Текст книги "Школа за магии (Книга втора)"

Автор книги: Дэвид Балдаччи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 18 страниц)

Милс, изглежда, се сети за какво мисли Холис. Той кимна към двата кораба на хоризонта.

– Затова са искали да кацнем през нощта.

– Да, но радарите работят и нощем.

– Казаха ми, че кацането ни ще изглежда като катастрофа на радара – отговори Милс.

– Възможно е. Зависи от това кой Иван се взира в екрана.

– Е, значи това е тест, който позволява да се разбере на чия страна е всъщност Господ.

– След всичко, което направихме в Школата за магии – усмихна се мрачно Холис, – мисля, че трябва да разчитаме само на себе си.

Холис се обърна и се отдалечи от перилата. Четирима моряци носеха носилки, с които прекарваха Додсън и Буров към квартердека.

– Лечебница – каза на Милс единият от моряците.

Друг моряк им направи знак с ръка и те го последваха през вратата на квартердека и по тесните стълби нагоре към горната палуба, като по коридора не срещнаха жива душа. Младежът ги качи още една палуба по-нагоре и ги въведе в боядисана в бяло каюта с широки люкове, която се намираше точно зад мостика. Той излезе, без да отрони нито дума, и Холис свали черната си маска. Лиза, О’Шей, Милс и Бренън последваха примера му.

Те се спогледаха и Холис помисли, че всъщност бяха толкова смазани от умора, напрежение и мъка, че не би било никак чудно просто да се опънат на койките в каютата и да заспят.

Най-накрая Милс се усмихна и каза весело:

– Е, приятели, следващата спирка е Ливърпул.

Бренън изсвири продължително и извика:

– Успяхме!

Известно време се потупваха по гърбовете и си стискаха ръцете, а Милс, Бренън и О’Шей разцелуваха Лиза.

– Вие сте дяволски добър пилот на вертолет, генерале – каза въодушевено О’Шей на Холис. – Къде се научихте да управлявате вертолети?

– Някъде между Новгород и Ленинград – отвърна Холис.

– Изиграхте ме – разсмя се Милс. – Ей, вижте, тук има кафе и бренди. – Милс отиде до масичката, под люка на която имаше електрически кафеник. Взе пет чаши за кафе, наля във всяка една от тях по малко бренди и ги раздаде. Вдигна чашата си и каза: – За…

– За Сет Алеви – прекъсна го Холис. – И за мъжете и жените, които останаха там.

Всички пиха, но тази наздравица някак си попари радостта им. Всички пиха още кафе и още бренди. В каютата имаше столове до масата и те седнаха, само Холис остана да гледа изправен през един от четирите люка в каютата. Гледаше към морето, към Финландския залив, който винаги, когато го виждаше, му напомняше за разтопено олово, което, както и сега, бавно се надигаше, като тежките бягащи вълни минаваха през всички нюанси на сивото по странната му повърхност, в която нищо не се отразяваше. Видя, че от север иде рядка мъгла, раздрана неочаквано от слаба вихрушка, носеща се като лек воал през димната завеса. Сивото небе, сивото море и сивият бряг образуваха един неизменен пейзаж със сивите борови гори, от чиито клони влагата постоянно се стичаше върху мочурливата земя. Това бе мрачно и усойно кътче от земята, пред което Московска област изглеждаше слънчева и живописна. Холис разтърка очи и почеса наболата по бузите си брада. Действието на упойката отслабваше и той почувства, че бузата му започва да пулсира. Хрумна му, че срещата им с кораба можеше да се подреди сред по-дребните чудеса, случили се след бягството им от Школата за магии.

Вратата на каютата се отвори и в помещението влезе висок мъж с червена брада на около петдесет години. Беше облечен с много дебел бял пуловер и дънки. Без да каже нещо, той си наля чаша кафе, след което непринудено седна на ръба на масата.

– Добре дошли на борда на „Лусинда“ – каза той с британски акцент. Аз съм капитан Хюгс. Както ми казаха, вашите имена не трябва да ме интересуват.

– Бих искал да ви благодаря за това, че оставихте сигналните светлини да светят и след изгрева на слънцето – каза Холис.

– Да ви кажа честно, бяхме ги изключили – каза капитан Хюгс, като погледна към Холис, – но оставихме вахтения на пост и той ви забеляза. Така че след известна вътрешна борба реших да ги запаля отново.

– Много любезно от ваша страна – каза Милс.

– Ние самите не бяхме съвсем по график – сви рамене капитанът. – Проклетите руснаци не бързат много при оформянето на документите, а и лоцманският ни кораб закъсня.

Капитан Хюгс погледна към О’Шей, Милс и Бренън в униформите им на КГБ, след това се обърна към Холис и Лиза.

– Предполагам, че можете да разкажете някаква страхотна история. Между другото, кацането ви беше или най-доброто, или най-лошото приземяване на летателен апарат върху кораб, което някога съм виждал. Предполагам, че вие си знаете какво е било всъщност. Превозваме дървен материал, ако това ви интересува – добави той. – Бор, бреза и трепетлика. Отглеждат добър дървен материал, защото Бог бди над горите им, а не над тях. – Хюгс се усмихна и допълни. – Докарахме им пресни зеленчуци. Те обичат да изкарват на пазара нещо хубаво в навечерието на честването на годишнината от великата революция. Не мога да кажа, че одобрявам търговията ни с тях, но работата си е работа. А това ме навежда на мисълта за следното. Дадоха ми десет хиляди лири, за да се съглася на това, и ще получа още петдесет хиляди, когато ви доставя в Англия. Така че сте доста ценни.

– Надявам се, че не сме ви коствали повече, отколкото струваме – отговори Холис. – Имате ли сведения от радара за приближаващи към нас кораби?

– Не, но мога да ви уверя, че наблюдаваме много внимателно военноморската база в Кронщад. Щом я подминем и навлезем в откритите води на залива, ще си отдъхна с облекчение.

– Ние също.

– Никакви пари не биха били достатъчни, за да ме примамят да участвам в това – каза Хюгс. – Но ми казаха, че е много важно и за двете ни страни.

– И наистина е така.

– Тази сутрин, преди да напуснем Ленинград, един пристанищен хамалин ми пъхна лист хартия в ръката – каза капитанът. Той подаде посланието на Холис.

Холис разгърна листа и видя, че е страница от някаква стара шифрограма. На листа бе изписана днешната дата и някаква честота. Надписът гласеше: Дюк Пол, на вниманието на Ч. Б.

– Това е дипломатическият ни шифър – прошепна Милс, като надникна през рамото на Холис.

Холис кимна и върна бележката на Хюгс.

– Капитане, бихте ли помолили радиста си да закодира според този шифър следното съобщение: „На вниманието на Банкс. Кацнахме на определеното място. Докладът за положението ще последва.“ Оставете го без подпис. И го изпратете на тази честота.

Хюгс кимна и добави:

– Двамата ви приятели в болничната стая си почиват добре. Лекарят би искал да узнае нещо за историята на заболяването им.

– И двамата са претърпели физически травми. Наскоро и на двамата е инжектиран натриев пентанол. Човекът с анцуга е наш приятел. Този в пижамата не е. Трябва да бъде държан под ключ по време на пътуването ни.

– Ще изпратя стюарда да ви донесе закуска – каза Хюгс и тръгна към вратата. – Ще ви подготвим каюти за спане. Междувременно можете да се разположите в тази стая за колкото време искате.

– Благодаря.

Хюгс излезе от каютата.

Холис се върна до люка, но не видя навън нищо, освен сгъстяващата се мъгла.

– Всички свършихме добра работа – каза той. – Не ми харесва онова, което направихме, но го направихме добре.

Милс си наля още бренди.

– Да, и независимо дали това има значение за нас, или не, бих искал да ви кажа, че желаех всички тези мъже да се завърнат вкъщи… с новите си семейства. Аз не съм религиозен – добави Милс, – но може би им е по-добре там, където са сега. Дори не съм сигурен, че те наистина продължаваха да искат да се завърнат вкъщи.

Никой не му отговори.

Мислите на Холис го върнаха към дома на Ландис и той се сети за момченцето на Ландис, Тими, и за онова, което Ландис каза за него: „Бедното ми малко момче“. Може би, помисли Холис, но само може би, сега те са намерили душевен покой. Холис седна пред масата.

– Ще напиша бележка на Чарли – каза той на Милс.

– Бъди мил – усмихна се Милс. – Може би не е спал цяла нощ от безпокойство за нас.

Холис дръпна лист хартия към себе си и започна да пише на нормален, некодиран английски:

„Скъпи Чарлз, пише ти Сам Холис, който ти изпраща тази бележка не от гроба, а от «Лусинда». Лиза Роудс, Бил Бренън, Бърт Милс и капитан О’Шей са тук с мен. С нас са и майор Додсън от военновъздушните сили на САЩ, и полковник Пьотр Буров от КГБ, който е наш пленник. Сет Алеви е мъртъв. Преди да умре, той ми разказа за споразумението ви с ЦРУ, Белия дом, военното разузнаване и всичко останало. Школата за магии е окончателно закрита, както се предвижда в гореспоменатото споразумение. Трябва да ти кажа, Чарлз, че ти и твоите хора сте значително по-подли и безчувствени от мен и от Алеви, както и от всички действащи генерали и разузнавачи, с които някога съм се срещал. Бих искал някой ден да те взема със себе си по време на операция, за да можеш малко да си разшириш мирогледа. Но поради липса на такава възможност те моля да дойдеш да ни посрещнеш в Лондон след четири дни, считано от днес. Хората, които са с мен, са живи свидетели на убийството на близо триста американци по заповед на собственото им правителство. Трябва да обсъдим това, за да примирим фактите с личния си морал и законните нужди на националната сигурност. Ела, подготвен за дълъг разговор.“

Холис

Холис подаде написаното на Милс, който го прочете, кимна и предаде на другите.

– Капитане – обърна се Холис към О’Шей, – идете в радиорубката и кодирайте това съобщение. Останете с радиста, докато го изпрати, и изчакайте отговора.

– Да, сър.

О’Шей взе посланието и излезе от каютата.

– Английските капитани имат ли право да женят хората на борда на кораба си? – попита Лиза и сложи ръка на рамото на Холис.

– Да, но бракът е в сила само по време на пътуването – за пръв път се усмихна Холис.

– Това е достатъчно.

Милс седна в един стол, прозя се и каза сам на себе си:

– За последните двадесет и четири часа пътувах с едно московско такси, с автобус на Аерофлот, с вертолет на Аерофлот, със ЗИЛ-6, с Понтиак Транс Ам, а сега с Божия помощ се намирам на английски търговски кораб.

Бренън извади пакет дъвки от джоба си и започна да разгъва една, после спря и се загледа в нея.

– Сет Алеви ми ги купи от Центъра за международна търговия. Странен човек беше. Винаги създаваше впечатлението, че е прекалено спокоен, сякаш мислите му са някъде другаде. Но ако се сблъскаш с него в посолството, винаги те наричаше по име и успяваше да си спомни нещо за теб, което да каже. Винаги ми е правило впечатление, че шефовете никога не говореха много ласкаво за него, но хората от охраната, морските пехотинци, секретарките и всички други имаха високо мнение за него. – Бренън върна дъвката в пакетчето и го мушна в джоба си.

Известно време никой не се обади, а след няколко минути в каютата се върна О’Шей и подаде на Холис лист хартия.

Холис го погледна и прочете на глас:

„От Чарлз Банкс. Много се зарадвах на съобщението ви. Поздравявам ви за добре свършената работа. Съжалявам за Сет. Ще ни липсва. Ще ви посрещнем в Ливърпул. Чакам с нетърпение да видя всички ви в Лондон. Аз черпя. Специални поздрави на Лиза.“

Подпис: Чарлз

Холис погледна към О’Шей, Милс, Бренън и Лиза. Радиограмата бе дотолкова типична за стила на Чарлз Банкс, че всички бяха на път да избухнат в смях.

– Какво любезно копеле – най-сетне каза Милс. – Много ми се иска да му размажа лицето от бой, но не мога да се накарам да го направя. Така че ще се наложи да изпием по едно питие с него.

– Винаги съм го харесвала – каза Лиза. – И още го харесвам. Но вече не му вярвам.

Холис се замисли над това, че никога не се бе доверявал на Чарлз Банкс. Нямаше да му вярва и в Лондон.

Възрастен стюард влезе в каютата с поднос, на който имаше портокалов сок и горещи бисквити. Той ги остави на масата и каза с произношение, което напомни на Холис за филм на Хорейшо Хорнблауър:

– От името на капитан Хюгс. Първият офицер преотстъпва каютата си на дамата – добави той. – А за вас, господа, ще поставим койки в мъжката спалня. Капитанът ме помоли да ви предам, че не са засекли нищо на радара и няма никакви съобщения. Ако имате нужда от още нещо, обадете се на мостика и някой ще се погрижи за вас.

Милс благодари на стюарда и той излезе.

– Понякога, когато се намираме в Русия, забравяме за какво и за кого се борим – каза Милс. – И когато после отидем на Запад в отпуска или в командировка и се срещнем с някой лондонски шофьор, или пък някой като този стюард, си спомняме какво означава думата „вежливост“. Тогава разбираме, че никога не сме се сблъсквали с това явление в работническия рай.

Всички седнаха около масата и О’Шей отбеляза:

– Истински портокалов сок.

Започнаха да се хранят мълчаливо.

– Харесва ми Лондон – каза Бренън без никакъв повод. – Обичам начина, по който говорят жените там.

– Не мислех, че е толкова забавно да се пилотира вертолет – усмихна се О’Шей. – Мога да се запиша в школа за пилоти на вертолети в близко бъдеще.

– Това е добра идея – отбеляза Холис.

Дъвчейки замислено маслена бисквита, Милс каза:

– Любопитен съм да разпитам Додсън и Буров. Това ще бъде много интересна задача. Чудя се как ще се отнасят един към друг в друга среда.

– Никой да не се смее, но възнамерявам да се върна в Русия някой ден – Лиза огледа всички, седнали около масата. – Кълна се, че ще го направя.

Никой не се разсмя.

– Аз също – каза Холис.

О’Шей се изправи и погледна Бренън и Милс.

– Защо да не потърсим спалното помещение и да не подремнем?

Милс и Бренън се изправиха.

– Ще надникна в болничната стая – каза Милс на Холис – и ще поддържам връзка с мостика за евентуални радиограми или засичане на неприятелски съдове на радара. Но имам чувството, че успяхме да се измъкнем. Победихме ги.

– Трябваше да го направим – отговори Холис.

Милс си взе черната маска и тръгна към вратата.

– Забелязах, че хъркаш, когато беше задрямал във вертолета – каза Милс на Холис. – Защо не останеш да спиш някъде другаде?

Милс и Бренън излязоха от каютата. Лиза и Холис се спогледаха през масата.

– Изглеждаш тъжен – най-сетне промълви Лиза.

Холис не отговори.

– Всички сме тъжни, Сам – каза Лиза. – Щастливи сме, че спасихме собствените си кожи, но ни е мъчно за другите.

– Това беше последното и най-страшно предателство. Правителството вече бе изменило веднъж на тези мъже и сега го направи отново. Заровихме последните отломки и свидетелства от войната в земята, завинаги.

– Защо не се опиташ да оставиш всичко това в миналото?

– Ще се опитам. Сега, когато кръгът се затвори, вече няма смисъл да вървя по този път, защото това би означавало да се въртя в безкраен кръг. Ще се опитам да продължа напред.

Лиза извади сатинирана кутийка от джоба си, остави я на масата и я отвори. Известно време се взира в съдържанието й, после взе кехлибарения наниз и го обви около пръстите си.

– Сет ми го даде, докато те чакахме пред къщата на Буров. Може ли да го задържа?

– Разбира се. Само не го носи – добави Холис.

Тя го погледна и разбра, че говори сериозно. Постави огърлицата обратно в кутийката и я затвори.

Холис извади няколко смачкани листа хартия от джоба си и ги разстла на масата, като ги притисна с оловните фигурки за маркиране на карти.

– Това са имената на хората, на живите и на мъртвите… сега вече всички са мъртви, които са били в Школата за магии от самото й създаване досега.

– Това ли ти даде Луи Пул?

– Да. – Той се взря в намачканата хартия. – Симс… тук е и Симс… – Той се вгледа в далечината и каза: – В мемориалните паметници на жертвите от виетнамската война до имената на безследно изчезналите слагат кръстчета.

– Да, виждала съм ги.

– И когато смъртта на някой от безследно изчезналите се потвърди, около кръстчето издълбават кръг. – Той погледна към Лиза. – Искам тези хора да бъдат официално обявени за мъртви и семействата им да бъдат известени за това. Искам да използвам този списък за нещо смислено.

– А този списък – попита Лиза, като кимна – не е ли опасно да го имаш… Искам да кажа, след като се смята, че Школата за магии никога не е съществувала?

– Мисля, че за нас би било по-опасно да го нямаме. Това е единственото реално доказателство, което ние с теб притежаваме, за съществуването на Школата за магии. Това е нашата застраховка за живот.

Тя кимна с разбиране.

– Ще го изпратя с писмо на баща ми в Япония – каза Холис. – Ще накарам някой моряк да пусне писмото в Ливърпул, преди да напуснем кораба. След това, когато, пристигнем в Лондон, ще си поговорим за много неща с нашия приятел, господин Банкс. – Той я погледна. – Е, а ти какво искаш да получиш от всичко това?

– Аз го получих – усмихна се тя. – Теб.

Той й се усмихна в отговор.

– А имаме и убиеца на Грегъри Фишър – добави тя. – Да, зная, че Буров не е единственият убиец. Системата е тази, която убива. Но така ще има поне малко справедливост.

Холис си сръбна от кафето. Лиза се прозя. Слънцето се промъкваше между закрилите небето облаци и лъчите му проникваха през люковете и се задържаха за малко на масата.

Вратата се отвори и един моряк влезе и каза:

– Капитанът иска да знаете, че задминахме Кронщад. Сега вече без съмнение сме в независими международни води.

– Благодаря.

– Още една крачка към дома – погледна Лиза към Холис.

– Ще се приберем – Холис се изправи и отиде пред люка на десния борд. Известно време той се взира в морето, а когато се обърна, откри, че Лиза е застанала зад него. Те се вгледаха един в друг, след това тя импулсивно го прегърна.

Стюардът отвори вратата на каютата, промърмори нещо и излезе.

– Господи, Сам – каза тя, като зарови лице на гърдите му, – толкова съм уморена… Може ли да се любим тази сутрин? Родителите ми са погребали дъщеря си… Те ще се побъркат от радост, като ме видят… Ела с мен вкъщи… Искам да те запозная със странното си семейство… Сам, може ли да си поплача за Сет? Нали може?

– Разбира се. Ти цялата трепериш. Нека те заведа до стаята ти.

– Не, прегърни ме – каза тихо тя. – Не можем ли да се престорим, че след като обядвахме на Арбат, сме излетели за Ню Йорк и междувременно просто нищо не се е случило?

– Не, не можем. Но можем да направим така, че всичко това да има някакъв смисъл. Да се опитаме да разберем цялата тази бъркотия в отношенията между нас и тях. Може би ще се опитам да ти разкажа за съветските военновъздушни сили, а ти ще ми обясниш творчеството на Гогол. Така и двамата ще научим по нещо, от което никой друг не се интересува.

– Ще ми бъде приятно – тя се разсмя и го притисна по-силно към себе си. – По-късно ще ти разкажа една руска приказка, за да те приспя.

Те дълго стояха мълчаливи, заслушани в шума на двигателите и на морето, усещайки под краката си люлеенето на кораба и движението му напред на запад, далеч от Русия.