Текст книги "Школа за магии (Книга втора)"
Автор книги: Дэвид Балдаччи
Жанр:
Классические детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 18 страниц)
Холис изтича надолу по рампата, докато Алеви и Милс се изправяха. Милс грабна пушката на Филенко, а Алеви каза на Холис:
– Единият от тях влезе някъде вътре…
– Той е извън играта.
– Добре. Да приберем и тези двамата.
Холис видя, че Филенко е все още жив и сега лежеше по гръб, следейки с очи разговора на тримата мъже. Холис отиде до полуприпадналата жена, която стенеше на студения под, и коленичи до нея.
– Джейн Ландис…
– Познаваш ли я? – попита Алеви.
– Да. Това е жената на мъжа, когото сте срещнали – Тим Ландис. Вие ли я застреляхте? – погледна той към Алеви.
– Беше легнала със сержанта от охраната – каза Алеви. – Не…
– Да.
– Тя беше крайно антисъветски настроена.
– Не и когато я видяхме.
– Може би ги е шпионирала.
– Или пък е шпионирала за тях – отбеляза Алеви. – Може би го е правила, за да помогне на мъжа си… Не знам.
– Нито пък аз, Сам.
Холис погледна към Джейн Ландис и тя също се вгледа в него.
– Сам… помогни ми – размърда устните си и проговори тя.
– Господи, ужасно съжалявам – каза Милс, като притеснено се изкашля.
– Няма значение. Преместете я вътре – каза Алеви.
– Това нещо там какво е? – попита Алеви, докато Холис вдигаше жената на ръце.
– Това е нещото, с което Додсън се е измъкнал от тук – отговори Холис. – Мисля, че Буров е възнамерявал да го използва утре за екзекуцията на Додсън и останалите десетима.
– Исусе Христе! – възкликна Милс.
– Искам го този човек – кимна Алеви.
Холис преметна Джейн Ландис през рамо и я понесе нагоре по рампата. Милс и Алеви го последваха, като влачеха Филенко за ръцете към сградата на щаба.
Завиха по тесния коридор с килиите, бутнаха Филенко в една от тях и я заключиха.
– Трябва да я заключим тук, Сам – каза Алеви на Холис. – Не знам коя е и не ме интересува.
– Тя умира, Сет.
– Не ме интересува. – Алеви отвори вратата на една килия. – Тук вътре. Холис с нежелание постави Джейн Ландис на студения под и коленичи до нея. Не ме изоставяй, Сам.
Холис се накани да й поиска обяснение, но после помисли, че Джейн Ландис, или каквото и да беше истинското й име, беше многопластова като матрьошка: една черупка в друга черупка, в друга черупка – всяка изглеждаща като истинска и всяка от тях куха, всяка влизаща точно по мярка в другата.
Алеви постави ръка на рамото на Холис и Холис се изправи, след което огледа килията.
– Точно тук ме държаха. Лиза беше в съседната.
Алеви не каза нищо.
Холис излезе, а Алеви затвори и заключи вратата.
– Ако оживее – каза той на Холис, – ще бъде включена в размяната. Холис се съмняваше и в двете.
– Благодаря, че дойде да ни потърсиш – каза Милс на Холис.
– Би трябвало да се придържаме към предварително приетите си планове – каза Алеви, който явно не беше чак толкова доволен от това.
– Беше ли планирал тези двамата да ви хванат? – попита Холис.
– Иди обратно в свързочната – каза Алеви на Милс. – Обади се още веднъж на Бренън, след това развали радиопредавателите и унищожи телефонния пулт. Сам, ти ще дойдеш с мен, ще вземем зила и ще го докараме отпред. Хайде да тръгваме.
Холис и Алеви забързаха към задната част на сградата с пистолети в ръце. Отвориха вратата и видяха, че зилът е паркиран на светло.
– Аз ще мина пръв. Прикривай ме! – каза Алеви. Той изтича до зила и скочи в шофьорското кресло.
Както повечето военни коли зилът нямаше ключ за запалване и Алеви натисна бутона на стартера. Двигателят се запали от първия опит. Холис скочи до него, Алеви включи на скорост и подкара камиона край сградата.
– Не бих искал Лиза и ти да подлагате на съмнение моята роля като ръководител на тази операция – каза Алеви.
– Мисля, че подлагаме на съмнение здравия ти разум.
– Знам какво правя, Сам – Алеви погледна Холис.
– И аз знам какво правиш. И го прави без мен.
– Тогава си върви. Не ми е нужен никой от вас.
– Ще си тръгна, ако ме оставиш да взема и Милс. Той не заслужава да го караш да умре заради обезсмъртяването ти.
– За какво, по дяволите, говориш?
– За амбицията ти да ти отделят една глава в историята на секретните служби на Лангли и Лубянка.
– Смяташ, че си ме разбрал, нали? – отговори Алеви.
– Мисля, че до голяма степен.
– Е, аз не съм самоубиец. Бих искал утре да бъда в Лондон.
Холис не отговори.
Милс прекоси бързо фоайето, отключи входната врата и се приближи към свързочната. Застана до вратата и тихо каза:
– Лиза, аз съм, Бърт Милс.
– Добре, Бърт.
Милс влезе и затвори вратата.
– Къде е Сам? Той беше във фоайето…
– Със Сет е. Ще докарат колата пред изхода.
Лиза забеляза тялото на Додсън, положено на земята близо до двамата убити войници от охраната на КГБ. Той коленичи до него и се вгледа в премазаното му от бой лице.
– Господи… – провери пулса му. – Жив е. – Погледна към Лиза. – Разбирам защо Сам иска да го вземем, Лиза, но този човек е едно бреме, от което нямаме нужда.
– Въпреки това – отговори Лиза, – ако Сам държи да го измъкнем оттук, ще го направим.
Милс я погледна, сви рамене и се изправи.
– Защо се забавихте толкова много?
– Натъкнахме се на някои изненади – отговори той, без да споменава за Джейн Ландис.
– Всичко е наред.
– Бърт… – каза тя, като го погледна. – Тези убийства… просто ми прилошава от всичко това.
– Ще говорим за това, когато бъдем извън обсега на КГБ. И на мен ми прилошава от тях. Тя кимна.
Милс се приближи към телефонното табло и си сложи слушалките, след това натисна бутона за звънене.
– Да. Ничего – отговори му един глас.
– Бил, тук е Бърт Милс.
– А… всичко наред ли е?
– Дотук добре. Как е при теб?
– Ами не знам…
– Какво има?
– Ами една от наблюдателните кули насочи за известно време прожекторите си към нашия вертолет. – Вероятно О’Шей се е поизнервил. – Но нищо не стана. Продължавам да слушам радиопредавателите, но разбирам, колкото разбирам китайски.
– Дай ми честотите на предавателите.
– Чакай. – След няколко секунди Бренън се обади отново и даде на Милс честотите. – Сега мълчат.
Милс провери съответните радиоприемници на бюрото и установи, че честотите са същите.
– Добре, Бил, аз ще разстроя двата предавателя, ти направи същото. След това ще унищожа таблото на телефонната централа, така че това е последното ни чуване. Ще се видим по-късно. Не заспивай!
– Да – засмя се Бренън.
Милс насочи автоматичния си пистолет към таблото на телефонната централа и стреля в кабелите. Разлетяха се искри и стаята се изпълни с миризмата на изгоряла електрическа инсталация. Върна се при двата радиопредавателя, които тихо пращяха, и увеличи звука им.
– Какво казват? – попита той Лиза.
Лиза слушаше как някакъв глас говори на руски от предавателя на къси вълни.
– Някой, който се представи като „Наблюдателна кула“, вика вертолетната площадка – отговори Лиза.
– Точно от това се опасявах.
Милс бръкна в джоба си и извади лентата, която беше използвал, за да промени регистрационния номер на вертолета. Той облепи с нея ключовете за превключване на двата предавателя в положение изключено.
– Сега предавателите не работят ли?
– Само на тези честоти. – Той огледа двата апарата, след това посочи някаква метална пластинка с надпис. – Какво пише тук?
– Автоматична настройка… – прочете Лиза. – Нещо такова.
– Това е. – Той завъртя ключа над надписа и стрелката за определяне на честотите започна да се движи по скалата. – Това се използва за откриване на най-мощните радиопредавания в района, като например някое радио на кола – каза Милс – Но когато микрофонът е поставен постоянно в това положение, радиопредавателят се превръща в широкообхватно устройство за смущаване на радиосигнали. – Милс настрои предавателя на къси вълни по същия начин. – Това ще унищожи цялата им радиосистема.
– Но същевременно може да им сигнализира, че нещо не е наред – каза Лиза.
Милс имаше тревожното чувство, че отрядът за охрана на КГБ вече подозираше нещо.
– Почти свършихме работата си тук.
– Наистина ли?
– Донякъде. – Милс погледна часовника си, а после Лиза. Никой не проговори. Холис и Алеви паркираха зила пред щаба и влязоха във фоайето.
– Влизаме – извика Алеви пред свързочната. Двамата влязоха в стаята и Лиза се втурна в прегръдките на Холис.
Алеви коленичи до Додсън и го огледа. Анцугът му бе разкъсан и пропит с кръв, тялото му мръсно, а косата сплъстена. Небръснатото му лице беше натъртено и подпухнало, а носът му изглеждаше счупен. Алеви повдигна клепачите на Додсън.
– Наистина е доста зле.
– Очевидно – отговори Холис. – Прекарал е около две седмици на открито, след това са го били дни наред. Но мисля, че е най-вече упоен. Ще се оправи. Идва с нас.
– Добре. Хайде да тръгваме – Алеви се изправи.
– Към вертолета ли отиваме? – попита Лиза.
– Не – отговори Алеви. – Отиваме да хванем Буров.
– Защо, Сет?
– Защото затова дойдох тук.
– Затова ли дойде тук? – Лиза сграбчи ръката му.
– Ами… Дойдох заради теб и заради Сам. Но…
– Сет, тук е пълно с руснаци. – Тя погледна към Холис. – Колко са, Сам? Шестстотин или седемстотин?
– Какво значение има? – троснато отговори Алеви.
– Не смятам да влизам в престрелка с тях. Просто искам да съм си тръгнал оттук, преди да са се събудили. Нямам време за спорове. – Той погледна към Лиза. – Защо ти и Сам не вземете Додсън и не го откарате с колата до вертолетната площадка?
– Оставаме с теб – отговори Холис на Алеви. Той погледна към Лиза. – Добре ли си?
– Обезумявам от страх.
– Е, добре – каза Алеви, демонстрирайки нехарактерно за него спокойствие, – аз също. Така че да свършваме по-бързо и да се прибираме вкъщи.
Милс помогна на Холис да качи Додсън на гърба си и те забързано прекосиха фоайето. Алеви отвори входната врата и погледна навън.
– Чисто е.
Втурнаха се надолу по стълбите на щаба, Милс отвори задната врата на зила и помогна на Холис да намести Додсън в пространството зад задните седалки.
– Вие двамата седнете долу – каза Алеви.
Холис и Лиза седнаха на земята, а Алеви подкара колата по пътя и зави надясно към дачата на Буров.
41.
Зилът се движеше по тъмния път.
– Сет – обади се отзад Лиза, – не ни трябва Буров. Просто вземи още един американец. Къщата на генерал Остин се намира точно до този път. Ти искаше него.
– Но вие искахте Додсън. Има място само за още един и това ще бъде полковник Пьотр Буров. Нали, Сам?
Холис не отговори.
– Сет, имаме проблеми на вертолетната площадка – каза Милс. Той обясни за прожекторите и за опитите на кулата да се свърже с поста чрез радиопредавателя.
Алеви малко помълча, после каза:
– Хайде да не се изнервяме излишно. На път сме да осъществим успешно удара на десетилетието. Ти какво смяташ, Сам?
Холис помисли, че всеки разумен човек би приел очевидните факти и би заключил, че операцията започва да се проваля. Но Алеви беше фанатик, а Холис не вярваше на фанатици.
– Сам?
– Мисля, че всички сме с единия крак в гроба. – Холис се обърна към Милс. – Бърт? Ти какво ще кажеш?
Милс, изглежда, се разкъсваше между разума и предаността си към Алеви, които, както знаеше, бяха две взаимно изключващи се неща. Милс погледна към Алеви.
– Сет… имаме Сам и Лиза, имаме и един американец… вертолетът е препълнен. Може би е време да свиваме знамената.
– Сам, изборът е твой. – Алеви се обърна назад към Холис. – Ти искаш ли да хванеш Буров, или ще се задоволиш да го оставиш да живее? Може би утре, когато се събуди след действието на сендмена, той ще убие двадесет американци.
– Това не е игра на нерви – рязко отговори Холис.
– Не изпитвам смелостта ти. Просто искам да знам дали имаш някакви лични сметки за уреждане. В нашата работа човек може да си позволи личните пристрастия да му помогнат във взимането на решение за действие. Е?
Холис погледна към Лиза, после каза на Алеви:
– Карай напред.
– Мисля, че сме се опознали взаимно – отбеляза Алеви.
Лиза се отпусна на пода и погледна към Холис. Той отвърна на погледа й. Припомни си пътуването им до Новодевичите гробища, когато пак седяха на земята в колата с Джейн Елис и Бети Ешмън. В сравнение с това, което ставаше сега, онова пътуване му изглеждаше като детска игра. Но това беше закономерният резултат от всичко, започнало в Москва. Лиза го ритна по крака и се опита да се усмихне.
– Новодевичите?
Той кимна. Те имаха кратка, но забележителна история.
– Придържай се към петнадесет километра в час – каза Холис на Алеви – или ще привлечеш вниманието им.
Продължиха напред. Алеви взе един завой и възкликна:
– Какво, по дяволите, е това?
Холис се поизправи и погледна през прозореца.
– Това е търговският център „При боровете“. Никога ли не си виждал търговски център?
– Боже Господи… – разсмя се Милс.
Алеви погледна защитната мрежа, която скриваше небето, после зави през паркинга и мина бавно покрай редицата от магазини.
– „7-илевън“?
– Декорите се изготвят в Мосфилм.
– Наистина ли? – Той огледа всички витрини, покрай които минаха, и няколко пъти поклати глава.
– Не е лошо… а те…
– Ще те информирам за всичко в Лондон – рязко отговори Холис. – Хайде да вървим.
Внезапно на пътя се появиха фарове и те видяха огромен военен транспортьор ЗИЛ-131 да преминава през паркинга и да се насочва към щабната сграда.
– Ако спре пред щаба, надали ще харесат онова, което ще видят там – каза Милс.
Алеви натисна газта и зави обратно към пътя, озовавайки се точно зад транспортьора. Фаровете на Алеви осветиха покритата с брезент каросерия и те видяха, че вътре има около двадесет души, въоръжени с автомати АК-47. Алеви натисна клаксона си и присветна с фаровете. Шофьорът на транспортьора извади ръката си през прозореца, след което спря колата. Той излезе и тръгна към тях.
– Страков? – извика той.
– Наведете се – каза Алеви на Холис и Лиза. Той отвори вратата си и нареди на Милс: – Мини зад волана. – Алеви скочи на земята и тръгна към шофьора на другия камион, който закриваше с ръка очите си от ярката светлина на фаровете.
– Кой е? – попита шофьорът.
– Майор Воронин.
Човекът се изпъна мирно и козирува.
– Къде карате тези хора? – попита Алеви.
– Да сменим патрулните постове – отговори шофьорът.
– Кои постове?
– Кула едно и две, главния портал, щаба и вертолетната площадка, сър. Току-що смених охраната на дачата.
– Дачата на полковник Буров?
– Да, сър.
– Колко войници оставихте там?
– Трима.
Алеви погледна към двадесетимата въоръжени мъже в каросерията на камиона, чиито глави бяха обърнати към него.
– Хората в щаба и на вертолетната площадка получиха още по два часа наряд за невнимание при изпълнение на служебните си задължения – обърна се той към шофьора.
– Да, сър. По чия заповед?
– По моя, ефрейторе. Идете направо при кулите и главния портал, след това върнете останалите си хора в караулната.
– В бараките, сър.
– Да, в бараките. – Алеви почувства, че изпод фуражката му започват да се стичат капки пот и да струят по челото му. – Свободен сте.
Шофьорът се поколеба, след това козирува и се обърна на пета.
Алеви се върна при зила и седна на седалката до шофьора.
– Обърни, Бърт – каза той на Милс.
Милс се затрудни да намери задната скорост, след това я включи и зилът изгасна.
– По дяволите!
Големият транспортен камион стоеше на пътя пред тях. Милс включи отново двигателя и спирайки на три пъти, зави неубедително на тесния път, докато транспортьорът бавно потегли напред. Никой не продума. Милс подкара колата към дачата на Буров.
– Не мога да карам руски коли – тихо каза той.
– Чух какво си говорихте и не съм напълно сигурен, че той ще ти се подчини – каза Холис на Алеви.
– Ти не разбираш руския начин на мислене.
– Но разбирам военния начин на мислене. Хората приемат всякакви заповеди от собствените си офицери, но не се подчиняват непременно на нарежданията на офицер, когото не познават.
– Струва ми се, че се справям – каза Алеви, след това попита: – Да се връщаме ли искаш, или да продължим?
– Продължавайте – отговори Холис.
Лиза въздъхна отчаяно и се обърна към Милс.
Моля те, Бърт, не можеш ли да вразумиш тези двамата?
– Не – отвърна Милс, след като се замисли за момент.
– Това караулната на дачата ли е? – попита Алеви след минута.
– Да, тя е – отговори Холис, като надникна през предното стъкло. – Вилата е заградена с телена ограда. Между оградата и къщата има кучета. В караулката трябва да има двама войници и още един в самата дача. Но човек никога не може да бъде сигурен.
– Шофьорът също ми каза, че са трима. Ти поеми войника, който се приближава към нас – каза Алеви на Милс, – а аз ще се заема с другия.
– Добре.
– Вие отзад залегнете.
Милс намали скоростта и се приближи към караулката. Алеви погледна към обикновената на вид дача зад вратата, разположена на около сто метра в тъмнината. Милс рязко спря зила, той подскочи и изключи. Отново го включи.
– Никога не съм можел да се оправям с предавките.
Той извади пистолета и го остави в скута си. Един от войниците се приближи към шофьорската врата и надникна през прозореца.
– Да, капитане? – Милс изстреля един-единствен куршум между очите на войника, докато Алеви отвори вратата си и застана на прага. Вторият войник все още беше в караулката. Алеви забеляза, че той отчаяно удря по полевия телефон и се протяга да си вземе пушката. Алеви се прицели внимателно от покрива на зила и изстреля всичките си шест куршума в караулката. Разхвърчаха се стъкла и трески и мъжът падна на земята.
Милс изключи фаровете.
Алеви тръгна към портала, а Холис слезе от зила.
– Той е мой – каза Холис, като сграбчи Алеви за ръката.
– Добре – кимна Алеви. – Но не го убивай.
– Знам.
– Разполагаме с тридесет и четири минути, за да стигнем до вертолетната площадка – погледна към часовника си Алеви.
– Нека дойда с теб – каза Лиза на Холис. – Ще ти помогна да се справиш с поста вътре в къщата.
Холис кимна. Той отвори телената врата и се обърна към Алеви.
– От лявата страна на къщата се намира понтиакът на Грег Фишър. Ще го вземем с нас.
– Понтиакът на Фишър? Тук…? – неразбиращо попита Алеви.
– Буров го кара. Ключовете вероятно са на таблото.
– Чудесна идея, Сам – кимна Алеви. – Този ЗИЛ-6 сигурно вече го търсят. А след като понтиакът е на Буров, може и да не го спрат.
– А може да ни потрябват и скоростта му, и по-доброто му управление. Зилът е много противен – добави Милс.
– Всичко това е може би истина – отговори Холис. – Но аз искам този Транс Ам, просто защото… го искам. – Той хвана Лиза за ръката и хукна по дългата асфалтирана пътека към дачата.
Внезапно от тъмнината се появиха двете немски овчарки и се хвърлиха към тях от две различни посоки. Холис приклекна в позиция за стрелба, прицели се и стреля в по-близкото куче вляво от него. Пистолетът му изщрака тихо, но кучето силно зави. Холис се претърколи надясно точно когато втората овчарка стигна до него и Лиза. Той сякаш надуши голямото куче точно в секундата, преди да му вкара куршум в устата.
– Добре ли си? – попита Холис, като стана и помогна на Лиза да се изправи на крака.
– Добре съм.
Те стигнаха до входната врата и Холис й кимна. Тя натисна дръжката и установи, че е отворено. Лиза сложи пистолета в джоба на канадката си и се промъкна вътре.
Часовият седеше на стола си в обширното антре, осветено от слаба лампа, и се целеше в нея с автоматична пушка. Лиза притвори вратата след себе си и застана неподвижно.
– Коя сте вие? – попита часовият.
Тя сложи пръст пред устните си и прошепна на руски:
– Аз съм Лиза Роудс. Новата американка. Полковникът иска да ме види.
– Не ми е казвал такова нещо – каза часовият.
– Но е казал на мъжете навън.
– Защо предполагате, че иска да ви види полковникът? По това време? – усмихна се часовият.
– Иска да спи с мен.
Часовият самодоволно се усмихна и остави пушката си на бюрото.
– Ще трябва да се кача горе и да го извикам – той свали ботушите си. – Идете в дневната и се съблечете. Налага се да го прави там, защото старата е горе. – Часовият бе застанал на пода по чорапи.
Лиза рязко отвори вратата и отскочи встрани.
Холис се втурна през вратата и стреля, докато човекът се протягаше към пушката си, след това се хвърли напред и го хвана, преди да падне на земята. Той сложи мъжа да седне обратно на стола и едва тогава забеляза кървавата пяна, показала се на устата му вследствие на раната в гърдите, която го караше да хрипти, докато се опитваше да поеме дъх.
Холис хвана Лиза за ръката и я изтласка към входната врата.
– Тръгвай – прошепна той. – Няма да спорим.
– Моля те, Сам… Внимавай…
Холис отвори вратата и я избута навън, след това се върна при часовия, който го гледаше втренчено. Холис мина зад него, сложи ръка на рамото му и изстреля един куршум в тила му, като го придържаше облегнат на стола.
После напусна антрето и тръгна към стълбите. Стъпалата изскърцаха, но той продължи нагоре.
– Наталия, ти ли си, скъпа? – обади се женски глас. Холис спря. Чуха се стъпки и женският глас извика отново:
– Пьотр, Наталия си е в стаята.
– Часовият е – отвърна й Буров. – Ела да си легнеш.
Холис отново чу стъпки и звука на затваряща се врата. Той изкачи и останалите стъпала и стигна до обширното антре на горния етаж. Вляво от него имаше две полуоткрехнати врати, които вероятно водеха към спалните на дъщерята на Буров, Наталия, и на майка му. Вдясно имаше затворена врата, която навярно бе спалнята на съпрузите. Холис се приближи към нея, ослуша се, после натисна дръжката, отвори вратата и се претърколи странично в стаята, заемайки позиция за стрелба с насочен към леглото пистолет.
– Не мърдай!
Стаята беше тъмна, с изключение на някаква малка червена светлинка и когато очите на Холис свикнаха с тъмнината, той видя, че това всъщност бе червена звезда, сияеща на върха на дървено изображение на кремълската Спаска кула. Това бе странно, но още по-странно изглеждаше празното легло, върху което лежеше парцалена кукла. Холис разбра, но беше твърде късно.
Предпазителят на пистолет прищрака зад гърба му и чу гласа на Буров:
– Хвърли оръжието.
Холис хвърли пистолета си.
– Не ставай – каза Буров. – Обърни се насам на коленете си.
Холис бавно извъртя тялото си към Буров. Буров светна лампата и Холис видя, че той стои на вратата бос и по пижама, с голям пистолет, насочен към него.
– Семействата в някои страни се упражняват в стрелба – каза Буров. – Ние тук имаме други упражнения. А вие мислите, че руснаците са глупаци.
Холис не отговори.
– Глупак е онзи – продължи Буров, – който стои на колене пред дулото на оръжието. – Буров погледна с любопитство към Холис. – Какво търсеше тук?
– Исках да те убия, идиот такъв.
– Не, в такъв случай просто щеше да стреляш в леглото. А ти каза „Не мърдай!“. Искаше да ме плениш. Откъде намери този пистолет?
– Това не е твоя работа.
– Сам ли си?
– Как мислиш?
– Мисля, че не. Уби ли часовите?
– Да.
– А кучетата ми?
– Да.
Буров кимна замислено, после каза:
– Телефонът ми не работи, а и мисля, че долу има ваши хора. Следователно и двамата сме в трудно положение.
Холис нищо не каза.
– Това бунт ли е? Би било лудост. Тук има шестстотин въоръжени войници от отряда за охрана на КГБ. За живота на Додсън ли искате да преговаряте?
– Искам да ти дам урок, че властта на дулата на оръжието е ограничена. Зависи и от други фактори. Авторитетът не може да се крепи само на дулата на оръжието. Научи ли нещо?
– Застани на четири крака и изпълзи дотук! – кресна му Буров.
Холис застана на четири крака и излезе в антрето, докато Буров отстъпваше назад.
– Надясно! – каза Буров.
Холис запълзя по коридора, а Буров се приближи до него толкова, че да може да го удари с голата си пета по главата. – Ще ти покажа на кого принадлежат властта и авторитетът тук.
Буров отведе Холис в съпружеската спалня.
– Легни по гръб!
Холис се преобърна по гръб, а Буров се измести така, че да не попада в полезрението му, след което постави крака си върху лицето на Холис.
– Махни якето и пуловера и свали панталоните си до глезените.
Холис бавно седна и съблече канадката и пуловера, а след това смъкна панталоните си, като през цялото време Буров оставаше зад гърба му.
Буров хвърли якето настрани.
– Легни и сложи ръцете си под задника!
Холис легна и подложи ръце под себе си. Буров пребърка канадката на Холис.
– Какво е това? – попита той и хвърли намерената сребърна генералска звезда върху голите гърди на Холис.
Холис не отговори и Буров го ритна по темето.
– А какво има в алуминиевите кутийки от пури, Холис? Имена… а, списък на преподавателския състав, на живите и на умрелите. Къде смяташе да го носиш?
– Едно копие в Москва и едно във Вашингтон.
– А, така ли? Аз пък не мисля така.
На Холис му се стори, че гласът на Буров стана по-напрегнат. Чу го да се отдалечава към другия край на стаята и погледна към него. В ниша до прозореца имаше радиопредавател и Холис видя как Буров го включи и той светна.
– Ще извикам цялото отделение за охрана, Холис – каза Буров и вдигна слушалката.
– Къде са жена ти, дъщеря ти и майка ти?
– Защо питаш? – обърна се Буров към него.
– Това място е обградено и ще има престрелка. Ще им гарантирам безопасно излизане от къщата.
– Ти нищо не можеш да гарантираш, лайно такова.
– Могат да си тръгнат сега. Преди да се обадиш.
Буров се приближи към Холис със слушалките в ръка.
– Къщата не е обградена – ритна той Холис по бузата.
– Знаеш, че е. Часовите са мъртви, а телефонът ти е прекъснат.
– Но не и радиопредавателят ми.
– Тогава се обади, тъпо лайно – каза Холис на руски, – и върви по дяволите заедно с жена си, дъщеря си и грозната си стара майка.
Буров отново ритна Холис по лицето. Той приближи слушалките до ушите си и заслуша непрекъснатия сигнал на радиосмущенията, които идваха от отворените микрофони на радиопредавателя в щаба и на вертолетната площадка. Изруга тихо, след това отново се зае с радиопредавателя и превключи на друга честота. Чу откъслеци от разговор, после смущенията заглушиха и тази честота. Той погледна към Холис и каза на руски в микрофона:
– До всички станции, до всички станции! Тук е полковник Буров. Всеобща тревога, всеобща тревога! Незабавно изпратете отряд от отделението за охрана в къщата ми! Внимавайте за въоръжени затворници…
– Курсанти! – извика Холис. – Курсанти!
– Затвори шибаната си уста!
– Защо ти не затвориш твоята? И без това никой не те чува. Не виждаш ли, че радиопредавателите не работят, тъпанар такъв? Руснаците не разбират ли от електроника? – добави Холис на руски.
Буров захвърли слушалките и изтича до Холис, целейки с крак главата му. Холис бързо седна и Буров загуби равновесие, когато кракът му прелетя във въздуха. Холис се повдигна на ръце и замахна с крака, като събори Буров на земята. Дясната ръка на Холис се вкопчи в револвера на Буров и задържа цилиндъра му неподвижен, докато Буров се опитваше да стреля. Холис бръкна с пръстите на лявата си ръка в очите на Буров, след това притисна ларинкса му. Буров изхърка, но не отслаби захвата върху пистолета. Лявата ръка на Буров удари Холис два пъти по врата, преди той да сграбчи китката му. Холис успя да изрита панталона и обувките си и удари Буров с коляно в тестисите.
Мъжете се затъркаляха по пода, Холис вкопчен в пистолета и китката на Буров, като и двамата се опитваха да наместят коленете си така, че да нанесат удар в чатала на противника, всеки със съзнанието, че другият владее добре същото смъртоносно изкуство. Холис удари с глава носа на Буров и го чу да изпуква. Буров заби зъби в дъвкателните мускули на бузата на Холис и му пусна кръв, преди Холис да успее да отдръпне лицето си. Холис заби нокътя на палеца си в месестата част на китката на Буров, стремейки се към вените му, докато разкъса една и почувства как оттам рукна кръв. Никой не пророни дума, нито пък изпъшка от болка.
Холис осъзна, че Буров не го е излъгал за физическата си форма. Състоянието на самия Холис не беше толкова добро, както преди няколко седмици: той се умори и вече не можеше да прекатури Буров по гръб. Холис се намери затиснат от тежкото тяло на Буров и почувства как той освобождава ръката си с пистолета. Двамата мъже се взряха един в друг на слабата светлина и Холис видя, че от носа и дясното око на Буров тече кръв.
– Ще те прострелям в топките – тихо му каза Буров.
Холис внезапно пусна китката на Буров и с освободената си ръка приложи джудо хватка на задната част на врата на Буров. След това се пресегна през главата му, хвана брадата му и я дръпна, извивайки главата му до момента, когато чу, че прешлените му изпукаха. Буров се опита да хване ръката на Холис и да отслаби хватката му, преди вратът му да се счупи.
Холис продължи да натиска и видя как Буров изплези език, а лявото му око започна да изскача. Свободната ръка на Буров дърпаше ръката на Холис. Холис ритна два пъти Буров в тестисите с коляното си и осъзна, че защитните сили на противника му намаляват. Опита се да измъкне пистолета от ръката на Буров, но той все още го стискаше силно.
Тогава, за да спаси врата си от счупване, Буров внезапно пусна пистолета и се остави да се прекатури по гръб, измъквайки се от хватката на Холис, с която му извиваше врата. После се изправи на крака.
Холис също стана и двамата мъже се озоваха един срещу друг, приведени и залитащи.
– Хайде, ела – каза Холис и пусна пистолета на Буров на земята.
Буров не помръдна и Холис разбра, че с него е свършено. Двете очи на Буров бяха налети с кръв, а дишането му беше поривисто и пресечено от хрипове. От носа му течеше кръв, китката му кървеше. Холис се приближи до него и овладя дишането си.
– За Додсън, Фишър, пилотите, жените и децата им – каза Холис. Той стовари юмрука си върху лицето на Буров и чу как зъбите му изтракаха.
Буров залитна назад и се просна неподвижен на земята. Холис падна на колене и преобърна Буров по лице, така че да не се удави в собствената си кръв.
Той откъсна яката на пижамата на Буров и я уви около отворената вена на китката му.
Холис се простря на пода, за да проясни глава и възстанови дишането си. Докосна с ръка дясната си буза, където Буров бе забил зъбите си, и почувства как остра пареща болка пронизва мозъка му.
В рамката на вратата се появи някаква фигура и Холис различи приближаващ се към него чифт черни военни ботуши. Той погледна нагоре и съзря лицето на Сет Алеви. Зад Алеви стоеше Лиза. Холис се опита да се изправи, но ръката на Алеви натисна рамото му.
– Поседи малко.
Алеви вдигна пистолета от земята и отиде до Буров.
– Сам, добре ли си? – Лиза се втурна към него.
Той кимна и се обърна към Алеви.
– Радиопредавател – посочи той.
Алеви остави Буров и отиде до предавателя, отскубна пластмасовите слушалки заедно с кабелите и ги запрати в металния корпус на радиопредавателя.
– Успя ли да се свърже?
– Не ми се вярва.
Холис навлече панталона, а Лиза му помогна да си сложи ризата и канадката. Обу и маратонките, но не успя да завърже връзките и Лиза отново му се притече на помощ. Холис се изправи несигурно на крака и набута разхлабените хартиени рула със списъците в джоба си, а Лиза подаде звездата му.
