Текст книги "Школа за магии (Книга втора)"

Автор книги: Дэвид Балдаччи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 18 страниц)

– Тогава как става така, че вие сте научили много неща за Америка? – попита Лиза.

– Човек научава по нещо оттук-оттам – усмихна се Челцов.

– А какво ще стане, ако полковник Буров разбере, че сте понаучили нещо оттук-оттам? – попита тя и опря пръст в главата си.

Лейтенантът се върна към документите на бюрото си.

– Руският ви е чудесен. Внимавайте как го използвате.

Известно време седяха в мълчание, след това Холис каза на Лиза на английски:

– Да не си отказала цигарите?

– Мисля, че да. – След това добави. – Но предполагам, че има и по-лесни начини.

– Ще живееш по-дълго.

– Мислиш ли? – След няколко минути тя каза: – Сам, знам, че тук сме в много трудно положение. Но… аз няма… да приема условията им.

Холис потърка палеца и показалеца си – сигнал за напомняне за електронните подслушвателни устройства.

Тя докосна брадичката си в знак, че е разбрала, и прошепна в ухото му:

– Това беше игра, нали? Имам предвид… твоето…

– Капитулиране.

– Да. Това.

– Ще поговорим по-късно – каза той.

Те чакаха близо половин час и Холис заподозря, че Буров иска да им даде този момент за психическо приспособяване, за да осъзнаят, че извън тези врати могат да разполагат с относителна свобода, и да я сравнят с ада в задната част на постройката.

Най-накрая Буров се появи, облечен в зеления си шинел, и лейтенант Челцов скочи и застана мирно.

– Намери им някакви канадки – каза Буров на дежурния офицер. След това се обърна към Холис и Лиза. – Искам да направите две неща. Първо, когато излезете от тази врата, забравете какво ви се е случило тук вътре. Второ, не забравяйте какво би се случило тук вътре. Ясно ли се изразявам?

– Разбрахме – отговори Холис.

– Добре.

Лейтенантът подаде на всеки от тях по една бяла канадка и те ги облякоха.

– Последвайте ме – каза Буров.

Излязоха след него от щаба в студената утрин. Слънцето светеше, макар и слабо, и Холис забеляза колко бледа е Лиза. Пое дълбоко въздуха, изпълнен с мирис на бор.

Буров, изглежда, също се наслаждаваше на утрото.

– Денят е хубав, въпреки че е малко хладно – каза той. – Предполагам, че вие двамата го чувствате по-осезаемо, като се има предвид, че разполагате със съвсем тънък слой тлъстини.

– Ще ви затрудни ли много да престанете да правите неуместни намеци за онова, което се случи в миналото? – отговори Холис.

– Благодаря, че ми напомнихте – Буров пусна една тънка усмивка. – Тук започваме на нов лист. Няма минало. Това е скритата философия на нашата институция. Инструкторите нямат лично минало, само културно минало, което предават на курсантите. Курсантите нямат нито лично, нито културно, а само политическо минало, за което милеят, но не говорят никога.

Холис имаше ясното усещане, че Буров е планирал предварително този момент, и с нетърпение очакваше да им покаже школата, за да види реакцията им.

– Впечатляващо – каза Холис.

– Много – съгласи се Буров. – И моля, казвайте всичко, което мислите. Имате картбланш да критикувате, да се оплаквате, дори да задоволявате любовта си към сарказма. Хайде, елате да се поразходим.

Те последваха Буров покрай сградата на щаба и поеха по покритата с дървени трупи алея, която водеше на юг към онова, което Холис бе определил като спортна площадка. Излязоха от гората зад редовете от пейки, които бе забелязал, и Буров ги заведе до откритото тревно игрище. На игрището Холис видя два отбора от млади мъже, които играеха американски футбол.

– Трудна игра – отбеляза Буров.

– Правят я да изглежда по-трудна, отколкото е – сухо отговори Холис.

– Така ли?

Холис забеляза двама мъже на средна възраст от другата страна на тъчлинията и още двама на полето.

– Треньорите и двамата съдии – каза Буров. – Бих искал курсантите да могат да играят с инструкторите си, както правехме преди години. Тогава правехме някои добри игри. Но истината е, че инструкторите започват да остаряват.

– Имате предвид американците.

– И инструкторите, и курсантите, всички са американци, така че не използвам този термин, за да ги разграничаваме.

– Разбирам.

– Както и да е, идеята ни е да научат основните правила на играта. Всички физически упражнения тук са под формата на някакъв американски или широко разпространен спорт. Но вашите сателити ни ограничават. Играем и малко бейзбол, но ако бяхме построили тук бейзболно игрище, вашите хора щяха да се чудят какво точно става в сърцето на Русия. – Буров се усмихна. – Но сега, след като откриха, че ние сме измислили бейзбола, започнахме да усъвършенстваме играта и вече мога да построя игрище и тук.

– Истинско игрище?

– Каквото и да е.

– Трябва да са особено неприятно за вас. Сателитите – каза Холис.

– О, да. Затрудняват много от нашите дейности. Така че се крием в боровата гора, както по времето на татарите, Наполеон, Хитлер и всички останали. – Буров погледна към небето. – Ние идваме тук от време на време просто за да видим откритото пространство и да усетим слънчевите лъчи. Разбирате ли?

– Да.

Буров кимна и каза:

– Елате. – Той ги поведе през полето, като продължи да говори. – Сега в Америка се играе много повече европейски футбол, така че курсантите ни могат да се изявят блестящо там, ако имат някакви спортни наклонности. По една случайност един от най-добрите аматьорски отбори по европейски футбол в Северен Ню Джърси е под треньорското ръководство на наш възпитаник.

– Наистина ли? Знаете ли какво става с всичките ви курсанти?

– Уви, не. Предаваме ги на управление „С“ за внедряване в Щатите. Знаете ли какво представлява това управление?

– Да. Подразделение на екипа на първия човек.

Буров погледна към Холис, без да се спира.

– Но понякога ни разказват някои интересни случки от историите в управление С. Това повдига духа ни.

– Какво става с курсантите, които се провалят на изпитите? – попита Лиза.

Известно време Буров помълча, после отговори:

– Караме ги да подпишат декларация, че никога няма да кажат на никого и дума от това, което са видели тук. Същото, което се прави при всяка операция на разузнавателните служби.

– Мисля, че по всяка вероятност ги убивате – отбеляза Лиза.

– Хайде, хайде, госпожице Роудс. Недейте така.

Те мълчаливо прекосиха полето и навлязоха в гората по една от страничните пътеки. Пътеката свършваше пред малка бетонна постройка, която приличаше на бункер, и те влязоха в нея. Бункерът беше напълно празен и Холис се запита какво правят там. Буров ги поведе към средата на стоманения под, натисна едно копче на стената и застана до тях. Стоманената плоча в средата на помещението започна да потъва надолу.

Спускаха се в шахтата няколко секунди, след това спряха. Двете плъзгащи се врати се разтвориха и Буров ги въведе в елегантно обзаведена стая с тръбна мебел и облицовани с велур стени. На бюрото в ъгъла седеше млад мъж, облечен в тенис фланелка, и четеше „Ню Йорк Таймс“.

– Добре дошли в спортния клуб.

Холис действително усети миризмата на хлор и забеляза леката пара във въздуха, типична за спортните центрове. Младият мъж зад бюрото остави вестника и каза весело на английски:

– Здравейте, полковник. Кого сте довели?

– Нови членове, Франк. Полковник Холис и госпожица Роудс.

– Чудесно. – Младият мъж им подаде ръка. – Франк Чапман. Миналата седмица прочетох известието за смъртта ви.

Холис се поколеба, след което стисна ръката му.

– Ако вие сте Франк Чапман, аз съм Лев Толстой – каза той.

Чапман не се усмихна.

– Ще ги поразведа наоколо – каза Буров на Чапман.

– Разбира се.

Буров ги въведе през една запотена стъклена врата в някакво преддверие.

– Тук е мъжката съблекалня, а женската е там. Нямаме много жени курсантки, защото имаме само шест инструкторки. Сега вече може би седем.

Лиза не каза нищо.

– Това е спортната ни зала – продължи Буров. – Трябваха ни повече от милион рубли да я построим под земята, а западните тренировъчни съоръжения струват половин милион долара.

Последваха Буров по дългия коридор.

– Тук има финландски сауни, парни бани, солариуми, вани за масаж. Това е самата спортна зала. Гимнастическият салон. Тези две жени са нови курсантки. Опитват се да придобият фигури на американки – като вашата, госпожице Роудс. – Буров се усмихна и се загледа в двете рускини, които се потяха на тренировъчните колела. – Знаем колко важни контакти се завързват в спортните клубове – продължи Буров, – както и че най-преуспелите американци практикуват някакъв вид спорт през свободното си време. Знаем, че голфът и тенисът са най-разпространени сред висшите и управляващите класи. Но в цяла Русия няма нито едно игрище за голф, затова нашите курсанти гледат партии голф на видеозапис, след което, когато пристигнат в Америка, се записват на уроци. Играем и малко тенис, но истинската игра научават на място. Тук наблягаме главно на общата физическа подготовка. Заниманията с отделните спортове идват по-късно. Оттук, моля.

Стигнаха до края на коридора, който водеше в обширен гимнастически салон. Няколко млади мъже играеха гимнастика, като се упражняваха на лостовете, гредите и халките.

– Това е нещо, в което сме особено добри – каза Буров. – Много добре оформя тялото. Нашите курсанти, както мъжете, така и жените, се избират до известна степен и по физическите им данни. Когато пристигнат на Запад, много от тях завързват любовни връзки с американци, които могат да им бъдат в помощ. Разбирате ли?

– Имате ли представа колко девалвирали са схващанията ви за морала? – рязко го запита Лиза.

– Да, според вашите критерии. Имаме различи критерии.

– Вие нямате никакви критерии. Точно затова тази страна е морално и духовно разрушена. Преподавате ли на курсантите си юдейско-християнския морал?

– Доколкото мога да преценя, при вас също няма голямо излишество от тези ценности.

– Били ли сте някога в Америка?

– За съжаление не. Мислите ли, че това би могло да ми бъде от полза, госпожице Роудс? Може би не.

Буров се усмихна. Той посочи към далечния ъгъл на гимнастическия салон, където шестима младежи по шорти играеха баскетбол.

– Елате.

Прекосиха дървения под на гимнастическия салон и се приближиха към шестимата курсанти. Холис забеляза, че прическите им бяха типично американски, и много се изненада от поведението им – походката, усмивките, израженията на лицата, движенията на ръцете. Не приличаха изобщо на който и да е руснак, когото бе виждал, и бяха започнали да се доближават до характерното за американците физическо излъчване.

– Господа, това са Сам Холис и Лиза Роудс – каза Буров. – Те вероятно ще се присъединят към школата. Представете се.

Шестимата млади мъже любезно ги поздравиха, като казаха изречения от типа на: „Приятно мг е да се запознаем“, „Чудесно е, че сте сред нас“, „Добре дошли при нас“.

Холис научи, че се казват Джим Хъл, Стан Кучик, Джон Флеминг, Кевин Съливан, Фред Бор и Винс Панзарело. Помисли си, че имената напълно подхождаха на външния им вид.

– Струва ми се, че четох за вас двамата във вестниците – каза Фред Бор.

– Да – отговори Буров. – Те загинаха при вертолетна катастрофа.

Лицата на младежите просветнаха в знак, че се сещат за какво става въпрос. Поговориха малко, при което Холис бе впечатлен не само от безупречния им английски, но и от непринуденото им държане с полковник Буров. Знаеше, че това е било трудно психическо препятствие за тях и за Буров.

Лиза се заслуша за малко в разговора, после се загледа в младежа на име Джим Хъл. Той беше на двайсет и две-три години, с руса коса, със сравнително приятни черти, облечен само с шорти и гуменки. Лиза огледа тялото му от горе до долу, след това улови погледа му и го изгледа по начин, чието значение не можеше да се сбърка. Хъл очевидно се притесни и се заинтересува от нея. В крайна сметка той се усмихна глупаво, сведе очи и наведе глава. Буров и Холис забелязаха това и Холис изведнъж разбра, че внезапно Джим Хъл напълно бе престанал да прилича на американец. Американците на неговата възраст наистина понякога са срамежливи и неопитни в отношенията си с жените, но Холис знаеше, че начинът, по който Хъл изрази смущението и притеснението си, разкриваха руското момче зад маската, която носеше.

– Този човек не се оправя много добре, нали? – обърна се Лиза към Буров.

– Опасявам се, че курсантите ни не са свикнали с агресивните американки – отговори рязко раздразненият Буров. – Да тръгваме – добави той.

Отново прекосиха гимнастическия салон. Лиза заговори на Холис така, сякаш Буров го нямаше.

– Знаеш ли, Сам, когато един млад човек го удари хормонът, сърцето му се разтупти и лицето му промени цвета си, вече не може да се каже, че той е в състояние да се контролира напълно.

– Мисля, че си спомням за тези неща.

– Добре, а като оставим това настрана, какво мислите за тях? – прекъсна ги Буров. – Кажете ми честно.

– Мисля – отговори Холис, – че шестимата ви баскетболисти миришеха на колбаси и зеле.

– Имате предвид в буквален или в преносен смисъл?

– И в двата.

– Аз не мисля така.

– Тогава не си правете труда да ме питате.

Буров зави по един малък коридор и отвори стъклената врата, която водеше към голям плувен басейн. Буров посочи водата, където плуваха двама мъже и две жени.

– Това е мястото за нощни забавления, а в петък вечер, опасявам се, се превръща в арена за забранени увеселения. Това е вечер за голо къпане. Събира се най-разюзданата част от учащите се тук. Не съм напълно сигурен дали това е проява на американската или руската разпуснатост. – За момент Буров се замисли, после каза: – Ще ви кажа, че открих нещо общо: в Америка, както и в Русия, хората проявяват някакви пуритански наклонности и се стремят към висок обществен морал, но в личния си живот допускат доста волности. Мисля, че като велики империи ние свързваме духовния и моралния упадък с политическата разруха и падение. Спомняме си за Рим. Какво ще кажете за това?

Холис си помисли, че Буров е бил принуден да почне да разсъждава самостоятелно в резултат на заемания от него пост. Не беше изключителен интелект, но бе умен, стремеше се да оцелее и затова беше отворен към външния свят.

– Има по-добри примери за сходство между руснаците и американците – каза Лиза.

– Да, но няма по-интересен от отношението им към секса. Последвайте ме, моля.

Те обиколиха останалата част от подземния спортен комплекс и Холис осъзна, че това място бе най-малкото една от причините, поради които Буров не искаше да напусне лагера и да премести школата на друго място. Докато Школата за магии бе в първоначалната си, руска форма, преместването му не представляваше никакъв проблем. Но с построяването на по-добри жилища и на този спортен комплекс Буров бе затънал в това, което сам бе нарекъл американски комплекс.

Те напуснаха подземния етаж, като използваха отново асансьора, който ги изкачи до бетонния бункер. Буров ги изведе от постройката и посочи на юг.

– Тази бодлива тел огражда лагера на отряда за охрана на КГБ. Те осигуряват постовете на наблюдателните кули и патрулират периметъра на лагера. В самия лагер има много малко хора от този отряд и повечето са в щаба. Вие няма да имате никакви поводи да се приближавате към този лагер, нито да говорите с когото и да било от хората в него. – И Буров добави: – Те така и така не ви обичат, защото убихте двама от колегите им. Ясно ли е?

– Напълно – отговори Холис. Зад бодливата ограда и наблюдателните кули на този лагер и на всички други лагери в тази страна, помисли си той, се простира много по-обширният ГУЛАГ, наречен Съюз на съветските социалистически републики. И всеки метър от всеобхватните стени на този затвор беше под наблюдението на елитните командоси на КГБ, наречени Управление за охрана. Повече от половин милион на брой, те често бяха по-добре обучени и въоръжени от Червената армия и тяхното съществуване даваше възможност на КГБ да малтретира не само населението, но и армията, и самата партия, на която се бяха заклели да служат.

– А вие самият не сте ли от Управлението за охрана? – попита Холис, докато вървяха по пътеката.

– Веднъж вече ме питахте за това по телефона, нали? Е, сега мога да ви отговоря. Аз съм от Управлението за оперативни действия. Знаете за какво става въпрос, нали?

– Разбира се – политически убийства, саботажи, отвличания и изнудвания.

– Ние не се възприемаме точно по този начин. Но горе-долу с това се занимаваме. Започнах кариерата си в това управление и ме изпратиха за няколко години в скандинавските страни. Но в този лагер съм, както казах, от десет години – пет като заместник-комендант и пет като комендант. Както и всички останали тук, назначението ми е доживотно. Центърът не насърчава преместванията на служители от това място. Много от руснаците, които работят тук, включително медицинският персонал, са политически затворници, които са били пренасочени тук от ГУЛАГ. – След това добави: – Между другото, от записа на разговора ви с Фишър чух, че американските инструктори наричат това място Школата за магии на госпожа Иванова. Сарказмът специфична черта на американските пилоти ли е, или се е просмукал в цялото ви общество?

– Характерен е за цялото общество – отговори Холис. – Имаме вечерни курсове по сарказъм.

– Сега вие сте саркастичен.

Тримата продължиха да вървят през гората и ако някой ги наблюдаваше отдалече, щеше да реши, че си говорят съвсем приятелски. Холис разпитваше Буров за някои неща, а Буров му отговаряше открито, подчертавайки многократно че вътре, между стените на лагера, има много малко тайни.

– Основният недостатък на тази школа – посочи Буров – е, че всички инструктори мъже са бивши пилоти. Тяхната довоенна история е доста различна, което е добре, но професионалният опит и начинът им на живот са твърде сходни и това пречи да получим пълен разрез на американското общество. Пристигането на двама американци с по-различен опит ще бъде голяма придобивка за обучението тук – добави Буров.

– Моля ви – каза Холис, – спестете ми професионалния жаргон.

– Но ние тук го използваме.

– Как наричате хората с автоматите? Персонал по охрана на лагера?

– Не, те определено са отряд за охрана на КГБ, добре обучени командоси, които имат заповед да стрелят на месо.

– Значи – каза Холис – е много вероятно да съм убил онези двамата при самоотбрана. Когато убихте Грегъри Фишър, също ли действахте при самоотбрана?

– В известен смисъл да – отговори Буров, след като се замисли за малко.

– Аз не мисля така, полковник Буров – троснато каза Лиза. – Мислила съм за това. Тоест, мислих защо ви се е наложило да го направите. Трябвало е да размажете главата на момчето в предното стъкло, да размажете гръдния му кош във волана…

– Моля ви, госпожице Роудс, нямаме нужда от образни описания. Освен това моралното ви възмущение започва да става отегчително.

– Казахте ни, че можем да казваме какво мислим. Не искате ли да научите нещо за моралните норми на Запада?

– Не, а и търпението ми си има граници.

– Моето също.

Буров буквално си хапеше устните от гняв и Холис си помисли, че сигурно съжалява, че ги е пуснал от килиите им.

Те отново прекосиха футболното игрище и се върнаха на главния път близо до сградата на щаба. Буров зави на запад към централния вход. На около сто метра по-нататък видяха дълга дървена постройка с приятна веранда и машина за кока-кола. Качиха се на верандата.

– И двамата изглеждате уморени – каза Буров и пусна петдесет копейки в машината. – Обира ни парите. – Той подаде една кутия на Лиза, следващата на Холис и задържа третата за себе си. – Това е истинското нещо – засмя се той.

Холис и Лиза отпиха от колата и откриха, че наистина е оригинална.

Буров ги покани да седнат в люлеещите се столове и те се загледаха в боровите дървета от другата страна на пътя. Някога Холис бе сядал на подобна веранда в една ловна хижа в Северна Каролина и бавно бе отпивал разхладителна напитка от кутия, вдъхвайки аромата на боровете и говорейки с жена си.

Буров се загледа в далечината, люлеейки се бавно със стола, и на Холис му се стори, че той също си спомня с носталгия за нещо, въпреки че Холис не можеше да си представи за какво. Може би за времето, когато бе работил в Скандинавия като професионален убиец.

– В тази страна има само един господар – каза Буров. – Ние. КГБ. Известни сме като щита и меча на партията, но в действителност не служим нито на партията, нито на държавата и определено не на народа. Ние служим на себе си. Дори военните се страхуват от нас, а те също имат оръжие. Но ние открихме, че най-силното оръжие е илюзията. Създадохме илюзията, че сме навсякъде, така че хората не се осмеляват дори да прошепнат името ни. И това, което виждате тук – той направи широк жест с ръка, – също е илюзия. Какво е мнението на специалистите ви за разчитане на снимки от космоса за това място? – попита Буров.

– Те мислеха, че може би това е руската представа за изолирано училище за малолетни престъпници.

Лиза задуши смеха си.

Буров погледна Холис и стисна устни. Пръстите му ритмично почукваха по облегалката на люлеещия се стол.

– Позабавлявахте се. – Буров се изправи. – Да влезем вътре.

Буров ги въведе в сградата, наречена Пост 000. Вдясно от фоайето имаше увеселителна зала и те застанаха на входа, на разстояние от двайсетината души, които се бяха разположили в ярко осветения салон.

На отсрещната стена висеше американското знаме, което Холис бе забелязал през прозореца. На стените в безпорядък и без особено старание, както реши Холис, бяха окачени и картонени фигурки, характерни за сезона: тикви, плашила, черна котка, няколко пуйки и двойка поклонници. Всички те изглеждаха като качествено изработена украса за забавления и Холис реши, че вероятно са произведени в Щатите.

– Потискащо е – каза Лиза, след като огледа есенната украса.

Холис си спомни за коледната елха в увеселителната зала на военновъздушната база във Фу-Бай.

Холис забеляза рафтче със списания, закачено на стената, където имаше десетки американски периодични издания, като „Таймс“, „Роуд енд Трек“, „Плейбой“ и „Лейдис Хоум Джърнъл“. В далечния край на стаята имаше кът за четене, около който бяха наредени лавици със стотици книги. Имаше маси за игра на карти и шах, билярдна маса и дори видеоигри.

– По-възрастните мъже са ваши сънародници – каза Буров. – Те се придържат в крак с живота в Америка с помощта на видеокасети, които ни изпращат посолството и консулските ни служби във Вашингтон, Ню Йорк и Сан Франциско по дипломатическите куриери. Книги, списания и вестници пристигат ежедневно с редовните полети до Москва.

Няколко от мъжете на средна възраст ги погледнаха, но Холис забеляза, че нито един от тях не задържа погледа си върху Буров и никой не се приближи към тях.

Холис съсредоточи вниманието си върху един приятен мъж на около петдесет и пет години, който изглеждаше много добре в кадифените си джинси, ризата с разкопчана яка и плетен вълнен пуловер. До него седеше по-млад мъж и двамата гледаха телевизия. Холис виждаше екрана: Тони Рандъл и Джак Клъгмън се караха в кухнята на апартамента си. Холис не можеше да чуе говора, но позна, че е част от филма „Странната двойка“.

Младият мъж избухна в смях, обърна се към по-възрастния и проговори на английски с ясно изразено нюйоркско произношение:

– Все още не мога да разбера дали тези хора са евреи, или не.

– Това не е съвсем ясно – отговори американският му инструктор.

– Унгър е еврейско име, нали?

– Точно така.

– Значи Унгър може да е бял евреин.

– Какво е това бял евреин? – попита американецът.

– Никога ли не си чувал този израз? Това е евреин, който не се държи като евреин.

– Никога не съм го чувал – каза инструкторът.

– Бил ми го каза – курсантът се беше замислил за момент. – Той ми каза, че това е комплимент. Друг ми каза, че е обида. Ти сега пък казваш, че никога не си го чувал.

– Не мога да знам всичко – каза американецът и сви рамене.

– Какво е – обида или комплимент? – обърна се Буров към Холис.

– Това е доста голям комплимент – отговори Холис.

– Мисля, че лъжете – усмихна се Буров и добави. – Тук малко се послъгва. Винаги сме имали проблеми с това. Но обикновено съумяваме да проверим тези неща.

Холис огледа американците в стаята, негови братя – пилоти в миналото, и сърцето му се сви от мъка. Той хвана Лиза за ръката и я изведе от стаята. Буров побърза да ги последва и те застанаха на покритата веранда пред сградата. Буров продължи мисълта си.

– Разбирате ли, най-трудно се улавят лъжите, които представляват просто спестяване на някаква информация. Нашите инструктори не се престарават много, така че… – Той погледна към Холис. – Притеснява ли ви нещо?

– Не.

– Напротив, тези мъже. Колко съм нетактичен. Те са добре, Холис. Приспособили са се.

Лиза сложи ръка на рамото му и Холис кимна.

– Добре.

Буров остави кутията си върху машината за кока-кола. Помълча около минута и каза на Холис:

– От Минск ми се обади един човек на име Феликс Василиевич. Беше разстроен от нещо, което сте казали по негов адрес, въпреки че не ми каза много подробности. Чудя се дали се досещате за какво и за кого говоря.

– Говорите за Майк Салерно.

– Да, така е. Как го разкрихте?

– Скачаше на крака и козируваше всеки път, когато видеше съветски офицер.

– Хайде сега, полковник Холис. Не ви преча да си изливате сарказма както искате, но това е лъжа, а ви предупредих какво ще стане, ако лъжете.

– По начина, по който пушеше цигарата си – отговори Холис. И обясни подробно за какво става въпрос.

– Разбирам – кимна Буров.

Лиза гледаше в недоумение ту единия, ту другия.

– Майк?… – попита тя Холис.

– Да. Вие, госпожице Роудс, не сте разбрали, така ли? Добре. – Той погледна към Холис.

– Но вие знаете, полковник, че ако човек не е осведомен като вас, че в овчето стадо се крият вълци, тази малка грешка би минала незабелязано. О, ни най-малко не подценявам интелигентността ви. Но много по-умни от вас са били заблуждавани успешно от випускници на нашата школа. Близкият приятел на госпожица Роудс, Сет Алеви, нееднократно е бил заблуждаван от нашите американци. Да се ограничим да споменем само семейство Келъм.

– Семейство Келъм? – каза Лиза. – Дик и Ан? – Тя погледна към Холис.

Холис кимна.

– Боже мой… Боже мой… – поклати глава Лиза. – Не мога да го повярвам.

– А има още три хиляди в Америка, в посолствата ви и в задокеанските ви мисии – усмихна се Буров, изпълнен с искрено задоволство. – Фантастично е, нали?

Лиза се вторачи в Буров.

Холис местеше погледа си от единия към другия. Надяваше се Буров да е разбрал и да е повярвал колко малко знае Лиза. Надяваше се и Лиза да е разбрала защо не я бе информирал за всичко, както тя искаше.

– А как разкрихте семейство Келъм? – Буров се обърна към Холис.

– Просто проверихме досиетата им. Но иначе са много добри актьори.

– От десет дни нямаме никаква връзка с тях – замислено каза Буров. – Предполагам, че Алеви ги разпитва. Всичко е много неприятно. Той опитен ли е в провеждането на разпити?

– Нямам представа – отговори Холис. След това попита: – Сега, след като Додсън избяга, а Алеви държи семейство Келъм, възнамерявате ли да преместите школата?

– Бих предпочел да не го правя – сви рамене Буров. – Но както казахте, започва да става напечено. Какво щяхте да направите, ако вие бяхте комендант на лагера?

– Ами щях да си кажа, че това си е моята страна и аз я управлявам, а не американците. Нито американците, нито Кремъл биха могли да ме притиснат така, че да избягам и да тръгна да се крия някъде другаде. Ще създам една илюзия – подигравателно довърши Холис.

– Всъщност може би вие искате да създадете някаква илюзия – каза сам на себе си Буров. – Е добре, ще видим.

Лиза стоеше до парапета на верандата и наблюдаваше как дузина мъже тичат рамо до рамо по пътя. Докато тичаха, мъжете пееха песента „С вдигната котва“ 11
  Химн на флотата на САЩ.


[Закрыть].

– Изглежда, всички курсанти я харесват. – Буров също ги наблюдаваше. – Аз лично предпочитам химна на военновъздушните ви сили. – Буров погледна часовника си. – Хайде да вървим, ако сте готови.

Те последваха Буров надолу по стълбите на верандата, след което продължиха по пътя. Той зави по една покрита с трупи пътека, водеща до дъсчена постройка в неясно изразен американски стил, скрита сред боровата гора.

– Това е жилище за четирима курсанти – каза Буров.

Той почука и отвори вратата. На земята в малката дневна седяха четирима млади мъже и играеха на „Въпроси и отговори“. Буров им направи знак да продължат.

Холис отново бе впечатлен от американската им непринуденост и напълно нетипичното за руснаците поведение – така както се бяха разпрострели на пода без обувки, всички по дънки и ватени блузони. А бяха сами и явно не очакваха посещение. Забеляза, че на един блузон пишеше „Исус е Господ“, надписът на друг бе „Спасете делфините“.

Един от младежите заговори Буров с акцент, който Холис разпозна като характерен за щата Вирджиния.

– Този вариант на играта е просто отвратителен. Обикновените глупости във „Въпроси и отговори“ включват някакви общи познания. Но това издание е дяволски трудно. Съмнявам се, че повечето американци знаят тези гадости.

– Така ли? – Буров се обърна към Холис. – Играете ли на това нещо?

– Имам някаква представа.

– А вие? – попита Буров Лиза.

– Не.

Буров сви рамене и каза на Холис:

– Направете ми една услуга, полковник. Задайте някакъв въпрос на курсантите ми. Моля ви. Ще бъде поучително и за вас самия.

Холис за момент се замисли, после се обърна към четиримата младежи.

– Какъв е приблизително броят на съветските мъже, жени и деца, загинали по време на сталинистката диктатура?

Четиримата младежи се спогледаха, след това се обърнаха към Буров. Буров им кимна.

– Отговорете, ако знаете.

– Чел съм за това във вестници и списания – отговори единият от тях. – Мисля, че двадесет милиона е близо до вярната бройка.

– Вярвате ли в това? – попита Холис.

Отново настъпи мълчание.

– Аз не вярвам и те също не вярват – проговори Буров. – Но когато отидат в Америка, ще кажат, че го вярват. Нямах предвид този род въпроси – студено добави Буров. – Хайде, задайте им някакви тривиални въпроси. Вие, госпожице Роудс. Опитайте.

– Изобщо не знам такива въпроси – каза Лиза.

Буров й подаде куп карти от „Въпроси и отговори“. Тя сви рамене и ги прелисти. Започна да чете.

– Коя страна е произвела ТУ-144 – първия реактивен самолет, който излита и катастрофира?

Младежът с надпис „Спасете делфините“ на блузона отговори:

– Съветският съюз.

– Коя руска постройка е започнала да се издига под светлините на прожекторите малко след полунощ на съдбовния 13 август 1961? – намери друг въпрос Лиза.

– Берлинската стена – отговори мъжът с надпис „Исус“.

– Благодаря ви, госпожице Роудс, това е достатъчно – каза Буров.

– Вижте – каза младежът с акцент от Вирджиния на Лиза, – ние, американците, наричаме това „тривиални“ въпроси, но част от тях са доста трудни за вашите средни руснаци.