Текст книги "Школа за магии (Книга втора)"

Автор книги: Дэвид Балдаччи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 18 страниц)

– Имаме избор между две възможности – каза Холис на О’Шей. – Можем да намалим скоростта, за да пестим гориво, и може би ще стигнем до мястото на срещата, но доста след разсъмване. Или можем да увеличим скоростта, а следователно и харченето на гориво, но това е единственият ни шанс да стигнем до кораба преди зората. Естествено, ако увеличим потреблението на гориво, може изобщо да не стигнем дотам. Какво е професионалното ви мнение, капитане?

– Готов съм да се обзаложа, че в резервоара има повече гориво, отколкото предполагаме – отговори О’Шей, оставяйки у всички впечатлението, че е обмислял въпроса. – Просто имам такова усещане. Според мен пълен напред.

– Аз гласувам да намалим скоростта и да пестим гориво – каза Милс. – Основното ни задължение не е да стигнем до товарния кораб преди изгрев-слънце, а да напуснем пределите на Съветския съюз, тоест да излезем извън обсега на КГБ. Искам да съм сигурен, че ще стигнем до залива. Предпочитам да паднем в морето, отколкото да попаднем в ръцете им. Знаем твърде много.

– Ти нямаш право на глас, Бърт – отговори му Холис. – Това е технически въпрос. Но мнението ти е взето под внимание. Лиза?

– Аз съм съгласна с Бърт. Предпочитам да се удавя, отколкото горивото ни да свърши над сушата.

Холис кимна.

– Да събудим ли Бренън, за да го попитаме за мнението му? – Холис чу звука на спукан балон от дъвка, след което Бренън се обади:

– Още ли не сме умрели?

– Работим по въпроса – отзова се Милс.

Бренън се протегна и се изкашля.

– Ей, полковник, радвам се да ви видя тук жив и здрав. Как се чувствате?

– Много добре. Вече съм генерал.

– А, да. Извинете. Е, върнахме ли си око за око, зъб за зъб? Искам да кажа, че май им дадохме да разберат къде зимуват раците. Нали?

– Да. Чу ли какъв е проблемът ни?

– Да. Въпросът е труден. Каквото и да решите, аз съм с вас, момчета.

Холис изпита желание всички да са така без мнение като Бренън.

– Мразя да летя – добави Бренън. – Радвам се, че скоро ще кацнем.

– Ваш ред е, генерале – каза О’Шей.

„Запасите ви от гориво са почти напълно изчерпани – обади се отново безтелесният глас. – Пригответе се да привършите полета.“

– Пълен напред! – Холис натисна напред ръчката за регулиране на въртеливото движение, с което накара носа на вертолета да се наклони надолу, като същевременно увеличи оборотите на перките и регулира общата тяга. Скоростомерът скочи на 180 километра в час със съответното нарастване на скоростта спрямо земята.

– Никога не вярвайте на руснаците – каза Холис.

Продължиха на север. Сигналната лампичка за горивото светеше постоянно червено, а безизразният глас на записа повтори съобщението. Холис винаги бе смятал, че всяко следващо съобщение на тези записи в пилотските кабини трябва да се произнасят по-изнервено. Но магнетофоните не се боят от смъртта.

– Вижте! – извика О’Шей.

Холис, Милс, Лиза и Бренън погледнаха в посоката, в която сочеше О’Шей. Вляво от курса им на далечния тъмен хоризонт се появи ореол светлина.

– Ленинград – обяви Холис.

– Около двадесет възела – каза О’Шей. – Може би около седем минути полет.

Холис погледна часовника. Беше 7,04. Осемнадесет минути до изгрева. Ако за седем минути стигнеха до Пулково, след промяна в курса щяха да достигнат до фара след още пет. После имаха още десет минути полет до срещата с товарния кораб. Това правеше общо двадесет и две минути.

– Сега се надбягваме със слънцето, генерале – каза О’Шей.

– А аз мислех, че с показанията за горивото – откликна Холис. – Объркваш ме.

О’Шей мрачно се усмихна.

Холис увеличи скоростта на вертолета до двеста километра в час.

– Летим с пълна мощност в края на дълъг полет – отбеляза О’Шей. – Доверявате ли се на двигателите?

Холис погледна показанията на уредите. Температурата на изхвърляните от двигателите газове беше пределно висока, температурата на маслото също.

– Никога не вярвайте на червените! – извика Холис назад към Бренън: – И така, какво те накара да се върнеш тук на тази операция, Бил?

– О, не зная. Сет Алеви ми каза, че сте в беда. Капитан О’Шей реши да дойде поради същата причина. Нали, капитане?

– Така е. Бих желал в доклада за работата ми да преразгледате мнението си – каза О’Шей на Холис.

– Ще си помисля – Холис започна бавно и равномерно да спуска вертолета надолу.

– Колко часа полет с вертолет имате, генерале? – попита О’Шей.

– Като броим и последните тридесет минути – един час – отговори Холис, поглеждайки часовника.

– Питам ви сериозно – каза О’Шей.

– Не зная. Десет или дванадесет. Това тест ли е?

– Не. Просто се чудех кой да го приземи.

– Ако ще се приземяваме без гориво в леденостудения залив, ще го направиш ти, а ако двигателите още работят и ще кацаме на палубата на товарния кораб, ще го направя аз.

– Добре.

Вертолетът продължи да губи височина и Холис забеляза, че скоростта им на придвижване спрямо земята намалява, което означаваше, че са се сблъскали с по-силни насрещни ветрове. При петстотин метра височина скоростомерът отчиташе двеста километра в час, но реално изминаваното разстояние беше не повече от сто и тридесет. Холис знаеше, че се сблъскват мощните зимни ветрове, с които се славеше Финландският залив: те бяха толкова силни и постоянни, че понякога издигаха равнището на морето с пет фута и наводняваха Ленинград. Помисли си и за огромните вълни, и за товарния кораб, който бясно се спускаше, издигаше и подскачаше по бурното море.

Холис вече виждаше основните транспортни артерии, водещи към града, и слабия поток от превозни средства преди зазоряване.

Ленинград. Най-неруският град в Русия. Но и град, в който КГБ се разправяше с особена жестокост с ориентираното към Запада население. Някога Холис харесваше Ленинград и когато прелетяха над него за последен път, го парна почти физическо усещане за загуба.

– Мисля, че това там долу е московската магистрала – каза О’Шей. – Следователно Пулково трябва да е някъде вляво.

– От известно време не съм чувал записа – обади се Милс.

– Мисля, че е вдигнал ръце от нас – отвърна Холис.

– Това ли е? – попита О’Шей сочейки лявото странично стъкло.

Холис погледна натам и видя познатите синьо-бели светлини на пистите.

– Да. – И добави: – Това е забележителен пример за навигация по наземни ориентири, капитане.

– Благодаря, сър. Стараех се да изчисля възможното отклонение в зависимост от вятъра, но не бях сигурен с колко точно ни е отвяло от курса.

– Явно недостатъчно, за да пропуснем цял град.

Холис наклони вертолета наляво и увеличи скоростта на спускане. Висотомерът показваше двеста метра и той изправи машината. Реши, че е на километър южно от кулата в Пулково, и пое курс 310 градуса. Сега летяха толкова ниско, че Холис можеше да различи пътниците в автобусите под тях. На север великият Ленинград с всяка измината минута ставаше все по-ярък, събуждайки се от дългата есенна нощ.

– Мисля, че виждам залива – каза О’Шей.

Холис погледна напред и видя границата, отвъд която на мястото на раздалечените брегови светлини започваше обширно черно пространство.

– Имаме още няколко минути. – Гледайте за фара в края на вълнолома.

Минутите минаваха в пълно мълчание. Брегът под тях свърши и те изведнъж се оказаха над морето. Холис погледна часовника. Беше седем часът и четиринадесет минути.

– Това е. Няма връщане назад – каза Милс.

Холис кимна. Дори да оживееха, ако паднеха във водата, щяха да издържат не повече от петнадесет минути в почти замръзналия залив.

– Фарът – О’Шей сочеше право пред тях.

– Виждам го. – Холис продължи напред и на половин километър от фара намали подаването на горивото и издигна носа на вертолета нагоре. Скоростта, отчитана спрямо земята, спадна до осемдесет километра в час, когато преминаха над фара в края на двукилометровия бетонен вълнолом. Той насочи носа на вертолета по новия курс, 340 градуса и отбеляза времето по часовника – седем часът и седемнадесет минути.

– Капитане, следете времето.

– Да, сър.

Холис наблюдаваше компаса и поддържаше курс на северозапад, макар да си даваше сметка, че северният вятър ги отвява встрани. Опита се да изчисли какво трябва да е отклонението за десетминутен полет при скорост на вятъра от тридесет до четиридесет възела. Внезапно му се прииска да се срещне със съветниците на Милс по авиационната част.

– Кой беше този авиатор? – попита той Милс.

– Моля?

– Човекът, с когото си се консултирал.

– А… Какво има? Освен проблема с горивото?

– Навигацията. Два движещи се обекта. Корабът трябва да се бори с морето, а ние с въздуха.

– Нещо като да вдяваш конец в ухото на движеща се игла – обади се О’Шей.

– И то на тъмно – допълни Холис.

Милс не отговори.

– Доколкото разбирам, имаме само един шанс да осъществим тази среща – каза Бренън.

– Ако имаме и него – каза О’Шей.

– Вървете по дяволите… – обади се един глас на руски. – Всички ви ще избия.

– Това пак ли бе съобщение от записа? – попита Холис.

– Мисля, че това е един от пътниците ни – подсмихна се Бренън. – Какво каза?

– Каза, че има нужда от още една доза натриев пентанол – отвърна Холис. – Бърт, накарай го да млъкне.

Милс се промъкна назад и погледна към Буров.

– Той и така е достатъчно зле, генерале – извика Милс. – Не искам да го убивам.

– Всички ви ще върна обратно в килиите – произнесе Буров ясно със смазаните си устни.

Съобщението от магнетофонния запис прозвуча отново и Буров каза:

– Виждате ли? Веднага приземете вертолета.

– Затвори си устата, Буров, или ще те изхвърля – заповяда му Холис.

Буров замълча.

– Другият ни пътник изглежда добре – изрече Милс, след като огледа Додсън.

– Сега е седем и деветнадесет, изминаха две минути – съобщи О’Шей. Милс погледна на югоизток от задния прозорец.

– Слънцето изгрява. Няма да ни вземат на борда, ако е светло – добави той.

– Какъв избор имат? – попита Лиза.

– Ами могат да изключат насочващите светлини за приземяване – отговори Милс. – Тогава ние няма да можем да разпознаем кораба. Единственото, което ми е известно, е, че е товарен. Нищо друго не зная, дори под какъв флаг плава. Смяташе се, че не трябва да ни казват нищо от съображения за сигурност, а вероятно и за да не можем да се приземим на кораба при дневна светлина и по този начин да го изложим на опасност. Всичко, което знаем, е, че трябва да търсим три жълти светлини на товарен кораб.

– Може би приятелите ти във Вашингтон са ни избрали някой съветски кораб – каза Холис.

– Това не е смешно – бледо се усмихна Милс.

– Чуйте ме – проговори Буров на английски през изпочупените си зъби. – Чуйте. Приземете този вертолет и ме оставете да сляза. Може да успеете да се измъкнете. Гарантирам ви, че на мъжете и жените в школата няма да се случи нищо лошо. Давам ви думата си.

В кабината настъпи пълна тишина, след това Холис каза на О’Шей:

– Поеми управлението. – Той се промъкна към задната част на кабината и се надвеси над Буров, чиито ръце бяха привързани към седалката с парче тел. Холис се втренчи в Буров, който също прикова очи в неговите.

– Искате ли нещо обезболяващо? – най-сетне попита Холис.

Буров се забави няколко секунди, после поклати отрицателно глава.

– Жаден ли сте?

– Да. Много.

– Остана ли нещо за пиене? – попита Холис.

– Само това – отвърна Милс и му подаде една бутилка. – Коняк. Истински.

Холис взе бутилката и я поднесе към покритите със съсирена кръв устни на Буров. Очите на Буров не го изпускаха нито за миг, после устните му се разтвориха и Холис изля половината от шишето в устата му. Буров изплю съсиреци кръв, но успя да преглътне по-голямата част от коняка. Холис видя, че очите на мъжа се напълниха със сълзи, и предположи, че се дължат на паренето, предизвикано от алкохола по устните и венците му.

– Нямаме вода – каза Холис.

Буров не отговори.

– Всичко свърши, разбирате ли. – Холис сложи тапата на шишето.

Буров пак не отговори.

– След няколко минути или ще бъдете затворник на един кораб, или ще умрете във водата. Нямате друг избор.

Буров кимна.

– Молите ли се?

– Не. Никога.

– Но майка ви ви е научила как да се молите.

Буров не отговори.

– Размислете.

– Поздравявам ви. Всички. А сега, моля, ме оставете сам – каза Буров и като че ли потъна по-дълбоко в креслото си, склонил надолу глава.

Холис погледна смазаното от бой лице на Додсън и после Буров.

– Трябва да отговаряте за много неща – каза Холис на Буров. – Ще се погрижа лично да отговаряте направо пред майор Додсън като представител на всички останали пилоти. – Холис се приближи към левия страничен прозорец и погледна на югоизток.

Видя как над хоризонта се показа малко червено зарево и обагря в розова мараня кварталите на Ленинград. Но пред тях водата в залива все още тънеше в тъмнина. Той се върна обратно и седна на мястото на втория пилот.

– Аз ще го поема.

Холис погледна часовника – 7,21. Имаха около шест минути полет до мястото на срещата, но до първите слънчеви лъчи оставаха само две минути. Нямаше да стигнат до товарния кораб преди зазоряване.

О’Шей напрегнато се взираше през предното стъкло. Милс и Бренън гледаха през левите прозорци, а Лиза през десния борд. Всички оглеждаха тъмното море под себе си. Холис видя, че долу имаше светлини на кораби и маркировка на каналите, но никъде не се виждаше жълтият триъгълник от сигнални прожектори.

Постепенно пред очите на Холис цветът на водата стана по-светъл и той вече можеше да различи колебанието на повърхността й и проблясването на първите слънчеви лъчи по надигащите се вълни. „Поне видях зората, помисли той, и независимо от всичко, което може да се случи, тази зора е по-хубава от онази, която щеше да настъпи в Школата за магии.“

– Сега е седем и двадесет и седем. Летели сме десет минути, след като минахме над фара – съобщи О’Шей.

– Не го виждам – каза Лиза.

– Предполагам, че са угасили сигналните светлини – обади се Бренън. – Може би просто трябва да се приземим на някой произволен кораб. Виждате ли онзи танкер ей там? На около половин възел?

Холис виждаше обширната плоска палуба, осветена от утринната светлина. Беше много примамлива, но както и жената, която те вика от някой тъмен вход, не обещаваше сигурен пристан.

– Може да е съветски кораб или на някоя от страните от Източния блок. Не може да се определи.

– Разбрахме се, че няма да се оставим да попаднем в ръцете им – подкрепи го Милс. – Дължим го както на страната си, така и на самите себе си.

– Прави сте – кимна Бренън. – Може да е комунистически кораб. Допускам, че тук има много такива. Предпочитам да се удавя.

– Не може наистина да мислите така. Нима не предпочитате живота пред ужасната смърт в студената вода? – промълви Буров.

– Не – отговори му Лиза.

– Не искам повече да ти чувам гласа – обърна се Бренън към Буров.

Изминаха още няколко минути и цветът на небето се промени – от сивкавите багри в очакване на зората към морското синьо на светлата утрин. Холис видя тежкия похлупак от облаци, надвиснал над главите им, и мъглата, покрила залива под тях. Морски чайки и гларуси кръжаха над водата, а в далечината се виждаше стена от дъжд. Обичаен мрачен ден във Финландския залив.

– Е, сега вече сигурно трябва да е угасил сигналните светлини. Не би поел риска някой съветски кораб да забележи как на борда му се приземява вертолет на Аерофлот. И не мога да ги обвиня за това – обади се Милс.

– Но аз не виждам нито един кораб, който да ми прилича на товарен – каза Лиза. – Има няколко танкера и рибарски кораби. Малко по-рано видях и един военен кораб с оръдия на борда. Пропуснали сме го.

– Може би е все още в Ленинград и се опитва да получи разрешение за отплуване – произнесе О’Шей. – Може да се е отклонил от курса си, или пък ние да сме се отклонили от нашия. Когато се срещат вертолет, който лети във въздуха, и кораб, който плава в морето, и между тях няма радиовръзка, може да се срещнат, но може и да се разминат.

Холис погледна навигационните уреди. Вертолетът Ми-28 беше надхвърлил значително своите възможности и Холис видя ирония в това, че последният продукт на съветската промишленост, с който се сблъска, се оказа и най-добрият. Всичките му съставни части и апаратурата бяха работили безупречно, с изключение на индикатора за горивото.

– Имаше право за горивото – каза той на О’Шей.

– Предположих, че индикаторът за горивото може да е отражение на целия съветски начин на живот. Те не вярват, че хората могат да взимат разумни и правилни решения, затова ги лъжат за тяхно собствено добро. – О’Шей се усмихна и добави без капка хумор в гласа си: – Но ми се струва, че сега вече това, че резервоарът ни е празен, означава, че наистина е празен.

Милс се отказа да гледа през прозореца и седна обратно на пода между седалките.

– Е, поне бяхме близо до целта. – Той извади шишето, отпи една глътка и го подаде на Бренън.

Бренън пи и предложи коняка на Лиза. Тя го протегна към Холис и О’Шей, който отказа да пие.

– Пилотирам – каза О’Шей.

Лиза, Бренън и Милс довършиха бутилката.

Холис погледна към водната шир под тях. Вълните бяха големи и по върховете им се забелязваха бели гребени, които се гонеха от север на юг. Летяха на височина двеста метра и това му осигуряваше достатъчно добра видимост, гарантираше, че няма да пропусне товарния кораб дори ако се беше отклонил от курса на един-два километра. Нещо не беше както трябва, даже му мина мисълта, че това може да е още някаква двойна игра на Алеви, нещо като последна шега от гроба. Но дори ако Алеви искаше да накара О’Шей, Бренън и Милс да замълчат завинаги, той все пак бе обещал да достави Буров и един американец, следователно това не можеше да бъде номер. Холис осъзна колко много начинът на мислене на Алеви бе оказал влияние на неговия начин на мислене, след като изобщо можа да му хрумне такава мисъл. Същевременно беше готов да се обзаложи, че тя е минала през главите и на другите.

– Виждате ли тези маркировъчни шамандури? – каза О’Шей. – Излезли сме извън района, в който са плавателните коридори.

Холис кимна. Той рязко наклони вертолета надясно и пое в югоизточна посока към изгряващото слънце и обратно към Ленинград.

– Какво правиш? – попита Милс.

Холис започна стръмно спускане. На около петнадесет километра пред него се виждаха светлините на Ленинград.

– Какво правиш? – повтори въпроса си Милс.

– Залагам на две предположения – отговори Холис. – Едното е, че товарният кораб не е успял да стигне до мястото на срещата навреме и все още плава от пристанището към нас. Второ, ако това е така, капитанът на кораба трябва да изпитва чувството за неизпълнен дълг й ако ни види, би следвало да направи онова, което всеки капитан прави, когато види кораб или летателен апарат в бедствено положение – да ни се притече на помощ. – Холис изправи вертолета, стабилизира го на височина по-малко от сто метра над бурното море и намали скоростта до четиридесет километра в час.

– Чувствам се чудесно – каза О’Шей без всякаква видима причина. – Добре се справихме.

– Използвахме всички възможности, нали? – подкрепи го Милс. – Поне сме тук.

– Откраднахме този вертолет – каза Бренън, – вмъкнахме се в Школата за магии, спасихме Додсън, отвлякохме Буров, успяхме да се измъкнем оттам, прелетяхме над Русия и стигнахме дотам, докъдето трябваше да стигнем. По дяволите, според мен поне успяхме.

– Трудно ми е да опровергая логиката ти, Бил – каза Холис. – И ако имахме бутилка шампанско, бих ви казал да я отворим с гръм.

– По дяволите. Сет трябваше да купи шампанско от Центъра за международна търговия.

При споменаването на името на Алеви настъпи тишина и Холис помисли, че вероятно в този момент всички едновременно го проклинаха и го благославяха. Това бе съдбата на мъжете и жените, които водят другите към големи висоти и тъмни бездни.

– Хайде да си сменим местата – каза Лиза на Милс. Тя стана от мястото си и коленичи на пода до Холис. – Знам, че в момента не можеш да ме хванеш за ръката – каза му тя. – Но ако след минута-две вече няма нужда да държиш лостовете за управление, ще вземеш ли ръката ми в своята?

– Разбира се.

– Поемам го, генерале – О’Шей взе лостовете за управление. – Протегнете се.

Холис пусна лостовете за управление и хвана ръката на Лиза.

Вертолетът продължи да лети обратно към Ленинград, но никой не продума. Равномерният шум на двигателите изпълваше кабината и те се бяха заслушали единствено и само в този звук, спасявайки се, че може да заглъхне.

– Дванадесет часа, един километър – каза О’Шей с напълно овладян глас, след като се изкашля.

Бренън, Милс и Лиза се изправиха, за да погледнат през предното стъкло. Към тях с пълна скорост се насочваше средно голям товарен кораб, на чиято кърма светеха три жълти светлини.

Холис пусна ръката на Лиза и пое управлението на вертолета. Прецени, че му трябват около тридесет секунди полет, ако изведеше машината направо над предната част на кораба. Но ако вертолетът избухнеше, щеше да се разбие върху кораба, а нито той, нито екипажът му заслужаваха това.

Холис наклони вертолета надясно и се отдалечи от приближаващия се кораб, след което зави на север и се приближи до него под прав ъгъл, като силният вятър ги духаше в гръб и повишаваше подемната им сила.

Забеляза, че трите жълти светлини вече бяха изключени, което вероятно означаваше, че са ги забелязали.

– Генерале, трябва да наберем малко височина, ако искаме да се приближим косо към палубата – каза О’Шей.

Холис знаеше, че плавното спускане от височина сто метра не бе най-препоръчителният начин за приземяване на вертолет върху подвижна платформа. Но едно запалване при опит за изкачване също не беше добра перспектива. Инстинктите му и онова, което се нарича пилотска интуиция, му подсказваха, че времето, което му оставаше да лети, може би се измерваше с няколко секунди.

– Отпуснете се.

– Вие сте на ход. – О’Шей изучаваше уредите на командното табло, докато Холис се съсредоточи върху доближаването на вертолета към палубата. О’Шей му съобщаваше на глас скоростта на летене, показанията на тахометъра, тягата и височината на полета.

– Скорост спрямо земята около тридесет километра в час – каза той.

Холис видя, че кърмата на кораба ще мине покрай тях, преди да достигнат до него, затова насочи вертолета в полегато спускане към левия борд на кораба, като същевременно продължаваше плавно да се снишава за кацане.

Холис регулира педалите за управление, за да компенсира понижената тяга на двигателите, като държеше носа на вертолета успоредно на посоката на движение на кораба, продължавайки да се спуска странично към него.

Опитваше се да поддържа постоянна скорост на летене, регулирайки оборотите на перките, и същевременно контролираше общата подемна мощност и подаването на горивото.

– Скорост на летене спрямо земята четиридесет – извика О’Шей. Холис издигна носа на вертолета, за да намали скоростта.

– Височина – петдесет метра – каза О’Шей.

Холис поддържаше носа успоредно на средата на кораба. Разстоянието до товарния кораб беше около сто метра и той прецени, че в края на полегатото си спускане ще се озове над кърмата, за да увисне и да се спусне вертикално надолу върху палубата.

– Скорост – тридесет, височина – тридесет.

Чу се вой на сирена и О’Шей каза:

– Налягането на маслото пада. Трябва да се е пробил някой от уплътнителите.

Гласът от записа, който неочаквано дълго бе пазил мълчание относно положението с горивото в резервоара, каза: „Предстои незабавно спиране на двигателите. Подгответе се за безмоторно кацане.“

Бяха на десетина метра от горната палуба на кораба, Холис отново повдигна носа на вертолета и сведе скоростта почти до нула. Корабът мина под тях и задната палуба внезапно се оказа точно пред него. Палубата се поклащаше и люлееше, но никога преди не бе виждал място за приземяване, което да му изглежда толкова привлекателно. Тъкмо реши как да подходи спрямо минаващата под тях кърма, когато вертолетът бе подет от въздушната възглавница, предизвикана от завихрящия момент на перките, и се издигна нагоре.

– По дяволите!

Кърмата беше отминала и той отново увисна над водата. Без помощта на въздушната възглавница вертолетът започна да пада към морето.

Холис бързо увеличи подаването на гориво и оборотите на перките, с което издигна вертолета нагоре секунди преди лонжеронът на опашката да се удари в извивката на килватера. Холис отново насочи носа на вертолета към кърмата и последва кораба, водейки се по прожектора на кърмата, който се опитваше да държи като неподвижен ориентир в борбата си със силния насрещен вятър. Чувстваше се като човек, опитващ се да се хване за дръжката на движещ се влак.

Холис несъзнателно забеляза, че името на кораба бе изписано с бели букви на кърмата му: „Лусинда“.

Гласът от магнетофонния запис каза отново: „Предстои незабавно спиране на двигателите. Пригответе се за безмоторно кацане.“

Холис натисна ръчката за регулиране на общата тяга, увеличи подаването на гориво и буквално се гмурна надолу, като едва не закачи перилата на кърмата, минавайки на няколко фута над тях. Той дръпна обратно лоста за общата тяга и вертолетът се стрелна на няколко метра от издигащия се квартердек.

О’Шей изключи двигателите, когато задните колела докоснаха палубата, и вертолетът подскочи във въздуха. Клатещата се и подскачаща кърма хлътна под тях, после се издигна и се удари в левия колесник, с което едва не преобърна вертолета. Холис рязко дръпна спирачките и блокира колелетата.

В крайна сметка вертолетът тромаво стъпи на нестабилната палуба. Холис погледна нагоре към главната мачта на кораба и видя, че той плава под британски флаг.

Никой не проговаряше, докато шумът на двигателите и на перките бавно заглъхваше в ушите им, за да се смени с ударите на вълните в бордовете. Кабината се изпълни със соления мирис на морска вода, а относително гладкият полет на вертолета бе заменен от клатушкането на разлюляния от вятъра кораб. Холис забеляза, че нямаше и следа от екипажа, и заключи, че вероятно всички са получили заповед да останат долу.

О’Шей се изкашля и каза спокойно:

– Не обичам корабите. Страдам от морска болест.

– Ужасно обичам корабите – обади се Бренън.

– Вие двамата се справихте блестящо – каза Милс на Холис и О’Шей. – Длъжници сме ви.

– Ако „ние“ означава твоите хора от ЦРУ, Бърт, то всички сме ви длъжници.

Лиза внезапно обви с ръце врата на Холис.

– Обичам те! Успяхме. И двамата! – Тя дръпна О’Шей за рамото и го целуна по бузата.

– Обичам ви и двамата.

– Аз нищо не съм… – О’Шей се изчерви. – Е, поговори с него при оценяването на работата ми.

– Ще преразгледам мнението си – усмихна се Холис.

– Точно преди да изключа двигателите… – каза О’Шей на Холис.

– Чух.

– Какво? – попита Милс.

– Един от тях спря – отговори О’Шей. – В резервоара няма достатъчно гориво, за да си напълниш запалката.

– Е, нямаме нужда от повече гориво. Всичко е точно. – Милс бръкна под седалката си и извади найлонов плик, в който имаше черни маски, и го подаде на Бренън. – Ето, всеки трябва да си сложи една. Не говорете с екипажа, никакви имена.

Милс отиде в задната част на кабината и сложи маска на главата на Додсън. Погледна Буров и каза:

– Е, полковник, добрите спечелиха.

– Така ли? – неочаквано се разсмя Буров. – Значи ЦРУ са добрите? Дори вашите сънародници не мислят така, поне не повече, отколкото моите смятат, че КГБ са добрите. Ние двамата сме парии, господин Милс. И това ни отделя от цялото останало човечество.

– Възможно е. Радвам се, че сте научили нещо в собствената си школа. – Милс извади спринцовка от джоба си и заби иглата във врата на Буров. – Твърде много говорите. – Той нахлузи маска на главата на Буров. – Така е много по-добре.

Бренън отвори плъзгащата се врата и в запарената кабина нахлу студен въздух. Бренън скочи върху клатушкащата се палуба, Лиза, О’Шей и Холис го последваха. Милс слезе последен.

– Ще се погрижа да откарат Додсън и Буров в лекарската стая. – Той погледна нагоре към английското знаме. – Всъщност предполагах, че корабът може да се окаже английски. Не останаха толкова много от безстрашните ни съюзници в НАТО, на които можем да разчитаме.

– За тази операция, Бърт, не бих се доверил дори на съюзниците ни във Вашингтон – отбеляза Холис.

– Имаш право.

– Свободни ли сме вече, вкъщи ли сме си или не? – попита Лиза.

Холис помисли, че докато са живи, те вече никога няма да са си съвсем вкъщи и съвсем свободни.

– Съвсем наблизо сме – отговори й той.

Вратата на квартердека се отвори и на палубата излязоха шестима моряци в тъмни пуловери. Те се приближиха и огледаха с любопитство пътниците си: четирима мъже и една жена, всички с черни маски на главите. Трима от мъжете бяха в руски униформи, четвъртият носеше анцуг. Жената беше облечена в анцуг и канадка. Холис си спомни, че на борда на вертолета имаше още двама пребити мъже в безсъзнание, единият от които носеше пижама, а другият – разкъсан анцуг. Даде си сметка, че ако някой накараше моряците да определят кои са добрите и кои лошите, те вероятно щяха да направят погрешен избор.

Един от моряците посочи вертолета, сякаш го буташе напред, като явно предполагаше, че никой от тях не говори английски. Милс поклати глава, показа му два пръста и посочи машината. Шестимата моряци отидоха до вертолета и изнесоха Буров и Додсън, като ги положиха да легнат на студената влажна палуба.

Холис скочи обратно в пилотската кабина, освободи спирачките и се присъедини към Бренън, О’Шей и шестимата моряци, които бутаха машината към левия борд на кораба. Един от тях отвори преградата пред подвижния мостик. Всички тласнаха корпуса и Ми-28 се преобърна и полетя с носа надолу към развълнуваното море, докато дългата му опашка се изправи вертикално нагоре. Неволно се приближиха към перилата, наблюдавайки как вертолетът за миг се задържа на повърхността, преди морето да нахлуе през отворената му врата и да потъне с предната част надолу в черните води на залива. Опашката му сякаш им помаха за сбогом и Холис усети, че козирува: забеляза, че О’Шей направи същото.

Моряците бързо отидоха при трите преносими сигнални прожектора за мъгла, които бяха свързани с кабели към захранването на кораба. Откачиха ги и ги изхвърлиха зад борда. Холис помисли, че в това има нещо странно и обезпокоително. Беше ясно, че трябва да се освободят от вертолета. Но фактът, че се освободиха и от тези дребни прожектори, показваше, че капитанът взима предпазни мерки срещу възможно посещение и претърсване от страна на съветските власти – или най-малкото срещу някакъв оглед от въздуха. Холис се зачуди дали няма и други веществени доказателства, които капитанът да е готов да изхвърли зад борда.

Холис погледна на юг през левия борд и видя два кораба в далечината на хоризонта. Може би бяха забелязали приземяването на вертолета и ако ги бяха наблюдавали с бинокли, навярно бяха видели, че блъснаха машината в морето. Ако корабите бяха съветски или на някоя от страните от Източния блок, сигурно щяха да докладват за видяното по радиопредавателя. Нещо повече, радарът на съветската флота вероятно бе засякъл неидентифициран летящ обект, който според характеристиката на полета можеше да се определи като вертолет. Възможно бе дори да са видели странното му спускане до нивото на морето и да са стигнали до заключението, че е кацнал на кораб, който също фигурира на екрана им. А въпреки трите мили териториални води според международните спогодби руснаците възприемаха цялата част от залива край Ленинград като своя неприкосновена зона.