Текст книги "Сестра"

22

Когато пристигнах у дома, Уилям ме чакаше на долната площадка на стълбището. Той вдигна поглед към мен, лицето му беше пребледняло, обичайното му ведро изражение бе изкривено от тревога.

– Разбрах кой ръководи програмата в „Света Анна“. Мога ли да вляза? Не мисля, че трябва да сме…

Обичайният му премерен тон беше забързан и неравен. Отворих вратата и той ме последва в апартамента.

– Хюго Никълс е.

Преди да успея да му задам какъвто и да било въпрос, Уилям се извърна към мен, гласът му продължаваше да препуска:

– Не разбирам. Защо, за бога, е трябвало да включва в лечението и бебета, които не са страдали от кистозна фиброза? Какво, по дяволите, е правел? Просто не разбирам.

– Експериментът в „Света Анна“ е бил използван – отвърнах, – за да се тества друг ген.

– Господи! Как разбра?

– Професор Росен ми каза.

– Значи той ще отиде в полицията?

– Не.

Уилям замълча за кратко, преди да продължи:

– Значи тази задача остава за мен. Да им кажа за Хюго. Надявах се да е някой друг.

– Тук не става дума просто да се натопи някого, нали така?

– Така е. Съжалявам.

Но аз продължавах да не виждам логика:

– Защо ще поверят на един психиатър ръководството на генетичен експеримент?

– Той се занимаваше с изследователска дейност в Импириал Колидж. Преди да започне да работи в болница. Казах ти го, нали?

Кимнах.

– Проучванията му бяха в областта на генетиката – продължи Уилям.

– Никога не си споменавал тази подробност.

– Никога не съм си помислял – мили боже! – никога не съм си помислял, че може да има някакво отношение към случващото се.

– Не беше честно от моя страна да те обвинявам. Извинявай.

Спомних си, че беше ми казал за репутацията на доктор Никълс на брилянтен ум и младеж, „предопределен за велики дела“, но аз се бях усъмнила в тези думи, като вместо това бях повярвала на собствената си интуиция, която ми подсказваше, че той е напълно безвреден. Като си спомних какво е било мнението ми за доктор Никълс, осъзнах, че го бях изключила от списъка със заподозрените само защото мислех, че е прекалено безобиден, за да може да е жесток; бях го отписала не защото вярвах, че няма мотив, а заради твърдото си убеждение, че е свестен човек.

Уилям седна. Лицето му беше напрегнато, пръстите му барабаняха по страничните облегалки на дивана:

– Веднъж, преди години, говорих с него за изследванията му. Той ми разказа за някакъв ген, който бил открил, и една компания била закупила от него.

– Знаеш ли коя е била въпросната компания?

– Не. Дори не съм сигурен, че я спомена. Беше много отдавна. Но си спомням някои от нещата, които каза, защото говореше с огромна страст и беше напълно различен от друг път.

Уилям започна да кръстосва из стаята; движенията му бяха резки и гневни.

– Каза ми, че амбицията на живота му… Всъщност, не: каза, че целта на живота му била да вкара този ген в хората. Каза, че искал да остави своя отпечатък върху бъдещето.

– Отпечатък върху бъдещето? – повторих с отвращение, като си мислех как твоето бъдеще ти беше отнето.

Уилям си помисли, че не съм разбрала:

– Означава, че той искаше да вкара този ген в човешката ДНК, за да бъде предаван на следващите поколения. Каза, че искал да „подобри онова, което ни прави човеци“. Но въпреки че тестовете върху животни били минали добре, не му разрешавали да изпробва гена си върху хора. Казали му, че това не било разрешено от закона.

– Какъв е бил този „негов“ ген?

– Каза, че повишавал коефициента на интелигентност.

Уилям обясни, че не му повярвал, защото подобно постижение би било изключително и удивително, а Никълс бил съвсем млад. После продължи да говори, но аз вече не го слушах. Вместо това си спомних за посещението си в „Хром-Мед“. Спомних си, че коефициентът на интелигентност там се измерваше чрез страха.

– Вярвах, че си измисля по-голямата част от историята – продължи Уилям. – Или най-малкото, че много я преувеличава. Щом е постигнал такива блестящи резултати, защо, за бога, се беше отказал от изследователската дейност, за да се отдаде на скучна болнична работа? Но сигурно съвсем целенасочено е избрал за свое поле на действие болницата – през цялото време е изчаквал удобния момент да тества гена си върху хора.

Излязох в градината, сякаш имах нужда от повече пространство, за да асимилирам огромния смисъл на тези факти. Не исках да съм сама с тях и се зарадвах, когато Уилям се присъедини към мен.

– Трябва да е унищожил документите на Тес – продължи той. – И после е фалшифицирал истинската причина за смъртта на бебетата, за да не може фаталният им край да бъде свързан по някакъв начин с изследователската програма на професор Росен. И някак си му се е разминало. Господи, говоря така, все едно… не знам… все едно съм някой друг, някой от телевизията или нещо от този род. Става дума за Хюго, по дяволите! Човек, когото смятах, че познавам. Когото харесвах.

Аз самата бях възприела този чужд език от мига, в който бяха открили трупа ти. Разбирах какво е да осъзнаеш, че предишният ти речник не може да опише онова, което ти се случва в момента.

Погледнах към малкото късче земя, където двете с мама бяхме решили да засадим един зимен сорт клематис за теб.

– Но сигурно във всичко това има замесен и някой друг? – предположих. – Той не може да е бил при Тес, когато е раждала.

– Всички лекари изкарват шест месечен курс по акушерство като част от подготовката си, Хюго със сигурност знае как се израждат бебета.

– Но все някой би забелязал? Психиатър да обслужва родилки! Все някой…?

– Родилното отделение е препълнено с хора, а персоналът ни вечно не достига. Видиш ли бяла престилка в някоя стая, те обзема чувство на благодарност и просто продължаваш към следващия сериозен случай. Много от лекарите работят по заместване, а шестдесет процента от акушерките са наети чрез агенции, така че никой не знае кой кой е. – Той се обърна към мен, чертите му се бяха изострили от притеснение. – А и той е носел маска, Бий, забрави ли?

– Но все някой…

Уилям взе ръката ми в своята:

– Ние сме дяволски заети. И си вярваме един на друг, защото е прекалено изтощително и сложно да правим каквото и да било друго, а освен това сме достатъчно наивни да смятаме, че колегите ни са там по същата причина като нас – да лекуват хората и да се опитват да ги спасят. – Тялото му беше напрегнато, ръцете му здраво стискаха моите: – Той успя да заблуди и мен. Мислех го за приятел.

* * *

Треперя въпреки топлото слънце и вълненото одеяло за пикник.

– Разбрах, че през цялото време позицията му е била идеална – казвам. – Кой по-добре от един психиатър би могъл да знае какво да направи, за да накара човек да полудее? Да подтикне някого към самоубийство? Освен това бях чула само неговата версия за онова, което се беше случило по време на часовете им.

– Помислили сте, че той всъщност се е опитал да принуди Тес да се самоубие?

– Да. А когато тя не го е сторила – макар да е била психически тормозена до степен на садизъм, – той я е убил.

Сега вече не виждах нищо чудно в упорството, с което доктор Никълс продължаваше да твърди, че се е провалил, като не е успял да постави диагноза „пуерперална психоза“ – загубата на професионалната репутация е дребна цена, която даден човек да плати за извършено от него убийство.

Господин Райт поглежда към нахвърлените по-рано бележки:

– Казахте, че доктор Никълс не е бил сред хората, които според вас може да са пускали приспивните песнички на Тес?

– Не. Казах, че не допусках да има мотив – млъквам за момент. – И защото вярвах, че е свестен човек, който е направил ужасна грешка.

Продължавам да треперя. Господин Райт сваля сакото си и го намята на раменете ми.

– Тес сигурно беше открила, че е използвал за прикритие програмата на професор Росен и поради тази причина той я е убил. Всичко си идваше на мястото.

„Всичко си идваше на мястото“ звучи толкова подредено – като парче, което завършва пъзела и създава задоволителна картина; далеч за предпочитане пред стърженето на метал в метал и разплискването на ръждива кръв по земята.

* * *

Стояхме смълчани в миниатюрната ти задна градинка и аз забелязах, че зелените ластари върху някога мъртвите вейки са пораснали с цели няколко сантиметра, че клонките са покрити с дребни пъпки, в които се таяха листенцата на цветовете на лятото. Наоколо всичко беше живо и растеше.

– По-добре да се обадим в полицията – каза Уилям. – Аз ли да го направя или ти?

– По-вероятно е да повярват на теб. Не си вдигал фалшива тревога, нито си имал прояви на истерични пристъпи в миналото.

– Добре. Как се казва полицаят?

– Детектив инспектор Хайнс. Ако не го намериш, питай за детектив сержант Финбъро.

Той извади мобилния си.

– Това ще е ужасно трудно – после набра номера, който му дадох, и поиска да го свържат с детектив Хайнс.

Докато разказваше на Хайнс всичко, което беше казал и на мен, ми идеше да изкрещя в лицето на доктор Никълс. Исках да го удрям, юмрук след юмрук; всъщност исках да го убия и усещането беше странно освобождаващо. Най-сетне гневът ми можеше да бъде насочен към конкретна мишена и за мен беше облекчение да му се отдам – най-накрая да хвърля гранатата, която бях държала толкова дълго с дръпнат взривател, гранатата, която бе заплашвала да ме унищожи; и докато я хвърлям, да се освободя от тежестта и напрежението.

Уилям затвори:

– Помоли ни да отидем до участъка, но му трябва около час, за да извика началника си.

– Искаш да кажеш, че е поканил теб.

– Съжалявам, Бий, стана в последната минута, както американците в края на войната и така нататък.

– Но ако трябва да сме честни, те са причината да победим.

– Мисля, че трябва да отидем заедно. И се радвам, че първо ще имаме малко време за нас двамата.

Той посегна към лицето ми и отметна кичур коса от очите ми.

Целуна ме.

Поколебах се. Бях ли в състояние да пристъпя над ръба на планината – или встрани от онова морално въже, на което ти ме беше поставила?

Влязох в апартамента.

Той ме последва. Обърнах се и го целунах. Вкопчих се в момента с все сила, изживявах го напълно, защото не се знаеше кога ще ми бъде отнет. Ако смъртта ти ме е научила на нещо, то е, че настоящето е прекалено ценно, за да го пропиляваме. Най-накрая разбрах светостта на настоящия момент, защото той е всичко, което имаме.

Той свали дрехите ми и аз забутах в ъгъла старото си „аз“. Цялата бях изложена на показ. Венчалната халка вече не висеше около шията му, гърдите му бяха голи. И когато хладната ми кожа усети топлината му върху себе си, спасителните ми въжета се скъсаха.

* * *

Господин Райт изважда бутилка вино от кошницата, както и две пластмасови чаши, най-вероятно взети от машината за вода в следствената служба, и аз си мисля колко типично за него е да е толкова загрижен и организиран. Сипва ми една чаша и аз я пресушавам на един дъх, което може би съвсем не е разумно. Той нищо не казва, така както не коментира факта, че съм правила секс с Уилям, и аз го харесвам толкова много именно защото не съди хората.

* * *

Лежахме в леглото ти, а ниските лъчи на ранното пролетно слънце нахлуваха през приземния прозорец. Облегнах се на Уилям и изпих чая, който ми беше направил, опитвайки се да удължа момента възможно най-много. Още усещах топлината на кожата му върху своята, но знаех, че трябва да станем от леглото и отново да влезем в света; сетих се как Джон Дън укорява гневно заетия стар глупак, слънцето, че го принуждава да напусне любимата си, и не мога да повярвам, че сега вече поезията му се отнася точно до мен.

* * *

За момент виното малко ме оживява, усещам как стопля тялото ми.

– Уилям отиде до банята и прегледа шкафа. Намери шише с хапчета, върху които имаше болничен етикет. Фенциклидин. Било е там през цялото време. Той каза, че много субстанции, които са незаконни, могат да бъдат легално предписвани от лекарите с терапевтична цел.

– На етикета пишеше ли името на лекаря, който бе изписал лекарството?

– Не, но той каза, че полицията лесно ще го открие в архивите на болничната аптека и то без съмнение ще се окаже това на доктор Никълс. Чувствах се толкова глупаво. Смятах, че един наркотик ще бъде скрит, а не изложен на показ по този начин. През цялото време е бил пред очите ми.

Съжалявам; почвам да се повтарям. Трудно ми е да се концентрирам.

– А после…? – пита господин Райт.

Но вече почти сме стигнали до края, така че събирам последните остатъци от енергията си и продължавам:

– Излязохме заедно от апартамента. Уилям беше заключил веригата на колелото си около една пръчка на парапета от отсрещната страна на шосето, но велосипедът липсваше. Бяха го откраднали, макар веригата да висеше все още там. Той я взе и се пошегува, че когато отидем в полицията, можем да използваме случая да докладваме и за кражбата на колелото му.

* * *

Решихме да прекосим Хайд Парк, вместо да използваме по-грозния маршрут по шосето. На входа на парка имаше щанд с цветя. Уилям предложи да оставим букети на лобното ти място.

Докато говореше с продавачката, изпратих на Кася съобщение на мобилния телефон, което се състоеше от следните две думи: „Odcisk palca“. Знаех, че ще разбере, че най-накрая слагам своя отпечатък на любов.

Уилям се върна с две връзки нарциси:

– Каза, че са били любимите цветя на Тес. Защото жълтото в тях спасява зрението на слепи деца.

Бях доволна и същевременно изненадана, че си спомня.

Той ме прегърна и докато влизахме заедно в парка, те чух да ме дразниш; и аз си признах пред теб, че съм страшна лицемерка. Всъщност знаех, че връзката ни няма да продължи, че той ще си остане женен. Но също така знаех, че този факт няма да разбие сърцето ми. Не се гордеех със себе си, но се чувствах освободена от човека, който някога бях и който повече не исках да бъда. И докато двамата вървяхме един до друг, почувствах как малките зелени ластари на надеждата покълват и реших, че ще им позволя да пораснат. Защото сега, след като бях открила какво се беше случило с теб, можех да погледна напред и да се осмеля да си представя бъдеще без сестра си. Спомних си как бях дошла на същото това място близо два месеца по-рано, как бях седяла в снега и бях плакала горчиво за теб сред безжизнените оголели дървета. Но сега тук играеха на топка, чуваше се смях, хората си правеха пикници, а голите клони бяха покрити с ярка свежа зеленина. Мястото беше същото, но пейзажът се беше сменил напълно.

Стигнахме до сградата на тоалетната и аз извадих нарцисите от целофана. Исках да изглеждат като набрани от някоя домашна градина. Докато ги полагах пред вратата, един спомен – или по-скоро липсата на такъв – неканено си проправи път сред мислите ми:

– Но аз никога не съм ти казвала, че Тес обича нарцисите, нито съм ти обяснявала причината.

– Разбира се, че си. Именно заради това ги избрах.

– Не. Говорих за това с Еймиъс. И с мама. Не с теб.

Всъщност бях му казала съвсем малко за теб, както и за себе си.

– Трябва Тес да ти го е казала.

Той приближи към мен, стиснал в ръка нарцисите.

– Бий…

– Престани да ме наричаш така.

Отстъпих назад.

Той приближи още повече, после силно ме блъсна вътре.

* * *

– Затвори вратата зад нас и опря нож в гърлото ми.

Млъквам, цялата се треса от адреналина. Да, разговорът му с детектив Хайнс беше инсценировка. Вероятно беше взел идеята от някоя сапунена опера, в болниците ги въртят по телевизорите през цялото време (помня го от времето с Лео). Може би беше чисто и просто отчаяние. И може би бях твърде разсеяна, за да забележа каквото и да било.