Текст книги "Сестра"
Автор книги: Розамънд Лъптън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 21 страниц)
Силният тътен отвън изпълва пространството като буботене на трифиди; към стъклото са притиснати неприлично дълги обективи. Спускам завесите, но светкавиците продължават да примигват заслепяващо през тънката материя. Също както вчера се оттеглям в кухнята, но и там не намирам спокойствие. Някой удря с юмрук по задната врата, звънецът на входа звъни. Телефонът замлъква най-много за секунда, после отново се обажда. Мобилният ми се присъединява към какофонията. От къде са взели номера ми? Звуците са настойчиви и доминиращи, настояват за отговор. Спомням си първата вечер, която прекарах в апартамента ти. Тогава си мислех, че няма нищо по-самотно от мълчалив телефон.
* * *
В десет и двадесет вечерта изгледах телевизионната възстановка от твоя диван, придърпала индийската ти завивка върху себе си в безуспешен опит да се стопля. От разстояние наистина изглеждах доста убедителна твоя версия. Накрая последва молба за информация и се изписа телефонен номер, на който да се звъни.
В единадесет и половина вдигнах телефона, за да се убедя, че работи. После изпаднах в паника, че именно в момента, в който проверявам, някой може да се опитва да се свърже с мен: ти или от полицията, за да ми кажат, че са те открили.
Полунощ. Нищо.
Един часа след полунощ. Чувствах как заобикалящата ме тишина ме задушава.
Един и половина. Чух се как крещя името ти. Или и твоето име беше погребано в тишината?
Два часа. Долових някакъв шум до вратата. Спуснах се да отворя, но се оказа само бездомната котка, която беше приютила преди няколко месеца. Млякото в хладилника беше отпреди седмица и вече се беше вкиснало. Нямах нищо, с което да спра гладния й плач.
В четири и половина отидох до спалнята ти, промъквайки се през тясното пространство покрай статива ти и купчината изрисувани платна. Порязах стъпалото си и се наведох да потърся парчетата стъкло. Дръпнах пердетата на спалнята и забелязах найлона, залепен с тиксо към рамката на счупения прозорец. Нищо чудно, че апартаментът приличаше на хладилник.
Легнах в леглото ти. Найлонът плющеше на ледения вятър – неравномерен нечовешки звук, толкова притеснителен, колкото и студа. Пижамата ти беше под възглавницата. Миришеше също като роклята ти. Прегърнах я, прекалено премръзнала и нервна, за да заспя. Трябва да бях успяла да го направя по някакъв начин.
Сънувах нюанси на червеното: от номер 1788 до номер 1807 в каталога; цвета на кардиналите и проститутките; на страстта и на великолепието; яркочервената боя от смачкани телца на насекоми; пурпурно; алено; цвета на живота; цвета на кръвта.
Събуди ме звънецът на входната врата.
Вторник
Пристигам в следствената служба, където пролетта официално е настъпила. Лекият мирис на прясно окосена трева от парка нахлува на талази с всяко обръщане на летящата врата. Служителките на рецепцията са в летни рокли и с потъмнели лица и крайници – резултат от полагането на изкуствен тен предната вечер. Въпреки топлото време съм в дебели дрехи, навлечена и бледа останка от зимата.
Докато вървя към кабинета на господин Райт, ми се иска да споделя с него за въображаемия си преследвач от вчера. Просто искам да чуя още веднъж, че е в затвора и че след процеса ще остане там до края на дните си. Но когато влизам вътре, слънчевата светлина залива стаята, електрическата крушка свети и на фона на цялата тази светлина духът на страха, останал от вчера, се разтапя в пространството.
Господин Райт включва магнетофона. Започваме.
– Днес бих искал да поговорим за бременността на Тес – казва той и аз изпитвам леко чувство за вина. Вчера ме беше помолил да започна от момента, в който за пръв път бях разбрала, че „нещо не е наред“, и аз му разказах за обаждането на мама по време на нашето обедно парти. Но сега знам, че това не е истинското начало. Също така знам, че ако се бях постарала да прекарам повече време с теб, ако бях по-малко погълната от себе си и бях те слушала по-внимателно, може би още преди месеци щях да разбера, че нещо съвсем, ама съвсем не е наред.
– Тес забременя през шестата седмица от връзката си с Емилио Коди – казвам, потискайки всички емоции, които вървяха в комплект с тази новина.
– Какво беше отношението й към този факт? – пита той.
– Каза, че открила, че тялото й е чудо.
Припомням си нашия разговор по телефона.
– Почти седем милиарда чудеса се разхождат по тази земя, Бий, а ние дори не вярваме в тях.
– Съобщила ли е на Емилио Коди? – пита господин Райт.
– Да.
– Той как реагира?
– Искаше Тес да прекрати бременността. Тя му отвърна, че бебето не е влак.
Господин Райт се усмихва и бързо прави опит да го прикрие, но заради тази му усмивка аз изпитвам симпатия към него.
– Когато отказа, той й каза, че трябва да напусне колежа, преди да почне да й личи.
– А тя направи ли го?
– Да. Емилио каза на управата, че са й предложили стаж някъде другаде. Мисля, че дори е споменал името на конкретен колеж.
– Кой знаеше за това?
– Близките й приятели, в това число останалите студенти от нейния курс. Но Тес ги помоли да не казват на ръководството.
Просто не можех да разбера защо ти беше да предпазваш Емилио. Не го беше заслужил. Не беше направил нищо, с което да спечели подобно отношение.
– Предложил ли е някаква помощ на Тес? – пита господин Райт.
– Не. Обвини я, че го е подмамила, за да забременее, и я предупреди да не очаква никаква помощ както за себе си, така и за бебето.
– А тя наистина ли го „подмами“? – пита господин Райт.
Изненадана съм от количеството детайли, които очаква от мен, но после си спомням, че иска да му разкажа всичко и да оставя на него по-късно да прецени кое е важно и кое – не.
– Не. Бременността не беше нарочна.
Спомням си остатъка от разговора ни. Бях в офиса, работех над новата корпоративна идентичност за една ресторантска верига и съвместявах това със задълженията си на по-голяма сестра.
* * *
– Но как е възможно да е станало случайно, Тес?
Дизайнерският екип бе избрал шрифт, който изглеждаше по-скоро старомоден, отколкото ретро – ефектът, който аз бях поръчала.
– „Случайно“ звучи някак негативно, Бий. „Изненада“ е по-хубаво.
– Добре, как може да си сервираш подобна „изненада“, когато на всеки ъгъл се продават презервативи?
Ти добросърдечно се засмя, подкачи ме шеговито, докато ти четях конско:
– Някои хора просто действат импулсивно.
Почувствах намека.
– Какво смяташ да правиш?
– Да ставам все по-дебела и по-дебела и накрая да родя бебе.
Звучеше толкова инфантилно, държеше се инфантилно – как беше възможно да станеш майка?
– Новината е добра, не се сърди.
– Някога обмисляла ли е да направи аборт? – пита господин Райт.
– Не.
– Отгледани сте като католички?
– Да, но това не беше причината, поради която Тес отказваше да направи аборт. Единственият католически постулат, в който някога е вярвала, е този за настоящия момент.
– Извинете, страхувам се, че нямам представа…
Знам, че това няма да е от никаква полза за следствието, но бих искала да му разкрия нещо повече от студените факти в дебелите папки за теб.
– Означава да живееш тук и сега – обяснявам. – Да се наслаждаваш на настоящето, без да се притесняваш за бъдещето или да го задръстваш със спомени от миналото.
Никога не съм вярвала в този постулат; прекалено безотговорно е, прекалено хедонистично. Вероятно е бил заимстван от древните гърци: Дионисий се е натрапил на католицизма и се е постарал да осигури на бедните вярващи поне един повод за празник.
Има и още нещо, което искам да узнае господин Райт.
– Дори в началото, когато бебето още не беше нищо повече от група клетки, тя го обичаше. Именно заради това смяташе, че тялото й е чудо. Именно заради това никога не би направила аборт.
Той кима и отдава почит на любовта ти към бебето с минута мълчание.
– Кога са разбрали, че бебето страда от кистозна фиброза? – пита.
Доволна съм, че го нарича „бебе“, а не „ембрион“. Вие двамата започвате да ставате все по-реални за него.
– В дванадесетата седмица – отвръщам. – Тъй като имаме кистозна фиброза в семейната ни история, тя си направи генетичен тест.
– Аз съм. – Беше явно, че с мъка се сдържаш да не заплачеш от другия край на линията. – Момче е. – Знаех какво ще последва. – Болно е от муковисцидоза. – Звучеше толкова млада. Нямах представа какво да ти кажа. Двете с теб знаехме твърде много за тази болест, наричана още кистозна фиброза, за да почна да те успокоявам. – Той ще трябва да премине през всичко това, Бий, също като Лео.
– Значи, това е било през август? – пита господин Райт.
– Да. На десети. Четири седмици по-късно ми се обади да ми каже, че са й предложили генна терапия за бебето.
– Какво е знаела по въпроса? – пита господин Райт.
– Каза, че щели да инжектират здрав ген, с който да заменят гена на кистозната фиброза. И щели да го направят, докато бебето е още в утробата. Докато се развивало и растяло, новият ген щял да продължава да замества увредения.
– Каква беше реакцията ви?
– Бях уплашена от рисковете, които щеше да поеме. Първо с вектора и…
Господин Райт ме прекъсва:
– Вектор? Съжалявам, не…
– Това е начинът, по който вкарват нов ген в тялото. Един вид такси, ако повече ви харесва. Често използват за вектори вируси, защото са добри в инфектирането на телесните клетки и едновременно с това пренасят и новия ген.
– Направо сте експерт.
– В нашето семейство всички сме аматьори експерти в областта на генетиката, заради Лео.
– Но някои хора умират по време на тези експериментални генни терапии, Тес. Всичките им органи отказват да функционират.
– Само ме остави да довърша, моля? Няма да използват вирус в ролята на вектор. В това е цялата гениалност. Някой е успял да създаде изкуствена хромозома, за да вкара гена в клетките на бебето. Невероятно е, нали?
Наистина беше невероятно. Но това не ми донесе никакво успокоение. Помня останалата част от разговора ни. Бях облякла пълната си униформа на по-голяма сестра.
– Добре, да приемем, че няма да има проблем с вектора. Ами какво ще кажеш за самия модифициран ген? Какво ще стане, ако се окаже, че той не само лекува кистозна фиброза, но и причинява нещо непредвидено?
– Мога ли да те помоля да спреш да се притесняваш?
– Може да доведе до някои отвратителни странични ефекти. Може да обърка нещо друго в тялото, нещо, за което дори не се предполага.
– Бий…
– Добре, може рискът да е малък…
Ти ме прекъсна, изблъсквайки ме от моята сапунерка.
– Без тази терапия той със сигурност ще е болен от муковисцидоза. Сто процента. Така че един малък риск е нещо, което трябва да поема.
– Казваш, че ще го инжектират през корема ти?
Чувах усмивката в гласа ти.
– Как иначе ще стигне до бебето?
– Значи тази генна терапия може да увреди и теб.
Ти въздъхна. С онази твоя въздишка, която казваше: „Моля те, остави ме на мира!“, въздишката на по-малка сестра към по-голяма.
– Аз съм ти сестра. Имам право да се притеснявам за теб.
– А аз съм майка на бебето си.
Отговорът ти ме свари неподготвена.
– Ще ти пиша, Бий.
Затвори.
* * *
– Тя често ли ви пишеше? – пита господин Райт.
Питам се дали интересът му е искрен, или въпросът му има някаква конкретна цел.
– Да. Обикновено когато знаеше, че няма да одобря нещо. Понякога, когато просто имаше нужда да подреди мислите си и ме използваше за мълчалив слушател.
Не съм сигурна дали ти е известно, но аз винаги съм харесвала твоите монолози. Въпреки че често ме изкарват от търпение, чувството да бъда лишена от ролята си на критик е освобождаващо.
– Полицията ми предостави копие от писмото й – казва господин Райт.
Съжалявам. Трябваше да предам всичките ти писма на полицията.
Той се усмихва:
– Писмото за хората ангели.
Радвам се, че се е осведомил какво е важно за теб, а не само за онова, което е важно за разследването му. Аз пък нямам нужда от писмото, за да си спомня тази част от него:
„Всички тези хора, хора, които не познавам, за които изобщо не бях чувала, работят час след час, ден след ден, година след година, за да открият лек. В началото изследователската работа е била финансирана изцяло от дарения. Наистина има ангели, хора ангели в бели лабораторни престилки и поли от туид, които организират забавни надбягвания, продават кейкове и събират помощи, за да може един ден някой, когото никога не са срещали, да може да излекува бебето си.“
– Писмото й ли бе причина да намалеят страховете ви във връзка с терапията? – пита господин Райт.
– Не. В деня, преди да го получа, в американската преса излязоха резултатите от експерименталната генна терапия. Във всички вестници и по телевизията се говореше за генното лечение на муковисцидозата, разработено от „Хром-Мед“. Но имаше безброй много снимки на излекувани бебета и твърде малко научни данни. Дори в рекламните издания изразът „бебето чудо“ се използваше далеч по-често от „генно лечение“.
Господин Райт кима:
– Да. И тук беше същото.
– Но в интернет също беше пълно с информация, което означаваше, че можех да проуча нещата подробно. Открих, че изследването всъщност е покрило всички регулативни критерии. До момента в Обединеното Кралство са се родили двадесет бебета, излекувани от муковисцидоза и напълно здрави. Майките не страдаха от някакви странични ефекти. Бременните жени в Америка, чиито деца бяха засегнати от гена на кистозната фиброза, умоляваха да бъдат включени в програмата. Осъзнах какъв късмет е извадила Тес, че са й предложили този шанс.
– Какво знаехте за „Хром-Мед“?
– Че са много надеждни и че години наред са се занимавали с генни изследвания. Също, че са платили на професор Росен за неговата хромозома, а после са го наели на работа и са му създали условия да продължи с проучванията си.
Което позволи на твоите дами в поли от туид да престанат да събират помощи.
– Също така изгледах около половин дузина телевизионни интервюта с професор Росен, откривателят на новия метод на лечение.
Знам, че не би трябвало да е така, но именно професор Росен промени мнението ми относно терапията, или поне ме накара да преодолея скептицизма си. Спомням си за първия път, когато го видях по телевизията.
За сутринта, в която телевизионната водеща измяука въпроса си към него:
– Е, професор Росен, какво е усещането да сте „човекът зад чудото“, както ви определят някои хора?
Седналият срещу нея професор изглеждаше като абсурдно клише с очилата си с телени рамки, тесните си раменца и рошавите си вежди; без съмнение бялата му престилка висеше някъде наблизо, извън обсега на камерите.
– Съвсем не е чудо. Отне ми десетилетия работа и…
Тя го прекъсна:
– Наистина.
Изречението й завършваше с точка, но той не го разбра и го прие като покана да продължи:
– Генът на муковисцидозата е разположен на седма хромозома. Произвежда протеин, наречен трансмембранен регулаторен протеин на кистозната фиброза.
Тя приглади тясната права пола над изваяните си крака, усмихна му се:
– Ако може да чуем по-опростената версия, професор Росен.
– Това е опростената версия. Създадох изкуствена микрохромозома…
– Наистина не мисля, че нашите зрители… – започна тя, размахвайки ръце, сякаш всичко казано до тук беше извън границите на човешкия разум. Поведението й ме дразнеше и бях доволна, че дразнеше и професора.
– Зрителите ви имат мозъци, нали? Моята изкуствена хромозома може без никакви рискове да пренесе нов здрав ген в клетките.
Помислих си, че някой вероятно е трябвало да го научи как да представя знанията си на елементарен език. Изглежда професор Росен беше разтревожен от това и не можеше да продължава по същия начин.
– Човешката изкуствена хромозома може не само да представи, но и постоянно да поддържа терапевтичните гени. Синтетичните центромери бяха…
Тя бързо го прекъсна:
– Страхувам се, че ще трябва да пропуснем урока си по генетика за днес, професор Росен, защото тук има някой, който иска специално да ви благодари.
Тя се обърна към един голям екран, който предаваше на живо от някаква болница. Майка с насълзени очи и горд баща прегръщаха новороденото си здраво дете и благодаряха на професор Росен за това, че е излекувал красивото им синче. Професор Росен очевидно намери това за проява на лош вкус и наистина се засрами. Не се опияняваше от успеха си и това ме накара да го харесам.
– Значи сте повярвали на професор Росен? – пита господин Райт, без да изразява на глас своето собствено впечатление, но без съмнение и сам беше видял учения по телевизията по време на медийното отразяване на историята.
– Да. Във всичките му телевизионни интервюта, които бях гледала, правеше впечатление на отдаден на работата си учен без особен интерес към медиите. Изглеждаше скромен, притесняваше се, когато го хвалеха, и съвсем очевидно не се забавляваше на своята телевизионна слава.
Не го казвам на господин Райт, но професор Росен ми напомняше за господин Норманс (по математика ли ти преподаваше?) – мил човек, който обаче не разбираше глупавото държание на подрастващите момичета и изстрелваше на един дъх математическите си уравнения. Липсата на интерес към медиите, очилата с телени рамки и приликата със стар учител не бяха логични причини най-накрая да приема експерименталното лечение за безопасно, но ми подействаха като сръчкването, от което се нуждаех, за да преодолея резервите си.
– Тес описа ли какво се е случило, когато са й приложили терапията? – пита господин Райт.
– Не и в детайли, не. Само каза, че са й сложили инжекцията и сега трябва да чака.
* * *
Обади ми се посред нощ, забравила, а може би безразлична, за часовата разлика. Тод се събуди и вдигна слушалката на телефона. Раздразнено ми я подаде и прошепна:
– Четири и половина сутринта е, за бога!
– Подейства, Бий! Излекуван е!
Заплаках; с едри мокри сълзи, гарнирани с ридания. Толкова се притеснявах – не за бебето, а за теб, – защото си бях представяла какво ще ти е да се грижиш за болно от кистозна фиброза дете. Тод си помисли, че се е случило нещо ужасно.
– Това е направо прекрасно, по дяволите!
Не зная какво го изненада повече: фактът, че плача заради нещо прекрасно, или това, че изругах.
– Бих искала да го кръстя Хавиер. Ако мама не възразява.
Спомням си колко много се гордееше Лео с второто си име; как си беше мечтал да го наричаме именно така.
– Лео ще реши, че наистина е готино – казах й и си помислих колко тъжно е, когато някой умира толкова млад, че все още използва израза „наистина готино“.
– Да, нали?
Секретарката на господин Райт, невзрачна жена на средна възраст, ни прекъсва, поднасяйки минерална вода, и аз изведнъж осъзнавам, че умирам от жажда. Пресушавам на един дъх пластмасовата си чаша и тя ме поглежда с леко неодобрение. Когато взема празната чаша, забелязвам, че дланите й са боядисани в оранжево. Снощи трябва да се е мазала с крем за изкуствен тен. Струва ми се трогателно, че тази едра грубовата жена се е опитала да се направи красива за пролетта. Усмихвам й се, но тя не ме забелязва. Погледът й е отправен към господин Райт. От изражението й разбирам, че е влюбена в него, че именно заради него е потъмнила ръцете и лицето си предната вечер, че роклята, в която е облечена, е купена специално за него.
Господин Райт прекъсва мисленото ми клюкарстване.
– Значи сте вярвали, че няма никакви проблеми с бебето или с бременността?
– Мислех, че всичко е наред. Единственото ми притеснение беше как Тес ще се справи с ролята на самотна майка. Тогава това много ме тревожеше.
Госпожица Падам-си-по-шефа-си излиза, без да е получила и грам внимание от страна на господин Райт, който гледа право към мен. Заради нея поглеждам към ръката му: на безименния му пръст няма венчална халка. Да, мислите ми отново се реят, нямат желание да продължат напред. Знаеш какво следва. Съжалявам.
3
За момент звъненето на входната врата бе част от моя сън в червено. После хукнах да отворя, сигурна, че си ти. Детектив Финбъро знаеше, че е погрешният човек. Прояви добрината да си придаде засрамен и същевременно съчувствен вид. Знаеше каква ще е и следващата ми емоция.
– Спокойно, Биатрис. Не сме я открили.
Влезе в дневната ти. Зад него вървеше полицай Върнън.
– Емилио Коди видял възстановката – каза той, отпускайки се върху дивана ти. – Тес вече била родила.
Но ти щеше да ми кажеш!
– Трябва да има някаква грешка.
– От болница „Света Анна“ потвърдиха, че Тес е родила там миналия вторник и е пожелала да я изпишат още същия ден. – Изпълнен със състрадание, той изчака, преди да запрати следващата граната. – Бебето е било мъртвородено.
Навремето мислех, че думата „мъртвороден“ звучи някак спокойно. Като спокойна вода. Успокой се, мое разтуптяно сърце. Тихичък гласец на спокойствието. Сега смятам, че е отчайваща по своята липса на живот; жесток евфемизъм, забиващ гвоздеи около факта, който се опитва да прикрие. Но тогава дори не мислех за бебето ти. Съжалявам. Всичко, за което успявах да мисля, бе, че това се беше случило преди седмица, а ти не ми се беше обадила.
– Свързахме се с психиатричното отделение в болницата – продължи детектив Финбъро. – Тес е била автоматично прехвърлена към тях заради смъртта на бебето. Някой си доктор Никълс се е грижел за нея. Обадих му се у тях и той ми каза, че Тес страда от следродилна депресия.
Факти от избухнал шрапнел разкъсваха на парчета връзката помежду ни. Не си ми казала, че бебето ти е умряло. Била си депресирана, но не си се обърнала към мен. Знаех за всяка картина, която рисуваш, за всеки твой приятел, дори за книгата, която в момента четеш, знаех какво е името на котката ти. (Пудинг, спомних си го на следващия ден.) Знаех всяка дребна подробност от ежедневието ти. Но не знаех важните неща. Не те познавах.
Значи, в крайна сметка, дяволът ми предлагаше сделка. Да приема, че не съм близо до теб срещу факта, че не са те отвлекли. Не са те убили. Все още си жива. Сграбчих с две ръце сделката.
– Очевидно все още сме притеснени за нея – каза детектив Финбъро. – Но нямаме причина да смятаме, че в изчезването й е намесен и друг човек.
Замълчах за кратко, колкото от приличие – да проверя малката разпечатка на сделката.
– Ами странните телефонни обаждания?
– Доктор Никълс смята, че Тес най-вероятно е пресилила многократно нещата заради крехкото си емоционално състояние.
– А счупеният й прозорец? Когато пристигнах, на пода на спалнята й имаше парчета стъкло.
– Проучихме този въпрос, когато за първи път я обявиха за изчезнала. Във вторник вечерта някакъв хулиган е строшил предните стъкла на пет коли покрай тротоара пред сградата й. Някоя тухла трябва да е уцелила случайно прозореца на Тес.
Чувството на облекчение отми напрежението от тялото ми, разчиствайки място за смазващата умора.
Когато си тръгнаха, се качих да видя Еймиъс.
– Знаел си, че бебето й е умряло, нали? – попитах го. – Затова ме посъветва да подаря дрешките на някого.
Той печално ме погледна:
– Съжалявам. Мислех, че и ти знаеш.
Не исках да се впускам по този коловоз, още не.
– Защо не си казал на полицията нищо за бебето?
– Тя не е омъжена – той забеляза объркването по лицето ми. – Притеснявах се да не я вземат за някоя лека жена. Ако я сметнеха за такава, възможно бе да не си направят труда да я потърсят.
Може би в думите му имаше известен смисъл, макар и не онзи, който той влагаше в тях. Щом в полицията разбраха за следродилната ти депресия, издирването ти престана да бъде смятано за спешно. Но тогава този факт не бе регистриран от съзнанието ми.
– Тес ми каза, че бебето й било излекувано.
– Да, от кистозната фиброза. Но е имало нещо друго, за което не са знаели. Мисля, че бъбреците му са отказали.
Отидох с колата до мама, за да й съобщя добрата новина. Да, добрата новина, защото ти беше жива. Извинявай, не мислех за бебето ти. Както казах, сделка с дявола.
И при това – фалшива. Докато шофирах, си мислех каква глупачка съм била, че съм се оставила толкова лесно да ме изиграят. Толкова много исках да приема сделката, че умишлено бях останала сляпа за истината. Познавах те, откакто се беше родила. Бях с теб, когато татко ни напусна. Когато Лео умря. Зная важните неща. Ти щеше да ми кажеш за бебето си. И щеше да ми съобщиш, ако решеше да отидеш някъде. Така че нещо, някой трябва да ти беше попречил.
Мама изпита същото облекчение като мен. Почувствах се жестока, когато натъртих:
– Не мисля, че са прави, мамо. Тя не би отпрашила нанякъде просто така, без да ми каже.
Но мама здраво се държеше за добрата новина и нямаше намерение да ме оставя да й я отнема без бой.
– Скъпа, ти никога не си раждала. Не можеш дори да си представиш как се чувства тя. А следродилната депресия си е достатъчно лошо нещо и без всичко останало. – Мама винаги е била майсторка на евфемизмите. – Не казвам, че се радвам, задето бебето й е умряло – продължи тя. – Но поне има втори шанс. Не са много мъжете, които са готови да приемат едно чуждо дете.
Очертаване на твоето светло бъдеще, точно в стила на мама.
– Наистина не вярвам, че е изчезнала доброволно.
Но мама не искаше да ме чуе.
– Един ден ще има друго дете при много по-щастливи обстоятелства. – Но гласът й потрепна, докато се опитваше да те постави в едно безопасно и сигурно бъдеще.
– Мамо…
Тя ме прекъсна, отказвайки да ме чуе:
– Ти знаеше, че е бременна, нали?
Сега, вместо да продължи да си те представя в бъдещето, мама се втурна назад към миналото. Беше готова да се концентрира върху всичко друго, само не и върху онова, което ти се случваше в настоящето.
– Мислеше ли, че ще е добре за нея да е самотна майка?
– Ти успя да се справиш сама. Показа ни, че е възможно.
Исках да съм мила, но думите ми я ядосаха още повече.
– Не може да става сравнение между моето поведение и това на Тес. Никакво. Аз се омъжих, преди да забременея. А съпругът ми може и да си е тръгнал, но това не е било по мое желание.
Никога преди не я бях чувала да казва „съпругът ми“, а ти? Винаги е бил „баща ти“.
– Освен това аз имам някакво чувство за срам – продължи мама. – На Тес няма да й навреди да се поучи малко.
Както казах, гневът може да отнеме студената тръпка от ужаса, поне за известно време.
Докато карах обратно от Литъл Хадстън към Лондон, се изви снежна буря и превърна M-11 в енергично разтърсен снежен глобус. Милиони снежинки се сипеха в надпревара към земята, удряха се в стъклото на колата – прекалено много и прекалено бързи, за да успеят чистачките да се справят с тях. Таблата покрай магистралата примигваха с предупреждение за тежките пътни условия и предлагаха ограничения в скоростта, за да остане магистралата безопасна. Една линейка с надута сирена ме изпревари.
– Не е шумотевица, Бий.
– Добре де, изнервящ звук, тогава.
– Сирената е сигналът на поелата на път кавалерия на двадесет и първи век.
Току-що беше започнала да учиш в колежа по изкуствата и беше пълна с мисли, които не са хрумвали на никого другиго преди теб. Страдаше и от онзи друг дразнещ студентски навик да си въобразяваш, че хората, които не са студенти, са неспособни да разберат.
– Искам да кажа – кавалерия от пожарна или полицейска кола, или линейка, тръгнали на спасителна акция.
– Схванах от първия път, благодаря, Тес.
– Но го сметна за твърде глупаво, за да го изкоментираш?
– Да.
Ти се изкикоти:
– Ама сериозно, за мен сирената е символ на обществото, което се грижи за своите граждани.
Линейката вече не се вижда, сирената не се чува. Дали някоя кавалерия ти се е притекла на помощ? Забраних си да мисля по този начин. Не можех да си позволя да си фантазирам какво ти се е случило. Но чувствах тялото си студено, уплашено и самотно.
Шосетата в близост до апартамента ти бяха предателски заледени. Когато паркирах, гумите на колата ми се плъзнаха и аз почти се блъснах в мотора, паркиран край жилището ти. Един младеж на около двадесет години седеше на последното стъпало на стълбището, стиснал в ръка абсурдно голям букет; снежинките се топяха, когато кацаха върху целофана. Познах го по твоите описания: Саймън, син на член на парламента. Права си – пиърсингът на устните му придава на детинското му лице измъчен вид. Кожените му дрехи бяха мокри, а пръстите му – побелели от студ. Въпреки ледения въздух до носа ми достигна миризма на одеколон. Спомням си разказите ти за неговото неумело ухажване и твоят отговор. Сигурно си една от малцината, които наистина осигуряват обещаната успокоителна награда, наречена приятелство.
Казах му, че си изчезнала и той притисна букета към гърдите си, смачквайки цветята в целофановата опаковка. Гласът му с акцент на студент от „Итън“ прозвуча тихо:
– От колко време?
– От миналия четвъртък.
Стори ми се, че лицето му пребледня.
– Бях с нея в четвъртък.
– Къде?
– В Хайд Парк. Бяхме заедно някъде докъм четири.
Два часа след като те бяха забелязали в пощата. Той сигурно беше последният човек, който те беше видял.
– Тя ми се обади в четвъртък сутринта, поиска да се срещнем – продължи Саймън. – Предложи да се чакаме пред галерията „Серпентин“ в Кенсингтън Гардънс. Щяхме да пием кафе, да видим как вървят нещата.
Акцентът му се беше променил и сега звучеше като на човек от Северен Лондон. Зачудих се кой от двата беше истинският.
– После я попитах дали може да я изпратя до апартамента й – продължи Саймън. – Но тя отказа. – Гласът му се изпълни със самосъжаление. – Оттогава не съм й се обаждал, нито съм идвал да я видя. И да, знам, че това държание е далеч от оказването на подкрепа, но исках да й покажа какво е да бъдеш отблъснат.
Егоизмът му трябва да беше чудовищно голям, за да вярва, че наранените му чувства биха имали някакво значение за теб след смъртта на бебето ти или пък за мен сега, когато никой не знаеше къде си.
– Къде я оставихте? – попитах.
– Тя ме остави, ясно ли е? Вървяхме през Хайд Парк. После тя си тръгна. Аз не съм я оставял никъде.
Бях сигурна, че лъже. Акцентът от Северен Лондон беше фалшивият.
– Къде?
Той не отвърна.
Отново му изкрещях въпроса си:
– Къде?!
– Край плувния басейн.
Никога преди не бях крещяла на някого.
Позвъних на детектив Финбъро и му оставих спешно съобщение. Саймън беше в банята ти, топлеше побелелите си вкочанени ръце под горещата вода на чешмата. По-късно щях да установя, че банята е замирисала на одеколона му и щях да му се ядосам, че е маскирал аромата на сапуна и шампоана ти.
– Какво казаха от полицията? – попита той, когато влезе.
– Казаха, че ще проверят.
– Типично по американски.
Само на теб ти е позволено да ме иронизираш по този начин. Онова, което полицаят в действителност каза, бе, че веднага ще се погрижи.
– Значи ще претърсят Хайд Парк? – попита Саймън.
Но аз се опитвах да не мисля какво точно беше имал предвид полицаят, когато беше използвал израза „ще се погрижа“. Бях заменила английския му евфемизъм с американски, обгръщайки с въздушно фолио острата действителност, съдържаща се в думите му.
