Текст книги "Школа за магии (Книга втора)"

37.

Сет Алеви облече палтото си, взе дипломатическото куфарче и напусна стаята си на дванайсетия етаж на хотела в комплекса от нови постройки, наречен Център за международна търговия. Когато слезе в обширното мраморно фоайе, забеляза, че е пълно със западни и японски бизнесмени. Пресичаше помещението, когато силен вик го накара да се обърне. В далечния ъгъл на фоайето двама души в скъпи на вид костюми се втурнаха към едър мъж, сграбчиха го и го притиснаха към каменната колона. Единият от тях извика на руски: „ЦРУ! Юри Сергунов, вие сте арестуван!“

Едрият Сергунов приложи ловка хватка от джудото и удари единия мъж по врата, като го прати да се търкаля на земята. Другият служител на ЦРУ извади оръжието си, но Сергунов го изпревари и стреля два пъти в него. Той се строполи на моравия килим, а кръвта се просмукваше върху бялата му риза. Няколко души се разпищяха и побягнаха, а Сергунов се втурна към стъклената врата, размахал пистолета си. Той събори портиера и Алеви го видя да изчезва в нощта. Някой изкрещя: „Стой!“

Движението в оградената част от фоайето спря. Човекът от ЦРУ, проснат от джудо хватката, се изправи и извика:

– Няма ли кой да обясни на този кретен как да маркира хватки? Почти ми счупи врата!

– Говорите ли английски? – попита мъжът, застанал до Алеви.

– Да.

– Не мислите ли, че трябва да съобщават предварително за тези неща – продължи човекът с британски акцент.

– Ами всъщност там отгоре има надпис.

– На руски е.

– Снимат филм – посочи Алеви.

– Можете ли да прочетете?

– Горе-долу. Нещо от рода, че ни молят да проявим снизхождение и търпение по време на снимането.

– Какво ли ще представлява? Прилича на стражари и апаши.

– Това е шпионски филм – отговори Алеви. – Мъжът, който избяга, е вероятно някакъв герой. Човек на КГБ, предполагам.

– Не може да бъде. Нещата са представени много изопачено.

– Това е Русия – напомни му Алеви.

– Тогава кои бяха другите двама? Надявам се, че не са от Ми-6 55
  Британското разузнаване. – Б.пр.


[Закрыть].

– Не. ЦРУ.

– О! – Англичанинът се замисли за момент. – Стори ми се, че хората от ЦРУ се опитваха да арестуват човек от КГБ. Това в Русия не може да се случи.

– Щеше да е хубаво, ако можеше. Предполага се, че това тук е Америка. Мосфилм използва този център като американски декор. Виждал съм хотела поне в десетина филма.

– Не им ли втръсва на руснаците да гледат все едно и също място? – разсмя се англичанинът.

– На руснаците, приятелю, им втръсва само от едно нещо – от работа.

– Прав сте. Това е, което трябва да кажа на всички, когато се прибера вкъщи. Разбирате ли, когато излязох от асансьора, първо малко се стреснах. Човек става параноичен в тази страна.

– Защо? – попита Алеви.

Човекът не отговори.

Режисьорът подреждаше сцената отново, а агентът на ЦРУ си сложи чиста риза за следващия дубъл.

– Подобни гледки са проява на не много добър вкус, като се замисли човек – продължи англичанинът. – Искам да кажа, че почти всички тук са западняци. Много е оскърбително.

– Това си е тяхната собствена държава.

– Да, но от друга страна, хотелът е много скъп. Не са ни нужни такива неща – да убиват американци и така нататък. Въпреки че не вярвам някой да разбере за какво става въпрос, освен ако не говори малко руски.

– Изкуството подражава на живота – каза Алеви.

– Винаги съм си мислил, че е обратното. Е, добре, трябва да вървя. Приятна вечер.

Алеви се загледа в началото на новия дубъл, но после реши, че не иска да види как агентът на ЦРУ ще получи още два куршума в корема, обърна се и си тръгна.

Стигна до търговския пасаж – застлана с дебели килими галерия, на която излизаха витрините на шест специализирани „берьозки“. На прозорците на „берьозките“ бяха налепени реклами на Америкън Експрес и Еурокард, както и на още пет световноизвестни кредитни карти.

Алеви влезе в „Берьозка“ с надпис „Бижутериен магазин“ и разгледа наниз от кехлибарени зърна. Четирима добре облечени японски бизнесмени обикаляха елегантния магазин. Американецът, застанал до Алеви, каза на жената с него:

– Ако народът им можеше да види този магазин, щеше отново да се вдигне на революция.

Алеви взе кехлибарената огърлица, занесе я на тезгяха и представи карта на името на Торнтън Бърнс. Продавачката постави огърлицата в сатенена кутийка, която пусна в шарено книжно пликче.

– Приятна вечер – каза тя на английски с усмивка.

Но Алеви имаше чувството, че чете надпис някъде зад лявото му рамо.

Той отново излезе в пасажа, мина покрай витрината на магазин с надпис „За мъжа и за жената“, в който се продаваше странна смесица от руски кожи, бродерия, китайски порцелан и кристал. Погледна часовника си и видя, че е девет и половина. Мина покрай магазини с надписи „Радиоприемници“ и „Книжарница“ и тръгна по спускащата се надолу галерия, водеща към магазин за хранителни продукти.

Забеляза, че въпреки късния час малкият супермаркет беше пълен с гости на хотела, дипломати със съпругите си от всички посолства в Москва, висши партийни служители с достъп до твърда валута и черноборсаджии, които използваха западна валута с риск да получат от две до петгодишни присъди в Сибир.

Магазинът бе добре зареден с европейски консерви, месо и риба, съветски парникови зеленчуци и тропически плодове, повечето от които московчани бяха виждали само по филми и илюстрации. Алеви забеляза, че има нова доставка на ананаси, които бързо изчезваха в дузина колички, както си бяха в касети с надпис „Никарагуа“.

Алеви купи няколко швейцарски шоколадови десерта, американски дъвки и финландски бисквити. Плати за покупките в американски долари и се върна в пасажа, насочвайки се към бюрото на Интурист близо до стъклената стена. Остави на бюрото паспорта, визата и билетите си и каза на английски:

– Бих искал да потвърдя резервацията си за вертолета до Шереметиево за полета си до Хелзинки.

Привлекателната руса жена хвърли поглед на документите му и отговори рязко на развален английски:

– Да, всичко е наред. Какво искате да потвърдите?

– Знам колко добре работи всичко в тази страна, но искам да бъда сигурен за резервациите си.

Тя задържа за кратко погледа си върху него, след което отговори малко по-любезно:

– Вертолетът ви е вече тук, господин Бърнс. Отлита след петнадесет минути. Идете във фоайето и говорете с дежурния. Не съм осведомена за някакви проблеми с полета до Финландия.

– Благодаря ви.

Алеви прибра паспорта, визата и билетите и ги пъхна в джоба на палтото си. Върна се във фоайето и видя, че багажът му е вече свален от стаята. Филмовият екип приключваше със снимките, а портиерът се опитваше да изчисти кръвта от килима.

Алеви се приближи до дежурния.

– Хеликоптер? – И той направи въртеливо движение с пръст.

– Хеликоптер? – повтори той по-силно, като си спомни, че американците се славеха с навика си да крещят на английски, защото вярваха, че ако говорят достатъчно силно, местните жители ще ги разберат.

– Хе-ли-коптер!

– Аааа, вертолет! – Дежурният посочи към малкия бял автобус на Аерофлот зад стъклената врата.

– Чудесно. – Алеви посочи чантите и показа на човека сметката си от хотела с номера на стаята.

Дежурният кимна, извика пиколото и му каза на руски:

– Нали не смяташ, че американецът сам ще пренесе куфарите си на двадесет метра? Бъди любезен с него и може да те вземе в Америка с някоя от чантите си.

Алеви се усмихна безизразно на дежурния и му даде една рубла.

– До свиданья – отговори той и докосна шапката си.

– Довиждане – каза Алеви и последва пиколото към вратата, където портиерът му пожела приятен път и той бе принуден да признае, че някои от тях наистина знаеха как да работят.

Алеви се качи в микробуса на Аерофлот и кимна на другите трима мъже, които вече седяха вътре. Пиколото показа на Алеви ръчния му багаж и куфара в задната част на автобуса. Алеви задържа дипломатическото куфарче в себе си. Шофьорът запали микробуса.

– Американец? – попита го човекът, седнал точно срещу него.

– Да.

– Е, вярва ли ви се, че в Москва има вертолетни услуги? – усмихна се той. – Нямаше такова нещо, когато бях тук преди пет години.

– Не мога да повярвам и в съществуването на този хотел – добави мъжът, седнал зад Алеви. – Почти отговаря на всички стандарти.

Всички се разсмяха. Четвъртият мъж, който седеше пред Алеви, погледна назад към другите трима.

– Видяхте ли гангстерския филм, който снимаха във фоайето?

Всички кимнаха.

– Всъщност това беше някаква закачка между ЦРУ и КГБ. От типа на холивудските боклуци. Никога не съм чувал за подобно нещо в реалния живот – каза Алеви.

Микробусът потегли по овалния перон, а четиримата пътници, всички американци, продължиха да говорят за престоя си в Москва. Оказа се, че и тримата възнамеряват да се качат на полета на Финеър до Хелзинки в 22,45 ч. – последния полет на Запад за тази вечер. Човекът пред Алеви каза, че често посещава Москва.

– Винаги се чувствам много добре, когато си тръгвам – добави той. – Толкова пъти съм целувал асфалтовите писти в Хелзинки, че устните ми почват да почерняват.

Другите се усмихнаха с разбиране.

Микробусът ги закара до западната страна на хотела, където имаше бетонна вертолетна площадка, построена почти на самия бряг на Москва река. На осветената площадка стоеше бял вертолет Ми-28 и загряваше двигателите си. За момент Алеви се загледа в него. Като повечето съветски вертолети той имаше колела вместо шейна за приземяване. Имаше четири основни перки, поставени върху реактивен двигател „Изотов“ с мощност четиристотин конски сили. Вертолетът Ми-28 бе на въоръжение в съветската армия, а в Аерофлот го ползваха за транспортиране на важни личности. Беше бърз, удобен и надежден. Или поне така му бяха казали. Като всички други съветски летателни апарати и този си имаше кодово име в НАТО и то започваше с „В“ – както при всички вертолети. Предполагаше се, че кодовите наименования бяха напълно безсмислени. Алеви се надяваше да е така. Наричаха Ми-28 „Вкаменената глава“.

Автобусът спря на десет метра от вертолета и четиримата американци свалиха багажа си, докато шофьорът им помагаше да пренесат пликовете с покупки от „берьозките“. Пилотът отвори вратата на кабината и пое багажа, който нареди в тясното пространство зад последните две седалки. Четиримата американци дадоха бакшиш на шофьора на автобуса и се качиха на борда на вертолета.

Алеви седна точно зад пилота и забеляза, че мястото на втория пилот беше празно – нещо обикновено при кратките полети до летището. Другите мъже се настаниха на останалите седалки. Единият от тях, този, който пътуваше често до Москва, отбеляза:

– По това време бихме могли да стигнем до Шереметиево с такси за половин час. Вероятно руснаците мислят, че сме глупаци, като харчим толкова пари, за да стигнем дотам с вертолет за десет минути.

– Започват да се научават как да ни освобождават от зелените – отговори друг. – След още десет години ще видите редица от публични домове за твърда валута по улица „Горки“.

Всички се разсмяха.

Вертолетът се издигна вертикално над комплекса на търговския център и Алеви погледна надолу към красивия петнадесететажен хотел, още по-високите сгради с офиси и залите за търговски изложения.

– Истински прозорец към Запада – каза той. – Към света. На това място като че ли липсва и всеобщата съветска омраза към всичко западно.

Никой не отговори.

Алеви се наведе напред и огледа командното табло на вертолета, апаратурата и радиопредавателите, осветени със слаба червеникава светлина.

– Говорите ли английски? – попита той пилота.

Пилотът го погледна, докато обръщаше вертолета на север към Шереметиево.

– Что?

– Английски?

– Нет.

Алеви кимна и седна обратно в креслото си.

– Индикаторът за бензина показва, че резервоарите са пълни – каза той на другите мъже. Мъжът, който седеше до Алеви, капитан О’Шей, кимна.

– Както ти казах, Сет, според правилата всеки летателен апарат, дори и тези на гражданската авиация, са в постоянна готовност за незабавна мобилизация в случай на военен конфликт.

– Хубаво правило – отбеляза Алеви. Дотук добре, помисли си той. Един пилот и пълни резервоари. Заедно с другите двама американци до него – помощника на Холис, О’Шей, и заместника на Алеви, Бърт Милс – бяха излетели за Хелзинки миналата седмица. След това се бяха върнали поотделно в Москва с нови паспорти и фалшиви съветски визи и се бяха регистрирали в хотела на Центъра за международна търговия. Официално се водеха извън страната, защото така посолството почти нямаше да си има проблеми, ако нещата тръгнеха на зле.

Мъжът зад Алеви, Бил Бренън, който бе пристигнал директно от възстановителния си отпуск в Лондон, каза:

– Искам да благодаря, че ми дадохте възможност да изравня резултата.

– Помислих, че в Лондон може да ти е доскучало – отговори Алеви и добави: – Постъпиха много лошо с носа ти. – Алеви погледна през прозореца и видя, че наближават Шереметиево от дясната страна. – Е, господа, готови ли сме?

Всички отговориха утвърдително. Бърт Милс се наведе към капитан О’Шей и попита:

– Мислиш ли, след като вече го видя, че ще можеш да го управляваш от мястото на втория пилот?

– Рисковано е, но ще опитам – отговори О’Шей.

– Окей – каза Алеви. – Хайде да започваме.

Алеви извади от джоба си напоена с хлороформ кърпа, отвори опаковката, пресегна се към лицето на пилота и я притисна към устата му, докато О’Шей скочи напред към седалката на втория пилот и сграбчи лостовете на загубилия равновесие вертолет.

Пилотът се извъртя в седалката, ритна педалите за управление и издърпа централния прекъсвач. Вертолетът започна опасно да се накланя, а О’Шей се бореше да овладее машината.

– Махнете го оттук! – извика той.

Алеви се надигна, изтръгна от пилота наушниците му и след това с помощта на Бренън го изтегли нагоре и назад през облегалката на седалката, след което го пуснаха на пода на кабината. Пилотът простена и остана да лежи неподвижно.

Алеви въздъхна дълбоко и се наведе напред.

– Окей, капитане. Креслото е твое.

– Да – О’Шей внимателно се надигна от мястото на втория пилот. – Дръжте се. – Той изключи газта и вертолетът започна да пада. О’Шей се преметна странично на пилотското място, сграбчи командните лостове, а краката му напипаха стабилизационните педали. Падащата машина се отклони от курса, завъртя се, след което О’Шей я овладя и стабилизира. Той натисна газта и вертолетът започна да се издига.

– Добре, добре.

Алеви се премести в седалката на втория пилот, докато Бърт Милс и Бил Бренън седнаха в креслата по средата на кабината.

– Е, толкова ли е просто за управление, колкото изглежда? – попита Алеви О’Шей.

– Доста е гадно – мрачно се усмихна О’Шей. – Не съм карал вертолет от десет години. Главният ротор на съветските машини се върти в посока обратна на западните вертолети – добави той. – Така че педалите за управление са разположени наопаки.

– Затова ли непрекъснато се движим на зигзаг, капитане?

– Да. Трябва ми малко време, за да свикна. – О’Шей посочи към едно копче. – Какво пише тук?

Алеви се наведе напред и прочете надписа на руски под копчето:

– Свет… светлини… управление… приземяване.

– Управляеми светлини за приземяване – каза О’Шей. Той ги изключи. – Видях, че пилотът го натисна преди няколко минути. На нас те не ни трябват. – О’Шей извъртя наляво лоста за управление на въртеливото движение, като същевременно оперираше с педалите за управление, за да държи вертолета в хоризонтално положение, след това зави на запад, встрани от Шереметиево и встрани от Москва. – Трябва ми да поманеврирам поне петнадесет минути, за да се почувствам сигурен в лостовете за управление – каза О’Шей.

– Опитай с десет – отговори Алеви. – Трябва ни всяка капка гориво. Помогна ли ти онзи наръчник?

– Да, но личният опит с нищо не може да се замени. Добре, момчета – добави О’Шей. – Отпуснете се. Започвам да свиквам.

Алеви си сложи слушалките и се заслуша в радиотрафика от кулата в Шереметиево.

– Не се отдалечавай твърде много на запад – каза той на О’Шей. – Трябва да се свържа с кулата.

– Добре. – О’Шей опитваше някои прости маневри.

Алеви погледна на изток и видя в далечината ярките светлини на Москва. Небето бе необикновено ясно, с много звезди, но за късмет лунният сърп беше съвсем тънък и нямаше лунна светлина. Под тях горите и полетата тънеха в пълна тъмнина.

Сет Алеви се вгледа през предното стъкло. Пред него се простираше, загърната в непроницаемата си тайнственост, Русия, земята на неговите предци: безгранично тъмно пространство, толкова необятно и студено, че цели армии и народи – донските казаци, германците от Поволжието, евреите и татарите, можеха просто да изчезнат безследно, без нито един стон от техните вопли да бъде чут зад безбрежните граници на страната.

Алеви хвърли бърз поглед на запад, където тъмното небе се сливаше с черния хоризонт. Скоро щяха да се гмурнат в тази пустош и макар че можеше да надуши надигащия се около него страх, единственото нещо, от което се опасяваше, бе, че имаше опасност да пристигнат твърде късно.

– Искате ли да го изхвърля през борда? – попита Бил Бренън, който седеше сега на седалката зад О’Шей и бе опрял краката си върху тялото на упоения пилот на Аерофлот.

– Няма нужда – отговори Алеви.

– Добре. Може ли да му счупя носа?

– Не, просто го завържи.

Бренън завърза китките и глезените на пилота с парче метална жица.

– Имаме близо пет минути закъснение за кацането в Шереметиево – каза Бърт Милс, като си погледна часовника.

О’Шей огледа инструменталното табло и го сравни с една скица на пилотската кабина на Ми-28, която Холис бе направил с надписи на английски няколко седмици преди това.

– Ето – каза Алеви. – Тук пише „навигационни светлини“.

– Това е.

Алеви натисна копчето и външните светлини изгаснаха.

– Просто пилотирай, капитане. – Алеви взе скицата от О’Шей и намери копчето за светлините в кабината, изключи го и вътрешността на вертолета и контролното табло потънаха в пълна тъмнина. Светлините на приборите хвърляха бледочервено отражение върху лицата и ръцете на Алеви и О’Шей.

Чувството, което пълната тъмнина отвътре и отвън поражда, е някак призрачно, помисли Алеви, докато слушаше безтелесното дишане на другите трима мъже да се извисява над шума на вертолетните перки. Той взе скицата на коленете си и я огледа. Намери копчето за включване на радиопредавателя върху командното табло.

– Добре. – Той превключи копчето на предавателя и внезапно започна да крещи на руски в микрофона, монтиран към слушалката на главата му: – Контрольор! Контрольор!