Текст книги "Сестра"

23

Трябва да са минали часове, така че той сигурно скоро ще се върне. Не зная колко приспивателно съм погълнала, но през цялата вечер усещам как апатията на умората изсмуква топлината от тялото ми и яснотата от мозъка ми. Мисля, че на няколко пъти изпадах в безсъзнание и идвах на себе си, но как бих могла да съм сигурна в тази пълна тъмнина? Но ако е било така, в моментите на принудителен сън аз не спирах да ти говоря и може би именно тогава представите ми са били странно живи.

Сега съм напълно будна, всичките ми сетива са напрегнати и изострени; трябва да е заради адреналина – хормонът на борбата или бягството, който е достатъчно мощен, за да накара едно сърце отново да забие след сърдечна смърт; достатъчно мощен, за да ме върне в съзнание.

Опитвам се да помръдна, но тялото ми е все така упоено и изтръпнало, а превръзките са прекалено стегнати. Имам чувството, че тъмнината е плътна – не е кадифена, гладка и мека, както я описват в приказките, а наелектризирана от страх и ако я прободеш, ще откриеш, че зад нея клечи твърдо назъбено зло. Чувам как нещо се отдалечава от лицето ми, докато лежа върху цимента. Мишка? Буболечка? Загубила съм способността си да осъзнавам звуците. Усещам страната си охлузена, сигурно е притисната към някоя малка грапавина върху цимента.

Ами ако онова, което ме държи будна, не е адреналинът? Сега съм в пълно съзнание. Може би съм погълнала по-малко лекарство, отколкото си мислех – или по някакви начин въпреки свръхдозата бях минала от другата страна и бях оцеляла.

Но няма значение. Дори тялото ми да не е фатално упоено, аз съм завързана, устата ми е запушена и скоро Уилям ще се върне. Тогава ще разбере, че съм жива. И ще използва ножа си.

Така че, преди да се появи, искам да ти обясня как точно стоят нещата. Всичко се случи точно така, както ти го разказах, като започнем с обаждането на мама, когато ми съобщи за изчезването ти, и стигнем до момента, в който Уилям ме остави да умра тук. Но краят ми ще е същият като твоя, в тази сграда, неразказан. Нямах смелостта да се изправя очи в очи с този факт или може би просто твърде много обичам живота, за да го оставя да си отиде толкова спокойно. Не можех да си представям щастлив край като от холивудски филм, но си представих край, който е справедлив. И го направих да звучи възможно най-истински – моето въображаемо бъдеще, в което ще съм в безопасност, където всички детайли ще са на мястото си.

Притеснявам се, че очакваш детектив Финбъро да се появи и да ме спаси, но мисля, че малко си се усъмнила, когато ти разказах за обяда ни в „При Карлучио“. Това беше само една фантазия, удобен килим, който да си постеля, за да не лежа върху голия циментов под. Не беше огромна проява на смелост или достойнство от моя страна, но знам, че ме разбираш.

И мисля, че вече си се досетила: няма никакъв господин Райт. Измислих си този адвокат не само за да мога да изиграя своята роля в един справедлив финал – процес и присъда за виновника, – а защото той щеше да ми позволи да се придържам към достоверните факти и стриктната хронология на събитията. Имах нужда от човек, който да ми помогне да разбера какво точно се беше случило и защо, и който да ме предпази от опасността да полудея. Не знам защо за мен е толкова важно да съм в пълно съзнание и с ясен разсъдък, когато умирам, но е факт. Знам, че без него писмото ми до теб щеше да е просто един вик на изтощеното ми съзнание, гневно отчаяние, в което да се удавя.

Направих го добър и безкрайно търпелив, докато му разказвах историята ни; измислих си, че и той е загубил близък човек, за да може да ме разбере. Може би съм по-голяма католичка, отколкото съм смятала – превърнах го в свой изповедник, но такъв, който въпреки че знае всичко за мен, в някое въображаемо бъдеще да може да ме обикне. И през дългите часове той стана по-реален, отколкото тъмнината наоколо ми; нещо повече от обикновен продукт на едно отчаяно въображение; придоби своя собствена идентичност и прищевки, с които трябваше да се съобразявам; защото той невинаги правеше онова, което аз исках, нито служеше на целта, заради която го бях измислила. Вместо да ми помогне да създам картина на художник поантилист, в която да изобразя всичко случило се, аз направих огледало и за пръв път се видях в него такава, каквато съм.

А около него поставих влюбена секретарка, лакирани нокти, нарциси, машина за кафе и разни незначителни детайли, които, преплетени заедно, образуваха едно въже на нормалност – защото докато падах над пропастта на ужаса, а тялото ми ставаше безконтролно, разтрисано от гадене и спазми на страх, имах нужда да се хвана за нещо.

Направих офиса му много светъл, а лампата – вечно включена. И вътре винаги беше топло.

Пейджърът ми издава звук. Искам да запуша уши, за да не го чувам, но с тези вързани на гърба ми ръце това е невъзможно. Не е спрял да звъни цяла нощ, на всеки двадесетина минути, струва ми се, въпреки че не мога да съм сигурна от колко време съм в пълно съзнание. Мисълта, че не мога да помогна на Кася, ми е непоносима.

Чувам звука на дърветата отвън, шумоленето на листата, скърцането на клоните; не съм имала представа, че дърветата могат да вдигат толкова много шум. Но засега не чувам стъпки.

Защо не се връща? Сигурно защото Кася ражда и той е при нея през цялото време, дори в този момент. Но ако продължавам да мисля за това, ще полудея, затова се опитвам да убедя сама себе си, че може да са го повикали в болницата по хиляди други причини. Той е лекар, пейджърът му не спира да звъни. В болницата му се раждат по пет хиляди бебета на година. Извикали са го за някой друг.

И може би детектив Финбъро наистина разследва повторно обстоятелствата около твоята смърт, както ми беше казал, че ще направи, и вече е арестувал Уилям, и сега е на път да ме спаси. Това не е просто необосновано желание от моя страна; детектив Финбъро е способен полицай и свестен човек.

Или може би професор Росен е решил да постъпи правилно в настоящето, рискувайки следата, която иска да остави в бъдещето. Може би е заложил на карта целия си експеримент и цялата си академична слава и е отишъл в полицията. Той иска да направи добро, да лекува хората и неговите амбиции – слава, известност, дори пари – са толкова човешки в сравнение с арогантната страст на Уилям към чистата власт. Той дойде на погребението ти и ми разкри какво става, макар първоначално да не направи нищо с тази истина. Предпочитам да вярвам, че професор Росен дълбоко в себе си е добър човек, макар и суетен. Избирам да мисля най-доброто за него.

Може би някой от тези двама мъже е задвижил колелото, което да доведе до ареста на Уилям и моето спасение. И ако напрегна максимално слуха си, мога ли да доловя воя на сирена в нощната неподвижност?

Чувам шепота на листата, стоновете на клоните и знам, че за мен не вият сирени.

Но ще си позволя една последна фантазия и надежда. Че в крайна сметка Кася не е почнала да ражда. Вместо това както обикновено се е прибрала у дома за нейния урок по английски, научила е цели страници с оптимистични думи и е готова да ми ги каже. Уилям не знае, че тя живее при мен; не знае и това, че след смъртта ти съм осъществила както трябва целта си да стана човек, който наистина да го е грижа за другите. Така че когато не ме завари там и след като не успее да се свърже с мен по мобилния ми телефон или пейджъра, тя ще разбере, че нещо изобщо не е наред. Въздушният ми замък изглежда егоистичен, но трябва да й кажа, че бебето й се нуждае от помощ, за да диша. Така че си представям, че тя е отишла в полицията и е настояла да ме потърсят. Веднъж вече ме беше защитила, макар да знаеше, че ще си изпати заради това, така че ще притисне детектив Хайнс.

Пейджърът ми отново иззвънява и фантазията ми се пръска на остри парчета.

Чувам птици. За момент си мисля, че това трябва да е утринният хор и че вече е сутрин. Но навън все още е тъмно и птиците трябва да са се объркали. Или по-вероятно ми се причува, повлияна от лекарството. Спомням си последователността, която Еймиъс ми беше изредил: косовете, червеношийките, орехчетата, жълтеникавокафявите улулици, чинките, коприварчетата, дроздовете. Помня и твоите думи, че градските птици загубват способността си да пеят една на друга и че двамата с Тод приличаме на тях. Надявам се, че съм включила това в писмото си до теб. Казах ли ти, че потърсих повече информация за птичето пеене? Разбрах, че когато една птица пее, няма значение дали навън е тъмно и дали короните на дърветата са гъсти, защото песента й може да проникне през предметите или да ги заобиколи, и винаги може да бъде чута, дори на далечно разстояние.

Знам, че никога не бих могла да летя като теб, Тес. Първия път, в който опитах, или си мислех, че опитвам, се озовах тук, завързана и повалена върху циментовия под. Така че ако това беше летене, бях катастрофирала много зрелищно. Но удивителното е, че не съм пречупена. Не съм унищожена. Обезумяла съм от ужас, цялата се треса, повръща ми се от страх, това – да. Но вече не изпитвам вътрешна несигурност. Защото докато търсех истината за смъртта ти, по някакъв начин бях открила, че съм различен човек. И ако по някакво чудо бъда освободена и фантазиите ми се превърнат в действителност, ако Уилям бъде арестуван, а Кася и бебето й заедно с мен пътуват с автобуса към Полша, планината, за която така съм се вкопчила, ще се прекатури, докато не се изравни със земята, и тогава няма да имам нужда от издатини и спасителни въжета, защото ще ходя, ще тичам, дори ще танцувам. Ще живея живота си. И не мъката по теб ще събори планината, а обичта.

Мисля, че чувам някой да вика името ми, високо и леко, глас на момиче. Може да си го представям, звукова халюцинация, предизвикана от мислите ми за теб.

Знаеш ли, че и в Космоса има утринен хор? Предизвикан е от високоенергийни електрони, прихванати от радиационните полета около Земята. Тези електрони падат върху земната повърхност под формата на радиовълни, които звучат също като птиче пеене. Мислиш ли, че именно това са чували поетите от седемнадесети век, когато са измислили понятието „музика на сферите“? Чуваш ли тази музика там, където си сега?

Отново долавям името си по периферията на птичето чуруликане, съвсем слабо.

Мисля, че тъмнината избледнява до тъмносиво.

Птиците продължават да пеят, песните им вече се чуват по-ясно.

Гласове на мъже, цяла група, всички викат името ми. Сигурно и те са халюцинация. Но ако са действителни, трябва да извикам в отговор. Само че превръзката през устата ми е много стегната, а дори да не беше така, устните ми пак нямаше да са в състояние да произнесат дори звук. Бях се опитала да изплювам навън всяко количество слюнка от страх, че в нея може да има разтворено сънотворно, но после устата ми беше пресъхнала съвсем и в моите фантазии секретарката на господин Райт не спираше да ми носи чаши с вода.

– Беата!

Гласът й ясно се откроява сред гласовете на мъжете. Кася. Без съмнение. Истинска. Тя не ражда. Уилям не е с нея. Искам да се изсмея високо от облекчение. Но тъй като не мога да се смея с превръзка през устата, усещам как сълзите ми стоплят студените ми страни.

Уилям сигурно се беше оказал прав, че в полицията ме смятат за способна на самоубийство – сигурно по тази причина са приели на сериозно сигнала на Кася, че съм изчезнала. Може би – пак както беше предсказал той, – те бяха предположили, че това ще е мястото, което бих избрала да сложа край на живота си. Или може би двете думи odcisk palka от съобщението ми до Кася ги бяха довели тук?

С мъка различавам някакво петно по цимента. Наистина става по-светло. Сигурно се съмва.

– Беата!

Гласът й вече е съвсем близко.

Пейджърът ми отново изпищява. Не е необходимо да отговарям, защото осъзнавам, че те използват сигнала му, за да ги отведе при мен. Значи през цялата нощ Кася не беше преставала да ми звъни не защото е имала нужда да съм с нея, докато ражда бебето си, а защото се е притеснявала за мен. Това е последният фрагмент от огледалото. Защото през цялото време всъщност тя се беше грижила за мен, а не аз за нея, нали? Беше дошла в апартамента ти през онази нощ, защото имаше нужда от подслон, но беше останала, защото скърбях и бях самотна. Именно нейните ръце, охлузени и насинени, ме бяха успокоили през онази нощ – първата нощ, в която бях спала нормално, откакто ти беше умряла. И когато ме караше да танцувам, когато не исках, и да се усмихвам, когато не ми се усмихваше, целта й е била поне за малко да изпитам нещо различно от болката и гнева.

Същото се отнася и за теб. Мирисът на лимони би трябвало да е напълно достатъчен, за да ми напомни, че ти също се беше грижила за мен. Аз държах ръката ти на погребението на Лео, но ти здраво стискаше моята в отговор. И именно ти ми даде сили да изкарам тази нощ, Тес, фактът, че мислех за теб и разговарях с теб; ти ми помогна да дишам.

Чувам воя на сирена в далечината. Приближава. Права си: това е звукът, който известява, че цивилизованото общество се грижи за гражданите си.

Докато чакам да бъда спасена, знам, че съм съкрушена от мъка, но също и че смъртта ти не ме е сринала със земята. Защото ти си ми сестра и си във всяка фибра на тялото ми. И тази фибра е видима – две нишки ДНК, оплетени в двойна спирала във всяка клетка от тялото ми, доказващи съвсем очевидно, че двете сме сестри. Но има и други връзки, които ни свързват, които не биха могли да бъдат видени дори през лупата на най-силния електронен микроскоп. Свързани сме чрез смъртта на Лео, напускането на татко и загубени домашни пет минути след времето, в което трябваше да сме тръгнали за училище; от ваканциите в Скай и коледните ритуали (в пет и десет можеш да отвориш първия подарък от върха на висналия пред камината чорап, в пет и десет ти е разрешено да опипваш; преди това само гледаш, като преди полунощ дори не можеш да хвърлиш бърз поглед натам). Свързани сме със стотици хиляди спомени, които се просмукват в нас, престават да бъдат спомени и се превръщат в част от нашата същност. И в мен е онова момиченце, чиято коса с цвят на карамел се развява зад гърба му, докато лети с колелото, момичето, което погребва зайчето си, рисува експлозии от цветове, обича приятелите си и ми се обажда в най-неподходящите часове; момичето, което ме дразни и изпълва изцяло светостта на настоящия момент, което ми показва радостите в живота. И понеже си моя сестра, всичките тези неща са част от мен и аз бих направила всичко да можех да върна времето с два месеца назад и в този момент аз да съм навън и да викам твоето име, Тес.

На теб трябва да ти е било много по-студено. Снегът заглушаваше ли шума на дърветата? Беше ли смразяващо ледено и тихо? Стопляше ли те палтото, което ти бях подарила? Надявам се, че докато си умирала, си усещала колко много те обичам.

Отвън се чуват стъпки и вратата се отваря.

Толкова часове на черен ужас и безброй думи – и накрая всичко се свежда до толкова малко.

Съжалявам.

Обичам те.

Завинаги.

Бий.