Текст книги "Школа за магии (Книга втора)"

Автор книги: Дэвид Балдаччи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 18 страниц)

– Полковник? Тук ли сте?

– Тук съм – Холис погледна към Руни.

– Е, вероятно искате да се поогледате наоколо – продължи той с усмивка, – така че няма да ви задържаме. Но в петък вечерта ще имаме събиране. Ще имате възможност да се запознаете с много от хората тук. Идете при Чък да си вземете маски.

– Маски?

– Ами да. Вси светии. В петък е Вси светии.

– Вярно.

– Усмихнете се. Тук не е чак толкова лошо – каза Сузи, като погледна Лиза.

Лиза нито се усмихна, нито й отговори.

– Никой няма да ви бие, ако казвате каквото мислите – добави Джеф. – Поговорете с другите инструктори и ще се убедите. Ще се видим на Велика събота.

– Радвам се, че се запознахме – махна с ръка Сузи.

– Гледайте да не се загубите.

– Добре дошли в лагера – добави Джеф. – Не се приближавайте твърде много до оградата.

Те отминаха надолу по пътеката. Холис и Лиза запазиха мълчание за около минута, след това Холис каза сухо:

– Симпатични младежи. Много амбициозни.

– Да ми прости Господ – отвърна Лиза, – но исках да им прережа гърлата.

– А може би и те са искали да прережат нашите. – Холис се замисли за малко. – Ужасяващо е.

– Тръпки ме побиват – съгласи се Лиза и се загледа в тях, докато изчезваха зад завоя. – Тя е още много „сурова“. Предполагам, че от мен се очаква да я шлифовам. Просто не мога да го повярвам, Сам.

– Всичко ми се струва някак нереално. – Холис се вгледа в старата борова гора. Дърветата хвърляха тъмночервени сенки, сред тях се виеше пътеката, покрита с дървени трупи, идваща отникъде и водеща в нищото. Вятърът бе утихнал и всичко бе някак си застинало и неподвижно. Ето ме тук, помисли Холис, в сърцето на Русия, мъртъв за целия свят, затворен в пространство, оградено от бодлива тел, за да участвам в някакъв безумен експеримент. Закъснях с петнадесет години, но ето ме най-накрая тук.

Те тръгнаха да се връщат, но свиха по пряка пътечка, която водеше на изток.

– Добре ли се справих? – попита Лиза. – Говоря за „мога“ и „зная“.

– Чудесно. Но те не повярваха нито за миг, че участваме във всичко това доброволно.

– Това е добре. Не обичам да лицемернича.

Стигнаха до една къща в кънтри стил, сгушена сред боровите дървета. Беше направена от червени тухли, бяло дърво и зелен асфалтов покрив. Към портата на гаража водеше камениста пътека, но по нея нямаше никакви следи от изкарване на кола. Отдясно на гаража видяха около петдесетгодишен мъж, който завързваше наръч съчки. На клона на близкото дърво беше завързана автомобилна гума, на която се люлееше около петгодишно дете. Холис тръгна към тях по пътеката. Лиза го последва и когато наближиха, мъжът се обърна.

– Здравейте. Аз съм нов – каза Холис.

Мъжът ги огледа.

– Сам Холис! Чух, че сте тук. А това трябва да е Лиза Роудс. – Човекът избърса ръце в широките си кадифени джинси и се здрависа с Холис. Говореше носово като тексасец.

– Аз съм Тим Ландис. Мисля, че се познаваме, Сам.

– Да… – за момент Холис се обърка: – Господи, та ти беше първи пилот в нашата ескадрила.

– Точно така. Ходехме заедно на някакви безумни оперативки. Спомням си, че създаваше доста проблеми на стария генерал Фулър. – Ландис се обърна към Лиза. – Веднъж Холис улучи всички забранени цели и каза на Фулър, че трябва да хвърляме балони с вода, за да не насъскаме някого срещу нас.

Холис представи Лиза на Ландис и те си стиснаха ръцете.

– Не мога да разбера как се чувства човек тук – като в чистилището след смъртта, или сякаш живееш в ада? – попита тя.

– Ами зависи от това с какво настроение се събуждате сутрин и какво сте сънували през нощта – отговори с разбиране Ландис. После си потърка челото. – Вижте, тук съм от близо двадесет години, не се чувствам като у дома си, но и вече не знам какво значи да имаш дом. Освен понякога, когато се събуждам посред нощ и мога да си спомня и да усетя отново всичко това – добави той.

За известно време настъпи мълчание, после Ландис се усмихна на Холис.

– Хей, Сам, радвам се, че не те свалиха.

– Ами всъщност ме свалиха. Над Пърл Харбър. Последната атака във войната. Но ме извадиха от супата. – За момент Холис се поколеба, после каза: – Вторият ми пилот беше Ърни Симс. Той тук ли е?

– Вече не – отговори Ландис.

– Значи е бил тук?

– Да.

– И?

– Ами… виж… това стана през 1974-а. Точно беше пристигнал тук от Ханой. Всъщност, сега като го споменаваш, си спомням, че ми каза, че е бил с теб. Каза, че и ти си бил свален, но не знаеше какво ти се е случило. Така че и него са го извадили от същата супа, предполагам. Имал разкъсана артерия, но хирурзите го закърпили и когато пристигна тук, вече беше добре.

– Какво се случи после?

– Застреляха го.

– Защо?

– Ами, той им каза да се разкарат. Каза на местния шеф, някакво лайно от военновъздушните сили на Червената армия, чието име не мога да си спомня, че няма да работи за тях. И те го разстреляха.

Холис кимна.

– По онова време можеха да получат колкото си щат пилоти от жълтите, така че си позволяваха да разстрелват опърничавите – каза Ландис. – После войната свърши и ръководството на лагера започна да преминава в ръцете на КГБ. Знаете ли всичко това?

– Не.

– Искате ли да ви разкажа?

– Някой друг път.

– Добре. Съжалявам за Симс. Но мисля, че тук има още няколко души от групата ни, които трябва да познаваш. Джеси Гейтс?

– Лудия Гейтс?

– Същият – Ландис изреди още дузина имена, от които Холис си спомни три или четири. – Ей, да ви представя моя малчуган – каза Ландис. Той се обърна към момчето и го повика. – Тими, ела да се запознаеш с един мой стар приятел.

Момчето скочи от гумата и хукна към тях.

– Тими, това е… какъв си сега, Сам, генерал? – попита Ландис.

– Полковник.

– Страхотно. Тими, това са полковник Холис и госпожица Роудс. А това е Тимъти младши.

Всички си стиснаха ръцете и момчето се усмихна срамежливо.

– Тими е почти на шест – каза Ландис. – Тук има още няколко деца на неговата възраст, но не са много. Но той така или иначе предпочита по-големите. Нали така, момчето ми?

Тими кимна.

– Джоуи Рийвс е най-добрият ми приятел и е на девет. – Той погледна към Холис. – Вие от Америка ли сте?

– Да.

– Някой ден и аз ще отида в Америка.

– Чудесно. Там ще ти хареса.

– Ще отида там, за да работя в името на мира.

Холис не отговори.

– Америка е чудесна страна.

– Да, така е.

– Но е управлявана от лоши хора.

Холис погледна към Ландис.

– Говориш ли руски? – попита го Лиза.

– Не – отговори момчето. – Но учим много неща за Русия на английски.

– И какво ви учат.

– Русия е велика страна, която работи в името на мира. Някой ден Русия и Америка ще станат приятелски страни. Тогава татко, мама и аз ще можем да си заминем оттук и да отидем да живеем в Америка, ако искаме. Или в Русия. Русия е наблизо. Америка е много далеч оттук.

– Америка също иска мир – каза Лиза, като коленичи и взе ръката на момчето в своята.

– Но в правителството има лоши хора.

Холис сложи ръка на рамото на Лиза и тя се изправи.

– Върви да играеш – каза Ландис на сина си.

Момчето хукна нанякъде. Ландис се загледа след него.

– В началото си мислеха, че сексът ще ни е достатъчен, но после разбраха, че някои от нас имат бащински инстинкти, а жените ни искат да имат деца. Тогава ни оставиха да си направим бебета. Искат да се чувстваме спокойни и да се залисваме с ежедневните си проблеми. Но решенията на едни проблеми водят до други. Като децата например. Сега тук има около шестдесет. Най-голямото е детето на Бруъп, Рик. Той е на десет. Жената на Тед Бруъп, Светлана, забременя първа, след като вдигнаха забраната.

– И какъв е проблемът? – попита Холис.

– Ами те не знаеха как да възпитават тези деца. Затова измислиха тази смесена система, според която обучават децата по леко изменена американска учебна програма на английски език, като им преподават допълнително и история на Русия, и съветската идеология. Всичко това е доста изнервящо. Те смятат, че ще могат да изпратят тези деца в Америка също като руските курсанти. Но аз не съм сигурен, че това ще стане. Мисля, че когато децата пораснат, ще осъзнаят, че ги държат в затвор. – Ландис погледна сина си, който отново се люлееше на гумата. – Горкото ми момченце.

Лиза погледна момчето, после Ландис.

– Казвате ли им истината вкъщи?

– Не.

– Защо не? Бихте могли по много деликатен начин…

– Госпожице Роудс, те ми казаха, че ако разберат, че го правя, ще убият момчето. Няма да ми го вземат, а ще го убият. Ще убият и жена ми.

– Господи! Извинете.

– Тук ни държат с железни юмруци, облечени в кадифени ръкавици – сви рамене Ландис. – Той се обърна към Холис. – Кажи ми, Сам, чувал ли си нещо за жена ми? Искам да кажа, за американската ми жена, Маги?

– Не, струва ми се, че не. Но ще опитам да си спомня.

– Ще го направиш ли? Много ще ти бъда благодарен. Имах двама сина, Тимъти… другия ми Тимъти… и Джош. Вече трябва да са станали зрели мъже. Тим трябва да е на тридесет, а Джош на двадесет и четири. Сигурен съм, че са успели да се оправят. Надявам се също, че Маги се е омъжила повторно. – Ландис прекара ръка по лицето си.

Холис почувства странна празнота в стомаха си.

– Виж, Тим – каза той, – струва ми се, че присъствието ми те разстройва, така че по-добре да…

– Не, не. Ей, няма да задавам повече такива въпроси. Вие двамата вероятно също сте малко объркани. Елате да се запознаете с Джейн, жена ми. Рускиня е, но името Джейн й харесва.

– Не, благодаря…

– Хайде. Тя ще ви хареса. Политически затворник е. Истинска антикомунистка. Осъдили са я на тридесет години, но в лагерите това е равносилно на смъртна присъда. Изкарала е там две години, след което й предложили работа тук, защото е учила малко английски в училище. Много бих искал да се запознаете с нея.

– Ще се радваме да я видим – каза Лиза, след като се спогледаха с Холис.

– Чудесно. – Те тръгнаха към къщата и Ландис продължи: – Тя е пристигнала тук, я да видим… преди петнадесет години. Срещала се е с най-различни мъже в продължение на две години – всички го правехме тогава. Безумни времена. После постепенно повечето от нас се оформиха на двойки.

Ландис отвори вратата и извика:

– Скъпа, имаме гости.

– О!… Тим, в къщата е пълен безпорядък – извика отвътре един глас на английски със силен руски акцент.

Холис и Лиза се спогледаха, без да знаят дали да се смеят, или да си ходят.

Ландис им посочи пътя към кухнята. Холис забеляза, че холната гарнитура беше поизносена и не отговаряше точно на представата за американски стил. Беше от бяло дърво, произведена през петдесетте години вероятно в Скандинавия. Подът бе покрит с руски паркет от лиственица, а не дъб, застлан с ориенталски килим от някоя от съветските близкоизточни републики. Холис забеляза, че в секцията има нов телевизор „Сони“ с видео и аудиосистема.

Когато влязоха в кухнята, Холис усети, че се озоваха в истинска малка Америка. Кухнята беше добре и доста съвременно оборудвана, а в ъгъла имаше маса за закуска. Единственото нещо, което като че ли липсваше, беше съдомиялната машина. На белия пластмасов плот стоеше кафеварка на „Дженерал Илектрик“. Госпожа Ландис чистеше цвекло на мивката.

– Джейн, това са новите ни съседи – Лиза Роудс и един мой стар боен другар – капитан, не, полковник Сам Холис – каза Ландис.

Джейн Ландис избърса ръце в престилката, погледна ги и двамата, след това протегна ръка на Лиза и каза:

– Здравейте.

Холис реши, че е на около четиридесет. Беше доста привлекателна, добре поддържана жена с прошарена черна коса, подстригана по момчешки. Носеше пуловер с поло яка, карирана шотландска пола и евтини обувки. Холис незабавно си представи късна есен някъде на североизток. Събота следобед, мъжът подготвя дърва за огнището, докато жена му, все още привлекателна независимо от възрастта си, приготвя кафе. През широкия прозорец на кухненския ъгъл за закуска се вижда синът им, който си играе между боровите дървета. Илюзии.

– Значи мръсниците ви отвлякоха и двамата? – каза Джейн Ландис и стисна ръката му.

Холис й се усмихна. Искаше му се да я прегърне.

– Да, мръсниците ни отвлякоха.

– И защо? Всъщност те нямат нужда от особена причина. Сядайте. Нали ще пиете кафе? – Тя сложи четири чаши на масата и отиде към прозореца в ъгъла за закуска, за да донесе захар и сметана. – А какво предвещава за нас вашето присъствие тук? Спасени ли сме, или обречени?

– Мисля, нито едното, нито другото – отговори Холис, докато сядаше. Той вдигна пръст към тавана с жест, който се надяваше тя да разбере незабавно.

– О – каза Джейн Ландис. – Мисля, че след като изминаха петнадесет години, те едва ли се интересуват какво говорим. Вече знаят всичко, което ние знаем. Но може би след вашето пристигане ще започнат да подслушват отново. Така че ще ми отговорите някой друг път. – Тя наля кафе в четирите чаши. – Не е американско, етиопско е. Всеки път, щом притиснат някоя нова държава, те изнасят оръжие, за да получат срещу него някакви продукти. Сега започват да пристигат банани от Никарагуа. Само от Афганистан получаваме ковчези.

– Казах ти, че е върла антикомунистка – каза Ландис, който бе седнал срещу Холис. – Някой ден ще си навлече беля на главата. Така е, нали, Джейн?

– Да вървят по дяволите. Надявам се, че ни слушат. – Тя заговори на Лиза. – Прекарах две години в лагера Кандалакша близо до Мурманск, на север, недалеч от Арктическия кръг. И за какво? Защото написах писмо на тази свиня Брежнев, в което протестирах срещу изпращането на съветски войски в Полша за потушаване на размириците там. Това стана през декември 1970 г. Имам мъж и две дъщери. Съобщили им, че съм умряла в Кандалакша. Никога повече няма да ги видя.

– Съжалявам.

– Да. Ние всички съжаляваме. Съжалявам, че дойдох тук. Ако бях останала в Кандалакша, вече щях да съм мъртва. Просто червата ми се преобръщат, като си помисля, че продължавам да работя за тях. Американците, които са тук, включително и Тим, ги мразят, но ги мразят по някакъв особен, американски начин – в свободното си време, и го изразяват с идиотски мъртвешки хумор. Те просто не могат да си представят как може да ги мрази един руснак.

– Баба ми е била рускиня – отговори Лиза на руски. – Мисля, че ви разбирам.

– О! – очите на Джейн светнаха и тя отговори на английски: – Ще станем приятелки.

– Лиза има благородническа кръв – каза Холис на английски.

– Добре де, това ще й го простя – направи гримаса Джейн.

Всички се разсмяха. Холис отново се смая от факта, че дори антикомунистически настроените руснаци бяха научени толкова силно да мразят Романови и старата аристокрация. Може би това бе един от най-големите успехи на Съветите в сътворяването на новия съветски гражданин. Така, останали без минало, към което да искат да се върнат, и с вродения си страх от бъдещето руснаците можеха да бъдат контролирани лесно. Изглежда, никой нямаше представа кой или какво би трябвало да смени комунистическия режим. Това беше страна, лишена от въображение.

– Не бива да говорите руски – каза Тим Ландис на Лиза. – Това е сериозно нарушение.

– Малко е нелепо – отговори Лиза.

– Забранено ми е да уча Тим на руски – каза Джейн Ландис. – Това е един от начините, по които държат охраната настрани от американците. Страхуват се от американското влияние.

– Но в такъв случай как имат доверие на курсантите? – попита Лиза.

– До известна степен, налага им се – отговори Джейн. – И вероятно по някакъв начин ги наблюдават в Щатите. Доколкото разбрах, те ги подлудяват от разпити с полиграф още преди да напуснат това място – добави тя. – Ако забележат и най-малкото колебание, курсантът бива обявен за негоден и го отстраняват.

Тим Ландис почука по масата и посочи към тавана.

– Прати ги по дяволите – сви рамене Джейн.

Известно време пиха мълчаливо кафето, след това Лиза попита:

– Тази къща… тя си е само за вас, като жилище, или я използвате и като тренировъчна… как го наричате?

– Да, така е – отговори Джейн Ландис. – Използва се за подготовка на курсистите. Не е само за наше удобство. Сега имаме двама пансионери. Предполага се, че трябва да ги наричаме пансионери, тези две млади свине, които живеят тук. Изпращат ни ги няколко месеца преди да отпътуват, така че, слава Богу, не ни досаждат непрекъснато. Но когато са тук, с мен е много трудно да се живее. Нали така, Тим?

– Да.

– И вие ги учите как да се оправят в къщата?

– Това е – усмихна се тя. – Трябва да ги учим как да използват сифона на тоалетната. – Тя се разсмя.

– Джейн ги пере и им готви – услужливо добави Тим. – Те ми помагат да поправям къщата и в по-тежката домакинска работа. Разправям им по малко за живота вкъщи, за поправянето на различни неща и други такива.

– Тия двамата са истински задници – каза Джейн. – Единият от тях се опита да ме сваля, а после бе достатъчно нагъл, за да твърди, че било само в рамките на обучението.

– Къде са сега? – попита с усмивка Лиза.

– Днес имат урок по кормуване – каза Ландис, като си погледна часовника. – Карат нагоре-надолу по главния път. Руснаците купуват старите коли от посолството ви и ги докарват тук.

– Винаги съм се чудел за какво им са – кимна Холис. – Никога не съм виждал да ги карат в Москва.

– Е, сега вече знаете за какво им са – каза Ландис.

– Както ви е известно, повечето съветски граждани не могат да карат кола. Дори младежи като тези двамата, повечето от които са се готвели да станат пилоти, за Бога! Така че тези двамата – Сони и Марти – ще се върнат тук всеки момент и ако искате, ще имате възможност да ги видите.

– Добре – отговори Холис.

– Сони е онзи, който ме опипваше – каза Джейн Ландис на Лиза. – Дръж тази свиня под око. Има си хормонални проблеми.

– Разбрах.

Холис си пиеше кафето и зяпаше през широкия прозорец. Опитваше се да се постави на мястото на Тим Ландис и да си представи какво е било във военнопленническия лагер в Северен Виетнам, как след това са го прехвърлили във военнопленническия лагер на съветските военновъздушни сили, за да обучава пилотите им, и накрая прерастването на лагера в Школата за магии. След това жена, син. Близо две десетилетия. Кой беше Тим Ландис сега? Дори самият Тим не знаеше това. Искаха ли да се приберат вкъщи? Как ли щеше да реагира Маги Ландис? Беше се омъжила повторно преди десет години. Холис знаеше, защото познаваше офицер, който бе летял до Сан Диего за сватбата. При условие, че успееха да измъкнат тези хора от това място, какво щеше да стане с новите им жени и деца, трябваше ли да ги последват? С всеки следващ час, прекаран в лагера, Холис си задаваше все повече въпроси и намираше все по-малко отговори. Възможно бе обаче окончателният отговор да е, че просто всички ще умрат тук от старост.

Тим Ландис стана от масата, намери молив и бележник, написа нещо и го подаде на Холис. Холис прочете: „Знаете ли нещо за майор Додсън? Стигнал ли е до посолството?“

Холис написа в отговор: „Знаем за него по информация от Грегъри Фишър. Случаят с Грегъри Фишър е описан в американската преса. Додсън все още се издирва.“

Ландис прочете бележката, кимна и се обърна на другата страна. Холис помисли, че Тим плаче. Той смачка листа и го сложи в джоба си.

Джейн тъкмо се канеше да каже нещо, когато задната врата на кухнята се отвори и двама млади мъже на около двадесет и пет години влязоха в стаята.

– Здравейте. Кои са тези? – попита единият от тях.

Тим Ландис явно вече се бе овладял и ги представи. Холис огледа двамата курсанти. Марти беше леко набит и носеше сив анцуг и скиорско яке. Имаше приятно, усмихнато лице и Холис помисли, че изглежда почти безвреден. Сони беше необикновено красив, с къдрава черна коса, тъмни очи и усмивка на устата, която според Холис някои жени биха намерили за чувствена.

– Приятно ми е да се запознаем – усмихна се Сони на Лиза. – Всички тук говорят само за вас.

– Така ли?

– Да. – Очите на Сони се впиха в нейните. – Тук има още само шест истински американки.

– Защо просто не си ги размножите на снимки?

Сони се засмя.

– Кажете, вие със Сам наистина ли сте влюбени, както разправят, или сте просто приятели?

– Престани, Сони – намеси се Марти.

– Това изобщо не ви влиза в работата – каза Лиза, като изгледа хладно Сони.

– Напротив. Искам да сваля поне една истинска американка, преди да ме прехвърлят оттатък. – Той се усмихна.

Ударът на Холис уцели Сони в корема и той се преви на две. Младежът се залюля из стаята, като от устата му излизаха странни звуци, след това падна на колене, опитвайки се да възстанови дишането си.

– Ще си имате ли проблеми заради това? – попита Холис семейство Ландис.

– Отдавна си го просеше – отговори Тим Ландис и поклати глава. – Ще уредя всичко с наблюдаващия го офицер.

– Добър урок за него – добави Джейн Ландис. – Той, изглежда, не познава етикета, възприет при отношенията с жените.

– Някой кавалер с по-гореща кръв ще убие това момче в Щатите – вметна Марти, докато помагаше да отнесат Сони до кухнята.

– Благодарим за кафето – каза Холис на семейство Ландис.

Тим Ландис взе едно фенерче от шкафа.

– Ще ви потрябва, за да намерите обратния път.

– Пак ще си поговорим – каза Лиза на Джейн Ландис.

– И двамата много ми харесвате – отговори тя.

Тим Ландис излезе да ги изпрати и подаде фенерчето на Холис.

– Благодаря ви, че наминахте да ни видите. Някой ден ще ви поканим на вечеря. Джейн готви американска кухня.

– Лиза готви руска – каза Холис.

– Лека нощ – усмихна се Ландис. Тръгна да си върви, но после се върна. – А, сетих се нещо, Сам. Нещо, което ми каза Симс. Всъщност той знаеше какво се е случило с теб. Мислех си за някой друг.

Холис стоеше неподвижно в тъмнината с фенерчето в ръка.

– Симс каза, че двамата сте паднали заедно в океана – Ландис се бе приближил плътно до него. – Каза, че японците изпратили лодки, и го хванали, но теб успели да те измъкнат с Веселия зелен гигант. Съдба, нали?

– Да.

Ландис се приближи още повече и тихо продължи.

– Ърни Симс каза, че си плувал към него и си му крещял да се приближи към теб. Каза че ти е махал да се разкараш оттам, защото е мислел, че е смъртно ранен, но ти си продължил да се приближаваш и да го викаш. Каза че се е зарадвал, когато видял как вертолетът те спасява, радвал се е за теб, радвал се е, че има жив свидетел при залавянето му. – Ландис добави: – Той говореше с най-добри чувства за теб, Сам.

– Благодаря – кимна Холис и заедно с Лиза се отдалечиха от къщата.

– Добре ли си? – попита Лиза и стисна ръката му.

Той отново кимна. И така, помисли си, направих последните записки в пилотския си дневник и мога да го закрия.

Известно време вървяха в пълно мълчание, после Лиза се обади:

– Искаш ли да бъдеш сам?

– Не, повърви с мен. Говори ми.

– Добре… Един въпрос: защо удари Сони – защото е руснак, или защото ме сваляше?

– О, не знам. Предполагам, че преди всичко от мъжко честолюбие. Всъщност на мен ми е трудно да възприемам тези хора като руснаци. Просто видях млад негодник, който се държеше като простак.

– Не изглеждаше зле.

– Кучка.

Тя се усмихна и стисна ръката му. Те се прегърнаха и се целунаха.

– Сам… Сам…

– Да?

– Не ме изоставяй. Ще умра, ако ме оставиш. Не си взимай руска жена, ако останем тук.

– А какво ще кажеш само за приятелка?

– Не се шегувай!

– Извинявай.

Те продължиха надолу по пътеката и се насочиха към къщата, определена за тях.

– Как се женят хората тук? – попита Лиза.

– Мисля, че просто съобщават на другите, че са семейство.

– Ще се ожениш ли за мен?

– Да. Това означава ли, че си готова да работиш тук?

– Ще живея тук, но ще работя срещу тях. Някой ден ще бъдем отново свободни. Сигурна съм.

– Аз се чувствам свободен – каза той и взе ръката й. – Бедният Тим Ландис току-що ми върна свободата.

– Знам.

Те продължиха да вървят по тъмната пътека към къщата си. Холис забеляза, че по другите пътеки също се движат светлинки – като самолети, загубени в нощта, които търсят своето летище, помисли той. Внезапно си спомни за един надпис, който висеше в параклиса на военновъздушната база във Фу-Бай. Това беше новогодишното послание на английския крал Джордж до поданиците, останали на бойното поле в началото на Втората световна война, и Холис си го спомняше съвсем ясно: „Аз казах на човека на прага на годината: «Дай ми светлина, така че да тръгна с вяра напред към неизвестното.» А мъжът ми отговори: «Повери съдбата си в ръцете на Бога. Той ще бъде за теб най-ярка светлина, повела те по път, по-сигурен от познатия.»“