Текст книги "Сестра"
Автор книги: Розамънд Лъптън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 21 страниц)
После гласът на детектив Финбъро прозвуча тъжно и аз си помислих: „Колкото по-скоро приеме истината, толкова по-скоро ще разбере, че тя самата няма никаква вина“.
Но знаех истината, както я знам и сега: ние се обичаме; ние сме близки; ти никога не би отнела собствения си живот.
Минута по-късно полицай Върнън се върна обратно с твоята раница:
– Съжалявам, Биатрис. Исках да ти дам това.
Отворих раницата. Вътре бяха само портмонето ти с пътната, студентската и библиотечната карта – знаци за членство към едно общество с библиотеки, градски транспорт и колежи по изкуствата; а не общество, в което човек на двадесет и една години може да бъде убит в изоставена порутена тоалетна и открит чак след пет дни, след което да го обявят за самоубиец.
Скъсах подплатата, но не открих никакво писмо, попаднало случайно под нея.
Полицай Върнън седна на дивана до мен.
– Ето и това – тя извади една снимка от твърд картонен плик. Бях трогната от загрижеността й така, както бях трогната от начина, по който бе сгънала дрехите ти за възстановката. – Снимка на бебето й. Открихме я в джоба на палтото й.
Взех полароидната снимка. Не разбирах.
– Но бебето й е умряло.
Полицай Върнън кимна – като майка, тя усещаше нещата по-добре от мен:
– В този случай снимката е била дори още по-важна за нея.
В началото единственото, към което гледах, бяха ръцете ти, с които държеше бебето, твоите здрави и гладки китки. Лицето ти не се виждаше и аз не се осмелих да си го представя. Все още не се осмелявам.
Погледнах към него. Очите му бяха затворени, сякаш спеше. Веждите му бяха като едва забележими линии, нарисувани с молив, фино оформени и невероятно перфектни; лицето му никога не беше виждало нищо грозно, жестоко или сурово в този свят. Беше красив, Тес. Идеален.
Сега тази снимка е при мен. Нося я през цялото време.
Полицай Върнън изтри сълзите си, за да не капнат върху снимката. Съчувствието й беше неподправено. Чудех се дали някой толкова чувствителен към болките на другите би могъл да остане за дълго на работа в полицията. Опитвах се да мисля за нещо различно от бебето ти; за нещо различно от теб, докато го прегръщаше.
* * *
Веднага щом казвам на господин Райт за снимката, рязко се изправям и обяснявам, че трябва да отида до тоалетната. Влизам в дамската тоалетна и сълзите ми потичат в мига, в който затварям вратата зад гърба си. До мивките стои жена, може би някоя секретарка или адвокатка. Която и да е, тя е достатъчно дискретна, за да не каже нищо за сълзите ми, но докато излиза, ми се усмихва едва забележимо в жест на солидарност. Имам още много да ти казвам, но не искам да го казвам на господин Райт, затова докато седя тук и плача за Хавиер, ще ти разкажа следващата част.
* * *
Час и нещо след като полицай Върнън си замина, в апартамента пристигнаха мама и Тод. Той беше изминал целия път до Литъл Хадстън, за да я вземе с моята кола под наем, представяйки се, както бях сигурна, че ще направи, като загрижен бъдещ зет. Предадох им думите на детектив Финбъро и ми се стори, че лицето на мама се сгърчи от облекчение.
– Но аз мисля, че от полицията грешат, мамо – добавих и я видях как трепва. Разбрах, че не иска да продължавам, но въпреки това го направих. – Не мисля, че се е самоубила.
Мама се загърна по-плътно в палтото си.
– Предпочиташ да са я убили?
– Искам да разбера какво се е случило в действителност. Ти не…
Тя ме прекъсна:
– Всички знаем какво се е случило. Не е била на себе си. Инспекторът ни го каза.
Беше повишила детектив сержант Финбъро в инспектор, за да подсили аргументите си. Долових нотка на отчаяние в гласа й.
– Вероятно дори не е осъзнавала какво прави.
– Майка ти е права, скъпа – намеси се Тод. – От полицията знаят какво приказват.
Той седна на дивана до мама и, както е типично за повечето мъже, разтвори широко крака; зае два пъти повече място, отколкото му беше нужно; беше мъжествен и огромен. Усмивката му се плъзна от моето затворено изражение към откритото лице на мама. Звучеше почти сърдечно:
– Хубавото е, че аутопсията е приключила и можем да организираме погребението й.
Мама кимна, погледна го с благодарност, подобно на малко момиченце. Очевидно се беше вързала на мачовската му поза.
– Знаете ли къде бихте искали да я положите? – попита той.
„Положите“, все едно щяхме да те сложим в леглото и на сутринта всичко щеше да е по-добре. Бедният Тод, не беше негова вината, че евфемизмите му ме изкарваха от нерви. Мама явно не възразяваше:
– Бих искала да я погребем в църковния двор в селото. До Лео.
В случай че още не знаеш, твоето тяло е там. В моментите на най-голяма слабост си представям, че си някъде заедно с Лео, където и да е това „някъде“. От мисълта, че ти имаш него и той – теб, ми става малко по-леко. Но, разбира се, ако това „някъде“ съществува, с вас ще има и трети човек.
Искам да те предупредя, че това, което следва, ще е болезнено. Извадих снимката от плика и я подадох на мама.
– Това е снимка на бебето на Тес.
Мама не пожела да я вземе от ръката ми, дори не погледна към нея.
– Но то е било мъртво.
Съжалявам.
– Било е момче.
– Защо да го снима? Зловещо е.
Тод се опита да се притече на помощ:
– Мисля, че в днешно време позволяват на хората да снимат бебетата си, дори да са мъртви. Като част от процеса на скърбене.
Мама възнагради Тод с един от онези погледи, които обикновено пази за членовете на семейството. Той сви рамене, сякаш да се разграничи от подобна странна и безвкусна вероятност.
Продължих сама:
– Тес би искала да я погребат заедно с бебето й.
Изведнъж гласът на мама се разнесе високо из апартамента ти:
– Не. Не съм съгласна.
– Тя би искала така.
– Би искала всички да разберат за извънбрачното й дете? Това ли би искала? Да изложим срама й публично?
– Тя никога не би се срамувала от сина си.
– А би трябвало.
Мама на автопилот; четиридесет години зараза с предразсъдъците на средната класа на Англия.
– Може би предлагаш да закачим алена буква на ковчега й по този случай? – попитах.
Тод се намеси:
– Скъпа, нямаше нужда от тази забележка.
Изправих се.
– Излизам да се поразходя.
– В снега?
Думите прозвучаха по-скоро критично, отколкото загрижено. Изрече ги Тод, но също толкова лесно биха могли да излязат от устата на мама. Никога преди не се бях озовавала в компанията на двамата едновременно и едва сега започвах да осъзнавам общото помежду им. Зачудих се дали това не беше истинската причина да искам да се омъжа за него; може би познатото, дори когато е негативно, поражда чувства на сигурност, вместо на непоносимост. Погледнах към Тод, щеше ли да дойде с мен?
– Тогава ще остана тук с майка ти.
Винаги си бях мислила, че дори да ми се случеше най-лошото, щях да мога да се хвана за него. Но сега осъзнах защо никой не можеше да ми служи за спасително въже. Падах, откакто те бяха открили, носех се надолу прекалено бързо и прекалено надалеч, за да може някой да преустанови сриването ми. А онова, от което имах нужда, бе някой, който да рискува да се присъедини към мен, на седем мили надолу в тъмното.
* * *
Господин Райт забелязва подпухналото ми лице, когато влизам.
– Достатъчно добре ли сте, за да продължите?
– Напълно – гласът ми звучи отсечено. Той усеща, че това е стилът, който предпочитам, и продължава: – Поискахте ли от детектив Финбъро копие от резултатите от аутопсията?
– Не и тогава, не. Повярвах на думите му, че не е установено нищо друго, освен прерязване на вените й.
– И тогава отидохте в парка?
– Да. Сама.
Не съм сигурна защо го добавих. Сигурно чувството, че Тод ме е предал, е все още живо – дори и сега, когато няма никакво значение.
Хвърлям поглед към часовника; почти един часът е.
– Може ли да прекъснем за обяд? – питам. След десет минути имам среща с мама в ресторанта на ъгъла.
– Разбира се.
Обещах да ти разкажа историята, без да избързвам, но не е честно нито към мама, нито към теб да премълчавам какво изпитва тя сега. И тъй като аз определям правилата, от време на време си позволявам леко да ги заобиколя.
Пристигам в ресторанта няколко минути по-рано и през прозореца виждам, че мама вече седи на една от масите. Вече не си „прави“ косата и без скелето на студеното къдрене кичурите висят прави и безжизнени покрай лицето й.
Когато ме вижда, напрегнатото й изражение омеква. Прегръща ме насред ресторанта – почти не се притеснява, че препречва пътя на един сервитьор към кухнята. Отмята косата (сега е по-дълга) от лицето ми. Знам, съвсем не е типично за мама. Но мъката е изтласкала навън всичко, което сме смятали за нейното истинско „аз“, и е извадила наяве една жена, която ми се струва до болка позната и която свързвам с шумоленето на копринен пеньоар в тъмното и усещането за топла прегръдка от времето, когато още не можех да говоря.
Поръчвам половин бутилка от испанското вино риойя и мама загрижено ме поглежда:
– Сигурна ли си, че трябва да пиеш?
– Става дума само за половин бутилка, мамо. За двете ни.
– Дори съвсем малко количество алкохол може да подейства депресиращо. Четох го някъде.
Момент на мълчание, после двете избухваме в смях – почти истински, – защото депресията е далеч за предпочитане пред болката от загубата.
– Трябва да е трудно отново да минаваш през всичко това, пак да си го спомняш – казва тя.
– Всъщност, не е толкова зле. Адвокатът на обвинението, господин Райт, е много любезен.
– Докъде стигна?
– До парка. Веднага след като бях научила резултатите от аутопсията.
Тя премества ръката си и полага дланта си върху моята, така че се държим за ръце подобно на влюбена двойка, съвсем открито.
– Тогава трябваше да те спра. Навън беше много студено.
Топлината на ръката й върху моята ме кара да се просълзя. За щастие, където и да отидем тези дни, двете с мама сме запасени най-малко с по два пакета носни кърпички в джобове и чанти, както и с малки найлонови торбички, в които да събираме употребяваните. Също така нося вазелин и гланц за устни, както и будещите напразни надежди етерични масла на доктор Бах за случаите, когато сълзите ме налегнат на някое неподходящо място, като магистралата или супермаркета например. Скръбта върви с цял куп аксесоари за дамска чанта.
– Тод трябваше да дойде с теб – казва тя и критиката и по отношение на бившия ми годеник по някакъв начин звучи като одобрение на самата мен.
Избърсвам си носа с кърпичката, която ми бе дала миналата седмица – малка, памучна, избродирана с цветя. Казва, че памукът дразни по-малко от хартията, понеже е малко по-екологичен, и аз знам, че ти би одобрила това.
Тя стисва ръката ми:
– Заслужаваш да бъдеш обичана. Истински обичана.
Във всеки друг случай казаното би прозвучало като клише, но от устата на мама, която никога преди не е произнасяла подобни неща, думите звънят като чиста монета.
– Ти също.
– Изобщо не съм толкова сигурна, че си струвам.
Този разговор може да ти се стори странен заради неговата директност. Вече съм свикнала, но ти – не. Винаги е имало различни нюанси по време на нашите семейни събирания, теми – табу, които никой не се е осмелявал да зачекне; разговорите ни винаги са се движели на пръсти в кръг и са се озовавали в задънена улица, така че в крайна сметка да се откажем напълно от комуникацията един с друг. Е, мама и аз сега разсъбличаме тези нежелани гости: Предателство. Самота. Загуба. Гняв. Говорим за тях, докато станат невидими, така че вече да не висят помежду ни.
Има един въпрос, който никога не съм й задавала, отчасти защото съм почти сигурна, че зная отговора, отчасти защото – нарочно, мисля, – никога не сме създавали ситуация, в която да го обсъдим.
– Защо ме наричахте с второто ми име, а не с първото? – питам. Предполагам, че двамата с татко – и най-вече татко – от самото начало са сметнали, че прекрасното романтично име Арабела не ми пасва, затова са предпочели конвенционалното Биатрис. Но бих искала да чуя детайлите.
– Няколко седмици преди да се родиш, ходихме в Националния театър да гледаме „Много шум за нищо“ – отвръща мама. Трябва да е забелязала изненадата ми, защото добавя: – Баща ти и аз правехме и такива неща, преди да се появят децата – отивахме да прекараме вечерта в Лондон и хващахме последния влак на обратно. Биатрис е главната героиня. Толкова е храбра! И открита. Личност. Това име ти подхождаше дори когато беше бебе. Баща ти казваше, че Арабела е прекалено сладникаво за теб.
Отговорът на мама е напълно неочакван и аз, всъщност съм малко зашеметена от него. Чудя се дали ако като малка знаех каква е причината да бъда наречена така, щях да опитам да се издигна до името си и вместо да се изживявам като провалила се Арабела, да се превърна в една храбра Биатрис. Но макар да ми се иска, не мога да разсъждавам прекалено дълго върху това. Зададох този въпрос само като предисловие към истинския.
Разстроена си, че е повярвала във версията за самоубийството ти – след Лео, и след като си знаела каква скръб ще причиниш с постъпката си. Опитах се да ти обясня, че мама сграбчваше всеки безопасен парапет, че това бе нейният рефлекс за самосъхранение, но трябва да го чуеш и от нея.
– Защо мислеше, че Тес се е самоубила? – питам я.
Ако въпросът ми я изненадва, тя не го показва, нито за миг не се поколебава в отговора си:
– Защото по-скоро бих прекарала остатъка от живота си в самообвинения, отколкото да си мисля, че Тес е изпитвала страх дори за секунда.
Сълзите й капят върху бялата покривка, но тя не се притеснява от погледите на сервитьора; вече не я е грижа за формалностите и за подходящото държание на публично място. Тя е майката в шумолящия пеньоар, седнала на ръба на леглата ни, и от нея се разнася аромат на крем за лице в тъмното. Едва забележимата проява на старото майчинско излъчване у нея сега е напълно изложено на показ.
Нямах представа, че е възможно да съществува такава голяма обич към някого, докато не видях как мама скърби за теб. Когато Лео умря, аз през цялото време бях в пансиона и не бях станала свидетел на мъката й. Намирам скръбта й едновременно за шокираща и прекрасна. Кара ме да не се страхувам от майчинството, от риска да изпитам онова, което изпитва тя сега – онова, през което си минала ти заради Хавиер.
Възцарява се кратко мълчание – последица от предишни мълчания, – но после мама отново проговаря:
– Знаеш, че не възразявам много срещу процеса. Всъщност изобщо не възразявам, ако трябва да съм напълно искрена. – Тя ме поглежда, проверява за реакция, но аз нищо не казвам. Чувала съм я да казва същото и преди, по всевъзможни начини. Не я е грижа за справедливостта или отмъщението, само за теб.
– Дни наред името на Тес е по първите страници на вестниците – обявява мама с гордост. (Мисля, че вече ти казах, колко горда е от всичкото това медийно внимание.) Вярва, че заслужаваш да си на първа страница, да си новина номер едно – не заради историята ти, а защото всеки трябва да узнае всичко за теб. Хората трябва да разберат за твоята добрина, топлота, талант, красота. За мама това не е събитие от рода на „Спрете часовниците“, а „Прочетете пресата!“, „Включете телевизорите!“, „Вижте моята прекрасна дъщеря!“
– Биатрис?
Погледът ми се замъглява. Гласът на мама едва достига до съзнанието ми:
– Добре ли си…? Миличка…?
Тревогата в гласа й ме кара да се съвзема. Виждам притеснението по лицето й и не искам да съм причина за него, но сервитьорът все още разчиства съседната маса, така че замайването ми едва ли е продължило много дълго.
– Добре съм. Не трябваше да пия вино, това е всичко, на обяд от виното ми се завива свят.
Пред ресторанта й обещавам да отида да я видя през почивните дни и я уверявам, че довечера ще й се обадя, както правя всяка вечер. Прегръщаме се за довиждане под ярката пролетна светлина и аз я изпровождам с поглед, докато се отдалечава. Сред лъскавите коси и бодрата стъпка на връщащите се от обедна почивка офис-служители, посивялата изтощена коса на мама се откроява с безличието си, стъпките й са колебливи. Изглежда превита от скръб, физически се препъва, сякаш не е достатъчно силна, за да понесе мъката. Докато я наблюдавам сред тълпата, ми заприличва на дребно парченце тиня в огромно море – невъзможно неподвижна във водата.
Има ограничение в броя на въпросите, които мога да й задам наведнъж. Но ти искаш да знаеш дали Хавиер е погребан с теб. Разбира се, че е, Тес. Разбира се, че е. В твоите ръце.
7
Няколко минути по-късно се връщам за следобедната среща с господин Райт. Все още усещам главата си странно, не съвсем на фокус. Моля госпожица Падам-си-по-шефа-си за едно силно кафе. Докато разказвам историята ти, трябва да съм с изострени рефлекси, с памет, чиито неврони горят, а не изпаднала в полусънно състояние. Искам да кажа онова, което трябва, да се прибера у дома и да звънна на мама, за да се уверя, че е добре.
Господин Райт ми напомня докъде сме стигнали.
– После отидохте в Хайд Парк?
* * *
Оставих мама и Тод, бързо изкачих заледените ти приземни стъпала, навличайки палтото си. Мислех, че ръкавиците ми са в джоба, но вътре беше останала само едната. Свечеряваше се и тротоарите бяха почти пусти; беше твърде студено, за да излезе човек навън без причина. Бързо тръгнах към Хайд Парк, сякаш имах да гоня някакъв срок, сякаш закъснявах. Щом стигнах до Ланкастър Гейт, спрях. Какво правех тук? Не беше ли това просто едно избухване, което имаше нужда да открие фокуса си?
„Не се цупя! Ще намеря сервиза си за чай!“
Спомням си гнева си, когато, шестгодишна, тичах нагоре по стълбите. Този път имах истинска цел, пък макар и да беше продиктувана от желанието ми да се махна от мама и Тод. Имах нужда да видя къде бе завършил животът ти.
Минах през портите от ковано желязо. Студът и снегът толкова напомняха за деня, в който те бяха открили, че усетих как времето ме дърпа през изминалите шест дни назад към онзи следобед. Тръгнах към изоставената сграда на тоалетната, пъхайки възможно най-дълбоко в джоба голата си ръка. Няколко малки дечица, изключително енергични и със сериозни изражения на лицата, правеха снежен човек. Една майка ги наблюдаваше, пристъпвайки от крак на крак, за да се стопли. Извика им да приключват. Децата и снежният им човек бяха единствената разлика в пейзажа; може би именно заради това се концентрирах върху тях или пък бях привлечена от тяхната невинност и незнание за случилото се тук. Вървях към мястото, където те бяха открили, голата ми ръка бе изтръпнала от студа. Усещах натрупалия се по тънките ми подметки сняг. Обувките ми не бяха предназначени за разходки из зимен парк, а за нюйоркско обедно парти в един друг живот.
Стигнах до изоставената тоалетна, напълно неподготвена за букетите. Бяха стотици. Не като океана от цветна скръб след смъртта на принцеса Даяна, но въпреки това – купища букети. Някои бяха наполовина заровени в снега – явно оставени преди няколко дни, – други бяха по-нови, цветята бяха все още свежи в целофанените си обвивки. Имаше и плюшени играчки и за момент се обърках, преди да осъзная, че са за Хавиер. Малката сграда бе опасана от полицейски кордон и мястото на смъртта ти приличаше на изряден пакет, завързан с жълто-черна пластмасова лента. Помислих си колко е странно полицията да заявява така явно закъснялото си присъствие, толкова време след като ти действително бе имала нужда от помощта им. Лентата и цветята бяха единствените цветни петна в белия парк.
Проверих дали има някого наоколо, после се прехвърлих през лентата. Тогава не ми се стори странно, че няма патрулиращ. После Върнън ми каза, че на всяко местопроизшествие трябва да присъства полицай. Трябва да стоят до тази лента, независимо от времето. Споделя, че по време на такива патрули ужасно й се прихожда до тоалетната. Именно това, каза ми веднъж тя, щяло да сложи край на кариерата й в редовете на полицията, а не фактът, че е прекалено чувствителна. Да, лъжа те.
Влязох вътре. Няма нужда да ти описвам какво видях. В каквото и състояние да си била, сигурна съм, че си забелязала всеки детайл от интериора. Имаш очи на художник и ми се иска последното място, което си видяла, да не беше толкова мръсно, противно и грозно. Влязох в една кабинка и забелязах петна от кръв по циментовия под, както и кафеникави пръски по лющещите се стени. Повърнах в една мивка, преди да разбера, че отдолу няма тръба. Знаех, че никой не би избрал доброволно това място. Никой не би избрал да умре тук.
Опитах се да не мисля за това, че си била пет нощи тук, съвсем сама. Опитах се да се хвана за представата си за това, как напускаш тялото си в стил Шагал, но не можех да съм сигурна за времето. Дали душата ти се е отделила от тялото си в мига, в който си умряла, както горещо се надявам? Или може би е станало по-късно, когато са те открили, когато тялото ти е било видяно от някой друг, освен от убиеца ти. Или пък в моргата, когато сержантът от полицията дръпна одеялото и аз те идентифицирах – дали скръбта ми бе тази, която те освободи?
Излязох от вонящата гадна сграда и започнах да вдишвам дълбоко, докато не ме заболяха дробовете, благодарна за белия леден въздух. Сега видях смисъл в букетите. Добрите хора се опитваха да се борят срещу злото с цветя; доброто воюваше под бойния флаг на букетите. Спомних си пътя към Дънблейн с редиците плюшени играчки по цялото му протежение. Преди не схващах защо някой би си въобразил, че семейство, загубило детето си, би се зарадвало на едно плюшено мече. Но сега разбирах: хилядите плюшени играчки – израз на съчувствие – заглушаваха до известна степен ехтящия ужас от изстрелите. „Човечеството не е такова“, казват даровете. „Ние не сме такива. Светът не е само такъв.“
Зачетох се в картичките. Написаното на някои от тях не можех да различа, бяха прогизнали от снега, мастилото се беше разляло по влажната хартия. Разпознах името на Кася – беше оставила плюшено мече, а на етикета му с едър детски почерк беше написала „Хавиер“, точката над и-то бе оформена като сърце, отдолу имаше кръстчета, изобразяващи целувки, кръгчета – за прегръдки. Снобът в мен потръпна от лошия й вкус, но същевременно бях трогната и се почувствах виновна за снобизма си. Твърдо реших да потърся телефонния й номер, щом се прибера у дома, и да й благодаря за съчувствието.
Събрах картичките, които още се четяха, за да ги отнеса със себе си – никой друг не би се заинтересувал от тях, освен мама и аз. Докато ги слагах в джобовете си, видях наблизо един мъж на средна възраст с лабрадор; кучето беше на къса каишка. Човекът носеше букет хризантеми. Спомних си, че го бях видяла следобеда, в който те откриха – наблюдаваше действията на полицаите. И тогава кучето се опъваше, за да се измъкне на свобода. Човекът се колебаеше, може би ме изчакваше да си тръгна, преди да положи цветята си. Приближих към него. Носеше каскет от туид и туристическо сако – земевладелец, който би трябвало да се разхожда из провинциалното си имение, вместо из лондонски парк.
– Бяхте ли приятел на Тес? – попитах го.
– Не. Дори не знаех името й, докато не го чух по телевизията – отвърна той. – Само от време на време си махахме за поздрав, това е всичко. Когато минаваш покрай някого достатъчно често, започваш да си създаваш един вид връзка с него. Съвсем малка, разбира се, по-скоро нещо като познанство. – Той издуха носа си. – Наистина нямам право да бъда разстроен, знам, че е абсурдно. Ами вие? Познавахте ли я?
– Да.
Каквото и да твърдеше детектив Финбъро, аз наистина те познавах. Провинциалният земевладелец се поколеба, не беше сигурен какъв точно е етикетът за водене на разговори покрай оставени в знак на почит цветя.
– Значи оня полицай си е отишъл? Каза, че скоро ще свалят кордона, след като тоалетната вече не е сцена на местопрестъпление.
Разбира се, че вече не беше местопрестъпление – не и след като полицията беше решила, че си се самоубила. Провинциалният земевладелец, изглежда, се надяваше на реакция; реши да поразпита още малко:
– Ами, след като сте я познавали, вероятно знаете по-добре от мен какво става.
Възможно е да му беше интересно да разговаря за това. Усещането за напиращи сълзи не е неприятно. Когато са достатъчно отдалечени от теб, ужасът и трагедията могат да бъдат стимулиращи, дори е вълнуващо да се докоснеш до скръб, която не е твоя. Би могъл да разкаже на хората – и без съмнение по-късно го е направил, – че е бил до известна степен лично засегнат от това, имал е мъничка роля в драмата.
– Аз съм й сестра.
Да, използвах сегашно време. Това, че беше мъртва, не можеше да ме спре да съм ти сестра, връзката ни не бе останала в миналото, иначе не бих скърбяла в сегашно време. Земевладелецът май се притесни. Мисля, че се беше надявал и аз да съм на достатъчно безопасно емоционално разстояние от случилото се като него.
Отдалечих се.
Снегът, който беше прехвърчал от време на време на меки снежинки, стана по-плътен и гневен. Видях, че снежният човек на децата е започнал да изчезва под новата пелена. Реших да използвам друг изход – споменът за чувствата ми, когато си тръгвах първия път от тук, бе твърде пресен, за да извървя същия път отново.
Когато приближих до галерия „Серпентин“, се изви жестока снежна буря и задуши с бяло покривало дървета и треви. Скоро цветята ти и играчките на Хавиер ще бъдат изцяло покрити, ще станат невидими. Не си усещах стъпалата, голата ми ръка ме болеше от студ. В устата си още усещах вкуса от повръщаното. Реших да вляза в галерията и да проверя дали вътре няма кафене. Но щом приближих сградата, видях, че е потънала в мрак, вратите бяха заключени. Една бележка на прозореца уведомяваше, че галерията няма да бъде отворена до април. Саймън не би могъл да се срещне с теб на това място. Беше последният човек, който те е видял жива, и беше излъгал. Лъжата му забръмча в главата ми – единственият звук, който падащият сняг не успя да заглуши.
Вървях към апартамента ти по Чепстоу Роуд, стиснала в ръка мобилния си телефон, и се опитвах да се свържа с детектив Финбъро; джобовете ми бяха пълни с картички от плюшени играчки и букети. Отдалеч видях застаналия отвън Тод; кръстосваше напред-назад с къси нетърпеливи крачки. Мама вече беше хванала влака си за дома. Той ме последва вътре, а облекчението трансформира притеснението му в раздразнение.
– Опитах се да ти се обадя, но телефонът ти даваше заето.
– Саймън излъга, че се е срещнал с Тес в галерия „Серпентин“. Трябва да кажа на детектив Финбъро.
Реакцията на Тод, или по-скоро липсата на реакция, би трябвало да ме подготви за тази на детектив Финбъро. Но точно тогава детективът вдигна телефона си. Казах му за Саймън.
Гласът му прозвуча търпеливо, дори нежно:
– Може би просто се е опитвал да остави добро впечатление.
– Като излъже?
– Като ни каза, че са се срещнали в галерия. – Не можех да повярвам, че детектив Финбъро му измисляше оправдания. – Говорихме със Саймън, щом разбрахме, че е бил с нея онзи ден – продължи той. – И нямаме никакви причини да смятаме, че има нещо общо със смъртта й.
– Но е излъгал за мястото, на което са били.
– Биатрис, мисля, че би трябвало да се опиташ да…
Прехвърлих набързо през ума си клишетата, които мислех, че се кани да използва: би трябвало да се опитам да „продължа напред“, „да оставя миналото зад гърба си“, дори бе възможно да излезе с някои по-цветисти фрази от рода на „приеми истината и продължи живота си“. Прекъснах го, преди някое от въпросните клишета да е приело вербална форма:
– Видяхте мястото, където е умряла, нали?
– Да, видях го.
– Мислите ли, че някой би избрал да умре там?
– Не вярвам, че е въпрос на избор.
За момент си въобразих, че е почнал да ми вярва, после осъзнах, че смята, че психическото ти състояние е довело до твоята смърт. Подобно на вманиачена психарка, останала с единствения избор да повтаря едно и също действие стотици пъти, една страдаща от следродилна депресия жена е пометена от мощната вълна на лудостта, довела я до неизбежно самоунищожение. Смъртта на млада жена с приятели, семейство, талант и красота, събужда съмнения. Дори бебето й да умре, краят на живота й е под голяма въпросителна. Но ако в списъка с жизнеутвърждаващи прилагателни бъде подхвърлено съществителното „психоза“, въпросителната изчезва; заключението за самоубийство създава ментално алиби на убиеца.
– Някой я е вкарал в онова ужасно място насила и я е убил.
Детектив Финбъро продължи да е търпелив с мен:
– Няма никаква причина някой да иска да я убие. Не става дума за сексуално насилие, слава богу, нито за грабеж. А когато разследвахме изчезването й, не открихме нито един човек, който да й е желаел злото, точно обратното.
– Поне ще поговорите ли отново със Саймън?
– Наистина не вярвам, че ще спечелим нещо от това.
– Дали защото Саймън е син на министър?
Запратих в лицето му това обвинение в опит да го засрамя и по този начин да го накарам да промени мнението си.
– Моето решение да не разговарям отново със Саймън Грийнли се дължи на това, че един подобен разговор би бил безпредметен.
Сега, когато го познавам по-добре, знам, че използва официален език, когато се чувства емоционално притиснат.
– Но все пак сте наясно, че бащата на Саймън е Ричард Грийнли, член на парламента?
– Не мисля, че този разговор ще ни отведе донякъде. Може би…
– Тес не си заслужава риска, нали?
* * *
Господин Райт ми е сипал чаша с вода. От описанието на тоалетните ми се беше повдигнало. Бях му казала за лъжата на Саймън и разговора ми с детектив Финбъро. Но премълчах, че докато разговарях с детектива, Тод беше закачил палтото ми. Беше извадил картичките от джобовете му и прилежно ги беше подредил да съхнат; всяка пригладена плажна картичка беше като знак на неодобрение. Знаех, че взема страната на детектив Финбъро, макар да можеше да чуе само моята.
– Значи, след като детектив Финбъро ви каза, че няма да разпита отново Саймън, решихте да го сторите сама? – пита господин Райт. Мисля, че долавям весела нотка в гласа му; не бих се изненадала.
– Да, превръщаше се в нещо като навик.
А само осем дни по-рано, докато летях към Лондон, бях човек, който винаги бе избягвал конфронтациите. Но в сравнение с убийствената бруталност на твоята смърт, конфронтацията с думи изглеждаше безобидна и дори малко тривиална. Защо в миналото винаги се притеснявах, че дори се и страхувах да влизам в конфликти? Сега това ми се струва толкова слабохарактерно – чак смешно.
* * *
Тод излизаше да търси тостер. Не мога да повярвам, че сестра ти си е припичала филийките на скарата. Тостерът ни в Ню Йорк имаше функции за размразяване и за загряване на кроасани, които всъщност наистина използвахме.
На прага се обърна към мен:
– Изглеждаш уморена.
