Текст книги "Школа за магии (Книга втора)"
Автор книги: Дэвид Балдаччи
Жанр:
Классические детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 11 (всего у книги 18 страниц)
39.
В кабината на Ми-28 стана студено. Алеви, Милс, Бренън и О’Шей последователно се разходиха около вертолета, оглеждайки очертанията на мината с нощния визьор, монтиран на снайперската пушка „Драгунов“. С помощта на черно тиксо Милс промени регистрационния номер на вертолета от П-113 на П-413, за да се застраховат, в случай че с летателен апарат или в самата Школа за магии бяха засекли нещо от радиопредаванията за катастрофата на 113. Пилотът на Аерофлот започна да стене в тъмнината и Бренън, който в този момент бе с пушката извън вертолета, показа главата си през вратата и каза на Алеви.
– Трябваше да вземем едно одеяло за него.
Алеви се изуми на състраданието, което Бренън прояви към човека, когото бе готов да изхвърли от вертолета от хиляда метра височина.
– Няма да замръзне. Ще доживее, докато някой го намери утре сутринта – каза Алеви. След това взе от джоба си още една кърпа, напоена с хлороформ, и я подаде на Бренън.
– Приспи го пак.
Бренън изчезна в тъмнината и след няколко минути се върна. Пилотът престана да стене.
Следващият час премина без произшествия. Капитан О’Шей бе на поста и наблюдаваше тясната стръмна пътека, която се виеше надолу по склона на кариерата. Внезапно той свали пушката и скочи на горното стъпало до вратата.
– Нещо идва по пътя.
Бренън изскочи от вертолета и грабна пушката от О’Шей. Коленичи, насочи я към пътя и нагласи фокуса на визьора към склона на стотина метра от тях. О’Шей се покатери обратно на пилотското място и се приготви за излитане.
Бренън проследи движението, прицели се и стреля. Заглушителят на пушката изпука, а дулото, снабдено с устройство за намаляване яркостта на огъня, просветна за миг. Бренън се изправи и се върна при отворената врата на вертолета.
– Голям елен. Не го уцелих. Много хубава пушка – добави той.
– Хайде да тръгваме – предложи Алеви в един часа и трийсет минути.
Бърт Милс, който бе застанал на пост, скочи обратно във вертолета и предаде пушката на Бренън. О’Шей запали двата реактивни двигателя и ги остави да загреят няколко минути, наблюдавайки приборите на таблото.
– Спомняш ли си как се пилотира това нещо? – попита Алеви, седнал в креслото на втория пилот.
– Да – насили се да се усмихне О’Шей. – Но не знам как да излетя.
Той постави лоста за управление на въртенето на перките в неутрално положение и натисна лоста за общата тяга до крайно долно положение. После включи регулатора на общата тяга и същевременно натисна лоста напред. Вертолетът започна да олеква и да отлепя колелата си от земята, а завихрянето на въздуха накара носа на машината да се наклони наляво. Той натисна по-силно десния крачен педал, за да изправи носа. Вертолетът се издигна вертикално нагоре, обгърнат от облак прах и ситни камъчета. О’Шей го остави да се издигне, като наблюдаваше индикатора на въртеливото движение и броя на оборотите и се опитваше да задържи вертолета изправен по време на изкачването. Машината се издигна над мината.
Под тях проблесна ярката светлина от експлозията на фосфорните гранати, които изгориха камарата от дрехи и багаж. О’Шей натисна лоста за въртеливото движение напред и вертолетът започна диагонално изкачване в посока север. Когато набраха 800 метра височина, О’Шей изви носа на запад и нагласи лостовете за управление за поддържане на праволинеен полет напред.
– Ти лиши летенето с вертолет от силни емоции – отбеляза Алеви.
– Успях да опитомя това нещо – каза О’Шей и се облегна в креслото.
– Радвам се да го чуя.
– Бил и Бърт, внимавайте за други летателни апарати – каза О’Шей. – Могат да ни видят и без светлини. Сет, намери ми магистралата Москва – Минск или река Москва.
Алеви погледна през предното стъкло. Нощта бе все така ясна и звездната светлина леко осветяваше земята, въпреки че луната бе почти залязла. Алеви огледа терена под тях и накрая откри река Москва, която криволичеше през тъмните полета и гори подобно на потъмняла метална лента.
– Мини вляво на реката – каза той на О’Шей.
О’Шей зави на югозапад.
Алеви се вгледа в земята отдолу и след няколко минути се обади:
– Ето там. Магистралата. Виждаш ли я?
– Да – каза О’Шей, навеждайки се напред. Той обърна вертолета в желаната посока и полетяха над магистралата.
– В един часа, на нашата височина – извика Милс.
Към тях приближаваха премигващите светлини на някакъв летателен апарат. Скоростта на движение на двете машини беше твърде висока и внезапно светлините се оказаха много близо до тях по курс, който предполагаше сблъскване. О’Шей изви Ми-28 надясно и другата машина, огромен товарен вертолет Ми-8, профуча от лявата им страна.
– Господи! – възкликна О’Шей. Той пое дълбоко дъх и каза на Алеви: – Ако ни е засякъл така, както сме без светлини, ще съобщи за нас. Според мен ще предизвикаме по-малко подозрение, ако летим със запалени навигационни светлини. Ако ни търсят, Сет – добави той, – те така или иначе използват радар с въздушно базиране.
– Надявам се, че търсят този вертолет в горите около Шереметиево – отговори Алеви. – Ще летим без светлини.
Те продължиха на запад, като държаха курс между Москва река и магистралата, която се простираше горе-долу паралелно на реката. Алеви погледна към индикатора за скоростта, който показваше 120 км в час.
– Скоро трябва да видим светлините на Можайск.
– Не виждам никакви светлини. Там долу няма жива душа – обади се Бренън.
– Ето там. Това Можайск ли е? – Милс се наведе напред и посочи наляво.
Алеви погледна светлините на около пет километра пред тях. В този час те бяха малко, но можеше да се види ивица светлинки, пресичащи Москва река. Това навярно беше Можайският мост.
– Тук наоколо няма много други селища, така че би трябвало да е градът. Карайте към него, капитане.
– Добре – О’Шей коригира курса и насочи носа на Ми-28 право към Можайск.
След няколко минути видяха осветения център на малкия град, където се пресичаха двете главни улици: улицата, която се простираше от север на изток, водеше към моста, а напречната й беше старият път Минск – Москва.
– Слез на петстотин метра и следвай реката – каза Алеви.
О’Шей се спусна към река Москва и мина над моста. От тази височина реката изглеждаше по-ярка и отразяваше студената светлина на звездите и последните останки от лунното сияние.
– Обичах да летя над реките – обади се О’Шей. – Веднъж изкачих Хъдсън с Пайпър Широки. Минах по дължината на цяло Колорадо с Чесна… Сега летя над Москва… в отвлечен Ми-28… Дървена глава.
Настана минутно мълчание.
– Намали скоростта – каза Алеви.
О’Шей намали скоростта до деветдесет километра в час. Алеви погледна часовника си, след това картата и каза:
– Господа, скоро ще кацаме.
Никой не отговори. Всички са професионалисти, помисли Алеви, и всеки от тях е предизвиквал съдбата до предела на възможното в съответната професия. Те бяха, всеки по свой начин, хладнокръвни, сдържани и делови. Бяха пресметнали рисковете и установили, че са малко по-благоприятни, отколкото при руска рулетка с пистолет с пет гнезда. Всички бяха ужасно изплашени, но и ужасно възбудени. Алеви имаше чувството, че усеща насъбраната около него енергия, нетърпението да разберат дали планираната от тях игра ще може да се реализира на земята. Алеви огледа южния бряг на река Москва.
– Някъде там в боровата гора е. По-ниско и по-бавно, Ед – каза той на О’Шей. – Завий над гората.
– Добре – О’Шей се отклони от реката и намали скоростта, като слезе на двеста метра височина. Алеви хвърли поглед назад към Бренън и Милс, които седяха в тъмната кабина и оглеждаха терена през страничните прозорци. Не ги беше питал за мотивите им да участват в тази операция, нито пък ги бе агитирал да дойдат с него. Просто им бе начертал плана за действие и ги бе попитал смятат ли, че може да успее, и искат ли да се присъединят към него. Бяха отговорили положително и на двата въпроса. Това беше всичко.
Алеви погледна през предния прозорец към ширналите се под тях тъмни борови гори. Когато гората свърши, видя широкото хълмисто поле, изпъстрено, както знаеше, с каменни паметници. Бородинското поле.
– Подминахме го. Обърни – каза той на О’Шей.
О’Шей остави вертолета да увисне във въздуха, завъртя го на 180 градуса и го превключи на движение напред. Отново минаха над края на гората и без Алеви да казва нищо, О’Шей намали още скоростта и слезе на двеста метра.
– Там – Милс пръв го видя. – Десет часа, един възел.
Всички погледнаха наляво и видяха разчистена ивица земя, която разсичаше гъстата тъмна гора. Алеви мярна за секунда очертанията на наблюдателна кула и забеляза, че границите на лагера не бяха осветени с прожектори. Сега бе епохата на подвижните електронни сензори, детектори на звука, радарите и устройствата за нощно виждане. Стените на затворите използваха всички постижения на съвременните технологии, особено в Съветския съюз.
– Да определим посоката на вятъра – каза Алеви на Бренън.
– Добре.
Бренън бръкна в кожената чанта и намери димния индикатор. Той отвори част от плексигласовото странично стъкло, изтегли щифта на индикатора и го хвърли през прозореца.
О’Шей остави вертолета да увисне на височина двеста метра и се загледа в белия пушек, който се носеше на талази сред дърветата под тях.
– Вятърът е от север, около пет възела – каза О’Шей. – Близо осем километра в час. Възможно е наблюдателните кули вече да чуват шума на перките – добави той. – Ако ще се приземяваме в лагера, трябва да запалим светлините.
– Правилно – отговори Алеви. Той превъртя ключа за навигационните и премигващите сигнални светлини. – Знаеш какво трябва да правиш – каза той на О’Шей.
– Да – О’Шей отново превключи от висене на преден ход, като поддържаше високи обороти на двигателя и голям ъгъл на перките, за да получи максимална подемна сила при ниска скорост, без това да доведе до губене на контрол върху машината. Тя зави надясно и се приближи към северната граница на лагера, като се движеше паралелно на оградата от запад на изток. Сега всички виждаха наблюдателните кули, разположени на около двеста метра една от друга по периметъра на разчистената зона.
– Подай ми кутиите – каза Алеви на Бренън.
– Всичко е наред. Аз ще се оправя.
– Дай ми ги.
Бренън извади от чантата на Алеви четирите метални кутии без надписи и му ги подаде. Известно време Алеви ги разглежда, после свали предпазната жълта лента и нагласи часовниковия механизъм на всяка от тях. Отвори прозорчето на вертолета и пусна първата кутия на около петстотин метра от северната граница на лагера. Изчака няколко секунди, след това хвърли и втората кутия, после третата и накрая четвъртата приблизително срещу североизточната ъглова наблюдателна кула. Беше сигурен, че никой от часовите в наблюдателните кули не бе видял нещо да пада от вертолета.
– Добре, капитан О’Шей. Да отидем в лагера.
О’Шей зави надясно и те навлязоха в лагера, минавайки над наблюдателните кули и телената ограда на височина от около сто и петдесет метра.
– Вертолетната площадка е в западната част на лагера – каза Алеви. – Дръж този курс.
Той натисна копчето на светлините за приземяване и изпод долната част на корпуса блесна ярък сноп светлина. Алеви премести лоста за насочване на прожектора и лъчът пробягна по върховете на дърветата. Руснаците навярно вече се опитват да установят радиовръзка с нас, помисли Алеви. Не знаеше тяхната честота. Руснаците са нервни и безкомпромисни, когато става въпрос за защита на въздушното им пространство, но Алеви се надяваше, че тук, в сърцето на Русия, те първо ще задават въпроси, а после ще стрелят. Надяваше се, че и да са видели димния индикатор, са го взели за онова, което се предполагаше да изглежда, че е, тоест приспособление за определяне посоката на вятъра при кацане, а не за онова, което всъщност беше – средство, което да определи къде да хвърлят четирите метални кутии, така че, когато съдържащият се в тях газ бъде освободен, да се разпростре над лагера. Това беше един от случаите, помисли си Алеви, в които маниакалният им страх от нападение от страна на подлите империалисти не беше само мания.
– Не би трябвало да открият огън по нас. Но ако някой от онези долу се изнерви и натисне спусъка, бъди готов да приземиш – каза той на О’Шей.
– Знам.
Внезапно на стотина метра пред тях в небето се издигна лъч светлина, след което бавно премина по корпуса на вертолета, като освети кабината и, както се надяваше Алеви, познатия знак на Аерофлот. Аерофлот и Червената армия бяха почти едно и също нещо, смяташе Алеви, така че не би трябвало да предизвикат подозрение. Лъчът се спря върху тях, докато се снишаваха към земята.
– Може би това е прожекторът на вертолетната площадка – каза О’Шей.
– Добре – Алеви насочи светлините за приземяване към прожектора и видя на не повече от триста метра пред тях естествена поляна сред гората. Той хвана лоста за управление на светлините за приземяване и подаде международния сигнал: „Повреда в радиопредавателя, искаме разрешение за кацане.“
– Добре, Ед, хайде да се приземяваме – каза на О’Шей.
Готово – О’Шей започна да се спуска към вертолетната площадка.
Надземният прожектор се отдели от тях, лъчът се спусна надолу и почна да шари по поляната, като им посочваше пътя.
Бренън оглеждаше земята с нощния визьор на пушката си.
– Има ли делегация по посрещането? – попита Милс.
– Няма никой на площадката – отговори Бренън. – Виждам дървена барака в края на поляната. Там има площадка и човек, който движи прожектора. До него има автомат АК-47. Не виждам нищо друго.
О’Шей зави надясно, готвейки се за кацане срещу вятъра.
– Ще бъде ли това кацане вълнуващо като предишното? – попита сухо Милс.
– Не – отговори О’Шей.
Той намали мощността на двигателите и мина на петдесет метра над дървената барака, като се насочи към центъра на площадката. Всички мълчаха. Алеви усети как сърцето му започна силно да бие, а устата му пресъхна.
– Господа – каза той, като се изкашля. – Това няма да ви донесе нито пари, нито медали, нито слава, нито официално признание, нито снимки пред Белия дом. Там долу ще ни бъде дяволски горещо, а може и да свършим в някой неизвестен гроб в тази руска гора. И така, искам да ви благодаря, че станахте доброволци за тази мисия.
Никой не му отговори.
Алеви погледна часовника си. Беше два часът и три минути. Лагерът вероятно бе потънал в сън и хората в него не знаеха, че възможното освобождение от дългото им пленничество беше съвсем близо.
О’Шей дръпна ръчката за въртеливото движение, вертолетът присветна със светлините си, увисна за момент, после меко кацна на тревната вертолетна площадка на Школата за магии.
– Добро приземяване, Ед – похвали се на глас О’Шей.
40.
Вертолетът стоеше по средата на поляната, а двигателите му още работеха. Бренън я Милс скочиха на земята под прозорците.
Сет Алеви погледна часовника си. Беше точно два и пет.
– Капитане – каза той на О’Шей, – ще излетиш не по-късно от три и четирийсет и пет, със или без пътници на борда, като това включва всеки един от нас, или и тримата, взети заедно. Разбрано ли е?
– Разбрано.
– Изключи двигателите.
О’Шей изключи двигателите и перката спря да се върти.
Лъчът светлина от близката радиокабина, която бе на стотина метра разстояние, опипа вертолета, като се спря на пилотската кабина, прозорците, знака на Аерофлот и накрая на регистрационния номер, П-413, на опашката.
Алеви се качи отново в кабината и отвори вратата отляво.
– Късмет – каза Бренън.
– Приличаш на руснак – добави Милс.
Алеви скочи на земята, сложи офицерската фуражка и решително тръгна към прожектора и дървената барака.
– Надявам се наистина да приличам – каза си той.
Мъжът, който стоеше зад прожектора, го изключи, слезе от платформата и тръгна към Алеви. Когато се приближи на десет метра, Алеви видя, че е млад войник от отряда за охрана на КГБ, с АК-47 на рамо. Часовият спря и извика предупредително:
– Стой! Идентифицирайте се!
Алеви спря и отговори рязко на руски:
– Майор Воронин! – той пристъпи към войника, който бе заел стойка мирно, но автоматът все още висеше пред гърдите му, а пръстът му бе на спусъка. Алеви спря на няколко крачки от него. – Тук съм, за да се срещна с вашия полковник – каза Алеви, защото не знаеше дали Буров използва тук псевдонима или истинското си име – Павличенко, – което му бе казал Суриков.
– Глух ли сте, човече?! – викна му Алеви. – Тук съм, за да се срещна с полковника ви!
– Да, сър!
– Изпратил ли е кола да ме вземе?
– Не, сър. Нямам никакви заповеди във връзка с вашето пристигане.
– Жалко за вас – каза Алеви, използвайки любимия сарказъм на офицерите от КГБ. – Как се казвате, редник?
– Фролев.
– Е, добре, Фролев, обадете се и ми извикайте кола.
– Да, сър. – Фролев се обърна кръгом и замарширува обратно към радиокабината.
Алеви го последва. Фролев мина покрай платформата с прожектора, към която, както Алеви забеляза не беше закачено никакво транспортно средство. Избата беше обикновена дървена постройка от нацепени дърва с дежурния метален покрив. Имаше няколко прозореца, а на покрива стърчаха комин и две антени. От бараката към близкото борово дърво се точеха два кабела – един за електричеството и един за телефона.
Фролев отвори вратата на единствената стая в избата и се дръпна встрани, за да направи път на Алеви. От центъра на тавана висеше гола крушка. Вътре имаше още двама души – с един повече, отколкото бе очаквал. Единият мъж спеше на походно легло, поставено до срещуположната стена на бараката. Върху равномерно повдигащия му се гръден кош лежеше издание на „Децата на Арбат“ на Рибаков с твърди корици.
Другият мъж, един сержант, седеше над шахматна дъска и изучаваше партия шах. Затваряйки вратата, Фролев извика:
– Мирно!
Сержантът скочи на крака, а заспалият се изтърколи от леглото и се изпъна мирно.
Алеви огледа стаята. В далечния ъгъл имаше керамична кахлена камина, върху която вреше и изпускаше пара един чайник. До дясната стена имаше дълга маса, на която бе поставен радиоапарат за УКВ, още един за къси вълни и два телефона.
Алеви се приближи към шахматната дъска и огледа фигурите.
– Вие с белите ли сте? – попита той Фролев. – Как сте се набутали в такава каша?
Войникът любезно се засмя. Сержантът, мъж на средна възраст, застанал до дъската, се изкашля и каза:
– Извинете, майоре.
– Да, сержант? – Алеви погледна към него.
– За съжаление не знам нищо за вашето пристигане.
– Сержант – бързо се намеси Фролев, – това е майор Воронин, който идва при полковник Буров. Иска кола.
Сержантът кимна и се обърна към Алеви.
– Сър, не можахме да се свържем с вас по радиото.
– Моят пилот също не можа да се свърже с вас. Ще проверя радиопредавателя заедно с него. Обадихте ли се на дежурния офицер, за да го уведомите за приземяването ни?
– Не, сър, но сега ще го направя. – След това се обърна към войника до походното легло:
– Кавански, обади се на лейтенант Челцов.
Кавански веднага тръгна към военния радиопредавател. Алеви внимателно си пое въздух. Всичко вървеше добре. Или пък годините, прекарани в тази страна, му бяха помогнали да си представя правилно как тези хора ще реагират при определени обстоятелства. Сержантът не се беше обадил на дежурния офицер, защото не искаше да го тревожи, получавайки в отговор само нещо като рязкото: „Какво, по дяволите, искате да направя аз? Да размахам крила и да хвана вертолета? Разберете кой е и ми се обадете!“
Алеви непринудено отстъпи встрани, така че да може да наблюдава и тримата мъже. Кавански вдигна полевия телефон и посегна към номератора.
Без да прави резки движения, Алеви извади пистолет със заглушител и направи първата дупка в гърдите на Фролев, който още стоеше до вратата с АК-47 в ръце. Фролев трепна, но сякаш не разбра, че е прострелян. Алеви се обърна и изпрати втория изстрел в обърнатата към него страна на Кавански. Мъжът извика от изненада, изпусна телефона и се хвана за ребрата.
Сержантът реагира бързо и извади пистолет от кобура си. Алеви стреля пръв и го улучи в корема, сержантът се преди на две, падна назад върху масата и разсипа шахматните фигури. Алеви стреля отново в темето на мъжа и сержантът се строполи на земята.
После се приближи до, Кавански, който все още беше прав, и изстреля един куршум в главата му, след това отиде при Фролев, който се опитваше да се изправи на крака. Застана близо до него, но така, че да не се изпръска, и стреля в слепоочието му.
Алеви окачи телефонната слушалка и свали чайника от печката. Намери вълнена ръкавица, сложена на печката да се топли, и избърса с нея изпотената си ръка, в която държеше пистолета, и кръвта от ботушите си. Зареди пистолета с нов пълнител, пое дълбоко въздух и си припомни, че през последните две десетилетия на това място бяха живели и умирали няколкостотин американци. Овладя се и излезе навън.
Бренън и Милс вече бяха там. Бренън носеше снайперската пушка „Драгунов“, а Милс – черната кожена чанта.
– Бил, поизчисти вътре и остани там – каза тихо Алеви.
– Сигурен ли сте, че няма нужда да идвам с вас? – попита Бренън.
Алеви харесваше Бренън и знаеше, че е много смел и изпълнен с въодушевление, но отчиташе, че не умее да задържа вниманието си върху нещо достатъчно дълго време.
– Както ти казах, ако нещо стане, някой ще трябва да предупреди своевременно капитан О’Шей. Освен това не зная дали тези приятелчета тук не трябва да се обаждат някъде на определени интервали, или дали не им се обаждат на тях. Така че ако някой се обади и поиска да му докладваш за положението, просто кажи ничего – това значи няма нищо. Това е стандартният отговор на радистите, когато няма какво да докладват. Ничего.
– Ничего.
– Трябва да звучи отегчено. Прозявай се.
Бренън се прозя и през прозявката си каза:
– Ничего.
– Добре. Ако някой започне да бърбори твърде много по телефона, повтори го по-натъртено. Дръж се грубо и затвори. Предполагам, че обажданията трябва да идват от щаба – добави Алеви, – така че ще гледам да освободя местния дежурен от задълженията му. Ще ти се обадя оттам – ще отговаряш на телефона с „да“. Не „ало“. „Да“.
– Да. Ничего.
– Чудесно. А ако някой дойде насам да провери поста, ще го пуснеш да влезе и няма да му дадеш възможност да си тръгне.
– Ще накарам Драгунов да заговори на руски – усмихна се Бренън.
– Ако чуеш, че всичко отива по дяволите, без колебание се качвай на вертолета.
Бренън не отговори.
– Успех, Бил! – Алеви го потупа по рамото.
– И на вас.
Бренън внесе кожената чанта в бараката. Алеви и Милс бързо тръгнаха по тясната, покрита с борови трупи пътечка, която водеше встрани от избата и от вертолетната площадка.
– Предполагаше се, че трябваше да дочакаш сигнала ми, преди да слезеш от вертолета – каза Алеви.
– Много се забави вътре. Обадиха ли се в щаба?
– Казаха, че не са.
– Мислиш ли, че Бренън ще се справи с телефона?
– Толкова, колкото и О’Шей се справи с вертолета.
– Понякога можеш да се престараеш в планирането на дадена операция. Но тук нямаме този проблем – обади се Милс.
Алеви мрачно се усмихна. Имаше пилот, който не можеше да управлява машината си, човек на телефона, който не можеше да говори руски, и Бърт Милс, който не изглеждаше, не говореше и не се държеше като руснак. Но това беше най-доброто, което Алеви успя да намери, като се имат предвид трудностите, свързани с организирането на операция в сърцето на Русия. Ключовата дума беше „импровизация“.
– Импровизирай!
– И блъфирай – добави Милс.
Те пресякоха асфалтовия главен път на лагера и Алеви извади компаса от шинела си. Знаеше, че вдясно от тях трябваше да се намира главният портал на лагера, зад който се простираше Бородинското поле. Центърът на лагера трябваше да се намира вляво. Снимките от сателита сочеха, че там има голяма бетонна постройка, която Алеви се надяваше да е щабът.
Завиха наляво и тръгнаха забързано по ръба на пътя с три платна. След няколко минути съзряха светлините на дълга дървена постройка, която не фигурираше на снимките от сателита. Алеви видя, че от предната й страна има веранда, а когато се приближиха, чу, че вътре свири музика. Алеви посочи към надписа над входа и прочете: Пост 000. Милс кимна и посочи към апарата за кока-кола.
Алеви се качи на верандата, последван от Милс. През прозорците се виждаше голямата увеселителна зала, в която имаше двадесетина мъже и няколко жени, всички на около двадесет и пет години.
– Курсанти – каза Алеви.
Част от мъжете и жените гледаха „Дракула“ на Була Лагоши на седемфутовия видеоекран. Останалите младежи седяха на групи по столовете, пиеха и разговаряха. По стените имаше украшения за празника на Вси светии, а посред стаята стоеше голям ковчег.
– Празненство. Вси светии – каза Милс.
Алеви кимна. Не беше се сетил за това, но изглежда, че купонът свършваше. Той се взря в огромното американско знаме на отсрещната стена.
– Странно.
Когато се обърнаха да си ходят, вратата се отвори и оттам излезе мъж на средна възраст в бяло зимно яке и се закова на място на верандата. Наблюдаваше Алеви и Милс.
Алеви и Милс също се вгледаха в него. Няколко секунди никой не наруши мълчанието, после мъжът попита:
– Говорите ли английски?
Алеви кимна.
Мъжът се изкашля и каза със заваления си пиянски глас:
– Добре тогава, хайде, стреляйте.
– Да стреляме?
Вратата отново се отвори и оттам излезе млад мъж, който бързо каза на руски:
– Аз поемам отговорността за този американец, майоре.
Алеви се опита да схване за какво всъщност става въпрос и на какъв език да отговори. Явно и двамата мъже бяха много пияни.
– Името ми е Марти Бамбач – каза младият мъж на руски. – Това е Тим Ландис. Аз живея при него. Ще го заведа до вкъщи.
– Просто загубих представа за времето – каза Тим Ландис на английски. – Няма голямо значение.
Алеви започна да схваща. Ландис беше американец, който вероятно бе нарушил вечерния час, а Бамбач беше руски американец. Алеви се обърна към Марти на руски.
– Мога да си затворя очите за нарушението на вечерния час, ако поемете отговорността за него.
– Благодаря ви, майоре – отговори Марти на руски. Той се вгледа в Алеви на слабата светлина. – Вие нов ли сте тук?
– Да. Защо не влезете вътре? Искам да поговоря малко с този човек.
Марти се поколеба, после каза:
– Той не говори руски.
– Влезте вътре.
– Да, сър. – Марти се обърна към Ландис и за голямо учудване на Алеви каза на перфектен английски:
– Всичко е наред, Тим. Иска само да си поговорите, а после аз ще те заведа вкъщи. – Марти се обърна и залитайки, тръгна отново към сградата.
Ландис се олюля към края на верандата и се облегна на парапета. Разкопча ципа си и уринира.
– Да върви по дяволите това място! – той си затвори ципа и се заклатушка обратно към вратата.
– Седнете тук – каза Алеви на развален английски, като го хвана за ръката.
– Пуснете ръката ми.
– Слушайте ме. Тук ли е полковник Сам Холис?
Ландис погледна към Алеви, но не каза нищо.
– Холис и Лиза Роудс. Тук ли са?
– Холис… Жал ми е за него… той се прибра вкъщи. – Ландис поклати глава.
– Продължавайте.
– Извадиха го от супата… но ето, че сега е тук с нас, жалките нещастници… двадесет години по-късно… Но е тук. – Ландис неочаквано се опита да козирува. – Капитан Тимъти Ландис от военновъздушните сили на САЩ на вашите услуги, майоре. Кога ще отиде по дяволите това шибано място?
– Много скоро.
– Така ли? Това е добра новина.
– Къде е Холис?
– Жена ми Джейн мисли, че той е голяма работа.
– Жена ви?
– Но той си води някаква жена. Проклети жени – продължи Ландис. – Ще я убият. Твърде много говори.
– Кого? Кого ще убият?
– А?
– Лиза Роудс? Лиза Роудс ли ще убият?
– Може би. Твърде много говори. Нея и жена ми. И двете са твърде дейни. – Ландис падна в люлеещия се стол и се загледа в навеса над верандата.
– Къде е Холис?
– О… – Ландис се огледа, сякаш да се запознае с околностите. – О…, дадоха му къщата на Додсън. Зад тази сграда. На около двеста метра.
– А жената, която е с него? Лиза Роудс?
– За какво ви е всичко това? – Ландис огледа Алеви и Милс. – Те двамата достатъчно се повъргаляха в лайнарника ви.
– Какъв лайнарник?
– Шибания карцер. Всички сте еднакви лайна, вие и Буров, и всички от КГБ.
– Тук ли е Буров?
– А къде, по дяволите, още може да бъде?
– Трябва да се разкараме оттук – каза Милс, слагайки ръка на рамото на Алеви.
– Чакай – каза той на Милс. – Жената. Лиза. Тя с Холис ли е? В къщата на Додсън?
– Оставете ги на мира – Ландис несигурно се изправи на краката си, после внезапно замахна към Алеви, който отстъпи назад. – Хайде, копеле такова, застреляй ме! – извика Ландис. – Застреляй ме! Искам да умра! – Ландис залитна през верандата и падна до един стълб, закривайки лицето си с ръце. Алеви и Милс го чуваха как хлипа, а когато си тръгнаха, доловиха да вика след тях: – За Бога, измъкнете ме от тук!
– Господи… Сет, това е ужасно! – тихо каза Милс.
– Не съм си и мислил, че ще бъде хубаво, Бърт. Сега разбираш, нали?
– Започвам. Не съжалявам, че дойдох. – Той добави. – Жени?
– Уличници от лагерите, предполагам – сви рамене Алеви.
Те намериха пътеката, минаваща зад Пост 000, и тръгнаха надолу по склона към гъсто залесената падина.
– Другият човек, Марти Бамбач – прошепна Милс. – Той беше руснак. Английският му беше перфектен.
Алеви кимна.
– И защитаваше Ландис.
– Дори не мога да си представя сюрреалистичния живот, който се живее тук. Но знам, че имат затвори и вечерен час, както и че мястото е под опеката на КГБ.
Алеви бръкна в джоба на шинела си и извади оттам малък радиопредавател, включи го и издърпа антената. – Е, има сигнал. Някъде тук е. Усилва се – каза той, докато вървяха. Огледа се и за пръв път забеляза дървената къща, скрита сред дърветата. Прозорците й не светеха.
– Прилича на американска вила. Зловещо е – прошепна Милс.
Алеви тръгна между дърветата и сигналът се усили. Той хвърли предавателя в храстите и се приближи към входната врата. Нямаше ключалка, а само метална топка. Тя се завъртя, но вратата не се помръдна. Алеви подпря вратата с рамо и бавно натисна. Усети как започва да поддава, след това нещо метално падна на земята.
– Стой тук – прошепна той.
Алеви отвори и се промъкна в тъмната къща, като затвори след себе си. Включи фенера си с червен филтър и разходи лъча по стените и мебелите, след това забеляза, че в дясната стена има отворена врата, през която се виждаха светещите реотани на електрическа печка. Той мина през вратата и се намери в спалнята. Лъчът на фенерчето му се спря на иконата, закачена на стената над двойното легло. Алеви тихо тръгна по дъсчения под към леглото. Погледна надолу към Лиза Роудс, увита в дебелите юргани. Неволно се протегна, за да я докосне по бузата.
Нечия ръка стигна врата му, а в сърцето му се опря дълъг назъбен нож. Алеви успя да извие леко главата си и тихо каза:
