Текст книги "Сестра"

11

Събота

Почти няма хора, които да са станали и да са навън в осем и половина сутринта в събота; тротоарите буквално са пусти. Когато пристигам в сградата на следствената служба, на рецепцията има само една служителка, облечена в цивилни дрехи, а асансьорът е празен. Стигам до третия етаж. Днес госпожа Падам-си-по-шефа-си я няма, затова минавам покрай бюрото й и влизам направо в офиса на господин Райт.

Виждам, че вече е подредил кафе и бутилки минерална вода за мен.

– Сигурна ли сте, че ще се справите с това? – пита ме той.

– Напълно. В момента се чувствам добре.

Той натиска копчето на касетофона. Но ме гледа загрижено и мисля, че след вчерашната случка, ме възприема като много по-крехка, отколкото е предполагал.

– Можем ли да започнем с доклада от аутопсията? Поискали сте копие.

– Да. Два дни по-късно то пристигна по пощата.

Господин Райт е отворил копие от въпросния доклад пред себе си, някои от редовете са отбелязани с жълт маркер. Зная кои точно са жълтите редове и след малко ще ти кажа, но първо ще говоря за един ред, който няма да е в жълто, но който е подчертан в паметта ми. В самото начало на доклада от аутопсията ти патологът обещава „по дух и съвест“ да казва истината. Тялото ти не е било подложено на хладен научен анализ; бил му е осигурен архаичен и по-дълбок човешки подход.

Катедра по съдебна медицина, болница „Челси и Уестминстър“, Лондон

Аз, Роузмари Дидкот, бакалавър по медицина, по дух и съвест декларирам с настоящия документ, че на тридесети януари, две хиляди и десета година в моргата на болница „Челси и Уестминстър“ и по настояване на съдебния лекар Пол Луис-Стивънс направих аутопсия на тялото на Тес Хеминг (21), живяла на Чепстоу Роуд, номер 35, Лондон. Тялото бе идентифицирано пред мен от детектив сержант Финбъро от Лондонската полиция и следното е вярно с действителността.

Тялото е на бяла млада жена с крехка физика, висока метър и седемдесет. Има признаци, че е родила два дни преди настъпването на смъртта.

На дясното коляно и на десния лакът има стари белези от детските години.

На дясната китка и по протежение на ръката има пресен разрез с дължина десет и дълбочина четири сантиметра, разкъсал мускула между костите и прекъснал радиалната артерия. На лявата китка и по протежение на ръката има по-малък разрез с дължина пет и дълбочина два сантиметра, и още един по-голям разрез с дължина шест и дълбочина четири сантиметра, прекъснал улнарната артерия. Раните съответстват на намерения до тялото петнадесетсантиметров кухненски нож за обезкостяване.

Не открих белези за друго нараняване или белези, от каквото и да е друго естество.

Няма данни за скорошен сексуален акт.

Взети са кръвни и тъканни проби и са изпратени за анализ.

Заключението ми е, че тази млада жена е починала шест дни преди аутопсията, на двадесет и трети януари.

Мнението ми, в резултат на аутопсията, е, че тя е починала от загуба на кръв в резултат на срязването на артериите на китките и предната част на ръцете.

Лондон, 30 януари, 2010

Трябва да бях чела този документ стотици пъти, но изразът „нож за обезкостяване“ си остава толкова жесток, колкото и първия път; не се споменаваше поне марката, „Сабатие“, с което да се притъпи донякъде грозната действителност.

– Бяха ли приложени резултатите от пробите? – пита господин Райт. (Става дума за резултатите от кръвните и тъканните тестове, които бяха направени след първоначалната аутопсия в отделна лаборатория.)

– Да, бяха прикачени отзад и върху тях се виждаше датата от предишния ден, така че явно току-що ги бяха получили. Но аз не можех да ги разбера. Бяха на научен език, не бяха написани така, че да бъдат разбрани от непрофесионалист. За щастие, имам приятелка, която е лекар.

– Кристина Сетъл?

– Да.

– Имам свидетелските й показания.

Осъзнавам, че по твоя случай сигурно работят огромен брой хора, които вземат едновременно по няколко свидетелски показания.

Бях прекъснала връзките със старите си приятели от училище и университета, когато се бях преселила в Щатите. Но откакто новината за смъртта ти се беше разчула, старите приятели не спираха да ми пишат или да ми се обаждат; „да предлагат физическа и морална подкрепа“, както го нарича мама. Сред тези желаещи да помогнат беше и Кристина Сетъл, която в момента е лекар в болницата на Маринг Крос. (Тя ми каза, че повече от половината ми съученици от класа по биология градят научна кариера в една или друга област.) Както и да е. Кристина ми написа топло писмо, с което изразяваше съчувствието си със същия идеален почерк, който помнех от училище, и което завършваше, както много от останалите писма, с „ако има нещо, с което да помогна, моля те да ми се обадиш“. Реших да се възползвам от предложението и й позвъних.

Кристина внимателно изслуша странната ми молба. Каза ми, че работи в педиатрията, не в патологията, така че не била квалифицирана да интерпретира резултатите от тестовете. Помислих, че не иска да се забърква в това, но в края на разговора тя ми каза да й изпратя доклада от аутопсията по факса. Два дни по-късно ми се обади и ме попита дали бих искала да се срещнем за по едно питие. Беше използвала помощта, на един патолог, който бил приятел на неин приятел, за да разтълкуват доклада.

Когато казах на Тод, че ще се срещам с Кристина, той изпита облекчение – явно си мислеше, че щом търся старите си приятели, се връщам обратно към нормалния живот.

Влязох в бистрото, което Кристина беше избрала, и нормалният свят ме зашлеви с все сила в лицето. Не бях стъпвала на публично място, откакто ти беше умряла, и силните гласове и смях ме накараха да се почувствам уязвима. После видях Кристина да ми маха и изпитах известно облекчение. Отчасти защото изглеждаше почти такава, каквато я помнех – със същата красива тъмна коса и същите загрозяващи я очила с дебели рамки – и отчасти защото беше намерила едно сепаре, отделено от останалата част от бистрото. (Кристина все още е много добра, когато става дума първа да се добере до нещо.) Помислих си, че едва ли си те спомня добре – в края на краищата тя беше в последния клас заедно с мен, когато ти се появи в пансиона, – но се оказа, че греша.

– Всъщност помня много ясно. Дори на единадесет беше твърде печена за училище.

– Не съм сигурна, че „печена“ е думата, която бих…

– О, не исках да прозвучи зле – сякаш е била надменна или разпусната, или нещо подобно. Това беше удивителното – причината, поради която си я спомням толкова добре. Усмихваше се през цялото време; готино хлапе, което се смееше с глас и се усмихваше едновременно. Никога преди не бях виждала тази комбинация у другиго. – Тя млъкна, гласът й стана леко колеблив. – Трябва да е било трудно да се състезава човек с нея…?

Не знаех дали пита от чисто любопитство или от загриженост, но реших да пристъпя към целта на нашата среща.

– Можеш ли да ми кажеш какво означават резултатите?

Тя извади от куфарчето си папката и една тетрадка. Забелязах вътре едно пакетче „Калпол“ и платнена бебешка книжка. Очилата и почеркът на Кристина може и да не се бяха променили, но очевидно същото не можеше да се каже за живота й. Тя погледна към бележника си.

– Джеймс, приятелят на приятеля, за когото ти казах по телефона, е главен патолог, така че е наясно с тези неща. Но той се притеснява да се замесва – непрекъснато съдят патолози, а пресата буквално ги прави на кайма. Не може да бъде цитиран.

– Разбира се.

– Ти учеше английски, химия и биология, нали така, Хемс?

Старият прякор, покрит с праха на времето; трябваха ми няколко секунди, за да го свържа със себе си.

– Да.

– Да си се занимавала поне малко с биохимия оттогава насам?

– Не, всъщност завърших английски в университета.

– Тогава ще ти го обясня с прости думи. Най-общо казано, в тялото на Тес е имало три вида лекарствени вещества, когато е умряла.

Тя не видя реакцията ми, погледът й беше все така забит и бележника. Но аз бях изумена.

– Какви точно?

– Едното е каберголин, за спиране на кърмата.

Саймън ми беше казал за това лекарство и повторното му споменаване отново ме накара да надзърна към нещо толкова болезнено, че нямах сили да го понеса; прекъснах собствените си мисли.

– А другите?

– Едното е било седатив. Взела е доста голяма доза. Но понеже е станало няколко дни, преди да я открият и да вземат кръвната проба… – Тя млъкна разстроено, трябваше да се вземе в ръце, преди да продължи. – Онова, което искам да кажа, е, че предвид закъснението е трудно да бъдем точни относно действителното количество на поетото лекарство. Джеймс каза, че може единствено да предполага.

– И…?

– Взела е много повече от нормалната доза. Той мисли, че не е било достатъчно, за да я убие, но със сигурност би я направило изключително сънлива.

Значи заради това не е имало следи от борба, първо те е дрогирал. Дали си го разбрала прекалено късно?

Кристина продължи да чете идеалния си почерк:

– Третото лекарство е фенил-циклохексил-пиперидин, накратко фенциклидин. Това е мощен халюциноген, разработен през петдесетте, за да се ползва като упойка, но впоследствие са го спрели заради психотичните реакции, проявявани от пациентите при използването му.

Бях така удивена, че повторих като папагал:

– Халюциноген?

Кристина си помисли, че не съм я разбрала, гласът й прозвуча търпеливо:

– Това означава, че лекарството причинява халюцинации или казано на жаргон „пътешествия“. Подобно е на ЛСД, но е по-опасно. И за него Джеймс твърди, че е трудно да се каже какво количество е поела и колко време, преди да умре, заради закъснението при откриването на трупа. Също така е сложно, защото тялото складира това вещество в мускулите и мазнините при пълен психоактивен потенциал, така че то може да продължи да оказва ефект, дори след като човек е спрял да го взема.

За момент чувах единствено някакво научно дрънкане, докато най-сетне то не се трансформира в нещо, което можех да разбера.

– Наличието на това лекарство в тялото й означава, че трябва да е имала халюцинации в дните преди да умре, така ли? – попитах.

– Да.

Значи, в крайна сметка доктор Никълс се беше оказал прав; но халюцинациите ти не са били в резултат на пуерперална психоза, а на халюциногенно вещество.

– Планирал е всичко. Първо я е побъркал.

– Биатрис…?

– Накарал я е да полудее, направил е така, че всички да я смятат за луда, а после я е упоил, преди да я убие.

Кафявите очи на Кристина изглеждаха огромни през стъклата на очилата; освен тях, лещите увеличаваха и съчувственото им изражение.

– Когато се сетя колко много обичам бебето си, не мога да си представя какво бих направила, ако бях на мястото на Тес.

– За нея самоубийството не е било възможна стъпка, дори и да е искала да я предприеме. Просто не би била в състояние да го направи. Не и след Лео. Освен това никога не се е докосвала до дрога.

Помежду ни се възцари мълчание и в сепарето нахлу неприличният шум откъм бара.

– Ти я познаваше най-добре, Хемс.

– Да.

Тя ми се усмихна; жест на капитулация пред моята сигурност, подплатена с тежестта на кръвната връзка.

– Наистина съм ти благодарна, Кристина.

Тя беше първият човек, който ми оказа практическа помощ. Без нея не бих узнала никога за седатива и халюциногена. Но също така й бях благодарна и за това, че достатъчно ценеше моята гледна точка, за да се въздържи от натрапване на своята. Бяхме прекарали шест години в един и същ клас по време на пубертета и не си спомням тогава изобщо да сме се докосвали една до друга, но сега, пред вратите на ресторанта, крепко се прегърнахме за довиждане.

* * *

– Каза ли ви нещо повече за фенциклидина? – пита господин Райт.

– Не, но беше достатъчно лесно да намеря нужната информация в интернет. Разбрах, че веществото прави човек параноичен и причинява плашещи халюцинации.

Дали си разбрала, че си била подлагана на психически тормоз? Ако не, какво си мислела, че ти се случва?

– Особено деструктивно е при хора, които вече страдат от психологическа травма.

Използвал е мъката ти срещу самата теб, знаейки, че така ще засили още повече ефекта на опиата.

– Има сайтове, в които американските военни са обвинявани в използването на фенциклидин в Абу Гариб и в случаи на капитулация. Беше очевидно, че „пътуванията“, които веществото е причинявало, са били ужасяващи.

Какво е било по-лошото за теб: пътуванията? Или мисълта, че полудяваш?

– И сте уведомили полицията за това? – пита господин Райт.

– Да, оставих съобщение на детектив Финбъро. Вече беше късно, много след края на работното време. Той ми се обади на следващата сутрин, за да ми каже, че ще се срещне с мен.

* * *

– Не мога да повярвам, че караш бедния човечец отново да се разкарва до тук, скъпа – Тод правеше чай и подреждаше бисквити в една чиния, сякаш те биха могли да компенсират детектив Финбъро заради неудобството, което му причинявам.

– Той трябва да разбере за лекарствата.

– Полицията вече знае за тях, скъпа.

– Не е възможно.

Тод добави бисквити с шоколадов крем към бисквитите със сметанов крем, подреди ги в две прави редици – жълта и кафява; изразяваше раздразнението си чрез симетрията на бисквитите.

– Да. Възможно е. И ще са стигнали точно до същото заключение като мен.

Той се извърна да свали тенджерата с вряща вода от котлона. Предната вечер си беше замълчал, когато му казах за лекарствата; само ме беше попитал защо не съм му казала каква е истинската цел на срещата ми с Кристина.

– Не мога да повярвам, че сестра ти не е имала даже чайник.

На вратата се позвъни.

Тод поздрави детектив Финбъро, после тръгна да вземе мама. Планът беше двете с нея заедно да опаковаме нещата ти. Мисля, че Тод се надяваше с това действие да бъда принудена да намеря убежище. Да, знам, отново американизъм, но дори не знам английския му еквивалент; „да се изправя лице в лице с фактите“ би казала мама, предполагам.

Детектив Финбъро седна на дивана ти и учтиво изяде една бисквита, докато му предавах разговора си с Кристина.

– Вече знаем за седатива и за фенциклидина.

Бях удивена. В крайна сметка Тод се беше оказал прав.

– Защо не ми казахте?

– Мислех, че двете с майка ви си имате достатъчно грижи и без това. Не исках да добавям към тях ненужен стрес. А и лекарствата просто потвърдиха нашето убеждение, че Тес се е самоубила.

– Мислите, че нарочно ги е взела?

– Няма данни за някаква принуда. Приемането на упойващи вещества е често срещано при хора, които възнамеряват да извършат самоубийство.

– Но количеството не е било достатъчно, за да я убие, нали?

– Не, но може би Тес не го е знаела. В края на краищата тя не е правила други подобни опити в миналото, нали?

– Не. Не е. Нито пък го е направила този път. Трябва да са я подмамили да ги вземе. – Опитах се да разчупя самоувереното съчувствие по лицето му. – Нима не разбирате? Той я е упоил, за да може да я убие, без тя да окаже съпротива. Именно поради това по тялото й няма следи от борба.

Но не успях да променя нито изражението, нито мнението му.

– Или просто е взела прекалено голяма доза, която обаче се е оказала недостатъчна.

Бях като някое деветгодишно дете, направлявано с твърда ръка от загрижен учител в извличането на правилните отговори от текста пред него.

– Ами фенциклидина? – попитах, понеже смятах, че детектив Финбъро няма как да има отговор на въпроса, как това вещество се е озовало в тялото ти.

– Говорих с един инспектор от отдел „Наркотици“ – отвърна детективът. – Той ми каза, че от години дилърите го представят за ЛСД и го продават вместо ЛСД. Има цял списък с негови нови наименования: хог, озон, уак, ангелски прах. Дилърът на Тес вероятно…

Прекъснах го:

– Мислите, че Тес е имала „дилър“?

– Извинявам се. Имах предвид човекът, който й е дал или продал фенциклидин. Той или тя не биха й казали какво всъщност взима. Също така говорих с психиатъра на Тес, доктор Никълс, и…

Прекъснах го пак:

– Тес не би докоснала дрога, каквато и да било. Тя ненавиждаше наркотиците. Дори в училище, когато приятелките й пушеха или поне опитваха трева, тя отказваше да има нещо общо с това. Приемаше здравето си като дар, отказан на Лео, и смяташе, че няма право да го унищожава.

Детектив Финбъро замълча за момент, сякаш наистина обмисляше гледната ми точка.

– Но тя вече не е била ученичка с типичните за онази възраст притеснения, нали така? Не казвам, че е искала да използва наркотици или че го е правела преди, но мисля, че би било напълно разбираемо, ако е желаела да избяга от мъката си.

Спомних си го да казва, че след загубата на Хавиер си била в ада – място, което никой не би могъл да подели с теб. Дори аз. Спомних си и за копнежа си за поне едно хапче приспивателно, което да ми даде няколко часа покой.

Но не бях взела нито едно.

– Знаете ли, че е възможно да се пуши фенциклидина? – попитах. – Или да се смърка, или инжектира, или просто да се погълне? Някой просто може да й го е пуснал в чашата, без дори да е разбрала.

– Биатрис…

– Доктор Никълс е сгрешил за причината, довела до нейните халюцинации. Изобщо не са били в резултат на следродилна психоза.

– Не. Но както се опитах да ви кажа, говорих с доктор Никълс за фенциклидина. Той каза, че макар причината за халюцинациите очевидно да се е променила, състоянието на психиката й не е. Както, за жалост, и крайният изход. Явно не е необичайно за хора, вземали фенциклидин, да се самонараняват или да се самоубиват. Инспекторът от „Наркотици“ каза в общи линии същото. – Опитах се да го прекъсна, но той продължи към логичния си финал. – Всички факти сочат към едно и също нещо.

– И съдебният лекар е повярвал в това? Че човек без каквато и да било история във вземането на наркотици доброволно е погълнал мощен халюциноген? Дори не се е усъмнил в това?

– Не. Всъщност, той ми каза, че тя… – детектив Финбъро замълча, очевидно размислил.

– Какво ви е казал? Какво точно е казал за сестра ми?

Детектив Финбъро мълчеше.

– Не мислите ли, че имам право да знам?

– Да, имате. Каза, че Тес е била студентка, студентка в колеж по изкуствата, която живее в Лондон, и че той би бил по-изненадан, ако е била…

Гласът му заглъхна и аз довърших вместо него:

– Чиста?

– Нещо такова, да.

Значи си била нечиста, с всичкия мръсен багаж, който светът все така продължава да носи със себе си и през двадесет и първи век. Извадих телефонната сметка от плика й.

– Сгрешихте, когато сметнахте, че Тес не ме е потърсила след смъртта на бебето си. Тя се е опитвала – отново и отново, и отново, но не е успяла да се свърже с мен. Дори да виждате в тези опити „вик за помощ“, те са били вик за помощ, насочен към мен. Защото бяхме близки. Аз я познавах. Тя не би взела наркотици. Нито би се самоубила.

Той мълчеше.

– Тя ме е потърсила, а аз я подведох. Но ме е потърсила.

– Да, така е.

Стори ми се, че забелязах по лицето му да проблясва емоция, и този път тя не беше състрадание.