Текст книги "Школа за магии (Книга втора)"
Автор книги: Дэвид Балдаччи
Жанр:
Классические детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 18 страниц)
Лампата светеше и Холис знаеше, че Буров се забавлява да го наблюдава. Имаше желание да уринира, но не го направи. Седна върху спалния чувал и затвори очи. Даде си сметка, че би трябвало да играе по свирката на Буров, да трепери над отточния канал и да пие вода, за да разкваси пресъхналата си уста. Знаеше, че ако не достави на Буров някакво удоволствие, накърненото му честолюбие можеше да го накара да погледне на Холис като на развалена играчка и да се отърве от него.
Изправи се бавно, отиде до отточния канал и уринира. Пи от кранчето, повърна и пи отново. Въздъхна дълбоко, отиде до спалния си чувал и се зави презглава. Светлината угасна.
В тъмнината пред очите му изплува образът на Лиза, вървяща до него по Арбат в онази слънчева събота. Представяше си различни изражения на лицето й, всяко от които замръзваше за момент, сякаш мислено я фотографираше. Почувства, че се потапя в някакъв неспокоен и накъсан сън – единствения сън, който имаше от известно време. Разликата между будното му състояние и тези периоди на мъгляво полусъзнание се размиваше все повече и повече и той вече не беше в състояние да различава сънищата си от халюцинациите, когато беше буден. Жадуваше за дълбок сън, който да му позволи да се възстанови, но това, изглежда, за него беше вече невъзможно.
Най-сетне наистина заспа. Сънува сън, който не би искал да види никога повече: неговия Ф-4, лостовете за управление не реагират в ръцете му, пилотската кабина пълна с дим и червена кръв, морето се носи с бясна скорост към него, след това небето, морето, небето, докато самолетът се върти около оста си; и ръката му, която натиска бутона за катапултиране.
Холис скочи на крака с плувнало в пот чело, а сърцето му сякаш се опитваше да изскочи от гърдите.
– Симс! Симс! – изкрещя той, след това се строполи на пода, скри лицето си и остана там неподвижен.
Вратата се отвори и пазачът безизразно каза:
– Елате с мен.
Холис се изправи и последва войника в коридора. Зад гърба му застана още един от охраната и те тръгнаха.
– Михаил Колотилов беше мой приятел, шибан убиецо! – каза войникът зад гърба му.
Холис не отговори. Войникът пред него зави по тясната стълба край стената и те се качиха на втория етаж. Руснакът почука на една врата и я отвори. Мъжът зад гърба му блъсна Холис към стаята и той влезе вътре.
Полковник Буров седеше зад бюрото си в спартански подредения бетонен кабинет. Имаше само един прозорец в стената и Холис видя, че е вечер. Бетонните стени бяха с цвета и вида на втвърден жълт крем, а бетонният под бе застлан с керемиденочервен килим с азиатски мотив по средата. На стената зад бюрото на Буров висяха същите два портрета като в съдебната зала, но също и задължителният портрет на Ленин.
– Седни, Холис.
Холис седна на дървения стол срещу бюрото и вратата зад него се затвори. Буров вдигна писмените самопризнания на Холис.
– Зашеметяващо. Много съм впечатлен от способността ти да се измъкваш. Както знаеш, открихме колата ти на гара Гагарин. Това, което не знаеш е, че разбрахме и за Яблоня. Радвам се, че си казал истината за това.
Холис почеса наболата си брада и потисна лекото си покашляне.
– Но приятелката ти не каза истината. Всъщност нейните признания съдържат много по-малко подробности от твоите.
– Тя не знае много.
– Така ли? Знае за Яблоня, но не го е включила в самопризнанията си. Тя също бе осъдена на смърт от трибунала. Ако признанията й не бъдат оценени като задоволителни, няма да има възможността да напише молба за обжалване на смъртната си присъда.
Холис не каза нищо.
– И ще бъде разстреляна. – Известно време Буров изучава Холис, след това повдигна един лист хартия и го погледна. – Молбата ти за помилване е много интересна. Казваш, че си готов да работиш тук, ако не те разстрелят.
– Да.
– Какво мислиш, че правим тук?
– Обучавате агенти на КГБ да минават за американци.
Буров го изгледа изпитателно, след това попита:
– Откъде знаеш това?
– Предположихме.
– Ти и Алеви?
– Да.
– Разбирам. А успяхте ли да заловите някои от випускниците на това място?
– Да. Семейство Келъм.
– Кога ги разкрихте? – Буров се беше навел през масата.
– Едва… мисля, че беше миналият четвъртък или петък. Кой ден сме днес?
Буров не отговори, а продължи да пита.
– А Додсън? Къде е Додсън?
– Не знам.
Буров стана и отиде до прозореца. Загледа се в тъмната борова гора, след това попита:
– Ако сте знаели за това място, защо не сте предприели никакви действия?
– В настоящия момент правителството ни провежда мирна политика.
– И затова искат да потулят въпроса?
– Това е моето мнение.
– Но ако по някакъв начин Додсън влезе във връзка с посолството ви…
– Ще го накарат да млъкне.
– Ще го направят ли? – усмихна се Буров.
– Предполагам. Не зная абсолютно всичко, което става там.
– Да. Бих предпочел Алеви да е тук. Но засега и ти ще ми свършиш работа.
Холис разтърка очите си. Знаеше, че всичко, което казва, се записва и вероятно минава през анализатор на ритъма на речта. По-късно щяха да го прикачат към полиграф и да му задават същите въпроси, накрая може би щяха да му ги задават и под въздействието на наркотици. Всички открити несъответствия щяха да бъдат изяснени посредством разпит с електрошокове.
Буров продължи така наречения между професионалистите „мек“ разпит, като Холис се стремеше да отговаря на въпросите му безизразно и кратко. Буров беше добър, но все пак не беше професионалист от специалния отдел 2 на КГБ за провеждане на разпити. Холис дори си помисли, че мнимите представители на този специален отдел в Западната Лубянка във Вашингтон се справяха малко по-добре. От друга страна, като военновъздушно аташе с дипломатически имунитет Холис не беше подготвен специално за попадане в подобна ситуация, така че обучението му в тази област бе малко ограничено.
Холис обаче подозираше, че Буров е достатъчно голям егоист, за да мисли, че може да се справи сам с положението. Това обясняваше заминаването му за Можайск и за ресторанта в Лефортово и проведените самостоятелно контраразузнавателни акции. Освен това Холис си спомни, че бе много вероятно Буров и цялата му операция с „Малката Америка“ да имат проблеми – ако не с Лубянка, то поне с политиците. Холис беше длъжен да увери Буров, че всичко е наред. Не искаше това място да изчезне. Поне засега.
– Не мога да си представя, че правителството ви ще допусне работата ни тук да продължи – каза Буров. – Дори в интерес на мира. В Америка има вече хиляди наши агенти и всяка година школата завършват по над двеста души. Как възнамерява да подходи Вашингтон към този проблем?
Това, помисли си Холис, е ключовият въпрос.
– Според мен Държавният департамент ще търси да разреши проблема чрез преговори – отговори той.
– Така ли? Дипломатите са такива баби. Какви са намеренията на ЦРУ?
– Да вдигнат тревога. И да предадат информацията на световната преса.
– А, да. А Белия дом?
– Те са някъде по средата.
– А вашите хора? Разузнавателният отдел на Министерството на охраната?
– Те имат морален ангажимент към съдбата на пленените летци.
– А ти? Ти, полковник Сам Холис?
– Аз просто искам да ви убия – Холис си позволи леко да се усмихне.
– Така ли? – усмихна се и Буров в отговор. – Мислех, че искаш да работиш за мен.
– Зависи.
Буров кимна сам на себе си и каза:
– А предлагал ли е някой да бъдат предприети някакви непосредствени действия срещу школата?
– Какво имате предвид?
– Да се измъкнат примерно един-двама от тези хора тук и да бъдат представени на световната преса като доказателство за всичко това.
– Не, поне доколкото аз знам. А от това, което виждам тук, то е и невъзможно.
– Да, невъзможно е. И бягството на Додсън бе изцяло плод на вътрешен заговор. Никаква външна помощ. Така ли?
– Не сме участвали.
– И срещата на Фишър с Додсън е била чиста случайност?
– Разбира се. Чули сте какво казва Фишър в записания телефонен разговор. Той не е от нашите.
– А шпионирането тук не беше ли опит да измъкнете някой затворник?
– Не. Бяхме само аз и Лиза Роудс. И го направихме по своя инициатива.
– Влязохте ли във връзка с някой от затворниците вътре в лагера?
– Не.
– С някой от служителите?
– Не.
– Разполагате ли със съветски граждани извън този лагер, които да работят като ваши агенти?
– Не и във връзка с тази школа.
– Но наемате съветски граждани за американски агенти.
Холис реши, че е дошъл моментът да отбележи една точка в своя полза.
– Не ги наемаме. Те не вземат нито копейка. Правят го, защото мразят комунистическата партия и КГБ.
Известно време Буров мълча, след това попита:
– Ще ми дадеш ли имената им?
– Нямам истинските им имена. Само псевдонимите.
– Разбирам.
– Защо да ви казвам каквото и да било, ако ще ме разстрелят?
– Защото разстрелът е нищо в сравнение с това, което аз мога да ти причиня.
– А аз мога да се самоубия, преди да успеете да ми сторите каквото и да е.
– Не мисля, че разполагаш с каквито и да е смъртоносни инструменти.
– Бих могъл да пробия шийната си вена с химикалката. Не би трябвало да давате такива неща в ръцете на обучени офицери от разузнаването.
– А, да. Химикалката. Значи смяташ, че тъй като си офицер от разузнаването, разполагаш с твърде ценни сведения, следователно не би трябвало да те убиваме.
– Може би.
– Е, добре, нека ти задам един въпрос. Какво предлагаш? Като офицер от разузнаването на офицер от разузнаването?
– В молбата ми се казва съвсем ясно какво имам предвид. Ясно ми е, че официално съм мъртъв. Предпочитам да работя тук, сред себеподобните си, отколкото да ме изпратите в Сибир или да ме застреляте. Искам и Лиза Роудс да бъде с мен.
– Да, официално ти си мъртъв. Ще ти покажа съобщенията в американската преса. Центърът иска да те убием наистина, след като извлечем от теб цялата необходима информация. Но може би аз ще успея да ги убедя, че ти и приятелката ти сте много необходими тук. И може би доживотната присъда тук, където ще ни помагате да унищожим Америка, ще бъде по-страшна от смъртта. Това ще ме забавлява, Холис.
– Знам, че е така.
Буров се усмихна и продължи:
– Не мисля, че вие, военните аташета, сте толкова опитни, колкото хората на ЦРУ. Но въпреки това започва да ми се струва, че капитулацията ти е някакъв вид хитрост. И ако реша, че това е така, ще измъчвам приятелката ти до смърт. И то пред очите ти.
Холис не отговори. Буров се приближи към Холис и го погледна от горе на долу.
– Мислеше си, че си голяма работа, нали? И в моргата в Можайск, и в ресторанта в Лефортово, и след това, когато говорихме по телефона. Какви обиди само изтърпях от теб.
– Имах дипломатически имунитет.
– Да, имаше – изсмя се Буров. – Но сега мога да правя с теб каквото пожелая. – Буров сграбчи Холис за косата и дръпна главата му назад. – Погледни ме, самодоволно американско копеле. Ти и другите лайна в посолството ви ни гледате отвисоко, нали? Чух записите на някои от разговорите в посолството. Присмивате се на пиянството ни, смятате, че не се къпем достатъчно често, подигравате се на жените ни, смеете се на Москва, на храната, на квартирите ни и почти на всичко, свързано с нас. – Буров дръпна косата на Холис още по-силно. – Да не би да смяташ, че сега изглеждаш и миришеш добре, кучи сине? – Буров пусна косата на Холис и го удари с ръка по челото. – Да не би да си мислиш, че изящната ти приятелка изглежда и мирише добре? Продължаваш ли да мислиш, че сте чак толкова цивилизовани? Какво представлявате без елегантните си дрехи и дезодорантите? Вие сте нищо, това е. Един руснак може да издържи повече страдания от вас, защото поначало имаме по-малко. И защото имаме повече вътрешна сила. Вие се скапвате, щом останете без душа и яденето си. – Буров се разходи из стаята, след това се върна при Холис и му извика:
– Стани!
Холис се изправи.
– Ръцете на главата! – Холис сложи ръце върху главата си.
– Можеш ли да си представиш всичко, което мога да причиня на теб и Лиза Роудс? – погледна го Буров. – Неща, които няма да оставят никакви следи по телата ви, но които ще разрушат напълно същността ви, човешкото ви достойнство, душите и разума ви. Отговори!
– Да, мога.
Буров застана до Холис:
– Приятелката ти е почитател на руската култура. Може би тя би искала да има и руски любовник. Може би и няколко дузини.
Холис не отговори.
– Знаеш ли, че тя е била любовница на Алеви? Отговори!
– Да.
– Казах ти вече, че жена ти е тръгнала с един английски джентълмен.
– Не ми пука.
– Сега е във Вашингтон за погребението ти. Мисля, че то ще се състои утре.
Холис не каза нищо.
– Кой е Симс?
– Не знам.
– Мисля, че аз знам. – Буров си погледна часовника и каза. – Е, Холис, искаш ли да видиш кучката си?
Холис кимна. Буров отвори вратата към кабинета си и каза нещо на охраната, след което се обърна към Холис:
– Можеш да си свалиш ръцете. Излизай. Можете да правите секс, ако искате – каза Буров, докато Холис вървеше към вратата.
– Благодаря.
Буров се усмихна и затвори след себе си.
Войникът поведе Холис надолу по стълбите. Отвори вратата на килията на Лиза, бутна Холис вътре и затвори. Лиза седеше увита в спалния си чувал в ъгъла на килията. Тя го погледна, но не каза нищо.
Холис коленичи близо до нея и огледа лицето й. Бузите й бяха изпити, а очите й изглеждаха хлътнали. Забеляза, че устните й са сухи и напукани, а на врата й има рана. На лявата й буза все още имаше следи от червенина и това някак си му причини повече болка от целия й останал външен вид.
– Как си?
Лиза не отговори.
– Имаш ли нужда от лекар?
Тя поклати отрицателно глава.
Холис почувства слабост и седна до нея, като я прегърна през раменете. Тя не се притисна към него, но не се и отдръпна. Седеше неподвижно и гледаше право пред себе си.
Дълго време седяха мълчаливо, след това Лиза скри лице в шепите си и заплака. От време на време Холис се унасяше, но сковаващият студ и празният му стомах го будеха почти на всеки петнайсет минути. Светлината ту се запалваше, ту гаснеше, по коридора се чуваха стъпки, които спираха пред вратата на килията, след което продължаваха по-нататък. От време на време някой отместваше резето на килията, но вратата така и не се отвори. Няколко минути по-късно резето отново се затваряше.
Лиза се загледа в тавана и проговори с едва доловим глас:
– Осъдиха ме на смърт.
Холис не отговори. Тя протегна ръка покрай стената и подаде шепата си на Холис. Той първо не разбра какво държи, но след това разпозна купчинка пепел и парченца овъглена хартия. Снимки. Снимките й от Москва. Той обърна ръката й така, че пепелта да падне на земята, и изтри дланта й в коляното си.
– Няма значение – каза тя.
Холис знаеше, че стаята е снабдена с микрофони, които можеха да уловят и най-тихия шепот, и че дори в тъмнината съоръженията от оптични влакна ги следят непрекъснато. Искаше да я успокои, но реши, че е по-добре да не казва нищо, което Буров да може да използва по-късно срещу тях. Всъщност знаеше, че дори не трябваше да казва на Буров, че иска да я види.
– Защо им каза за Яблоня?
– Съжалявам.
Тя се изправи неуверено, отиде до отходния канал и го използва като тоалетна. Охраната избра точно този момент, за да влезе, което потвърди убеждението на Холис, че можеха да ги виждат и чуват. Лиза се изправи и вдигна вълнения си панталон, докато войникът я наблюдаваше похотливо. Руснакът погледна към Холис, след което хвърли парче черен хляб по средата на пода.
– Казах ти, че няма да ти се иска много да се чукаш – ухили се той на Холис и затвори вратата.
Лиза се изми със студената вода, след това подложи уста под крана и пи. Вдигна хляба от земята и го отнесе до спалния си чувал. Мушна се в чувала и отхапа от хляба по-скоро като прегладнял, а не просто като гладен човек, както забеляза Холис.
По негова преценка те получаваха около триста грама хляб на ден, тоест около четиристотин калории. Бяха тук от осем дни, въпреки че можеха да бъдат и повече. Тези калории им стигаха колкото да не умрат, но както отбеляза часовият, нямаха желание да правят нищо друго, освен да дишат. Подозираше, че храната съдържа и опиати като натриев пентанол или друг подобен серум, който в комбинация с притъпените им сетива и сковаващия студ бе причина за обхваналата ги силна летаргия.
Известно време Лиза се взираше в черния хляб, след това подаде парчето на Холис. Той си отчупи около една трета и й върна остатъка.
– По-добре ли се чувстваш? – попита Холис, след като свършиха хляба. Тя сви рамене. След няколко минути се протегна и хвана ръката му.
– Трябва да ти е студено. Не ти ли дадоха спален чувал.
– Добре съм.
– Ела при мен. Има място.
Той се мушна до нея.
– Не те обвинявам за всичко това – каза тя. – Ти ме предупреди.
Холис не отговори.
Спаха на пресекулки. Лиза на няколко пъти извика в съня си, но той не можа да разбере какво казва. Холис стана, за да пие малко вода. Налягането на водата беше слабо и той от опит разбра, че е утро. Чу стъпки и вратата се отвори.
– Станете и ме последвайте – каза пазачът. – Не говорете.
Холис помогна на Лиза да се изправи.
– Обичам те, Сам – каза тя.
– И аз те обичам.
– Не говорете!
Холис хвана Лиза за ръката, но войникът ги раздели.
– Тръгвайте!
Те тръгнаха по дългия коридор, а друг войник отвори вратата на стаята, където Холис бе писал молбата си за отменяне на смъртната му присъда, стаята с опръсканата с кръв маса и балите сено до стената. Стаята за екзекуции. Лиза се поколеба, но войникът я блъсна вътре.
32.
На окървавената маса имаше горещ чай, варени яйца, хляб и конфитюр.
– Яжте колкото искате – каза войникът, – но ако изцапате, ще трябва да почистите. Не говорете.
Холис и Лиза седнаха. Холис погледна към петната от кръв под храната. Те бяха ръждиви, а не яркочервени на цвят, и Холис предположи, че Лиза всъщност не разбира от какво са. Зачуди се също дали не е просто животинска кръв, напръскана, за да плаши затворниците и да забавлява пазачите им.
Ядоха бавно, но въпреки това и двамата получиха спазми в стомаха. Пазачът ги изведе от стаята и ги вкара в нещо, което приличаше на гардеробна, която вероятно се използваше от нощния пазач, предположи Холис. В стената имаше вградени шкафове, мивка, тоалетна, а в ъгъла – открит душ. Пазачът посочи към душа.
– Хайде. Измийте се.
Двамата се съблякоха и се изкъпаха с топла вода и сапун. Една жена им донесе пешкири, прибор за бръснене, бельо и чисти топли дрехи. Холис се избърса, избръсна се и се облече, като забеляза, че дрехите бяха с етикет „Джокей“. Лиза бързо се облече, избягвайки да поглежда към пазача. Жената посочи един кашон, пълен с маратонки „Адидас“, и всеки от тях си намери по един чифт, който им ставаше.
– Елате с мен – каза пазачът.
Заведе ги в източното крило на сградата, където минаха през врата, на която пишеше „Клиника“. Посрещна ги медицинска сестра и ги отведе в отделни стаи за преглед. Войникът остана при Холис. После в стаята влезе пълна жена на средна възраст, която се представи като лагерен лекар.
Тя прегледа повърхностно Холис, като прояви най-голям интерес към сърцето му, и Холис си спомни за огромното внимание, което руснаците обръщат на сърдечните заболявания.
– Страдам от недохранване и прекарах две седмици в студена килия – кратко каза той. – Удариха ме по челюстта, ритнаха ме по тестисите и по слънчевия възел. Също така чувам някаква течност в белите си дробове.
Тя отново преслуша дробовете му, каза му да диша дълбоко и го почука по гръдния кош.
– Да. Имате малко вода в дробовете. Ще се оправите.
– Ще се оправя след още две седмици глад?
– Не говорете – каза войникът.
– Говоря с лекарката – каза Холис, като погледна към мъжа. – Защо вие не млъкнете?
– Само разговори на медицинска тематика – рязко отвърна пазачът. Лекарката даде на Холис хапче и чаша вода, която явно имаше нужда от миене.
– Какво е това? – попита Холис.
– Просто витамини.
– Тогава го изпийте вие. – Той й върна хапчето.
Тя се загледа в него, след това сложи хапчето в устата си и го изпи с водата от чашата. След това тихо каза.
– Аз също съм затворник тук. Политически затворник.
– Разбирам. Извинявам се за грубостта си.
Тя му даде още витамини и той ги изпи.
– Ще се оправите. Сърцето ви е в добро състояние – каза тя. Холис стана от леглото за прегледи и се облече.
– Какво умира първо тук, душата или сърцето?
– Душата умира. Сърцето се пръсва.
Холис се вгледа внимателно в жената. Трябваше веднага да забележи, че не е свободен човек, но в Русия това трудно се откриваше и беше много относително.
– Благодаря ви – каза й Холис.
Пазачът го отведе в чакалнята и след около пет минути Лиза се присъедини към него.
– Последвайте ме – каза надзирателят и ги поведе нагоре по стълбите към кабинета на Буров.
Когато влязоха, Буров ги покани:
– Седнете.
Те седнаха на столовете срещу него.
– Сега отново сте американци. Нали, Холис? – каза Буров.
– Да.
– Добре ли се чувствате?
– Да.
– Добре. Ще се почувствате много добре, като ви кажа, че двете ви смъртни присъди условно са заменени с доживотен затвор.
– Какво е условието? – попита Холис.
– Условията са две. Първото е да минете през тест с полиграф. Второто е да се съгласите да работите тук.
Лиза и Холис не отговориха.
– Ако откажете, ще бъдете екзекутирани за убийство.
– Искате да станем предатели – каза Лиза. – Отговорът е не.
Буров не й отговори на това, но каза:
– Би трябвало да знаете, госпожице Роудс, че вашият приятел вече е посочил, че е съгласен да работи тук срещу помилването на живота му.
Тя погледна Холис.
– Не съм казвал обаче, че съм съгласен да се подложа на разпит с полиграф – каза Холис на Буров.
– Не – отговори Буров, – но така или иначе ние ще изцедим от вас цялата информация, с която разполагате. Има няколко метода за разпит. Аз предпочитам полиграфа и натриевия пентанол пред електрошоковете и побоя, особено като се има предвид, че при първите достоверността на получената информация е много по-голяма. Сигурен съм, че вие с госпожица Роудс също ще ги предпочетете.
– Мога да работя тук за вас – каза Холис. – Но не мога да ви разкрия тайни от областта на разузнаването, които могат да провалят или да поставят в опасност живота на други агенти.
Буров започна да почуква с пръсти по масата, местейки погледа си от единия към другия.
– Не можете да се пазарите във вашето положение. Вие вече сте мъртви и никой не знае, че сте тук. А причината да сте тук е, че знаете твърде много за това място, и ние искаме да разберем какво точно знаете.
– Тук сме за това, че сме убили двама от часовите – припомни му Холис. – Затова сме осъдени на смърт.
– Е, и това също, разбира се – Буров се загледа в Холис. – Знаеш че с покачването на кръвната захар хората отново стават такива, каквито са били преди гладуването. В твоя случай, Холис, аз не харесвам твърде много старата ти същност. Моля, постарай се да контролираш сарказма си.
– Да, сър.
– Във вашия случай – Буров се обърна към Лиза – разпитът вероятно ще доведе до научаването на твърде малко информация и в никакъв случай няма да застраши ничия сигурност. Така ли е?
Лиза колебливо кимна.
– Следователно за вас въпросът стои така: искате ли да живеете и да работите тук, или предпочитате да бъдете разстреляна? Отговорете.
– Искам… искам да бъда с полковник Холис.
– Тук? – усмихна се Буров. – Или на небето?
– Където и да е.
– Каква преданост – Буров погледна към Холис. – И така, какво е решението ви? Холис за момент се замисли, после отговори.
– Бихме искали и двамата да бъдем освободени от килиите си и да поживеем тук известно време, преди да решим дали искаме доброволно да станем инструктори в тази школа.
– Добре – кимна Буров. – Мисля, че когато видите колко добре можете да живеете тук, ще решите, че не искате да умрете пред отделението за екзекуции. Но все още не сме решили въпроса с разпитите ви.
– Нека да го решим, след като госпожица Роудс и аз отговорим на въпроса дали ще работим тук или не. Необходими са ни десет дни.
– Печелите време – усмихна се Буров.
– За какво ни е? Аз съм мъртъв. И двамата сме мъртви.
Буров стана и отиде до прозореца. Известно време съзерцаваше дърветата, след това кимна.
– Една седмица. – Той се обърна към Холис и се втренчи в него. – Но само ако заподозра, че кроиш нещо или ме лъжеш – Буров посочи към Лиза, – тя ще умре. И както ти казах, не чрез разстрел.
Холис и Лиза не продумаха. Буров се приближи към тях и погледна към Холис.
– Ти си достатъчно интелигентен, за да разбереш, че ви позволявам да се пазарите с мен, защото предпочитам да ви оставя живи. Искам да сте живи, за да мога да ви разпитвам не само сега, но и винаги, когато имаме някакви проблеми с американското разузнаване, които вие можете да ни разясните. Искам да останете живи и защото си създадохме много проблеми, докато ви представим за мъртви. Вие и двамата сте много ценни кадри за това училище и в перспектива можете да ни бъдете от голяма полза. И на последно място, но не и най-маловажно, искам да ви имам и двамата под ръка. Завинаги. Забавлявате ме.
– Но не се смеете – отбеляза Холис.
Буров дълго гледа Холис с безизразно лице, след това се обърна и отиде зад бюрото си. Извади тежък револвер от най-горното чекмедже и изпразни пет от шестте гнезда за куршуми. След това се върна при Холис и Лиза.
– Не, не става въпрос за онова, което наричате руска рулетка. Стани. – Той подаде оръжието на Холис. – Увери се, че зареденото гнездо е поставено така, че да изстреля куршума, ако натиснеш спусъка.
Холис провери пълнителя.
– Хайде – Буров отстъпи крачка назад. Холис стоеше с револвера в ръка.
– Давам ти възможност да станеш герой на родината си, макар и непризнат, и да задоволиш собствените си желания. Направи го.
Холис погледна Лиза.
– Е – продължи Буров. – Поне ме накарай да полазя малко в краката ти. Кажи ми да падна на колене и да те помоля да пощадиш живота ми.
Холис не каза нищо.
– Не? Научи ли нещо? Каква власт ти дава дулото на оръжието? Зависи от това кой държи оръжието. Ти, или аз. Властта никога не произлиза от дулото на оръжието. – Той се обърна към Лиза. – Стани.
Тя се изправи.
– Вземи револвера.
Тя се поколеба, но го взе от Холис.
– Виждате ли – каза Буров, – правите онова, което ви казвам, въпреки че вие държите оръжието. Застреляй ме.
– Не.
– А! А сега какво научихме? Цивилизованите хора мислят крачка напред. Какво ще стане, ако ме убиете? Нима проблемите ви ще свършат? Не, те едва тогава ще започнат.
– Буров се ухили. – Но истинският патриот би пожертвал живота си, за да ме ликвидира.
Лиза погледна револвера в ръката си.
– Има само една причина, поради която няма да ви убия – каза тя. – Може би ще успеете да я разберете. Вярвам в Бога. Никога не бих убила човек, дори и вас.
– Така ли? – Буров грабна пистолета от ръката й. – Християните не убиват хора? Трябва да се върна към учебниците си по история. Какво беше онова малко стихотворенийце… „След две хиляди години клади преминахме към отровни газове.“ Какви лицемери сте само.
– Ние поне се опитваме. Вие не правите и това.
Буров седна на ръба на бюрото си и се загледа в нея.
– Нека ти дам един съвет, госпожице Роудс. Ако успееш да убедиш приятеля си да ни се подчини, ще бъдеш в безопасност. Без него ти си нищо. Просто една жена. Спомняш ли си как в моргата в Можайск с отвращение отдръпна ръката си от мен? Е добре, представи си тогава още много и много мръсни руски ръце върху себе си. Не, недей да ме проклинаш. Знам, че и двамата имате малко запазена гордост. Просто си затвори устата и обмисли всичко, за което си говорихме тук. Станете. – Буров хвърли пистолета на бюрото и им заговори почти дружелюбно. – Е, добре. Искате ли да се поразходите малко на чист въздух? Предполагам, че сте любопитни. – Буров им посочи вратата и поговори с охраната. След това каза на Холис и Лиза: – След малко ще се присъединя към вас.
Войникът ги поведе надолу по стълбите и им показа една пейка близо до входната врата, през която бяха влезли за пръв път в тази сграда, след което ги остави сами. Холис огледа фоайето. Както и останалата част от постройката всичко изглеждаше някак си неугледно, но от стената ги гледаше задължителният портрет на Ленин. Портретът беше окачен над бюрото на пропуска и Холис забеляза, че дежурният офицер е същият лейтенант, който си бе поиграл с пистолета, докато той пишеше молбата си за помилване. Лейтенантът го погледна и се усмихна.
От мястото си Холис виждаше отворената врата на свързочната и оператора, седнал пред таблото на централата. Човекът свърза ръчно един телефонен разговор и Холис осъзна, че централата не е автоматична. Вляво от оператора се намираше радиостанцията, която бе забелязал при първото им влизане в сградата. Разпозна скалата за къси вълни, но не можеше да види останалата част от апарата.
– Любопитството ви ви доведе дотук – каза лейтенантът на руски. Той стана и затвори вратата към свързочната. След това се обърна към Холис и Лиза и извади пакет цигари.
– Пушите ли?
И двамата поклатиха глави.
– Казвам се Челцов.
– Изобщо не ми пука – отговори Холис на руски.
Лейтенант Челцов сви рамене и седна на мястото си. Той се загледа в тях.
– Американците започнаха да ми харесват.
– А те харесват ли ви? – попита Холис.
– Всички тук се опитват да се разбират колкото се може по-добре – усмихна се лейтенантът. – Това не е затвор.
– Бихте могли да ме заблудите.
– Е, ще видите сами. Полковник Буров е много умен мъж. Тук американците се ползват с голяма свобода. Защото американците са свикнали да имат голяма свобода. Не е ли така?
– С изключение на американските комунисти.
– Това не е съвсем вярно. Знаем какво става в Америка.
– И как се връзват тези познания с онова, което ви учат в училище? Например, когато става въпрос за американските комунисти?
– Партията казва какво трябва да знаят хората за свое добро – сви рамене младият офицер.
– Вие определено вече не вярвате в това – каза Лиза.
– Вярвам – лейтенант Челцов си запали цигара. – Значи вие ще станете инструктори при нас.
– Обмисляме предложението – отговори Холис. – Разкажете ми още за това колко умен е полковник Буров.
– Той е достатъчно умен, за да ви остави да разполагате свободно с всичко тук, докато имате добри резултати – усмихна се младият мъж. – Но ако открие, че някой американски инструктор е излъгал руски курсант за нещо в Америка, тогава… – лейтенантът допря показалец до слепоочието си и вдигна палец нагоре. – Разбирате ли?
– А вие сте екзекуторът, Челцов? – попита Холис.
Мъжът не отговори.
– Говорите ли английски? – намеси се Лиза.
– Не. Никой от служителите на КГБ не говори английски.
– А американските инструктори? – попита Холис. – Те говорят ли руски?
– Предполага се, че те не трябва да знаят руски, но научават по малко. Разбирате ли, руските курсанти и американските инструктори тук трябва да общуват само на английски. Охраната няма право да говори с курсантите и с инструкторите, освен в случай на крайна необходимост.
