Текст книги "Школа за магии (Книга втора)"

Автор книги: Дэвид Балдаччи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 18 страниц)

Алеви обърна Буров по гръб и погледна лицето му, а след това попита Холис:

– Вие двамата май не се обичате много?

Холис не отговори.

– Защо сте наранили баща ми? – каза някакъв глас на руски.

Всички се обърнаха към вратата. Там стоеше по нощница уплашено десетинагодишно момиченце. Зад него бе застанала пълна жена на средна възраст с дебело подплатен пеньоар, а отзад едва се забелязваше възрастната жена, която Буров бе представил за своя майка.

Жената на средна възраст погледна към Холис, после към Лиза и накрая към облечения в униформа на КГБ Алеви.

– Съпругът ми мъртъв ли е?

– Не, госпожо – отговори й на руски Алеви, – просто е в безсъзнание.

– Не разбирам какво става – изхлипа тя. Алеви и Холис се спогледаха.

– Няма да ги убиете – каза Лиза на английски.

– Баща ми ще се оправи ли? – попита момичето, Наталия.

– Да – отговори на руски Лиза.

Изведнъж старата жена бутна снахата и внучката си и се втурна в стаята, коленичи до сина си с обляно в сълзи лице и започна да го гали.

– О, Господи, бедното ми момче. Пьотр, Пьотр, Господ да те пази, мъничкият ми. – Холис си спомни репортажите по новините през Втората световна война, които показваха как стари бабушки ридаят, коленичили над телата на синовете и съпрузите си. Боже мой, колко ли такива като Буров са износили в огромните си утроби тези свети възрастни жени.

– Не можем да ги вземем, но не можем и да ги оставим… – каза Алеви на английски.

– Не Сет! – рязко отговори Лиза.

– Искам Буров да знае, че са живи – каза Холис на Алеви. – По-късно това може да ни послужи.

– Добре – кимна Алеви. После се обърна към жената на Буров на руски: – Вие ще останете в къщата, или кучетата ще ви разкъсат. За известно време ще оставим тук няколко войници. – Алеви се наведе, за да вдигне Буров, но Холис го отблъсна встрани, с доста усилия положи Буров на рамо и го понесе към вратата, докато възрастната жена продължаваше да го гали.

– Ще го откараме в болницата – каза Лиза на Наталия и я погали по главата. – Скоро ще си бъде пак у дома. Жената и майката на Буров понечиха да последват Холис надолу по стълбите, но Алеви ги спря.

– Не се притеснявайте. Всичко ще бъде наред.

Лиза и Алеви последваха Холис.

– Беше мил с тях – каза Лиза на Алеви.

Той не отговори.

Транс Амът ги чакаше пред входната врата с отворен гюрук. Милс излезе от колата и заедно с Холис сложиха Буров в задното отделение при Додсън. Милс върза китките на Буров с парче метална жица. Холис погледна надолу към двамата пребити мъже: Додсън с разкъсания си анцуг и Буров с опръсканата си с кръв пижама бяха еднакво неузнаваеми в лицата. Кръгът се затваря, помисли Холис, и събитията, предизвикани от катапултирането на Додсън през телената ограда, наближаваха развръзката си.

– Аз ще карам – каза Холис. – Бърт, дай ми шинела и фуражката си и седни отзад до Лиза.

Холис нахлузи униформения шинел и фуражката на КГБ седна на шофьорското място и запали колата. Милс и Лиза се качиха отзад, а Алеви седна до Холис.

Холис включи колата на скорост и засили нагоре по шосето, мина през портала и продължи по тъмния криволичещ път.

– Разполагаме с още двадесет и две минути до сендмена – каза Алеви, когато прекосяваха търговския център. – Твърде много време.

– Това всичко ли е, Сет? Можем ли вече да си ходим? – попита Лиза.

– Да. Вертолетът е пълен.

– Дяволски пълен – добави Холис. Той натисна газта и увеличи скоростта до шестдесет мили в час.

Точно когато приближиха щаба, въздухът бе раздран от пронизителна сирена.

– Струва ми се, че това има нещо общо с нас – каза Алеви.

Пред осветената сграда на щаба бяха спрели няколко зила и дузина войници от отряда за охрана на КГБ обикаляха около тях. Един се приближи към банкета на пътя и започна да маха на Холис да влезе в паркинга пред щаба.

Холис натисна педала на газта до земята и подмина щаба като стрела.

– Какво според теб искаше този? – попита Алеви.

– Не зная.

Холис видя, че стрелката на километража му сочи деветдесет мили в час. Те прелетяха покрай Пост 000.

– Гледайте за отклонението към вертолетната площадка – каза Холис.

– Все още не са напълно сигурни кой е и какво е – обади се Милс.

– Е, надявам се да го проумеят, след като ние си тръгнем оттук – каза Алеви.

– Приближават ни две коли – каза Холис, като хвърли поглед в огледалото за обратно виждане.

Алеви погледна през рамото си и очите му срещнаха погледа на Лиза.

– Ти си необичайно мълчалива – каза той.

– Мисля за вертолета – усмихна се нервно тя.

– След пет минути сме във въздуха.

– Все още са след нас – каза Холис.

– Взриви ги – каза Алеви на Милс. – Опитай с това – той подаде шапката си на Милс.

– Добре. – Милс извади фосфорна граната от джоба на коляното си, нагласи часовника на нула и постави гранатата в шапката. – Каква е отсрочката при нула?

– Седем секунди.

– Добре. Можеш ли лекичко да открехнеш вратата си? – Милс издърпа часовниковия механизъм, за да зареди гранатата, и изброи до четири, след това бутна шапката на пътя. – Пет, шест.

Първата кола, ЗИЛ-6, беше на около двеста метра зад тях и сменяше светлините с надут клаксон.

– Седем.

Фосфорната граната избухна под първия зил, който излетя от пътя и се разби в дърветата, след което резервоарът му експлодира. Парчета горящ фосфор се разлетяха на всички страни и възпламениха боровите дървета.

Вторият зил, голям транспортен камион, продължи да ги следва, но не откри стрелба.

– Недоумява какво означава всичко това – каза Милс. – Не му се ще да открие огън по колата на полковника.

– Сам! Ето го пътя към вертолетната площадка! – извика Лиза.

Холис заби спирачки и рязко извъртя волана надясно. Колата поднесе, но не излезе от пътя. Холис превключи на по-малка предавка и отново даде газ по тесния чакълест път. Понтиакът подскочи, Холис го овладя и стрелката на километража достигна шейсет, после седемдесет мили в час.

Холис видя на около двеста метра пред себе си очертанията на радиорубката със слаба светлина в единия от прозорците. Видя и част от поляната, но не забеляза вертолета.

Сирената все още виеше, а прожекторите на наблюдателните кули осветяваха горите извън пределите на школата. В лагера кипеше живот, а шестстотинте войници от отряда за охрана бяха на крак.

– Ще вземем Бренън в движение – каза Холис.

– Проклетият камион ни настига! – каза Алеви, като погледна назад. – Спри тук и прегради пътя, или ще ни последват до вертолетната площадка.

– Добре – Холис натисна спирачките. Понтиакът поднесе и застана напречно на пътя. Той извади ключовете от таблото, загаси фаровете и всички се измъкнаха от колата.

Зилът зад тях намали скорост и спря на около сто метра, осветявайки ги с фаровете си. Алеви носеше Додсън на гръб, а Холис взе Буров.

– Лиза, изтичай напред и кажи на Бренън, че идваме – каза Алеви. Лиза извади пистолета си и хукна напред по пътя.

Холис видя сенките на последните десетина войници, слезли от камиона и насочващи се към тях. Някой извика на руски:

– Идентифицирайте се!

– Задръж ги за няколко минути, Бърт – каза Алеви на Милс.

– Добре – Милс извади пистолета си, претърколи се под понтиака и зачака войниците да се приближат.

Холис и Алеви се затичаха към бараката, понесли Додсън и Буров на гърбовете си.

Милс се прицели и изстреля всичките осем куршума на пистолета си със заглушител. Някой извика и въздухът незабавно бе разкъсан от глухия пукот на автоматите АК-47, наподобяващ гърма на фойерверки. Черната нощ бе прорязана от зелените откоси на автоматите и прозорците на понтиака се разлетяха. Милс зареди и изстреля още осем куршума.

Холис и Алеви тичаха приведени напред, като търсеха опора в каменистия път, когато краката им започнаха да се огъват под тежестта. Холис все още не успяваше да види вертолета на площадката.

Лиза тичаше пред тях и когато стигна на двайсетина метра пред дървената барака, извика:

– Бил! Бил! Бренън!

– Лиза Роудс? – отговори й някакъв глас. – Тичай! Бързо!

Лиза спринтира последните двадесет метра и се намери в прегръдките на Бренън.

– Добре, хайде. Поеми си дъх. Какво става? – каза той.

Тя посочи надолу към пътеката.

– Сет и Сам… носят Додсън и Буров.

– Кой? А, да. Добре. А Милс?

– Там е. Идват. Преследваха ни.

– Така и предполагах. Добре, качвай се във вертолета, там, на поляната…

– Не. Ще чакам…

– Добре. Тогава влизай в бараката и залегни. Веднага се връщам. – Бренън хукна по пътеката и видя Холис и Алеви да идват към него. Автоматичен откос преряза клоните над главите им и те всички се хвърлиха на земята. Бренън погледна към Буров и Додсън и попита:

– Ранени ли са?

– Не – отговори Алеви. – Почиват си. Лиза…

– Да, в бараката е.

– Добре, вземи Додсън и се връщай в бараката.

Бренън застана на едно коляно и Алеви прехвърли Додсън на гърба му.

– Не можа ли да намериш хора, които да могат да ходят? – попита Бренън.

Стрелбата от автоматите брулеше клоните над главите им и поляната се покриваше с клонки и шишарки. Холис видя една овъглена катеричка да пада до него на земята. Холис не можеше да разбере дали Милс отговаря на огъня, защото пистолетът му беше със заглушител, но му се струваше, че войниците се приближават към тях и вече се различават просветващите дула на оръжието им сред дърветата.

Бренън се приведе и хукна обратно към бараката с Додсън на гръб.

– Хайде, Сам. Аз ще се погрижа за Милс – каза Алеви на Холис. – Бягай оттук.

– Опитай се да живееш достатъчно дълго, за да ми дадеш възможност да ти избия глупостите от главата – Холис метна Буров на гръб и последва Бренън, също приведен на две.

Алеви приклекна до дебело крайпътно борово дърво, извади пистолета си и започна да стреля напосоки от двете страни на пътя. Внезапно избухна експлозия, Алеви видя как някъде по пътеката пламна ярка оранжева огнена топка и разбра, че понтиакът е избухнал. Извика Милс, но не получи отговор. Алеви мушна последния пълнител в пистолета си и започна да си пробива път към бараката, като не преставаше да стреля.

Холис измина последните няколко метра между пътеката и бараката и падна на колене пред вратата. Бренън свали Буров от раменете му и сложи припадналия зад вратата до Додсън. Холис се изправи и забеляза, че в бараката вече е тъмно, но зърна Лиза, приведена под прозореца, близо до три тела в униформа, грижливо подредени край стената.

– Сам… добре ли си? – каза Лиза.

– Да. Залегни. – Холис свали шинела си и го хвърли върху Додсън.

Бренън вдигна снайперистката пушка „Драгунов“ и отиде до прозореца, за да фокусира нощния й визьор спрямо близките дървета.

– Не виждам нито Милс, нито Алеви на пътеката, но през дърветата насам се промъкват някакви хора. – Той се прицели и стреля, като затворът на пушката му със заглушител изщрака с по-силен металически звук от изстрела в целта. Прицели се и стреля отново.

– Хубава пушка, но визьорът й не е така прецизен като нашите.

Холис забеляза три автомата АК-47, изправени до другия прозорец. До тях лежеше метална кутия, пълна с патрондаши с по тридесет патрона. Той коленичи, взе един автомат и счупи стъклото.

– Не бързай да стреляш, полковник – каза Бренън. – Те все още не са насочили вниманието си към това място.

– Добре. – Холис погледна към коленичилата до него Лиза. – Ще се върна да взема Сет и Бърт.

– Не ми ли дължиш нещо? – сграбчи ръката му Лиза.

– Ей, защо един от вас не излезе да види дали О’Шей е все още някъде там? – погледна към тях Бренън. – Кажете му какво става тук.

Холис улови Лиза за ръката и я отведе до вратата.

– Наведи се ниско. – Той я избута от бараката към поляната, където клекнаха във високата до коленете им трева. На около сто метра пред тях Холис видя очертанията на белия вертолет, който се открояваше на фона на тъмните борови дървета. Въпреки стрелбата той чу бръмченето на двигателите. – Виждаш ли го?

– Да.

– Кажи на О’Шей, че всичко е наред и скоро ще дойдем.

– Ти ще дойдеш с мен – погледна го тя.

– По-късно.

– Сега!

Холис я хвана за раменете и я погледна право в очите.

– Трябва да отидеш там и да му кажеш, че идваме, иначе може да излети. А аз трябва да се върна за другите, Лиза.

– Ще скоча на земята, ако излети, Сам. Кълна се, че ще го направя. Ако ти не дойдеш, аз ще се върна за теб… – очите й се напълниха със сълзи, а тялото й затрепери.

– Тичай! – обърна я към вертолета Холис. – Приведена ниско. Хайде, тръгвай!

Тя го погледна, след това хукна през тревата към вертолета, като на всеки няколко крачки извръщаше глава назад към него.

Холис гледаше как силуетът й се смалява, колкото се приближаваше към вертолета, и внезапно се намери лице в лице с Алеви.

– Тръгвай, Сам – каза Алеви, загледан в отдалечаващата се в нощта Лиза.

– Ще взема Буров. – Холис мина покрай Алеви и тръгна обратно към бараката.

Алеви го последва:

– Теб поне те слуша. Мен никога не ме е слушала.

Холис не отговори. Стрелбата се бе приближила до тях и Холис виждаше зелената диря на куршумите да прорязва гората, въпреки че повечето от изстрелите се забиваха в дънерите на дърветата.

Те пребягаха краткото разстояние до отворената врата на бараката и се хвърлиха на пода.

– Сега са много повече – каза Бренън. – Крият се в гората и се придвижват от дърво на дърво. Предпазливи са, но ще стигнат дотук след десетина минути. Ако излязат от гората на поляната и видят вертолета, ще си имаме малък проблем – добави той.

– Трябва да ги позабавим – кимна Алеви.

Той грабна един автомат АК-47, показа дулото му през прозореца и пусна дълъг откос в близките дървета, докато се свършиха всичките тридесет патрона в пълнителя.

Гърмежите откъм гората утихнаха за няколко минути, докато войниците от отряда за охрана се прикриха зад дърветата. Когато стрелбата се поднови, Холис забеляза, че изстрелите сега бяха насочени предимно към бараката. Чуваше глухите удари на куршумите, забиващи се от външната страна на трупите. Понякога случаен куршум влизаше през разбитите прозорци и оставяйки зелена следа, се забиваше в отсрещната стена, просветвайки за малко, преди да угасне. Куршумите пробиваха металния покрив над главите им и покривните греди започнаха да се нацепват.

– Може би искаш да останем, докато започнем да различаваме цвета на очите им – каза Бренън на Алеви.

– Добре, Бил – каза Алеви и зареди нов пълнител.

– Вземи Буров и тръгвай към вертолета.

– Не, вземи Додсън, аз ще взема Буров – каза Холис.

Алеви кимна на Бренън.

– Можеш да ги проследиш с нощния визьор – Бренън подаде снайперистката пушка на Алеви, – а цевта не проблясва и не вдига шум. Използвай я, докато се приближат. След това вземи автомат и амунициите от чантата. Но по-добре всички да се махаме оттук още сега – добави Бренън.

Алеви повдигна снайперистката пушка над перваза на прозореца, прицели се в една проблеснала цев и изстреля един куршум.

– Трябва да почакам Бърт още малко – каза той. – Ще се видим по-късно. Бренън коленичи до Додсън.

– Пулсът му е добър, но наистина е много зле. – Той метна Додсън на рамо и тръгна към вратата, която не беше под пряк обстрел от гората. – Добре, ще се видим на борда – каза Бренън не особено убедено.

Той ритна вратата навън и Холис го видя да се придвижва бързо от бараката към поляната и да изчезва в тъмнината.

Холис застана на колене до Буров и провери пулса и дишането му.

– Добре е. Струва си да го вземем.

Буров се размърда, опитвайки се да вдигне глава, но Холис го бутна назад. Буров понечи да каже нещо през смазаните си устни и изпочупени зъби. После изплю кръв и слюнка и каза на руски:

– Ти… – отвори очи, – ти… Холис… Ще те убия… Ще чукам жена ти.

– Ще оживееш – отговори му Холис на руски, – но няма да ти е до чукане.

– Еб вас.

– Знаете ли къде отивате, полковник? – Алеви се приближи до Буров. – В Америка. Късметлия сте.

– Не… не… – Буров повдигна завързаните си ръце и слабо замахна към Алеви.

Алеви извади пълна спринцовка от джоба си и заби иглата й във врата на Буров, вкарвайки му доза натриев пентанол.

– Ще можеш да изпращаш картички на Наталия – каза той на Буров.

– Копеле.

– Я виж кой го казва.

Буров дочу пукота на стрелбата.

– Виждате ли… идват за вас.

– Е, Сам, твой ред е – каза Алеви на Холис. – Занеси наградата си вкъщи.

– Защо не дойдеш и ти? – отговори Холис. – Милс е мъртъв.

– Няма значение.

– Хайде да си ходим, Сет. Заслужаваш го. Обед в Белия дом.

– Аз ще издавам заповедите, генерал Холис. Тръгвай.

За момент погледите на Холис и Алеви се срещнаха, после Алеви каза:

– Приспивателният газ ще плъзне след няколко минути. Всичко ще бъде наред. По-добре тръгвай.

Чуха шум от стъпките на тичащ човек пред вратата на бараката и сграбчиха пушките си, тогава отвън се разнесе познат глас:

– Влизам!

Милс се хвърли с главата напред през отворената врата и се блъсна в Буров, който изръмжа. Милс седна на пода и пое дъх.

– Много са близо. На по-малко от сто метра. – Погледна си часовника. – Господи… време е да вървим.

Холис забеляза, че по ръцете и по врата на Милс има кръв. Надуши миризмата на петрол, а дрехите на Милс бяха обгорени.

– Ранен ли си?

– Добре съм. Измъкнах се изпод колата, преди да избухне. Е, чакаме ли нещо?

– Само теб – отговори Алеви. – Ти ще вземеш Буров. Ние ще те прикриваме с димна завеса.

Холис сложи припадналия Буров на раменете на Милс, докато Алеви отвори черната кожена чанта и извади кутиите с газа. Той застана до вратата и надникна навън.

– Дяволски близо са. – Извади предпазителя от кутията и я хвърли от вратата. Черният дим се понесе на талази и се разстла на юг, понесен от вятъра към приближаващите се войници от отряда за охрана.

Алеви извади и кутия полицейски газ от чантата и също я изхвърли навън. Полицейският газ за разправа с демонстранти се разпръсна и се смеси с димната завеса.

– Добре, Бърт, ще се видим след една-две минути.

Милс стоеше приведен до вратата с Буров на гърба и наблюдаваше разстилащия се по земята газ, изпълващ пространството между бараката и дърветата. Сред разредените изстрели започнаха да се чуват звуци от кашляне и повръщане.

– Успех – каза Милс. Той прихвана Буров и изтича от бараката, като остави димната завеса зад гърба си.

Холис залегна до вратата с АК-47 в ръка и изстреля всичките тридесет патрона от пълнителя в хоризонтален откос под дърветата, но в отговор получи съвсем малко изстрели. Погледна обратно към Милс и видя, че вече е изчезнал.

Холис огледа избата и седна, облегнал се с гръб на дървената стена. Алеви коленичи до прозореца и изстреля дълъг откос в черния дим. На пода издрънчаха празните гилзи и бараката се изпълни с миризмата на изгорял барут.

– Добре, Милс и Буров трябва вече да са на борда – каза Холис. – Искаш ли да тръгнеш пръв? Аз ще те прикривам.

– Не, ти тръгни пръв – каза Алеви и погледна часовника си. – Имаме още няколко минути.

Холис тръгна към вратата, след това погледна назад към Алеви.

– Тръгвай – усмихна му се Алеви.

Холис чуваше рева на вертолетните двигатели от поляната.

– Ще излети. Тръгвай с мен.

Алеви седеше облегнат на стената до вратата, но не отговори. Холис помисли, че откакто го познаваше, за пръв път го вижда толкова отпуснат и в мир със себе си.

– Това, което си пуснал от вертолета, не е приспивателен газ, нали?

– Не, не е – отговори Алеви.

– Нервнопаралитичен ли е?

– Да. Използвах зарин. Табун също е добър, но…

– Защо? Защо, Сет…?

– Много добре знаеш защо.

– Но… Исусе Христе, човече… близо триста американци… жените, децата…

– Те не могат да се приберат вкъщи, Сам. Никога няма да могат да се приберат в къщи. Те нямат дом. Това е техният дом. Ти го знаеш.

Холис погледна през прозореца и видя, че димната завеса започва да се разнася. Той прерови чантата и откри последната димна граната и последната кутия полицейски газ. Махна предпазителите на двете и ги изхвърли през вратата. Все още имаше отделни изстрели, насочени към тях, но преобладаващите звуци бяха от повръщане и проклятия.

– Значи Държавният департамент и Белият дом получиха това, което искаха – каза Холис на Алеви. – Това място никога не е съществувало. И ти се съгласи?

– Тръгвай, Сам. Не искам да умреш тук – каза Алеви, като си погледна часовника.

– А ти тук ли смяташ да умреш?

Алеви не му отговори направо, а отвърна:

– На път съм да убия хиляда души. – Той погледна към Холис. – Идеята беше моя. Отровния газ. В името на страната ни.

– Защо „В името на страната ни“?

– Това е компромис. В замяна на това, че ЦРУ и Пентагонът няма да пратят по дяволите мирните инициативи и всички тези глупости, ние можем да задържим колкото искаме от трите хиляди випускници на Школата за магии, които се надяваме да разкрием в Америка. Останалите могат да си вървят без съд и присъда. Това стана възможно благодарение на теб и на списъците на генерал Суриков. Това ни изведе от задънената улица. Ще открием своя собствена Школа за магии в Америка. Разбираш ли?

– Опасявам се, че да.

– Не се прави на проклет бойскаут. Ще съумеем да обърнем разузнавателната им операция срещу самите тях. Ще имаме първокласно училище за нашите агенти, а Буров и Додсън ще бъдат нещо като наставници на курсантите. Добре измислено, какво ще кажеш?

– Идеята твоя ли е?

– Разбира се. Но ще ти призная и още нещо, което не беше моя идея – добави Алеви. – Не трябваше да излезете живи от тук нито ти, нито Лиза. Твоите хора от военновъздушното разузнаване, включително и шефът ти, генерал Вандермулън, се съгласиха на това, макар и с нежелание, признавам.

– Тогава защо…

– О, не съм чак такова животно, Сам. Нима вярваш наистина, че бих могъл да я оставя да умре тук?

– Нищо, което правиш, вече не може да ме учуди, Сет.

– Благодаря. Но това не мога да направя. Колкото до теб… ами аз те харесвам, така че ти давам шанс да се измъкнеш.

Холис чу, че ревът на двигателите се усили.

– А какво стана със Суриков и внучката му, Сет? Излъга ли ме? – попита Холис.

– Опасявам се, че да. Ще останат още малко в Москва. Налага се, иначе в КГБ ще разберат, че именно Суриков е предал Школата за магии. А не можем да допуснем това, преди ФБР да е готово да ги залови всички. Знаеш го.

– Ти си едно гадно копеле.

– Аз съм патриот.

В дървените стени на бараката отново започнаха да се забиват куршуми и Холис ясно различи силния лай на тежка картечница. От стените се разлетяха трески и Холис залегна на земята.

– Залегни.

Няколко куршума улучиха радиопредавателите и те се разпаднаха. Порцелановата камина се разтресе и от нея излетяха облаци дим и пепел. Куршумите улучиха и трите тела, подпрени на отсрещната стена, и Холис чу как те изпуснаха газове, примесени с миризмата на смъртта. Холис се пресегна и придърпа към себе си един автомат АК-47, след това се претърколи по пода и стреля срещу някои от близките, проблясващи в тъмнината дула.

– Тук са, съвсем пред бараката. – Алеви явно не се вълнуваше от това. Остана да седи облегнат на стената.

– И за да прибавим към нанесените щети и малко оскърбление, моите хора ще измъкнат семейство Келъм оттук – отбеляза Алеви. – Те ще станат преподаватели в американската школа. Много са способни и проявяват желание да ни сътрудничат срещу обещанието да не ги хвърлим в Москва река.

– Каква гадост! – отзова се Холис и зареди нов пълнител. – Хората, които се предполагаше, че трябва да измъкнеш оттук, ще умрат…

– Точно така. При това доста безболезнено. Заринът е с много бързо действие.

– Според плана Лиза и аз също е трябвало да умрем. А садистът Буров ще живее, шибаните Келъм също ще живеят, а Суриков и внучката му, които рискуваха живота си за нас, остават тук, и Додсън, когото всички искахте да ликвидирате, за да му затворите устата, пътува от едно място, където е бил погребан жив, към друго, където също ще бъде погребан жив – в новата ти проклета…

– Горе-долу това е. Единственото изключение е Додсън, той беше твоя идея. Аз исках генерала. Както и да е, Чарли Банкс и бандата му са удовлетворени. Твоите хора също не са недоволни, защото честта на безследно изчезналите пилоти ще остане неопетнена. Нямаше да е лесно да се обясни това глупаво предателство…

– Те не са…

– Те са. И е напълно излишно да добавям, че ЦРУ получи онова, което искаше.

– А ти? Ти получи ли онова, което искаше, Сет?

– Предполагам, че да. Мисля, че просто получавам онова, което заслужавам.

– Разбираш ли колко чудовищно е всичко това? – Холис погледна Алеви на слабата светлина в бараката.

– Напълно. Но разбираш ли колко гениално е също така? Това е класическо преобръщане на една мащабна шпионска операция срещу нас в истински крах за тях. Спечелихме още малко време, в което дебелият декадентски Запад ще успее да износи много чифтове джинси, да си поиграе на демокрация, да поговори за мир и разбирателство, да напише още книги за диети…

Холис се хвърли през стаята и удари Алеви. Притисна раменете му към пода и приближи лицето си до неговото:

– Разбираш ли какво си направил? Нима всички във Вашингтон са напълно полудели?

– Те са изплашени до смърт, това е! – изкрещя му Алеви. – Слезте от белия кон, генерал Холис. Това е отчаяна борба за оцеляване! – той отблъсна Холис и седна.

– Тогава всички вие просто не схващате същността, по дяволите! – извика Холис. – Не можем да оцелеем, ако станем като тях! Хората като Суриков и внучката му… Ние сме тяхната светлинка в ограждащата ги тъмнина. Не разбираш ли, Сет? Току-що преживях две шибани седмици в тоталитарното общество. Ние с теб живяхме тук две години, Сет. Господи, човече, нищо ли не си научил?

Алеви извади пистолета си и го насочи в лицето на Холис.

– Не ми трябват проклетите ти лекции. По дяволите, знам какво съм направил. Признай поне, че трябваше да се направи. Или просто си затвори устата.

Холис лежеше прострян на пода, заслушан в приближаващите изстрели. Чуваше офицерските заповеди, подготвящи последния щурм през откритото пространство между пътя и бараката. Той пое дълбоко дъх и каза на Алеви:

– Добре… разбирам.

Помисли си за Джейн и Тим Ландис и за малкото им момченце. Припомни си мълчаливото страдание на генерал Остин, недооценената смелост на капитан Пул и трагедията на всички американци, които беше срещнал, както и на техните жени и деца. Сети се и за лекарката, която го беше прегледала, и за другите политически затворници, станали жертва на тази лудост. Помисли си за миг дори за курсантите, особено за онези, които бяха надигнали глас в увеселителната зала, както и за петстотинте или шестстотинте войници от отряда за охрана, които в известен смисъл не можеха да бъдат упреквани за нищо; там бяха и жената на Буров, и майка му, и дъщеря му.

– По дяволите!

Алеви захвърли пистолета си и сграбчи от пода един от автоматите АК-47. Той застана до прозореца и стреля непрекъснато, докато оръжието прегря и заяде. Той го захвърли и се наведе за друг автомат, когато порой от куршуми се изсипа върху остатъците от стъклото и рамката на прозореца.

Холис вдигна последния автомат АК-47 и се придвижи до прозореца, който гледаше към противоположната страна на престрелката. Вдигна приклада на оръжието и разчисти стъклото и дървените отломки.

– Къде отиваш? – погледна към него Алеви.

– Вкъщи.

– Не. – Алеви извъртя автомата си и го насочи към лицето на Холис. – Сега вече знаеш твърде много.

– Точно затова се прибирам вкъщи. – Холис се повдигна на прозореца. – Хайде да вървим.

– Спри! – Алеви изстреля няколко куршума в стената над главата на Холис.

– Не. Ще карам, както аз си знам, Сет. Не както ти искаш.

– Длъжник си ми, Сам. За това, че спасих живота на Лиза. Прикривай ме.

– Нищо не ти дължа. Ей, Сет.

– Какво?

– Ти ме прикривай! Става ли?

– Разбира се – Алеви го погледна през възцарилата се в бараката тъмнина. – Винаги съм го правил.

– Благодаря, Сет – кимна му Холис.

– Да. Ти също. Ще те следвам по петите, Сам. Ще се видим на борда.

Холис се претърколи през прозореца и залегна неподвижно на земята. Внезапно чу как войниците извикаха в хор „Ура-а-а!“. Въздухът беше разкъсан от оглушителния пукот на автоматите АК 47, който заплашително се приближаваше, след като отрядът за охрана започна последния си щурм през откритото пространство към бараката.

Холис хукна към поляната и изостави укритието на бараката зад гърба си. Вляво и вдясно от него прелитаха случайни куршуми, но той не им обърна никакво внимание, устремен към площадката пред себе си. Стигна до тревата и се просна по очи.

Чуваше зад себе си стъпки да кънтят глухо в меката пръст. Наблюдаваше как Алеви приближава към него, когато изведнъж сякаш се спъна и падна, погълнат от високата трева. Внезапно полюляващата се трева се превърна във вълните на пристанището край Хайфон, а човекът, който се опитваше да изплува отгоре, беше не Алеви, а Ърни Симс.

– Сам! Сам! – извика някакъв глас и Холис не можеше да каже дали това е гласът на Алеви, или гласът на Симс, отекващ през изминалите години. Холис се изправи и се затича към гласа.

Той стигна до Алеви, лазейки през жълтата трева. Алеви се вкопчи в крака на Холис. После, когато Холис се приведе ниско до него, се претърколи по гръб.

– Сам…

Холис разкъса сакото на Алеви и видя, че върху снежнобялата му риза плъзва тъмно петно.

– По дяволите, Сет.

Алеви се обърна по гръб и Холис притисна дланта си към кървящата рана на гърдите му.

– Лежи неподвижно, Сет. Пести си дишането. – Но Холис забеляза, че на устните на Алеви изби кървава пяна. – Спокойно. Всичко е наред.

Очите на Алеви се замъглиха, той дишаше на пресекулки, но ясно изрече:

– Върви…, върви… те чакат… не ги карай да те чакат…

– Не и този път – каза Холис след секунда колебание. – Ще се удавим или ще изплуваме заедно, приятелю. – Той хвана Алеви под мишниците и започна да го дърпа нагоре, за да го изправи, но почувства, че тялото на Алеви се напрегна, а после се отпусна. Той погледна в безизразните отворени очи на мъртвия Сет Алеви и леко го отпусна да легне върху влажната руска земя. Холис пое дълбоко дъх и каза тихо:

– Мисля, че ще ми липсваш, приятелю. – А когато КГБ намери тялото му, помисли Холис, ще разберат, че ги е победил Сет Алеви, и този път няма да има око за око и зъб за зъб.

Той бавно се изправи на коляно и надникна от тревата към тъмната поляна. Вертолета го нямаше и когато погледна към небето, го видя да се изкачва във въздуха право нагоре. Погледна часовника си и видя, че е 3,48. Бяха чакали, но не достатъчно дълго. Предполагаше, че О’Шей, Бренън и Милс са се погрижили Лиза да остане във вертолета. Но въпреки всичко, помисли той, има вероятност тя да е там, на тъмната поляна. Изправи се, окачи автомата си на рамо и започна да се придвижва към средата на поляната, където преди стоеше вертолетът.

Чу зад себе си шум и погледна назад към бараката с радиопредавателите. Тя гореше и в светлината на пожара видя силуетите на войниците от отряда за охрана на КГБ, които нагазиха в поляната и тръгнаха към него.