Текст книги "Школа за магии (Книга втора)"
Автор книги: Дэвид Балдаччи
Жанр:
Классические детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 18 страниц)
Лиза погледна към Холис и той прочете в очите й колко трудно й е да повярва, че тези мъже са руснаци. Буров също забеляза това и се обърна към младежа с надпис „Исус“ на фланелката.
– Ще нарушим правилата, за момент можете да бъдете отново руснаци.
– Слушам, полковник – каза младежът, който незабавно скочи на крака. Той погледна към Холис и Лиза и продължи отново на руски: – Някога името ми беше Евгени Петрович Корниенко. Преди единадесет месеца постъпих в тази школа, която наричаме Инкубатора – това е един скрит период от живота ми, по време на който ще претърпя пълна метаморфоза и ще излетя като пеперуда. Ще нося името Ерик Ларсън. Може би ще имам някакви неясни спомени за предишния си живот на гъсеница, но ще имам красиво обагрени крилца и ще летя под слънчевите лъчи. И никой, който ме види, няма да си спомня за гъсеницата.
Буров кимна и мъжът седна на мястото си. Холис имаше чувството, че Евгени Петрович бе по-убедителен като Ерик Ларсън. Холис осъзна и че както бе посочил Буров, много от тези мъже наистина бяха подбрани не само по интелект, но и по физически данни. Повечето от онези, които вече бяха видели, бяха привлекателни, много от тях имаха светла кожа, типична за руснаците от Севера, която им придаваше съвсем американски вид, когато към всичко се добавеха поведението и дрехите.
Буров благодари на четиримата мъже и тръгна към вратата. Но Холис се забави, за да ги попита:
– Знае ли някой кой е спечелил Бородинската битка?
– Не съм много добър по история – отговори Ларсън, – но мисля, че Наполеон е отмъкнал победата в този случай. Нали така, момчета?
Всички кимнаха утвърдително.
– Трябва да препрочетете своята история, полковник – каза Холис на Буров.
Буров не отговори и изведе Холис и Лиза извън къщата. Продължиха разходката си. Холис забеляза, че постройките в лагера бяха разположени на доста голямо разстояние една от друга, така че на моменти имаха чувството, че вървят през безлюдна гора. След това внезапно се появяваше някоя къща или пък съзираха тръгнал нанякъде човек. Холис забеляза трима мъже, облечени с палта, които вървяха срещу тях по покритата с трупи пътека.
– Инструктори – каза Буров.
Холис се загледа в тях, докато ги наближаваха и си говореха, и си помисли, че те наистина почти приличат на трима достопочтени преподаватели, дошли на почивка сред гората, които обсъждат имуществени въпроси или Чосър. Когато се срещнаха на пътеката, Буров ги представи един на друг.
– Майор Пул, капитан Шилър и подполковник Мийд, разрешете да ви представя полковник Холис от Военновъздушните сили на Съединените щати, бивше Военновъздушно аташе в американското посолство, и госпожица Лиза Роудс от Информационната служба на САЩ, също бивш служител на американското посолство.
Петимата американци се спогледаха.
– Как, по дяволите, се озовахте тук? – наруши мълчанието подполковник Мийд.
– Отвлякоха ни – отговори Холис.
– Господи, този път сте попрекалили – каза Мийд на Буров.
– Ако следяхте по-внимателно вестниците, както се предполага да правите, господа – каза Буров с тънка усмивка, – щяхте да сте прочели за смъртта на полковник Холис и госпожица Лиза Роудс във вертолетна катастрофа.
– Точно така – кимна майор Пул. – Вие сте военновъздушното аташе.
– Бях.
– Значи вие двамата сте истински американци? – каза капитан Шилър. – Помислих си, че вероятно сте от летящите гъсеници на полковник Буров от поредните випуски.
– Не – отговори Холис. – Истински сме.
– Наистина четох за вас, но това вие ли сте? – недоверчиво продължи подполковник Мийд.
– Утре ще получите списанията от миналата седмица, в тях има снимки. Ще дойдат видеокасетите и телевизионните информационни програми от миналата седмица.
– Е, съжаляваме, че ви срещаме тук – сериозно им кимна Шилър.
– И ние съжаляваме, че сме тук – отговори Холис. Чувстваше, че имат да го питат за много неща, едно от които беше Додсън, но сега не беше подходящото време за това. – Скоро ще си поговорим – каза Холис.
Те кимнаха. Буров се раздели набързо с инструкторите и поведе Холис и Лиза по-нататък.
– Както виждате – каза той, – къщите тук са американски. Освен това в едно друго подземно съоръжение имаме няколко тренировъчни обекта – американска кухня, няколко делови и професионално специализирани бюра, стаи, пълни с американска апаратура, и така нататък. Ще ви ги покажа някой друг ден. Но в обучението ни се акцентува главно на нюансите в езика и културната среда: изражение на лицето, облекло, междучовешки отношения и други неща в този дух. Ежедневните неща като супермаркетите и бензиностанциите лесно се научават и в самите Съединени щати.
– Например как се пуши цигара – каза Холис.
Буров повървя мълчаливо и след малко отговори:
– И дребната грешка може да се окаже фатална. – А после продължи: – Един от основните ни проблеми явно е изражението на лицето. Много странно, лицето е нещо толкова индивидуално, а същевременно хората от различни култури изразяват различните неща по различен начин чрез мимиката на лицето.
– Московчаните винаги имат израз на тихо отчаяние – отбеляза Лиза, – освен когато са пияни, тогава изглеждат меланхолични. Никога не се усмихват, само на децата си.
– Така ли? – каза Буров. – Знаете ли, никога не съм го забелязвал. Но точно в това е въпросът. Вие сте го забелязали. Другата голяма трудност е английският език. Броят на думите е огромен. Имате близо половин милион думи. Ние имаме по-малко от сто хиляди. Английският определено е много богат език. Завиждам ви за езика, с изключение на правописа и граматиката.
Буров продължи да говори, докато вървяха по покритата с трупи пътека през гората.
– Сега си спомням една история с един от нашите випускници, който неотдавна пристигнал в Америка и изпаднал в затруднено положение пред автомат за празни кутии от напитки – каза Буров. – Изглежда, че е сложил пълна кутия с кола в автомата, въпреки че изобщо не ми е ясно защо го е направил. – Той се усмихна при мисълта за случката, след това добави. – Предполагам, че е нещо като разчитането на снимки от сателитите. Виждате всичко, но не е като да сте на земята. Трябва сами да стъпите на място и да вдишате въздуха на страната, да усетите ритъма на живота й, за да я опознаете истински.
– А какво става, ако я опознаете и обикнете? – попита Лиза.
– Това може да се превърне в проблем – отговори Буров. – Но сме отработили този въпрос. Пак посредством илюзия. Нашите възпитаници са лоялни към нас, но ние им вдъхваме чувството, че и в Америка са под постоянно наблюдение. Знаят също така, че се грижим много добре за семействата им тук. Разбирате ли?
– Полковник, вие определено владеете отлично тънкостите на нашия език – отбеляза Холис.
– Благодаря.
Те отново прекосиха главния път и поеха по пътека, която минаваше зад Пост 000 и се спускаше по един полегат склон надолу през гората.
– Сега опитваме нещо ново – каза Буров. – Випускници на школата, които са прекарали поне шест години в Америка, се връщат тук като инструктори. Този проект трябва да продължи и да се развива, не можем вечно да разчитаме на чуждестранни инструктори. – И добави: – Петър Велики накрая също го е осъзнал. В началото е довел твърде много чужденци. Това е историята на страната ми – опитваме се да присадим западните познания и култура на тази необработена земя. Но в крайна сметка получаваме това, което искаме от Запада, и продължаваме да развиваме тези знания на местна почва. Школата няма да умре, защото чуждестранните преподаватели умират, както е станало по времето на Петър Първи. Ние ще обучим наши преподаватели да обучават и те ще подготвят другите. Някой ден това училище ще произвежда две хиляди американци годишно. До края на века във вашата страна ще има пета колона, чийто обхват и влияние ще позволят на Съветския съюз да се превърне тихомълком в един от акционерите на Америка, а някой ден може да станем и председатели на управителния съвет.
Холис и Лиза не отговориха. Буров ги поведе към дървена къща, построена в стил Кейп Код, със зелени капаци на прозорците и покрив от кедрови греди.
– Това беше жилището на майор Додсън. Можете да го ползвате през следващата седмица, докато вземете решение за бъдещето си. Заповядайте.
Буров отвори вратата и ги подкани да свалят канадките си, след това включи няколко от подвижните електрически печки в помещението. Посочи на Холис подготвената камина и той запали огъня.
Холис огледа стаята. Беше обзаведена в селски стил, но много удобно. Разгледа книгите на етажерката до огнището и видя, че вкусовете на Додсън клоняха към романтичните истории и криминалните произведения.
– Тази врата води към малка кухня – каза Буров на Лиза. – Там ще намерите чаши и нещо за пиене.
– Така ли?
– Ще бъдете ли така любезна да ни приготвите по нещо за пиене? – попита Буров след кратко колебание.
Лиза го изгледа недружелюбно и отиде в кухнята.
– Тази жена е много… независима – каза тихо Буров на Холис. После добави: – Американка. Как се оправяте с тях?
– Интересни са – каза Холис.
– Те са разглезени кучки. – Буров седна в креслото близо до огъня. – Зимата дойде. Свикнахте ли с руската зима?
– Почти напълно. Получих наградата „Джоуел Барлоу“.
– Да, чух този запис.
Холис не отговори.
– Не разбрах всичко, но трябва да ви кажа, че бях вбесен. Беше обидно, злонамерено и изпълнено с омраза.
– Наистина бе проява на лош вкус – съгласи се с него Холис. – Може би не трябва да подслушвате какво си говорят другите.
– Приятелката ви харесва Русия.
– Но не и хората, които управляват Русия сега.
– Сега и завинаги.
– Не мисля така, полковник Буров.
– Бъдете реалист, полковник Холис.
– Опитвам се.
Буров сви рамене и добави:
– Мога ли да ви дам един съвет? Опитайте се да я накарате да си затваря устата. Тук сме доста снизходителни, защото това е единственият начин да използваме мозъците ви години наред. Но някои от инструкторите отидоха твърде далеч.
– И вие ги застреляхте.
– Само като крайна мярка – отговори Буров. – Седнете. Не приличате на себе си. Седнете.
Холис седна на един двоен диван срещу камината. Лиза се върна с три чаши на малък метален поднос и подаде една на Холис.
– Бренди. – Тя също си взе и остави подноса на малка масичка. Буров взе чашата си и я вдигна.
– За новия ви дом – пи сам. – И така, не смятате ли, че това е за предпочитане пред мъченията, глада и смъртта?
– Все още не сме сигурни – отговори Лиза.
Известно време Буров я съзерцаваше, после каза:
– Секса. И двамата се питате как се справяме с този проблем. Видяхте няколко жени. Част от тях са курсантки, а има и шест американски инструкторки, с които още не сте се срещнали. Но тук има и много други жени, докарани за американските преподаватели. Би било нереалистично да очакваме, че тези мъже ще функционират нормално през всичките тези години без жени. Но Додсън например бе от онези, които сякаш не се нуждаеха от женска компания. Подразбрахме, че не е допускал никакви сексуални контакти, и чух, че го е правил, за да остане верен на жена си. Вярвате ли на това?
Буров изпи глътка бренди.
– Е, в началото много мъже имаха безразборни полови контакти. Но сега повечето от тях са се установили и са създали моногамни връзки. Всички жени са от ГУЛАГ, преобладават политическите, но има и няколко криминални, главно икономически престъпления. Добре образовани са и американците успяват да поддържат доста добри и трайни взаимоотношения с тях. А и повечето от жените са с антисъветски настроения, точно така и са стигнали до ГУЛАГ в началото. Много от тях имат доживотни присъди, а тези, които са нямали, са ги получили тук.
– Тези двойки женени ли са законно? – попита Лиза.
– Не, поне според съветските закони. Били са извършени някакви църковни бракосъчетания. Освен това, както ви казах, все още имаме и диваци – онези, които ходят в басейна в петък вечер. Животът тук е такъв, какъвто сами си го направите. Като на Запад. – И добави: – Мисля, че по ирония на съдбата тук ще изпитвате по-малко носталгия по Америка, отколкото в посолството.
Холис откри, че брендито го е ударило в главата, а и Буров вече му бе омръзнал до смърт.
– Бихме искали да останем сами – каза той.
– Разбира се – Буров стана. – Прекарахте две доста изморителни седмици. – Той отиде до вратата. – Ако имате нужда от нещо, обръщайте се към домакина в щаба. В източния край на главния път има търговски център. Тук всички получават заплата. Ще ви дам парите ви за седмицата като аванс. Ще намерите пътните си чанти в спалнята, която е зад тази врата. За съжаление багажът ви бе предаден на роднините ви.
– А иконата на госпожица Роудс? – попита Холис.
– О, ще кажа да ви я изпратят, ако искате. Кой е изрязал сърпа и чука върху нея?
– Предполагам, че семейство Келъм – отговори Холис.
– Мислите ли? Спомням си ги от времето, когато бяха тук – беше преди десет години. Рядко изпращаме двойки, но възнамеряваха да постъпят като домашни прислужници в някакво влиятелно семейство на политици. Доколкото разбрах, в Америка трудно се намират слуги, така че не е проблем човек да си намери работа като такъв. А веднъж влезли в къщата, получават неограничен достъп до всичко. – Буров добави: – Тук обучаваме хората да проявяват лична инициатива, нещо, което за съжаление не е характерна черта за руснаците. Но в разузнаваческата дейност това е половината от играта. Не сте ли съгласен, полковник?
– Ако десакрализацията на свещени предмети е пример за инициативността, на която ги учите, не сте разбрали за какво точно става въпрос.
– Това наистина е било доста жестоко от тяхна страна. Но ще ви я изпратя, ако искате. Нещо друго? Не? Добре, прекарах приятна сутрин. Надявам се, че и за вас е било така. – Буров си тръгна.
Холис огледа стаята, след това надникна в спалнята.
– Не е точно по моя вкус.
– Искам да знаеш и никога да не забравяш, че те обичам – каза Лиза и обви ръце около него.
– Надявам се. Има изгледи да останем тук до края на живота си. А ти си мислеше, че посолството ти навява клаустрофобия.
– Няма да останем до края на живота си. Не! Ще се приберем вкъщи или ще умрем, докато се опитваме да се измъкнем оттук.
– Не ставай глупачка – Холис потърка пръстите си един в друг.
Тя кимна.
– По-късно ще се поразходим.
– Да. Изтощена съм. Не ми е добре. Господи, Сам, беше ужасно… Тази килия… Мразя този човек.
– Легни тук. – Той я премести на дивана и я зави с една канадка, после седна в креслото.
– Бях ли храбра? – попита Лиза.
– Много.
– Не искам да чувствам толкова омраза.
– Заспивай. Ще поговорим по-късно.
– Да.
Известно време Холис съзерцава огъня. Замисли се върху двойствеността в личността на Буров: ту порочен и садистичен, ту почти приятен. Спомни си за тримата американски офицери, които срещнаха на пътеката. Изглеждаха изтерзани като нещастни призраци – изгубени души, кръжащи безспир в затвореното пространство между живота и смъртта. Опита се да си представи оставането си тук за две десетилетия, но не успя. Опита се да проумее чудовищната система, създала място като това, но пак не успя. Опита се да измисли някакъв начин, за да се измъкнат оттам, но и това не успя.
33.
Когато започна да се свечерява, Холис и Лиза излязоха от къщата и тръгнаха на юг към футболното игрище.
– Тук можем ли да говорим? – попита Лиза.
– Не по пътеките. По-късно.
Намериха футболното игрище, но то беше пусто, и те продължиха на юг покрай бетонния бункер със спортния комплекс.
– В почивната база ли отиваме?
– Не, просто се разхождаме.
– Като последния път, когато ме доведе в тези гори?
– Е, този път не е чак толкова опасно. Този път сме от вътрешната страна на бодливата тел.
Пътеката свърши и Холис се покатери по клоните на издигащото се пред тях борово дърво като по стълба. Той изчезна от погледа й за десетина минути, след това слезе и се отърси от игличките.
– Какво видя? – попита Лиза.
– Лагера на отряда за охрана.
– Защо искаше да го видиш?
– Така съм обучен – усмихна се. – Не мога да направя нищо срещу това.
– Предполагам, че е така.
Върнаха се назад по пътеката. По едно време Холис сви встрани от пътя и я заведе в малка долинка. Седнаха рамо до рамо на полегатия склон.
– По пътеките може да има монтирани подслушвателни устройства, а може да има и насочени микрофони, с които да ни следят – каза тихо Холис. – Но тук можем да говорим, стига да го правим тихо.
– Сега вече трябваше да сме в страна, където никой не се притеснява за такива неща. По дяволите! – Лиза грабна една клонка и удари с нея килима от борови иглички на земята. – До края на живота си ли ще останем тук?
– Надявам се, че не.
– Сет знае ли къде сме?
– Мисля, че знае, че не сме загинали във вертолетната катастрофа. Може би се надява да сме тук, а не на някое друго място. Всъщност наистина имаме късмет, че сме тук, а не на Лубянка.
– Добре де, а сега ще ни спасява ли, ще ни разменят ли, или какво?
– Не знам.
– Знаеш. Защо не ми дадеш поне някаква надежда?
– Казах ти – отговори Холис и взе ръката й. – Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Колкото по-малко знам и аз, толкова по-добре. Знаеш какво са полиграфът и серумите на истината. Буров без съмнение ще измъкне всичко от нас.
– Казах на Буров почти всичко, което знаех – кимна тя. – Нищо не можех да направя, Сам. Но не предадох хората от Яблоня. – Тя го погледна.
– Нея я няма – каза той и я прегърна през раменете. – Видях селото от въздуха. Изгорили са го.
Известно време тя рови с пръчката в земята, после каза тихо:
– Ах… тези мръсници…
– Била си много смела, като си се опитала да ги прикриеш.
– Не бях смела – поклати глава тя. След малко продължи: – Винаги съм си мислила, че ще мога да издържа… но след седмица вече бях никой. Не бях Лиза. Срамувам се от себе си.
– Те са професионалисти, Лиза – отговори Холис. – Могат да пречупят всекиго. Имали са възможността да се упражняват върху милиони хора, преди да попаднат на теб. Не бъди строга към себе си.
– Но аз нямах никаква представа какво могат да ти причинят… – кимна бавно тя.
– Мисля, че си имала.
– Да, сега разбирам – тя го погледна. – КГБ винаги е било за мен някаква абстракция, някаква страшна приказка, която ти и Сет ми разказвахте, за да ме уплашите, за да внимавам с руските си приятели, с ходенето на църква… Но сега… Боже мой, те са самото зло! Колко наивна съм била.
– Не се задълбочавай в това.
– Още треперя.
Той я прегърна по-силно, а тя сложи глава на рамото му.
– Буров се опита да ме накара да те намразя. Каза, че съм тук, защото съм съучастник в убийствата, които си извършил. Но аз знаех, че това е лъжа. Те не се интересуват от двамата мъртъвци. Интересуват се от онова, което знаем и което сме.
– Да. Известно ти е, че те не се подчиняват на нашите морални норми, въпреки че се възползват от всяка възможност да ги обърнат срещу нас. Не си престъпник. Ти си политически затворник.
– Да, политически затворник.
– Тези часови бяха нещастна случайност, произтичаща от собствената им противозаконна дейност.
– Да. Ще го запомня. – Тя пое дълбоко въздух: – Аз… аз се молех, но мисля, че на няколко пъти загубих вярата си.
– Това се е случило и с Христос на кръста. Той също е бил човек.
– Помогна ми да се почувствам по-добре – тя хвана ръката му.
– Чудесно. А ще се почувстваш още по-добре, ако успеем да изравним резултата тук.
– Не желая да говоря за това, Сам. Уморена съм от тази неспирна вендета. Искам само да не съм тук и да измъкнем и нашите хора.
– Добре. – Той се изправи. – Тогава да поговорим с някои от тях и да видим с какво можем да им помогнем.
Лиза също се изправи и сложи ръка на рамото му.
– Сам… надявам се, че ще ме разбереш… но ми се струва, че не трябва да спим заедно… Поне за известно време.
– Разбирам.
– Наистина ли? Това няма нищо общо с теб.
– Всичко е наред.
– Обичам те. – Тя го целуна и хванати за ръце, те тръгнаха обратно към пътеката.
– Мислиш ли, че ще ми дадат една Библия? – попита тя.
– Мисля, че ще ти дадат почти всичко, което поискаш. Точно това е целта им. Те не се опитват да ни промият мозъците. Напротив. Те искат да бъдеш Лиза. И искат да произведеш още Лизи.
– Няма да го направя.
– Със сигурност ще го направиш.
– Никога не съм казвала, че ще го направя. Ти го каза.
– Искаш ли да те разстрелят?
– Може би.
– Лиза, играй просто за да печелим време – каза Холис и я погледна. – Съгласна ли си?
– Знаеш ли, мисля че тези пилоти тук се опитват да печелят време вече цели двадесет години.
– Една седмица. Обещай ми.
– Една седмица – кимна тя.
Те се върнаха на пътеката и продължиха разходката си. Холис помисли, че боровата гора беше приятна – истински руски бор, изпълнен с птици и дребни животни. Пътеката от дървени трупи бе осеяна с шишарки, а земята бе застлана с килим от борови иглички. Тук-там се срещаха и нискорасли дъбове, в подножието на които червени катерички събираха жълъди. Холис и Лиза излязоха от един завой и неочаквано пред тях се разкри хълмче, покрито с жълта трева, на върха на което растяха дузина бели брези, осветени от лъчите на отслабващото следобедно слънце. Лиза хвана Холис за ръката, изкачиха се на върха на хълмчето и застанаха сред брезите.
– Въпреки обстоятелствата е много красиво. А това какво е? – и тя посочи нещо.
Холис се обърна към залязващото слънце и прикри очи с ръка. Сред редките борове на стотина метра от тях се извисяваше мрачно висока сива наблюдателна кула, която се открояваше като тъмен силует в падащия здрач.
– Това е нещото, заменило куполите на църквите като преобладаваща форма в руските пейзажи. Наблюдателна кула.
Той не можеше да види оградата от бодлива тел, но знаеше, че е там. На двеста метра от първата забеляза и втора наблюдателна кула. Холис предположи, че ако лагерът имаше площ около два квадратни километра и кулите са разположени на двеста метра една от друга, по периметъра му трябваше да има четиридесет. Във всяка една трябваше да има поне двама часови, на смени от осем часа, което означаваше, че лагерът разполагаше с отряд от не по-малко от двеста и четиридесет души само за наблюдателните кули. Вероятно имаше още поне двеста за пешите патрули по периметъра и за главния вход, плюс хората в щаба и на вертолетната площадка. Следователно, като взе предвид видяното от въздуха и на земята, Холис реши, че в лагера има около шестстотин души отряд за охрана на КГБ. Това бе голяма сила: Доста хора, чиято цел бе да опазят около триста американци. Но за КГБ бе от съдбовно значение нито един от тях да не избяга. И в продължение на две десетилетия, изглежда, бяха успели да го направят. И тогава Додсън бе направил привидно невъзможното и сега всички от командващата йерархия, от Буров до политбюро, бяха силно обезпокоени. Холис се запита как ли Додсън е успял да се измъкне.
– Това е краят на сегашния ни свят, нали? – попита Лиза, загледана в наблюдателната кула.
– Изглежда, е така.
– Бих искала да имам криле.
– Сигурен съм че авиаторите, затворени тук, си спомнят времето, когато са имали такива.
Те слязоха от хълмчето, върнаха се на пътеката и поеха в посоката, от която бяха дошли.
– Все още чувствам слабост – каза Лиза.
– Искаш ли да спрем?
– По-късно. Искам да походим, докато още има слънце. Ще те хвана за ръка.
Когато излязоха от един завой на пътеката, те видяха, че срещу тях се задават двойка младежи, облечени в джинси и зимни спортни якета.
– Дръж се приятелски и се преструвай на инструктор – каза Холис на Лиза.
– Една седмица.
Двойката се приближи с усмивка към тях.
– Здравейте, аз съм Джеф Руни – представи се мъжът, – а това е Сузи Трент. Вие трябва да сте полковник Холис и Лиза Роудс. – Той им протегна ръка.
Холис я стисна и усети твърдото му властно ръкостискане.
– Радвам се да се запознаем – Руни подаде ръка на Лиза.
Холис огледа младия мъж. Беше на около двадесет и пет години, вероятно бе напуснал военновъздушните сили на Червената армия преди две-три години. Не беше изключено да е учил няколко години в университета, а после да е прекарал известно време в разузнаваческата школа на военновъздушните сили. Определено бе учил една година в Института за Америка и Канада в Москва. Беше тъмнокос и по-скоро нисък, така че не приличаше много на ирландец, както подсказваше името му, но вероятно легендата му включваше майка от славянски произход.
– Търсехме ви – каза Руни. – Ходихме до къщата ви и ни казаха, че сте тръгнали насам.
Холис и Лиза не отговориха, но изглежда, благоразположението на Джеф Руни не можеше да бъде смутено от нищо.
– Полковникът ни предложи да ви намерим – каза той. – Искаше Сузи да се запознае с Лиза.
Сузи Трент се усмихна. Тя беше дребна жена на двадесет и една-две години, с пепеляворуса коса, остро носле, акне и бюст, твърде голям за цялото й телосложение. Говореше английски с акцент.
– Чудесно е, че сте при нас, Лиза. Аз съм тук от шест месеца и посещавам женската група. Много сме малко. Дванадесет курсистки и само шест инструкторки. Време е да премина към индивидуално обучение, но няма достатъчно преподавателки. Затова се надявам, че може да станете моя наставничка и да ме обучите да приема вашата самоличност.
– Добре, стига да искате – каза Лиза, като си пое дълбоко въздух. Насили се да се усмихне. – Но няма да може да спите с приятеля ми.
Джеф и Сузи се разсмяха от все сърце.
– Лиза, ще дойдете ли да пиете с нас чай днес следобед? – попита Сузи. – Събираме се след училище, в пет и половина. Всички момичета.
– Жени.
– Да. Срещаме се в многоетажната постройка. Всеки знае да ви каже къде е.
– Може да ви каже.
– Да, благодаря ви. Може. Знам правилото, но се колебая при практическото му прилагане.
– Когато се колебаете, казвайте „може“. Много американци допускат тази грешка. Когато руснаци говорят английски, те са склонни да бъркат в другата посока и използват твърде много „зная“ и това бие на очи. 22
Става дума за употребата на „can“ и „know“ в английския език. – Б.пр.
[Закрыть]
– Ще го запомня.
– Запомнете и че американците не се приближават толкова близо до хората, колкото вие до мен.
– О, да. Извинете. – Тя отстъпи крачка назад и попита: – Бяхте ли богата в предишния си живот? Ще трябва ли да уча навиците и поведението на богатите?
Лиза погледна към Холис.
– Родена съм в семейство от средната класа.
– Къде?
– Лонг Айлънд, близо до Ню Йорк.
– О… тогава ще ме изпратят другаде. Исках да отида в Ню Йорк.
– Сузи, не мисля, че Лиза се интересува от това – намеси се Джеф Руни. – Не си много тактична, не ти ли се струва?
– Разбира се. Извинете.
– Моят старец работи в съветското външно министерство – каза Руни на Холис, – така че в известен смисъл усвоих речника и много от познанията още вкъщи. Затова си мисля, че през последните ми месеци ще трябва да наблегнем повечко на жаргона, използван в посолствата. Вече съм на „ти“ с жаргона на американските авиатори и флотата. Между другото, ние имаме и няколко типа от армията. Главно пилоти на вертолети. Какво ще кажете?
– Звучи добре.
– Чудесно – каза Руни така, сякаш Холис можеше да отрече. – Разбрах обаче, че двамата може да решите, че не искате да останете – добави той, после внимателно се вгледа в Холис и каза, като остави маската му леко да се пропука. – Това би било голяма грешка.
Холис не отговори.
Руни се усмихна и продължи:
– Както и да е, иска ми се, като завърша школата, да се опитам да направя кариера във военното разузнаване и да стигна до поста на военно аташе като вас. А в крайна сметка бих искал да бъда назначен на работа в НАТО.
– Добър избор.
– Така е. Проблемът е, че местните специалисти по внедряването смятат, че няма да мога да издържа на проверката за сигурност, като се има предвид произходът ми. Роден съм в Москва, баща ми е член на партията и така нататък. – Руни се разсмя. – Е, искам да кажа, че ще трябва да си изработя цялостна легенда, разбира се. Но ще бъде страхотен удар, ако успея да проникна в американското военно разузнаване. Взех вече няколко изпита за проверка на способностите и за постъпване на работа в авиацията – американската авиация, разбира се – и се справих доста добре. Убеден съм, че под ваше ръководство ще мога да се подготвя наистина добре.
– Това е доста амбициозно от ваша страна – каза Холис и се изкашля. – Но ще бъда много изненадан, ако успеете да издържите проверката за сигурност. Как мислите да го направите?
– Ами вижте, с всички наши хора, които вече са внедрени там, това сега става по-лесно. Ще се представя за сирак, разбирате ли, ще посоча несъществуващо вече сиропиталище и няколко починали осиновители. Удостоверенията за раждане не са никакъв проблем. Имаме хора в бюрата по статистика за населението в няколко града, които ще се погрижат за това.
– Но как ще се справите със справката за личните ви познати?
– Знаете ли, тази програма се разработва тук от петнадесет години. Така че мога да посоча хора, чиято надеждност е утвърдена там. Създадена е цяла мрежа от стари приятели, училищни познанства и всичко друго. Първите пристигнали са имали значително по-големи трудности. Ние, от новата вълна, попадаме на вече подготвена почва.
– Доколкото зная, випускниците на школата не трябва в никакъв случай да поддържат връзка от съображения за сигурност.
– Така ли? Кой ви го каза?
– Не си спомням.
– Създадени са малки групи – поклати глава Руни. – Както и по целия свят. Точно така направихме революцията тук, така ги правим и навсякъде другаде. Групи, изолирани една от друга от съображения за сигурност, които преследват една и съща цел. Идеята е възникнала преди революцията и все още функционира. Благодарение на този метод е невъзможно да се провали цялата организация. Доколкото зная, в Америка се използва същият принцип. Всяка група работи, за да подпомага професионалния живот на членовете си.
– Това е много интересно.
– Наистина. Така че не се безпокойте за проверката ми за сигурност, полковник. Само ме запознайте с вътрешната информация за разузнавателните служби в авиацията, обучете ме на малко посолски жаргон и ми обяснете най-добрата тактика, която ще ми помогне да се добера до такъв пост. Останалото е моя работа. Става ли?
– Става.
– Бих искал моят старец да е генерал от военновъздушните сили като вашия – добави той. – Е, но един ден аз ще бъда генерал от военновъздушните сили и за моите деца всичко ще бъде по-лесно. Американската мечта, нали така, полковник? За нас, емигрантите, е винаги малко по-трудно. – Той се разсмя. – Независимо дали сме легални, или нелегални. Но ще успеем. Ние работим повече.
Холис се вгледа по-внимателно в Руни. Школата за магии бе успяла да изведе разузнаваческия идеал за най-дълбоко прикритие до максимално възможната реализация, помисли си той; тук разрушаваха самото понятие за самоидентичност, което всички човешки същества на този свят смятат за непоклатимо. Всеки индивид на тази земя, помисли Холис, представлява сложна смесица от език, навици, условности, жестове и обща митология, които, взети като цяло, го определят като член на дадена нация, култура или общество. И самата мисъл, че всичко това може да бъде подменено, беше зловеща. Но му се струваше, че това бе типично за руснаците. Още в древна Русия благородниците и висшите класи са говорели на френски, обличали са се по английски маниер и са се учели да мислят по немски модел. Всичко това бе израз на характерната за руснаците мания да се опитват да бъдат нещо, което не са. Изведнъж Холис осъзна, че това място представляваше всъщност един усъвършенстван модел на актьорската техника на Станиславски – една странна и гротескна сцена, където всички актьори изчезваха в нощта и играеха ролите си в реалния свят. Холис реши, че е дошло време завесата на тази сцена да падне завинаги.
