Текст книги "Сестра"
Автор книги: Розамънд Лъптън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 21 страниц)
– Тес и аз, на пазар. Заедно. Ние…
– Но от къде взехте парите? – попитах. Преди Мич да е успял да избухне, продължих. – Тес също нямаше никакви пари и просто исках да разбера кой й ги е дал.
– Хората от експеримента – отвърна Кася. – Триста паунда.
– Какъв експеримент? За кистозната фиброза ли? – попитах.
– Да.
Зачудих се дали е възможно да са ги подкупвали. Бях си създала навика да подозирам всеки и всичко – и този експеримент, към който бях изпълнена с негативизъм от самото начало, вече беше достатъчно плодотворна почва, за да пуснат страхът и тревогата корените си в него.
– Можеш ли да си спомниш името на човека?
Кася поклати глава:
– Беше в плик. Само с диплянки, не писмо. Изненада.
Мич я прекъсна:
– И ти похарчи цялата проклета сума за бебешки дрехи, които ще умалеят само за няколко седмици, а един бог знае, че имаме нужда от достатъчно много неща.
Кася извърна поглед от него. Усетих, че спорът е стар и изтъркан, и че е убил всяка частичка радост, която някога бе изпитала при купуването на тези дрешки.
Тя ме изпрати до изхода на апартамента. Докато вървяхме към декорираното с графити стълбище, тя предугади какво бих й казала, ако можехме да разговаряме свободно една с друга, и отвърна:
– Той бащата. Сега нищо не променя това.
– Отседнала съм в апартамента на Тес. Ще наминеш ли?
Изненадах се, когато разбрах колко силно се надявах да приеме поканата ми.
Мич изкрещя от върха на стълбището:
– Забрави това.
После метна куфара с дрехите надолу. Когато се удари в площадката, капакът се отвори; върху влажния цимент се изсипаха мънички жилетчици, една шапка и бебешко одеялце. Кася ми помогна да ги съберем.
– Не идвай на погребението, Кася. Моля те.
Да, заради Хавиер. Щеше да й е много трудно.
Тръгнах към дома, острият вятър режеше лицето ми. Бях вдигнала яката на палтото си и увила шала около главата си, за да се предпазя от студа, затова първоначално не чух мобилния си телефон и телефонният секретар се включи. Мама ми съобщаваше, че татко искал да говори с мен, и накрая ми издиктува номера му. Но аз знаех, че няма да му се обадя. Бях се превърнала в изпълнена с несигурност зряла жена, която чувстваше, че порасналото й тяло е с погрешната форма и не може да се вмести в напълно изградения му нов живот. Отново почувствах задушаващото чувство на отхвърленост. О, знам, че той си спомняше рождените ни дни, че ни изпращаше екстравагантни подаръци, които не бяха подходящи за годините ни – сякаш искаше да ускори порастването ни и навлизането ни в света на зрелостта, където вече нямаше да сме негова отговорност. А през двете седмици, които прекарвахме при него по време на летните ваканции, замъглявахме ярката слънчева светлина на Прованс с изпълнените си с обвинение английски лица и внасяхме нашия микроклимат на тъга. И когато си тръгнехме, все едно че никога не бяхме съществували. Веднъж видях сандъците, в които се държаха вещите от „нашите“ спални – складирани на тавана през останалата част от годината. Усещаше го дори ти, въпреки своя оптимизъм и способност да виждаш най-доброто у хората.
Докато мисля за баща ни, изведнъж разбирам защо не си поискала от Емилио да поеме каквато и да било отговорност за Хавиер. Бебето ти е било прекалено скъпо, прекалено обичано, за да допуснеш някой да го превърне в петното на живота си. Той никога не биваше да се чувства нежелан или неоценен. Не си защитавала Емилио, а сина си.
* * *
Не бях споменала пред господин Райт за моя неосъществен телефонен разговор с татко, само му разказах за парите, които с Кася сте получили, задето сте се включили в експеримента.
– Сумата не беше голяма – продължавам. – Но си помислих, че парите може да са били използвани за убеждаване на Кася и Тес да вземат участие.
– Тес не ви ли е казала за парите?
– Не. Тя винаги виждаше най-хубавото у хората, но знаеше, че аз съм по-скептично настроена. Вероятно е искала да избегне лекцията.
Трябва да си предположила какви ще бъдат предупрежденията ми, подобни на стикери за калник на кола: „Няма такова нещо като безплатен обяд“; „Корпоративният алтруизъм е в противоречие със същността на корпорацията“.
– Мислите ли, че всъщност парите са я убедили? – пита господин Райт.
– Не. Тя вярваше, че експерименталната терапия е единственият шанс за лечение на бебето й. По-скоро би им платила, за да я включат. Но си мислех, че онзи, който й е дал парите, не го е знаел. Подобно на Кася, Тес имаше вид на нуждаеща се – спирам, докато господин Райт си записва нещо, после продължавам. – Още когато Тес ми се обади, за да ми каже за експерименталната терапия, проучих нещата основно, но никога не бях се интересувала от финансовата страна. Затова се заех с това. От интернет разбрах, че по закон на хората, подлагащи се на експериментално лечение, им се плаща. Има дори уебсайтове, в които се търсят доброволци с обещанието, че „парите ще покрият разходите за следващата ви ваканция“.
– А доброволците за изследването на „Хром-Мед“?
– Никъде не се споменаваше, че им се плаща. В официалния сайт на „Хром-Мед“, където в детайли се обясняваше експерименталната част, не се споменаваше нищо за никакви пари. Знаех, че разработването на генетично лекарство би коствало цяло състояние, а триста паунда бяха само една миниатюрна част в сравнение с него, но въпреки това ми се струваше странно. В сайта бяха публикувани имейлите на всички членове на компанията – вероятно за да изглеждат отворени и достъпни, – затова писах на професор Росен. Бях напълно сигурна, че няма да доведе до нищо, но въпреки това опитах.
Господин Райт разполага с копие от имейла ми:
От: iPhone на Beatrice Hemming
Драги професор Росен,
Можете ли да ми кажете защо майките от вашето експериментално лечение на кистозната фиброза са получили по триста паунда за включването си в него? Или може би предпочитате да го преведа на правилния език и да използвам израза „били са компенсирани за отделеното от тях време“?
Биатрис Хеминг
Както бях предположила, не получих отговор от професор Росен. Но веднага, след посещението си при Кася, щом се прибрах у дома, тръшнах чантата си в краката и се заех с ровенето из нета, без дори да сваля палтото си. Не бях светнала лампата, а вече беше тъмно. Почти не забелязах влизането на Тод. Дори не се замислих, камо ли да го попитам къде е бил цял ден, почти не отместих поглед от екрана на монитора.
– Платили са на Тес за участието в експеримента, на Кася също, но никъде не е писано за подобни плащания.
– Биатрис…
Беше престанал да използва обръщението „скъпа“.
– Но не това е важното – продължих. – Преди не ми беше хрумвало да обърна внимание на финансовия аспект на изследването, но няколко сериозни сайта като „Файненшъл Таймс“ и „Ню Йорк Таймс“ предвиждат, че само след няколко седмици „Хром-Мед“ ще излезе на борсата.
Новината трябва да е била публикувана във вестниците, но откакто Тес бе умряла, бях престанала да ги чета. Новината за излизане на акциите на „Хром-Мед“ на борсата беше важна за мен, но Тод изобщо не реагира.
– Директорите на компанията ще натрупат състояние – продължих. – В различните сайтове се дават различни цифри, но навсякъде става дума за огромна сума пари. Освен това всички работещи в компанията притежават акции от нея, така че и те ще получат своя дял от златната мина.
– Компанията трябва да е инвестирала милиони, ако не и милиарди в този проект – отбеляза Тод, в гласа му се долавяше нетърпение. – А сега изследването им се оказва невероятно успешно и ще им възвърне инвестициите. Разбира се, че ще излязат на борсата. Това е напълно логично бизнес решение.
– Но това, че са плащали на жените…
– Престани. За бога, престани – изкрещя той. За момент и двамата се спогледахме шокирани. Бяхме прекарали четири години във вежливо държание един към друг. Крещенето бе засрамващо интимно. Той направи опит да звучи по-премерено:
– Първо беше нейният женен преподавател, после някакъв вманиачен състудент, а сега включваш в списъка си и компанията – която всички, в това число световната преса и световната научна общност, приветстват най-искрено.
– Да, подозирам отделни хора, дори и една компания. Защото не знам кой я е убил. Нито по какви причини. Само знам, че някой го е направил. И трябва да проверя всяка вероятност.
– Не. Не трябва. Това е работа на полицията и те са си я свършили. Не е останало нищо за теб.
– Сестра ми беше убита.
– Моля те, скъпа, в един момент трябва да приемеш факта, че…
Прекъснах го:
– Че тя никога не би се самоубила ли?
В този момент от кавгата ни, в който и двамата се чувствахме неловко и засрамени, почувствах, че сме като двама актьори, затруднени от нескопосан сценарий.
– Само защото вярваш в това – каза той. – Защото искаш да вярваш в това, от което обаче то не се превръща в истина.
– От къде знаеш каква е истината? – троснах му се аз. – Срещал си сестра ми само няколко пъти и дори тогава едва си си разменял по няколко думи с нея. Тес не беше от хората, които искаш да опознаеш.
Карах се убедително, тонът ми се повишаваше, а думите ми се изостряха, с цел да нараняват, но в действителност продължавах да следвам коловоза на нашата връзка и вътрешно бях ненакърнима и дистанцирана от случващото се. Продължих с представлението, леко учудена от лекотата, с която се влизаше в крачка. Никога преди не бях се карала така.
– Как я беше нарекъл? Побъркана? – попитах, без да го изчаквам да отговори. – Не мисля, че изобщо си си направил труда да се вслушаш в онова, което ти казваше тя и при двата случая, в които сме вечеряли заедно. Съдеше я, без дори да си провел един свестен разговор с нея.
– Права си. Не я познавах добре. И признавам, че не я харесвах чак толкова. Всъщност, тя ме дразнеше. Но ние не спорим за това, колко добре…
Прекъснах го:
– Ти я смяташе за втора ръка човек, защото учеше в Художествената академия, и заради начина, по който живееше, и дрехите, с които се обличаше.
– За бога!
– Изобщо не разбра що за човек е.
– Много се отдалечаваш от темата. Виж, разбирам, че искаш да обвиниш някого за смъртта й. Знам, че не искаш да се чувстваш отговорна за случилото се. – Спокойствието в гласа му звучеше изкуствено, напомняше ми за начина, по който самата аз бях разговаряла с полицията. – Страхуваш се, че може да ти се наложи да живееш с това чувство за вина – продължи той. – И това разбирам. Но онова, което искам да се опиташ да разбереш, е, че щом веднъж приемеш реалността, ще осъзнаеш, че изобщо нямаш вина. Всички го знаем. Тя се е самоубила по причини, които се приемат от полицията, съдебния лекар, майка ти и лекарите на сестра ти. Никой не е виновен, в това число и ти. Ще можеш да продължиш напред само ако повярваш в това.
Той неловко постави длан на рамото ми и я задържа там; подобно на мен и той намира физическия контакт за труден.
– Купил съм билети. Самолетът ни излита вечерта след погребението.
Мълчах. Как изобщо бих могла да си тръгна?
– Знам, притесняваш се, че майка ти има нужда от твоята подкрепа – продължи Тод. – Но тя е съгласна, че колкото по-скоро се върнеш у дома, обратно към нормалния живот, толкова по-добре. – Ръката му удари по масата. Забелязах смущението в картината на монитора още преди нехарактерния за него физически жест. – Вече не те познавам. Ето и сега, изливам си душата тук, а ти дори не си правиш труда да откъснеш за малко поглед от скапания компютър.
Извърнах очи към него и едва тогава забелязах пребледнялото му лице и напрегнатата му стойка.
– Съжалявам. Но не мога да си тръгна. Не и преди да съм разбрала какво се е случило с нея.
– Знаем какво се е случило. И ти трябва да го приемеш. Защото животът трябва да продължи, Биатрис. Нашият живот.
– Тод…
– Знам колко ти е трудно без нея. Разбирам го. Но имаш мен. – Очите му бяха замъглени от сълзи. – Ще се женим след три месеца.
Опитах се да измисля какво да кажа и докато мълчах, той се оттегли в кухнята. Как можех да му обясня, че вече нямаше да се омъжа, защото бракът е обвързване с бъдещето, а аз не можех да си представя бъдеще без теб? И че именно по тази причина, а не толкова от липса на страст, не можех да се обвържа с него.
Отидох в кухнята. Беше обърнат с гръб към мен и аз видях как щеше да изглежда като старец.
– Тод, съжалявам, но…
Той се обърна и ми изкрещя:
– Обичам те, по дяволите! – все едно крещеше на чужденец на собствения си език, като че ли силата на гласа му би накарала другия да го разбере, би ме накарала да го обичам в отговор.
– Ти всъщност не ме познаваш. Не би ме обичал, ако ме познаваше.
Истина беше, Тод наистина не ме познаваше. Никога не му бях позволила да ме опознае. Ако имах любима песен, никога не се бях опитвала да му я изпея; никога не оставах при него в леглото в неделя сутрин. Идеята да ставаме и да излизаме навън винаги беше моя. Може би той ме беше гледал в очите, но ако го е правел, аз не съм отвръщала на погледа му.
– Заслужаваш повече – казах и се опитах да го хвана за ръката. Но той я издърпа. – Много съжалявам.
Тод се дръпна от мен. Но аз съжалявах. И все още съжалявам. Съжалявам, че бях пропуснала да забележа, че само аз се движех по безопасния заобиколен път, докато той беше вътре във връзката – сам и разголен. За пореден път бях постъпила егоистично и жестоко към човек, за когото би трябвало да ме е грижа.
Преди да умреш, си мислех, че връзката ни е зряла и разумна. Но моята роля в нея беше тази на страхливката; пасивна възможност, мотивирана от чувството ми за несигурност, а не онова, което Тод наистина заслужаваше – активен избор, вдъхновен от любов.
Няколко минути по-късно той си тръгна. Не ми каза къде отива.
* * *
Господин Райт е решил да обядва в офиса и е купил сандвичи от супермаркета. Води ме по празните коридори към една стая за срещи, където има маса. По някаква причина голямото пространство – пусто, с изключение на нас двамата – ми създава усещане за интимност.
Не бях казала на господин Райт, че по време на ровенето за информация из интернет бях развалила годежа си и че тъй като нямаше никакви приятели в Лондон, Тод сигурно се беше лутал цяла нощ в снега, докато намери хотел. Казвам му само за излизането на акциите на „Хром-Мед“ на борсата.
– И се обадихте на детектив Финбъро в единадесет и половина вечерта? – пита ме той, като поглежда надолу към записките си.
– Да. Оставих му съобщение, в което го молех да ми се обади. До девет и половина на следващата сутрин още не се бях чула с него, затова отидох до болница „Света Анна“.
– Вече бяхте организирали посещението си дотам?
– Да. Главната акушерка беше казала, че дотогава ще е открила картона на Тес и ми беше насрочила час, за да се срещнем.
* * *
Когато пристигнах в „Света Анна“, бях като кълбо от нерви, защото си мислех, че ще се срещна с човека, който е бил с теб, докато си раждала Хавиер. Знаех, че трябва да го направя, но не бях съвсем сигурна за причината. Може би бе един вид самонаказание; чувството ми за вина бе в апогея си. Пристигнах петнадесет минути по-рано и отидох в болничното кафене. Когато седнах на една маса с кафето си, видях, че съм получила нов имейл.
До: iPhone на Биатрис Хеминг
От: офиса на професор Росен. „Хром-Мед“
Скъпа госпожице Хеминг,
Уверявам ви, че не предлагаме каквито и да било финансови стимули на участничките в нашето изследване. Всяка участничка се включва доброволно, без принуда или подкуп. Ако искате, можете да се свържете с участващите в експеримента комисии по болнична етика, за да се уверите, че прилагаме най-стриктни етични принципи.
С уважение,
Сара Стоунейкър, специалист „Връзки с обществеността“ на професор Росен
Веднага изпратих отговор:
От: iPhone на Биатрис Хеминг
До: офиса на професор Росен. „Хром-Мед“
Една от „участничките“ беше моя сестра. Платили са й триста паунда, за да се включи в програмата. Името й е Тес Хеминг (второто й име е Анабел, кръстена е на баба си). Беше на 21. Бе убита, след като е родила мъртво дете. Погребението й, заедно с това на сина й, е в четвъртък. Липсва ми повече, отколкото можете да си представите.
Имах чувството, че мястото, на което се намирах, е особено подходящо за писането на подобен имейл. Болестта и смъртта може и да бяха залостени в отделенията отгоре, но аз си представих как невидимите им частици проникват безшумно в атриума и падат в капучиното и билковия чай, предлагани в болничното кафе. Едва ли бях първата, която пишеше емоционален имейл от тази маса. Чудех се дали специалистката по връзки с обществеността щеше да го предаде на професор Росен. Съмнявах се.
Реших да разбера дали болничният персонал знае нещо за парите.
Пет минути преди определения ми час хванах асансьора за четвъртия етаж и влязох в родилното отделение.
Стори ми се, че главната акушерка се притесни, щом ме видя, но може би непокорната й червена коса й придаваше такъв вид през цялото време.
– Страхувам се, че още не сме открили картона на Тес. А без него не успях да разбера кой е присъствал на раждането на бебето й.
Изпитах облекчение, но си помислих, че е признак на страх да му се поддавам.
– Никой ли не си спомня?
– Страхувам се, че не. През последните три месеца имаме недостиг на персонал, затова ни изпращат външни лекари и сестри. Мисля, че трябва да е бил някой от тях.
Намеси се една млада сестра с пиърсинг на носа и вид на пънкарка:
– В главния компютър разполагаме с обща информация – като часа и датата на приемането и изписването на пациента, а за нещастие – в случая на сестра ви – и факта, че бебето й е умряло. Но нищо по-конкретно. Нищо за нейната медицинска история или персонала, който се е грижил за тях двамата. Вчера проверих и в психиатричното отделение. Доктор Никълс каза, че документите й така и не са стигнали до него. Каза ми, че нашето отделение трябвало „да се стегне“, а подобен коментар, излязъл от неговата уста, е проява на силен гняв.
Спомних си думите на доктор Никълс, че не разполага с „психиатричната ти история“. Не знаех, че е заради изчезналия ти картон.
– Но информацията от картона й не е ли вкарана в някой компютър? Имам предвид не само общата, но и детайлната информация? – попитах.
Главната акушерка поклати отрицателно глава:
– За пациентките от родилното отделение използваме обикновени картони, за да могат жените да ги носят със себе си, в случай че започнат да раждат, когато не са близо до тяхната болница. После прикачваме към картона и написаната на ръка информация, касаеща раждането, и всичко това уж се съхранява на сигурно място.
Телефонът иззвъня, но главната акушерка го игнорира, насочвайки цялото си внимание към мен:
– Наистина много съжалявам. Разбираме колко важно трябва да е това за вас.
Докато говореше по телефона, първоначалното ми облекчение, че документите ти са изчезнали, се замести от подозрителност.
Дали в тях нямаше някаква улика, свързана с убийството ти? Затова ли бяха „изгубени“? Изчаках главната акушерка да свърши с разговора.
– Не е ли странно, че картонът на една пациентка е изчезнал просто така? – попитах.
Тя направи гримаса:
– За нещастие, съвсем не е странно.
Един закръглен консултант в раиран костюм, който тъкмо минаваше, спря и се намеси:
– От диабетичната клиника изчезна цяла количка с документи във вторник. Всичките просто потънаха в някаква административна черна дупка.
Забелязах, че при рецепцията е пристигнал доктор Сондърс; проверяваше някакви бележки. Изглежда не ме беше видял.
– Наистина ли? – възкликнах, макар никак да не се интересувах. Но консултантът продължи да загрява по темата.
– Когато миналата година построиха болница „Сейнт Джон“, никой не се сети, че трябва да се помисли и за морга, и когато умря първият им пациент, нямаше къде да го занесат.
Главната акушерка очевидно се срамуваше заради него и аз се зачудих защо този човек говори толкова открито пред мен за грешките в системата.
– По време на релокация на млади онкологично болни пациентки никой не се сети да транспортира замразените им яйцеклетки. И сега шансовете им да родят, щом се възстановят, са нулеви.
Доктор Сондърс ме забеляза и ми се усмихна окуражаващо:
– Но ние не сме напълно некомпетентни през цялото време, повярвайте ми.
– Знаете ли, че на жените им е било плащано, за да се включат в експерименталното лечение на кистозна фиброза? – попитах.
Консултантът с раирания костюм ми се стори малко ядосан от внезапната смяна на темата:
– Не, не знаех.
– Нито пък аз – намеси се доктор Сондърс. – Знаете ли за каква сума става въпрос?
– Триста паунда.
– Много е възможно някой лекар или сестра просто да са решили да проявят добрина – каза доктор Сондърс загрижено. И отново ми напомни за теб, този път по способността си да мисли най-хубавото за хората.
– Като онази сестра от онкологията миналата година, помните ли? – попита той.
Консултантът с раирания костюм кимна:
– Похарчи целия транспортен фонд на отделението, за да купи дрехи на един старец, когото съжалила.
Младата сестра пънкарка додаде:
– Акушерките понякога също се опитват да помагат на изпадналите във финансово затруднение майки, като при изписването им дават пелени и сухо мляко за бебетата. Понякога някое коритце или стерилизатор също изчезват по предназначение.
Консултантът се ухили:
– Искате да кажете, че сме се върнали отново във времето, когато медицинските сестри наистина ги е грижа?
Сестрата го погледна намръщено и той се засмя.
Чуха се два къси сигнала на пейджър, телефонът на рецепцията иззвъня. Консултантът се отдалечи, за да провери пейджъра си; сестрата вдигна телефона; главната акушерка тръгна към отделението, за да отговори на пациентско повикване. Останах насаме с доктор Сондърс. Винаги съм се чувствала неловко в присъствието на хубави мъже, какво остава пък – на красиви. Свързвам ги не толкова със страха от отхвърляне, колкото с притеснението, че на техния фон ще съм напълно невидима.
– Искате ли кафе? – попита ме той.
Вероятно се изчервих, докато поклащах отрицателно глава. Не желаех да се превръщам в обект на емоционална благотворителност.
Искам да призная, че макар все още да бях с Тод, си фантазирах разни работи за мен и доктор Сондърс, които знаех, че няма да се случат. Дори да успеех да си изградя фантазия, в която той да е привлечен от мен, венчалната му халка щеше да е пречката това да се превърне в нещо по-продължително или сигурно, или каквото очаквах от една връзка.
* * *
– Дадох на главната акушерка координатите си, в случай че открие картона на Тес. Но тя ме предупреди, че документите може да са безвъзвратно загубени.
– Казахте, че сте сметнали изчезването им за подозрително – пита господин Райт.
– В началото да. Но колкото повече време прекарвах в болницата, толкова по-трудно ми беше да си представя, че там може да се случва нещо зловещо. Просто всичко изглеждаше толкова открито, цареше работна атмосфера, в която хората буквално си гледаха един друг през рамото. Не виждах как някой би могъл да направи нещо и да му се размине. Не че знаех какво точно може да е „това нещо“.
– А плащането?
– Хората в „Света Анна“ изобщо не изглеждаха изненадани, какво остава да им се стори съмнително.
Той поглежда към записите на телефонните ми разговори:
– Детектив Финбъро не ви се е обадил и вие не сте го потърсили отново?
– Не, какво можех да му кажа? Че на жените им е плащано, но никой в болницата не го смята за зловещо или дори странно; че акциите на „Хром-Мед“ излизат на борсата, но дори собственият ми годеник смята, че това е логично бизнес решение. И че картонът на Тес е изчезнал, но медицинският персонал смята това за част от болничното ежедневие. Нямах нищо, което да му предложа.
Устата ми е пресъхнала. Отпивам малко вода, после продължавам:
– Мислех, че съм в задънена улица и че трябва да се върна към първоначалните си подозрения към Емилио Коди и Саймън. Знаех, че повечето убийства се извършват от хора от близкото обкръжение на жертвата – наричат ги битови. Не помня къде съм го чувала.
Но помня, че смятах „убийство“ и „битово“ за оксиморон. Да изгладиш прането в неделя вечерта и да изпразниш миялната машина са битовизми, убийството не е.
– Мислех, че и Саймън, и Емилио са способни да я убият. Емилио разполагаше с явен мотив, а Саймън очевидно бе обсебен от нея, снимките й бяха доказателство за това. И двамата бяха свързани с Тес по линия на колежа: Саймън бе студент там, Емилио – преподавател. Така че щом излязох от болницата, отидох в колежа. Исках да видя дали някой може да ми каже нещо.
Господин Райт сигурно си мисли, че съм била водена от силна мотивация и енергия. Но не беше така. Просто отлагах прибирането си у дома. Отчасти защото не исках да се връщам, без да съм постигнала някакъв напредък, отчасти защото исках да избегна Тод. Той ми се беше обадил и ми беше предложил да дойде на погребението ти, но аз му бях отвърнала, че не е необходимо. Така че той планираше да отлети обратно за Щатите възможно най-скоро и щеше да дойде в апартамента, за да си събере багажа. Не исках да съм там.
* * *
Снегът по пътеките, водещи към Колежа по изкуствата, не беше разчистен и повечето от прозорците тънеха в тъмнина. Секретарката с немски акцент ме информира, че е последният от три последователни почивни дни. Съгласи се да закача няколко съобщения на таблото. Първото беше с информация за твоето погребение. С второто молех приятелите ти да се срещнат с мен след две седмици в едно кафене отсреща. Бележката беше импулсивна, бях избрала датата на срещата случайно и докато я слагах до обявите за търсене на съквартиранти и за продажба на стативи, си помислих, че изглежда нелепо и че никой няма да дойде. Но въпреки това я оставих.
Когато се прибрах у дома, заварих Тод да ме чака в тъмното; беше вдигнал качулката си, за да се предпази от суграшицата.
– Нямам ключ.
Мислех, че беше взел един със себе си.
– Извинявай.
Отключих вратата и той влезе в спалнята.
Гледах го, застанала на прага, как събира дрехите си извънредно внимателно. Изведнъж той се обърна и все едно ме хвана натясно – за пръв път се вглеждахме един в друг както трябва.
– Върни се с мен! Моля те.
За миг се поколебах. Погледнах към прилежно сгънатите му дрехи, спомних си реда и спокойствието на живота ни в Ню Йорк, убежище от настоящия водовъртеж. Но подреденият ми живот беше в миналото. Не можех да се върна обратно към него.
– Биатрис?
Поклатих отрицателно глава и от лекото движение ми се зави свят.
Той ми предложи да върне колата на летището. В края на краищата, нямах никаква представа колко дълго щях да остана. А таксата беше ужасно висока. Баналността на разговора ни, вниманието към практичния детайл бяха толкова успокояващо познати, че ми се прииска да го помоля да остане с мен – да го умолявам да остане с мен. Но не можех да му причиня това.
– Сигурна ли си, че не искаш да остана за погребението? – попита ме той.
– Да. Въпреки това ти благодаря.
Дадох му ключовете от колата и чак когато чух двигателя отвън, се сетих, че трябваше да му върна годежния пръстен. Въртях го около пръста си и гледах през прозореца на приземния етаж, докато колата се отдалечаваше. Продължих да гледам след нея дори след като беше изчезнала от хоризонта и вече чувах единствено бръмченето на чуждите коли.
Чувствах се хваната в клетката на самотата.
* * *
Бях казала на господин Райт за бележките, които закачих в колежа, но не и за Тод.
– Да отида ли да взема някакви кексчета? – предлага той.
Силно съм изненадана:
– Много мило от ваша страна.
„Мило“! – утре трябва да си нося тълковен речник. Чудя се дали не го прави просто от любезност. Или наистина е гладен. Или може би е романтичен жест – предложение за чай като в добрите стари времена. Изненадана съм колко силно се надявам да е последното.
Когато излиза, набирам служебния номер на Тод. Неговата секретарка вдига телефона, но не разпознава гласа ми – сигурно вече напълно съм си възвърнала английския акцент. Свързва ме с Тод. Помежду ни все още се чувства неловкост, но по-малко, отколкото в началото. Предприели сме начални стъпки по продажбата на апартамента ни и обсъждаме нещата. После той изведнъж сменя темата.
– Гледах те по новините – казва. – Добре ли си?
– Да. Благодаря.
– Исках да ти се извиня.
– Няма за какво да ми се извиняваш. Наистина, аз съм тази, която…
– Разбира се, че трябва да ти се извиня. През цялото време беше права за сестра си.
Помежду ни увисва мълчание, което нарушавам.
– Е, ще се местиш ли при Карън?
Кратка пауза, преди да ми отговори:
– Да. Но ще продължавам да плащам моя дял от кредита за апартамента – докато не го продадем, разбира се.
Карън е новата му приятелка. Когато ми каза за нея, се почувствах виновна заради облекчението, което изпитах, че толкова бързо е започнал нова връзка.
– Не мислех, че ще възразиш – казва Тод и ми се струва, че всъщност му се ще да е обратното. Бодростта му ми звучи фалшиво. – Предполагам, че е малко като при теб и мен, но този път ролите са разменени.
Нямам представа как мога да коментирам това.
– „Щом не може да има равенство в чувствата…“ – цитира той уж небрежно, но аз знам как да си преведа тона му. Ужасявам се, че може да добави: „Нека онзи, който е обичан повече, да съм аз“.
Сбогуваме се.
Припомних ти, че съм учила литература, нали? Разполагам с безкраен запас от цитати, но те някак си винаги са подчертавали по-скоро неадекватността на живота ми, отколкото са добавяли стимулиращ литературен привкус към него.
Господин Райт се връща с кексчетата и с чай. Вземаме си пет минути почивка и разговаряме за дребни и незначителни неща – нетипичното за сезона време, луковиците в Сейнт Джеймс Парк, поникналия в градината ти божур. Фактът, че хапваме и пием чай заедно, ми се струва романтичен, някак безопасно отживял; той носеше със себе си полъха на деветнадесети век, макар много да се съмнявам, че героините на Джейн Остин са пили чай от стиропорни чаши и са яли кексчета от прозрачни пластмасови кутии.
Надявам се, че не е разочарован, задето не мога да си доям кекса.
След чая се връщаме около две страници назад в показанията ми, за да сравним някои детайли, после господин Райт предлага да приключим за деня. Той трябва да остане и да довърши работата си по някакви документи, но въпреки това ме изпраща до асансьора. Докато вървим по дългия коридор и подминаваме празните тъмни офиси, имам чувството, че ме изпраща до входната ми врата. Изчаква вратите на асансьора да се отворят и аз се озовавам в безопасност вътре.
Излизам от следствената служба и отивам да се срещна с Кася. Ще похарча парите, които съм изкарала за два дни работа, за да купя билети за виенското колело, както съм й обещала. Но съм изтощена, крайниците ми са така натежали, сякаш не ми принадлежат. Просто ми се ще да си отида у дома и да се наспя. Когато зървам дългите опашки, се изпълвам с отвращение към „Окото на Лондон“, превърнало града в урбанистичен циклоп.
