработеното от мен лечение е, че предлага безопасен начин на вкарване на здравия ген в тялото. Възможно най-безопасен.

Алфред Росен. Професор. Магистър, доктор по философия от Кеймбридж.

От: iPhone на Биатрис Хеминг

До: [email protected]

В такъв случай можете ли да обясните защо лекарят от „Света Анна“ е носел маска не само когато е израждал бебетата, но и когато е инжектирал гена?

От: dlfredrosen @ mac.com

До: iPhone на Биатрис Хеминг

Безспорно медицинският персонал трябва да носи предпазно облекло, когато изражда бебета, но тъй като това не е моята сфера на действие, ви предлагам, щом сте притеснена, да попитате някой лекар от родилно отделение.

Що се отнася до инжекцията, онзи, който я е слагал, очевидно изобщо не е разбирал същността на моята хромозома. Тя не носи абсолютно никакъв риск за разлика от всеки вирусен вектор. Така че няма нужда от подобни предпазни мерки. Може би са прекалено предпазливи просто по навик? Както и да е, на погребението на сестра ви обещах, че ще отговоря на всичките ви въпроси, така че специално ще проверя. Много се съмнявам обаче, че ще открия нещо.

Не знаех дали да му вярвам или не. Със сигурност нямах представа защо ми помага.

* * *

Инициативата на Бетина да слее в едно закуската и обяда се радваше на успех и към дванадесет часа „Койотът“ вече беше препълнен. Видях Уилям да си проправя път сред навалицата и да се опитва да привлече вниманието ми. Засмя се на нескритото ми удивление.

– Кресида, главната ни акушерка, ми каза, че работиш тук; надявам се, че нямаш нищо против.

Спомних си, че й бях дала координатите си в апартамента и в заведението, когато се бе нагърбила със задачата да търси картона ти.

Бетина ми се ухили и пое поръчката ми, за да мога да поговоря с Уилям. Бях объркана, че не се беше изненадала повечко от факта, че такъв красив мъж е дошъл да ме търси. Отидох до другия край на бара и той ме последва.

– Не успях да разбера кой е сложил инжекциите на Тес и на другите жени, документите им просто са изчезнали безследно. Съжалявам. Не трябваше да си предлагам услугите.

Но аз вече бях разбрала, че задачата е непосилна за него. След като никой не можа да разбере кой е бил с теб по време на раждането на Хавиер – събитие, което се беше проточило поне няколко часа, – то тогава за него би било невъзможно без наличието на каквито и да било документи да установи кой ти е сложил инжекцията, която би трябвало да е била бърза и рутинна процедура.

– Знаех, че ще се издъня – продължи Уилям. – За това поразпитах малко из клиниката по генетика. Някои хора там ми дължаха малки услуги. Това е за теб.

Подаде ми пакет с болнични бележки така, все едно бяха букет цветя.

– Твоите доказателства, Бий.

Видях, че бележките се отнасят до Мич.

– Майкъл Фланаган е партньорът на Кася Левски – каза Уилям и аз осъзнах колко малко бях му казала за връзката си с Кася. – Той не е носител на гена на кистозната фиброза.

Значи Мич все пак се беше подложил на теста – и очевидно не беше казал на Кася какви са резултатите от него. Допусках, че подобно на Емилио той също предполагаше – или предпочиташе да предполага, – че не той е баща на детето й. Представих си какво облекчение бе изпитал, когато бе видял резултатите си – те бяха неговият паспорт към свободата, който превръщаше Кася в най-обикновена лъжлива уличница. Чудех се дали наистина бе в състояние да повярва на подобна версия.

Заради мълчанието ми и пълната липса на ентусиазъм, Уилям си помисли, че не съм разбрала:

– И двамата родители трябва да са носители на гена, за да е болно бебето им. Този баща не е носител, така че няма начин детето му да е болно. Не знам какво става с тази експериментална програма, но очевидно нещо наистина, ама наистина, не е наред. Тези документи го потвърждават. – Той отново бе изтълкувал погрешно мълчанието ми: – Съжалявам. Трябваше да те изслушам внимателно, да те подкрепя още в самото начало. Но ти можеш да занесеш това в полицията, нали? Или искаш аз да го направя?

– Няма да помогне с нищо.

Той объркано ме погледна.

– Кася, бившата му партньорка, е от онзи тип жени, които хората преценяват погрешно. В полицията ще решат, че се е объркала или че е излъгала, че Майкъл Фланаган е баща на бебето й. Точно както постъпиха в случая с моята сестра.

– Не може да си сигурна.

Но аз бях, защото самата аз някога бях изпълнена с предразсъдъци по отношение на Кася. Знаех, че инспектор Хайнс ще я сметне за момиче, което спи с когото му падне; момиче, което лесно може да сгреши или излъже относно самоличността на бащата на детето.

Пейджърът на Уилям се обади – странен звук сред разговорите и дрънкането на чаши край бара.

– Съжалявам, но трябва да тръгвам.

Сетих се, че разполага само с двадесет минути, за да се добере до болницата:

– Ще стигнеш ли на време?

– Разбира се. Дошъл съм с колело.

Когато си тръгна, забелязах, че Бетина отново ми се усмихва широко. Отвърнах с усмивка. Защото въпреки че доказателствата, които ми беше донесъл Уилям, нямаше да свършат никаква работа, за пръв път бях получила подкрепление. За пръв път някой беше на моя страна.

Бетина ме изпрати у дома по-рано – може би като подарък за усмивката.

Щом се прибрах у дома, заварих Кася да търка кухненския под, застанала на колене.

– Какво правиш, за бога?

Тя вдигна запотеното си лице към мен:

– Казаха, че добре за бебето; взема правилна позиция.

Апартаментът ти бързо беше заприличал на нейния:

всичко светеше от чистота въпреки ръждата, петната и олющения балатум.

– Както и да е, казах им – продължи Кася. – Аз без това обичам чистене.

Беше ми разказала, че когато била дете, майка й трябвало да работи на смени в една фабрика. След училище Кася чистела и излъсквала всичко, за да може, когато майка й се приберяла у дома, всичко да блести в нейна чест. За Кася чистенето е дар.

Не бях й казала, че Мич не е носител на гена на кистозната фиброза. Също така още не бях й казала, че бебето на Хати беше умряло. Предната вечер си мислех, че я предпазвам, но сега се чудех дали не предавам вярата й в мен. Честно, не знаех кое от двете беше вярно.

– Ето – казах и й подадох билетите. – Имам нещо за теб.

Тя озадачено пое билетите.

– Не можах да си позволя да купя самолетни билети до Полша, затова взех билети за автобус; можем да тръгнем шест седмици след раждането на бебето. Има по един билет за всяка от нас, бебето ще пътува безплатно.

Мислех, че тя трябваше да заведе бебето си в Полша и да го покаже на бабите и дядовците му, както и на чичовците, лелите и братовчедите му. Кася разполага с цяло котило роднини, които да подкрепят това бебе. Тъй като майка ми и баща ми бяха единствени деца в семействата си, ние нямахме мрежа от роднински връзки, която да омекоти удара от едно евентуално наше падане. Семейството ни беше свило размерите си още преди да се родим.

Кася гледаше втренчено билетите, необичайно притихнала.

– Също така съм ти взела и еластични чорапи, понеже приятелката ми, която е лекарка, казва, че трябва много да внимаваш да не развиеш тромбоза, zakrepica – добавих, превеждайки последната дума на полски, след като предварително я бях проверила в речника. Не можех да разчета изражението й и взех да се притеснявам, че действието ми може да се изтълкува като намеса в личния й живот.

– Не е необходимо да отсядам при семейството ти. Но наистина не мисля, че трябва да пътуваш сама с едно новородено, и то толкова надалече.