Текст книги "Сестра"
Автор книги: Розамънд Лъптън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 21 страниц)
5
Сряда
Пристигам в следствената служба и забелязвам, че госпожица Падам-си-по-шефа-си ме гледа втренчено. Всъщност, инспектира ме критично е по-точно казано. Чувствам, че ме преценява като съперница. Господин Райт забързано влиза с куфарче в едната ръка и вестник в другата. Усмихва ми се открито и топло; все още не е превключил от домашна на служебна вълна. Сега вече знам, че госпожица Падам-си-по-шефа-си със сигурност ме смята за съперница, защото когато господин Райт ми се усмихва, погледът й става открито враждебен. Господин Райт е в пълно неведение за случващото се.
– Съжалявам, че ви накарах да чакате. Влезте.
Наум все още завързва възела на вратовръзката си. Влизам след него в кабинета му и той затваря вратата. Чувствам очите на секретарката му от другата страна, продължават да го гледат.
– Как се чувствахте снощи? – пита ме той. – Знам, че това е истинска агония.
Преди да умреш, прилагателните, отнасящи се до живота ми, бяха от по-нисша категория: „стресиращ“, „нервен“, „тревожен“; в най-лошия случай – „дълбоко тъжен“. Сега разполагам с думи от тежката артилерия – „агонизиращ“, „травмиращ“, „опустошителен“ – като част от личния си речник.
– Стигнахме до момента, в който открихте някого в спалнята на Тес?
– Да.
Въображаемият му възел вече е вързан и двамата се захващаме за работа. Господин Райт прочита собствените ми думи:
„Какво, по дяволите, правите?“
* * *
Мъжът се обърна. Въпреки че в апартамента беше студено като в хладилник, по челото му беше избила пот. Минаха няколко секунди, преди да заговори. Италианският му акцент беше – съзнателно или не – флиртаджийски:
– Казвам се Емилио Коди. Съжалявам, ако съм ви уплашил.
Но аз веднага бях разбрала кой е. Дали не усетих заплаха заради обстоятелствата, заради подозрението, че те е убил или може би щях да го сметна за заплашителен, дори случаят да не беше такъв? Защото, за разлика от теб, аз намирам латинската сексуалност – тази дръзка мъжественост, излъчваща се от рязко изрязаната челюст и мургавата фигура – по-скоро за опасна, отколкото за привлекателна.
– Знаете ли, че е мъртва? – попитах и думите ми прозвучаха странно; театрален диалог, който не знаех как да поднеса. Тогава си спомних безцветното ти лице.
– Да. Разбрах от местните новини. Ужасна, ужасна трагедия. – Явно един от резервните варианти на тона му бе чар, колкото и неподходящо за случая да бе това, и аз си помислих, че да очароваш, също така можеше да означава и да вкараш някого в капан. – Само минах да си взема нещата. Зная, че може би изглежда като неприлично избързване…
Прекъснах го.
– Знаете ли коя съм?
– Приятелка, предполагам.
– Сестра й.
– Съжалявам. Натрапвам ви се.
Не можеше да скрие адреналина в гласа си. Тръгна към вратата, но аз блокирах пътя му.
– Вие ли я убихте?
Знам, прекалено директно, но пък и това тук не беше внимателно изпипан момент от роман на Агата Кристи.
– Очевидно сте много разстроена… – започна той, но аз го прекъснах.
– Опитали сте се да я накарате да направи аборт. Дали не сте искали също така да я премахнете от пътя си?
Емилио Коди остави онова, което носеше, и аз видях, че са платна.
– Не разсъждавате реално и това е разбираемо, но…
– Махайте се! Махайте се, по дяволите!
Изкрещях грозната си скръб към него – отново и отново – и продължих да крещя дори след като си беше заминал. Еймиъс влетя през отворената входна врата, замаян от сън.
– Чух крясъци.
Старецът се взря в лицето ми сред настъпилата тишина. Разбра, без да ми се налага да му обяснявам каквото и да било. Тялото му се сгърчи и той се извърна настрана; не искаше да видя мъката му.
Телефонът иззвъня и аз изчаках включването на секретаря:
– Здравейте, тук е Тес.
За момент правилата на реалността бяха нарушени, ти бе жива. Сграбчих слушалката.
– Скъпа? Там ли си? – попита Тод. Онова, което бях чула по-рано, бе, разбира се, запис на твоя глас. – Биатрис? Вдигна ли?
– Откриха я в една градска тоалетна. Изкарала е там пет дни. Съвсем сама.
Последва пауза; информацията не се покриваше с предсказания от него сценарий.
– Ще дойда при теб колкото е възможно по-скоро.
Тод беше моето спасително въже. Именно заради това го бях избрала. Каквото и да се случеше, щеше да ми е подръка, за да се държа за него.
Погледнах към купчината платна, които Емилио бе зарязал. На всичките беше нарисувана ти, гола. Никога не си се отличавала с моята срамежливост в това отношение. Сигурно авторът беше той. На всички картини лицето ти беше извърнато встрани.
* * *
– На следващата сутрин отидохте да споделите притесненията си с детектив Финбъро? – пита господин Райт.
– Да. Той каза, че прибирането на картините от Емилио било изключително безчувствен акт, но не означавало, че в него непременно можем да търсим нещо повече. Каза ми, че съдебният лекар ще изиска разрешение за аутопсия и че ще трябва да изчакаме резултатите, преди да отправяме каквито и да било обвинения или да стигаме до определени заключения.
Речникът му беше толкова премерен, толкова овладян. Вбеси ме. Може би поради крехкото си душевно равновесие му завиждах за баланса.
– Мислех, че детектив Финбъро поне ще попита Емилио какво е правил в деня на убийството. Той ми отвърна, че докато не излязат резултатите от аутопсията, няма да знаем със сигурност кога е умряла Тес.
Госпожица Падам-си-по-шефа-си влиза с минерална вода и аз съм доволна от прекъсването. Странно обезводнена, изгълтвам водата на един дъх и първо забелязвам розовия й перлен лак за нокти, после – венчалната халка на пръста й. Защо вчера бях погледнала само към лявата ръка на господин Райт? Тъжно ми е за госпожица Падам-си-по-шефа-си, която, макар и да не се намира под непосредствена заплаха от изневяра, е подложена на емоционално изкушение всеки ден от девет до пет и половина. Господин Райт й се усмихва:
– Благодаря, Стефани.
Усмивката му е невинна и в нея липсва какъвто и да е намек за интимност, но самата й откритост е привлекателна и може да бъде изтълкувана погрешно. Изчаквам секретарката да излезе.
– Затова отидох да се срещна с Емилио Коди сама.
Връщам се към невероятно стръмния склон на миналото; стисвам въжето малко по-силно, заради лака за нокти и венчалните халки.
* * *
Излязох от полицейския участък. Гневът избиваше под умората ми. Детектив Финбъро ми каза, че все още нямали представа кога точно си умряла, но аз знаех. В четвъртък. Както Саймън каза, него ден си го оставила край басейна в Хайд Парк, но така и не си излязла от парка. Нищо друго не ми звучеше логично.
Позвъних в колежа и една секретарка с немски акцент кисело ме осведоми, че Емилио преглеждал курсови работи у дома. Но когато й казах, че съм ти сестра, тя омекна и ми даде адреса му.
Докато карах натам, си спомних разговора ни за жилището на Емилио.
– Нямам представа. Срещаме се само в колежа или в моя апартамент.
– Той какво се опитва да скрие?
– Просто така се случва, това е всичко.
– Предполагам, че живее на някое място от рода на Хокстън. Модерен квартал на средната класа, но с шикозен привкус на бедняци наоколо.
– Наистина го мразиш, нали?
– С достатъчно графити, за да поддържат вида на урбанистична джунгла. Вярвам, че хора като него излизат посред нощ със спрейове боя в ръка, за да се погрижат районът да остане модерно маркиран и да не дегенерира в приличен квартал, населен с хора от средната класа със средни доходи.
– Какво е направил, за да заслужи това?
– О, не знам. Може би секс с малката ми сестра, в резултат на което тя е забременяла, а после той си е плюл на петите и е избягал от всички отговорности.
– Говориш така, сякаш съм напълно некомпетентна да направлявам собствения си живот.
Оставям думите ти да увиснат някъде по жицата между двата телефона. Почти чувам кикота в гласа ти:
– Пропусна да споменеш факта, че е мой преподавател и следователно се е възползвал от служебното си положение.
Ти никога не приемаше сериозността ми на сериозно.
Е, открих къде живее и се оказа, че не е в Хокстън или Брикстън, или в някое от онези места, където модерните средни класи пристигат, веднъж щом там се отвори кафене, предлагащо нискокалорично лате. Емилио Коди живее в Ричмънд; красивият разумен Ричмънд. А къщата му не е сграда от урбанистичния тип, налаган от Ричард Роджърс, а перла от епохата на кралица Ан, чиято огромна градина само може би струва колкото една-две улици в Пекъм. Прекосих внушително дългата предна алея и почуках по вратата с оригиналното чукче-антика.
Не можеш да повярваш, че съм го направила, нали? Действията ми изглеждат прекалени, но прясната скръб отхвърля всякаква логика и уравновесеност. Емилио отвори вратата и аз си помислих, че към него могат да се приложат дежурните фрази от романите: той е дяволски красив; притежава животински магнетизъм – все прилагателни, зад които прозира заплаха.
– Вие ли я убихте? – питам го. – Миналия път не отговорихте на въпроса ми.
Той се опита да ми затвори вратата, но аз я задържах. Никога преди не бях използвала физическа сила срещу мъж и се оказах удивително жилава. В крайна сметка всичките онези прецизно следвани тренировки с личен треньор не са били безсмислени.
– Казала е на хазяина си, че е получавала плашещи телефонни обаждания. Вие ли бяхте? – попитах.
Тогава чух женски глас откъм коридора зад гърба му:
– Емилио?
Жена му застана до него на прага. Все още пазя нашите имейли, посветени на нея.
До: iPhone на Биатрис Хеминг
Здрасти, Бий, питах го за нея още преди да започнем всичко това и той ми каза, че са се оженили набързо, чувстват се спокойно заедно и не съжаляват. На всеки му е приятна компанията на другия, но от години не поддържат физическа близост помежду си. Сега доволна ли си?
Т
От: iPhone на Биатрис Хеминг
Скъпа ми Тес,
Колко удобно за него! Предполагам също така, че тя е на четиридесет и няколко и тъй като природата е по-жестока към жените, отколкото към мъжете, какъв друг избор й е останал? Не съм доволна.
Lol
Бий
P.S. Защо използваш този нечетлив шрифт за имейлите си?
До: iPhone на Биатрис Хеминг
Скъпа Бий, ти вървиш по тясното си право морално въже, без дори да трепнеш, докато аз падам при първото най-слабо полюшване. Но му вярвам. Не виждам причина някой да бъде наранен.
Т
P.S. Мислех, че шрифтът изглежда приятелски.
PPS. Знаеш ли, че lol22
От англ. – laughing out loud – бел.ред.
[Закрыть] означава да се смееш на глас?
До: iPhone на Биатрис Хеминг
Да помъдрея? Още малко ще ме посъветваш да приема философски случилото се и да продължа напред. Трябва да напуснеш Щатите и да се прибереш у дома. Приятен ден, скъпа.
Т.Х
Бях си представяла някоя жена над четиридесетте, чиято красота несправедливо е повехнала, докато тази на съпруга й беше в апогея си. Бях си представяла равностоен брак на двадесет и пет и неравностоен – петнадесет години по-късно. Но жената в коридора бе на не повече от тридесет. Имаше нервиращо бледи сини очи.
– Емилио? Какво става?
Остър, аристократичен глас; къщата трябва да беше нейна. Не я погледнах, отправих въпроса си към Емилио:
– Къде бяхте миналият четвъртък, двадесет и трети януари, денят, в който сестра ми беше убита?
Емилио се обърна към жена си:
– Една моя студентка, Тес Хеминг. Снощи говореха за нея по новините, сещаш ли се?
Къде бях аз, когато новината се бе разпространила? Все още в моргата, с теб? Или край кревата на мама? Емилио прегърна жена си през рамо, гласът му звучеше премерено:
– Това е по-голямата сестра на Тес. Преживява ужасно травмиращ момент… и нервите й не издържат.
Обясняваше за мен. Обясняваше за теб.
– За бога, та Тес ти беше любовница! А мен ме познаваш, защото снощи те хванах да събираш картините си от апартамента й.
Жена му се втренчи в него, изведнъж изражението на лицето й стана уязвимо. Ръката му я обви още по-плътно.
– Тес си падаше по мен. Това е всичко. Беше просто продукт на въображението й. Фантазията излезе извън контрол. Исках да се уверя, че в апартамента й няма нищо, което да е изфабрикувала за мен.
Знаех какво би ти се искало да му кажа в този момент:
– И бебето ли беше продукт на въображението й?
Ръката му продължаваше да прегръща жената, замръзнала на място и онемяла.
– Няма бебе.
Съжалявам. Съжалявам и за следващото.
– Мамо?
По стълбите слизаше малко момиченце. Жената хвана ръчичката на детето.
– Време е за лягане, скъпа.
Веднъж те попитах дали има деца и ти не можеше да повярваш, че изобщо съм ти задала подобен въпрос.
– Разбира се, че няма, Бий.
Подтекстът беше: Разбира се, че няма, защото ако имаше, аз нямаше да спя с него, за каква ме взимаш?
Моралното ти въже може да беше много по-широко от моето, но това е твоята граница и ти никога не би я преминала. Не и след татко. Така че ето какво се беше опитвал да скрие той у дома.
Емилио затръшна вратата в лицето ми, този път силата ми не можеше да конкурира неговата. Чух го как слага веригата.
– Остави мен и семейството ми на мира.
Озовах се сама на прага, закрещях пред вратата. Някак си се бях превърнала в изпаднала в криза луда, докато той бе запазил образа си на невинна жертва, част от преследвано малко семейство, нападнато в прекрасния им старинен дом. Знам, вчера бях използвала реплики от телевизионно шоу за ченгета, днес превключих на вълна Холивуд. Но истинският живот, или поне моят истински живот, не ме беше подсигурил с какъвто и да е модел за онова, което се случваше.
Зачаках в предната градина. Стана тъмно и много студено. В този заснежен двор на непознат, в който нямаше нищо познато за мен, в главата ми беззвучно се въртяха коледни песни. Ти винаги беше харесвала радостните мелодии за празнуване, подаръци и добро настроение. Аз винаги предпочитах по-бавните: „Тиха нощ, свята нощ“ и други подобни. Този път беше:
„Посред студената зима
леден вятър стене.
Земята е твърда като желязо,
водата – като камък.“
Допреди това не бях осъзнавала, че това е песен на опечалените.
Жената на Емилио излезе от къщата, прекъсвайки нямото ми соло. Една лампа автоматично се включи и освети пътя й към мен. Предположих, че идва да успокои лудата маниачка в градината, преди да е изпаднала в истерия.
– По-рано не ни запознаха. Аз съм Синтия.
Може би спокойствието е заложено в гените на аристокрацията. Осъзнах, че отвръщам на тази странна официална любезност с ръкостискане.
– Биатрис Хеминг.
Тя стисна ръката ми, вместо да я раздруса. Любезността й беше по-топла.
– Много съжалявам за сестра ви. Аз също имам по-малка сестра. – Съчувствието й изглеждаше искрено. – Снощи – продължи тя, – малко след новините, той ми каза, че е забравил лаптопа си в колежа. Скъп е, освен това е важен за работата му, а и той е много убедителен лъжец. Но аз бях видяла лаптопа му в кабинета преди вечеря. Помислих си, че излиза за секс. – Говореше бързо, сякаш имаше нужда да излее натрупалото се в душата й навън и да приключи веднъж завинаги с него. – Знаех за това, разбирате ли, просто не бях му го казвала. Освен това вярвах, че е престанал. Преди месеци. Но така ми се пада. Зная го. Причиних същото на първата му жена. Никога преди не бях осъзнавала напълно през какво е преминала.
Не отвърнах, но усетих, че омеквам към нея в тази така несвойствена ситуация. Лампата отвън угасна и двете останахме заедно в тъмното. Атмосферата бе странно задушевна.
– Какво е станало с бебето им? – попита тя. Не бях мислила за него като за нещо друго, освен като за твоето бебе.
– Умря – отвърнах и въпреки тъмнината ми се стори, че в очите й проблясват сълзи. Зачудих се дали са заради бебето ти или заради проваления й брак.
– Колко голямо е било?
– Умрял е веднага след като се е родил, затова мисля, че няма възраст.
Допълнение към неподвижността на мъртвородените. Видях как ръката й несъзнателно се спуска надолу към корема й. Преди не бях забелязала, че е малко издут, може би беше бременна в петия месец. Тя бързо изтри сълзите си.
– Може би ще се разочаровате да го чуете, но миналия четвъртък Емилио работеше у дома; обикновено му се случва веднъж седмично. Бях с него през целия ден, а след това отидохме на парти. Емилио е слаб, у него не може да се говори за някакъв морал, но не би наранил никого. Поне не физически.
Тя се обърна да си върви, но първо трябваше да пусна една бомба върху живота й.
– Бебето на Тес е било болно от кистозна фиброза. Това означава, че Емилио е носител.
Все едно я ударих с юмрук в лицето.
– Но малката ни дъщеричка е добре.
Ти и аз бяхме израснали с генетиката така, както другите деца израстват с любимия футболен отбор на баща си. Моментът не беше особено подходящ за интензивно обучение, но се опитах.
– Генът на кистозната фиброза е рецесивен. Това означава, че дори и двамата с Емилио да сте носители, двамата също така носите и здрав ген. Има двадесет и пет процента вероятност вашето дете да се роди с кистозна фиброза.
– А ако аз не съм носителка на този ген?
– В такъв случай няма как детето ви да го наследи. Трябва и двамата родители да са носители.
Тя кимна, все още се колебаеше.
– Вероятно е най-добре да се изследвате.
– Да.
Искаше ми се да успокоя треперенето в гласа й.
– Дори да предположим, че се случи най-лошото, вече има нова терапия.
Почувствах топлотата й в снежната градина.
– Много мило от ваша страна, че сте загрижена.
Емилио излезе на прага и я повика. Тя нито помръдна, нито по някакъв начин даде знак, че е забелязала присъствието му. Очите й ме гледаха напрегнато:
– Надявам се да открият убиеца на сестра ви.
Тя се извърна и бавно пое към къщата, включвайки автоматичното осветление. На светлината на лампата видях как Емилио посегна да я прегърне, но тя го отблъсна и обви ръце около себе си. Той забеляза, че го наблюдавам, извърна се.
Чаках в зимната тъмнина, докато лампите в къщата не изгаснаха.
6
Докато карах обратно към апартамента ти по нестабилните заледени пътища, Тод ми телефонира, за да ми каже, че си е купил билет и ще кацне на Хийтроу на сутринта. По някакъв начин мисълта за него сякаш направи шосето малко по-безопасно.
На следващата сутрин, докато стоях при ограничителната линия за посрещачите, не го познах; очите ми продължаваха да търсят другиго – един идеализиран Тод? Теб? Когато го забелязах, ми се стори по-слаб, отколкото го помнех, малко по-дребен. Първото, което го попитах, бе дали е пристигнало писмо от теб, но отговорът беше отрицателен.
Беше ми донесъл един куфар с дрехи и всичко, което беше сметнал, че може да ми е необходимо, включително подходящо облекло за погребението ти и шишенце сънотворни от моя американски доктор. От онази първа сутрин нататък се грижеше да се храня нормално. Знам, че описанието на Тод, на нас двамата, звучи някак несвързано, но така се чувствах.
Той беше спасителното ми въже. Но все още – засега – не спираше падането ми.
Бях премълчала за пристигането на годеника ми, но разказах на господин Райт за конфронтацията на прага на Емилио и за времето, прекарано със съпругата му в градината.
– Знаех, че Емилио има мотив да убие Тес – можеше да загуби работата си, а вероятно и брака си. Сега също така знаех, че е способен да живее в лъжа. И да извърта истината така, както той си иска. Дори пред мен, нейната сестра, бе заявил, че Хавиер не е нищо повече от фантазия на вманиачена студентка.
– А госпожа Коди? Повярвахте ли на алибито, което му осигури?
– В онзи момент, да. Харесах я. Но по-късно си помислих, че може да е решила да ме излъже, за да предпази малката си дъщеричка и нероденото си дете. Мислех, че за нея децата й бяха на първо място и в името на тяхното добро не би искала баща им да отиде в затвора; и че малкото й момиченце е било причината да не напусне Емилио, когато е разбрала, че й изневерява.
Господин Райт поглежда надолу към някаква папка.
– Не казахте ли на полицията за тази среща?
В папката трябва да бяха отбелязани контактите ми с полицията.
– Не. Два дни по-късно детектив Финбъро ми каза, че Емилио Коди е направил официално оплакване от мен пред неговия шеф, инспектор Хейнс.
– Каква мислите, че е била причината?
– Не бях сигурна и по онова време не мислех за нея, защото едновременно с това детектив Финбъро ми каза, че са получили резултатите от аутопсията. Бях изненадана, че са толкова бързи, но той ме увери, че винаги се опитват да действат експедитивно, за да дадат възможност на семействата да погребат близките си навреме.
Съжалявам, че тялото ти трябваше да бъде рязано отново. Съдебният лекар го беше изискал и ние нямахме думата. Но не мисля, че възразяваш. Винаги си била прагматик по отношение на смъртта, не хранеше сантименти към тялото, което е останало. Когато Лео умря, мама и аз прегръщахме трупа му, самозалъгвахме се, че все още прегръщаме Лео. Макар да беше едва на шест, ти се оттегли настрана. Съжалявах те за куража ти.
Аз, от друга страна, винаги съм била почтителна. Когато намерихме Тамбелина мъртва в клетката й, ти, макар че плачеше, я опипа със слабите си петгодишни пръстчета, за да разбереш какво е усещането на смъртта; докато аз я загърнах в копринен шал, вярваща с цялата убеденост на десетгодишните, че мъртвото тяло е нещо скъпоценно. Сякаш те чувам как ми се смееш, че говоря за някакъв заек – цялата работа е в това, че винаги съм смятала тялото за нещо повече от проста обвивка на душата.
Но в нощта, когато те откриха, ме завладя мощното чувство, че напускаш тялото си и като водовъртеж поглъщаш със себе си всичко, което си. Изпращаше облаците на магическата красота в обратна посока. Може сравнението да е провокирано от постера на Шагал в кухнята ти, с онези безтегловни хора, които се издигат нагоре към рая, но каквото и да го е предизвикало, знаех, че тялото ти вече не съдържа дори частица от теб.
Господин Райт ме гледа и аз се чудя от колко време мълча.
– Каква беше реакцията ви, когато научихте резултатите от аутопсията?
– Странно, но не възразявах срещу онова, което се е случило с тялото й – отвръщам, решавайки да запазя Шагал и облаците за себе си. Но в известна степен ще споделя мислите си с него. – Тялото на едно дете е в голяма степен част от онова, което то е; вероятно защото можем да вземем едно малко момченце в ръцете си. Можем да го прегърнем цялото. Но когато станем прекалено големи, за да бъдем прегръщани по този начин, тялото ни престава да ни определя.
– Когато ви попитах за реакцията ви, когато научихте резултатите от аутопсията, имах предвид дали сте им повярвали.
Изпитвам силен срам, но съм благодарна, че бях запазила поне Шагал за себе си. Господин Райт ме гледа и изражението му омеква.
– Радвам се, че не бях пределно ясен.
Все още се чувствам ужасно неловко, но му се усмихвам в отговор – неумела първа стъпка към самоиронията. И мисля, че наистина знаех, че той искаше да говоря за резултатите. Но точно както бях предпочела да попитам детектив Финбъро защо аутопсията е извършена толкова бързо, отлагах да коментирам резултатите от нея с господин Райт. Сега трябва да го направя.
– По-късно същия ден детектив Финбъро дойде в апартамента с резултатите от аутопсията, за да ми ги покаже.
Беше казал, че предпочита да го направи лично, и аз си помислих, че това е много мило от негова страна.
* * *
През прозореца на всекидневната ти наблюдавах как детективът слиза надолу по стълбите и се зачудих дали върви бавно, защото са хлъзгави от леда, или защото тази среща не му е много по сърце. След него се виждаше полицай Върнън, с равни обувки, които й осигуряваха добра опора. За всеки случай се държеше за парапета с ръце в ръкавици; уравновесена, стабилна жена, майка на деца, за които тази вечер щеше да се грижи.
Детектив Финбъро влезе в дневната ти, но нито седна, нито свали палтото си. Бях се опитала да надуя до дупка радиаторите ти, но въпреки това апартаментът ти продължаваше да е неприятно студен.
– Сигурен съм, че ще изпитате облекчение да научите, че по тялото на Тес не са открити признаци на сексуално насилие.
Неизказаното притеснение, че може да си била изнасилена, разяждаше въображението ми. Облекчението ме връхлетя с физическа сила.
Детектив Финбъро продължи:
– Сега вече знаем със сигурност, че е умряла в четвъртък, двадесет и трети януари.
Това потвърждаваше убеждението ми, че след срещата със Саймън не си излязла от парка.
– Аутопсията показва, че Тес е умряла от загуба на кръв в резултат от раните по ръцете й – продължи детективът. – Няма следи от съпротива. Няма причина да вярваме, че е замесен друг човек.
Отне ми малко време, докато схвана значението на думите му, сякаш ги превеждах от чужд език.
– Заключението на съдебния лекар е, че става въпрос за самоубийство – каза той.
– Не. Тес не би се самоубила.
Изражението на детектив Финбъро стана съчувствено:
– Сигурен съм, че при нормални обстоятелства бихте били права, но тук не можем да говорим за такива, нали? Тес е скърбяла, но е имала и постродилна…
Прекъснах го, разгневена, че се осмелява да ми обяснява постъпките ти, след като изобщо не те е познавал:
– Някога виждали ли сте някой да умира от кистозна фиброза? – попитах го. Той поклати отрицателно глава и тъкмо се канеше да отвърне нещо, когато аз продължих: – Гледахме как брат ни се опитва да си поеме дъх, но не можехме да му помогнем. Той упорито се опитваше да живее, но се удави в собствената си слуз, а ние нищо не можехме да направим. Когато сте гледали как някой, когото обичате, се бори с такова упорство, започвате да цените живота прекалено високо, за да го захвърлите с лека ръка.
– Както казах, сигурен съм, че при нормални обстоятелства…
– При каквито и да е обстоятелства.
Емоционалното ми нападение не разколеба сигурността му. Трябваше да го убедя с логика; мускулест, мъжки спор.
– Сигурно трябва да има някаква връзка със заплашителните телефонни обаждания?
– Психиатърът й ни каза, че най-вероятно всичко е било единствено в главата й.
Онемях:
– Какво?
– Каза ни, че е страдала от постродилна психоза.
– Телефонните обаждания са били продукт на въображението и сестра ми е била луда? Това ли твърдите сега?
– Биатрис…
– Преди ми казахте, че е страдала от постродилна депресия. Защо така внезапно променихте диагнозата на психоза?
Тонът му прозвуча много премерено на фона на огромния ми гняв.
– Наличните доказателства ни карат да вярваме, че това е по-вероятното.
– Но когато е съобщил за изчезването й, Еймиъс ви е казал, че обажданията са били истински, нали?
– Той всъщност никога не е бил пряк свидетел на някое от тях.
Помислих си дали да не му кажа, че когато пристигнах, телефонът ти беше изключен. Но това нищо не доказваше. Обажданията все така можеха да са халюцинации.
– Психиатърът на Тес ни каза, че постродилната психоза включва халюцинации и параноя – продължи детектив Финбъро. – За съжаление, много от пострадалите жени често мислят за самонараняване, а някои наистина го правят.
– Не и Тес.
– До тялото й е открит нож, Биатрис.
– Сега мислите, че е носила нож със себе си?
– Кухненски. Върху него открихме нейните отпечатъци.
– Какъв точно кухненски нож?
Не съм сигурна защо попитах, може би смътно си спомних някакъв семинар, който учеше по какъв начин задаващият въпроси може да установи контрол над разговора. След моментно колебание той отвърна:
– Десетсантиметров нож за обезкостяване, марка „Сабатие“.
Но аз чух единствено думата „Сабатие“, може би защото ме отвличаше от грозната жестокост на останалата част от описанието. Или може би думата „Сабатие“ привлече вниманието ми, защото беше абсурдно да се мисли, че може да си притежавала такъв нож?
– Тес не би могла да си позволи нож „Сабатие“.
Дали този разговор не се израждаше в някакъв фарс? Фалшив патос?
– Може да го е взела от някой приятел? – предположи детектив Финбъро. – Или да й е подарък от някого.
– Щеше да ми каже.
Съчувствието смекчи израза на съмнение по лицето му. Исках да го накарам да разбере, че споделяхме детайли от живота си, защото именно детайлите бяха нишките, които ни свързваха толкова близко една с друга. И ти щеше да се постараеш да ми споменеш за нож от марката „Сабатие“, защото този факт щеше да притежава рядката стойност на детайл от живота ти, директно свързан с моя – и двете щяхме да сме собственички на кухненски прибори от най-високо качество.
– Споделяхме най-дребните неща една с друга, мисля, че именно дреболиите бяха нещото, поради което бяхме толкова близки. И тя знаеше, че ще искам да чуя за нож „Сабатие“.
Да, знам, че не прозвуча убедително.
Гласът на детектив Финбъро беше изпълнен със съчувствие, но твърд, и аз за кратко се зачудих дали полицаите, подобно на родителите, вярват в поставянето на граници.
– Разбирам колко ви е трудно да го приемете. Също така разбирам защо имате нужда да обвините някого другиго за смъртта й, но…
Прекъснах го, събрала смелост от сигурността си в теб.
– Познавам я откакто се е родила. Познавам я по-добре от всеки друг. Тя никога не би се самоубила.
Той отново ме погледна съчувствено; не му харесваше онова, което му предстоеше да ми каже.
– Не сте разбрали, когато бебето й е починало, нали?
Не можах да му отговоря, замаяна от удара му по една част от мен, която и без това вече беше наранена и крехка. Веднъж вече ми беше намекнал, че не сме били близки, но тогава това вървеше с положителното очакване, че си избягала някъде, без да ми кажеш. Да не сме близки, означаваше да си все още жива. Но този път нямаше такъв огромен залог.
– Купила е марки за въздушна поща тъкмо преди да умре, нали? От пощата на Ексибишън Роуд. Значи трябва да ми е писала.
– Пристигнало ли е писмо от нея?
Бях помолила един съсед ежедневно да проверява. Бях се обадила в местния пощенски клон и бях поискала да потърсят. Но нямаше нищо, а едно писмо със сигурност би трябвало вече да е пристигнало.
– Може би се е канела да ми пише, но са й попречили.
Усетих колко слабо прозвуча аргументът ми. Детектив Финбъро продължаваше да ме гледа съчувствено.
– Мисля, че Тес се е оказала в истински ад, когато детето й е починало – каза той. – А адът не е място, където някой би могъл да я последва. Дори вие.
Отидох в кухнята, „оттеглих се грубо“, както би казала мама, но моето не беше грубо оттегляне, а по-скоро абсолютно физическо отрицание на онова, което той ми казваше. Няколко минути по-късно чух как входната врата се хлопва. Не знаеха, че думите можеха да се прокрадват през лошо уплътнените ти прозорци.
Гласът на полицай Върнън беше тих.
– Това не беше ли малко…? – Потрепване, после пълно мълчание. Или може би аз не успях да чуя останалото.
