Текст книги "Школа за магии (Книга втора)"

42.

Сам Холис усещаше как тялото му се рее в черното пространство. Чувството за безтегловност и полет беше успокоително и приятно, искаше му се никога да не го напуска, но постепенно осъзна, че не се носеше във въздуха, а седеше неподвижно.

Отвори очи в тъмнината и се взря в далечните светлини, докато те съвсем се приближиха и възприеха познатата форма на командно табло в пилотска кабина. Съсредоточи вниманието си върху часовника пред него и видя, че е близо шест часът. Предположи, че е сутрин. Обърна глава и погледна О’Шей, седнал в пилотското кресло до него.

– Къде, по дяволите, отиваш?

– Здравей – погледна го О’Шей. – Добре ли се чувстваш?

– Чудесно. Отговори на въпроса ми, капитане.

Лиза се наведе през седалките и го целуна по бузата.

– Здравей, Сам – хвана ръката му тя.

– Здравей и ти. Здравейте всички там отзад. Къде отиваме, по дяволите? Посолството е само на двадесет минути.

– Не можем да отидем в посолството с този товар, генерале – каза Бърт Милс, който седеше зад него. – Капитан О’Шей, Бил и аз официално сме в Хелзинки. Вие с Лиза официално сте мъртви. Додсън е умрял преди близо двадесет години, а Буров е може би най-големият ни проблем.

Холис кимна. Знаеше всичко това.

– Отиваме към залива.

– Да, сър. Към Финландския залив – отговори О’Шей. Имаме среща с един кораб. Поздравления за повишението – добави той.

Съвсем по военному, помисли Холис. Не поздравления за това, че е останал жив – повишението беше по-важно.

– Благодаря – изръмжа той.

– Как се чувстваш? – попита Милс.

Холис раздвижи краката, после ръцете си и не усети да има проблеми с координацията на движенията. Виждаше добре, а и останалите му сетива изглеждаха наред. От ризата си долови слаб мирис на повръщано, но не беше изпразнил нито пикочния си мехур, нито червата, което беше добре. Осъзна, че дясната страна на лицето му е изтръпнала, докосна бузата си с пръсти и откри, че мястото, където зъбите на Буров бяха разкъсали плътта му, е покрито с марля. Предположи, че изтръпването се дължи на местна упойка, а не на въздействието на нервнопаралитичния газ.

– Добре съм. – Той се обърна и погледна към Милс. – Пралидоксим ли си сложил?

Милс кимна, признавайки, че ставаше въпрос за антидот срещу нервнопаралитичен, а не приспивателен газ.

– Имах ли конвулсии?

– Леки. Но ако сега се чувстваш добре, значи си добре. С това нещо е така.

– Не мислех, че може да ти прилошее толкова от приспивателен газ – каза Лиза.

Никой не й отговори. Холис се обърна и огледа тъмната кабина. Лиза бе коленичила на пода между седалките, Милс беше точно зад Холис, а Бренън миролюбиво спеше на седалката зад гърба на О’Шей. На двете места отзад бяха Додсън и Буров. Доста странни съседи, помисли той. Те се държаха изправени благодарение на ремъците, препасани през раменете им.

– Додсън ще се оправи – каза Милс. – Трябва му само обилна храна. Буров… е, ще се наложи да му се прекрои лицето. Надявам се да няма мозъчни контузии.

– Той има вродени мозъчни увреждания – отговори Холис. Почувства, че Лиза стиска ръката му, и като си спомни за изпитаните угризения, стисна в отговор нейната. – Радвам се, че те виждам.

– Чаках те, но… – каза тя.

– Не трябваше да ме чакате, не трябваше и да се връщате и да подлагате всичко на риск.

– Гласувахме и аз загубих – каза Милс. – Нищо лично, генерале. Просто за информация. И също за информация: и вие със Сет не трябваше да ме чакате. Но благодаря.

Холис се обърна отново напред и огледа уредите на командното табло, като погледът му спря върху индикатора за горивото.

– На какво разстояние сме от залива?

– Въз основа на средната скорост и времето на полета досега – отговори О’Шей, – предполагам, на сто и петдесет възела. Имам навигационна карта на терена, но не виждам никакви ориентири на земята. Насочваме се към Ленинград. Щом видим светлините на града, ще променим курса.

Холис погледна към индикаторите за скорост и височина на полета. Летяха със 150 километра в час на височина 1600 метра. Погледна оборотомера и тахометъра, след това провери налягането и температурата на маслото, на акумулатора и на изхвърляните от двигателя газове. Като се имаха предвид теглото на товара и излишното разстояние, вертолетът се справяше добре. Единственият проблем според него беше горивото: изглежда, то просто не беше достатъчно. Почука по индикатора за бензина, за да види дали стрелката мърда.

О’Шей помисли, че Холис иска да обърне внимание на съществуващия проблем, и тихо каза:

– Не знам – насили се да се усмихне и използва една стара пилотска шегичка: – Може да ни се наложи да преплуваме последните сто ярда.

– Изразходвали сте известно количество гориво, като сте се върнали да ме вземете – отзова се Холис.

О’Шей не отговори.

Известно време всички мълчаха и Холис забеляза, че въпреки въодушевлението, последвало крайно рискованото им измъкване, настроението в кабината не бе възторжено. Подозираше, че мислите на всички са насочени назад, към Школата за магии, и напред, към Финландския залив. „Тук“ и „сега“ нямаха значение, както ясно демонстрираше Бренън.

– Ако съм разбрал правилно – обърна се Холис към Милс, – ти, Бренън и бившият ми помощник сте все още в Хелзинки и най-вероятно няма да се върнете в Москва, за да заемете отново дипломатическите си и други постове.

– Доста правилно предположение – отговори Милс.

– А Буров и майор Додсън ще изчезнат в американската Школа за магии. Милс кимна колебливо.

– А ние с Лиза ще бъдем тържествено посрещнати в Ню Йорк. Известно време Милс мълча, после каза:

– Ами… Сет говори ли с теб?

– Да. Знам, че според плана Лиза и аз не би трябвало да се намираме на този вертолет. Но след като сме вече тук…

– Ами… Предполагам, че ще трябва да кажем, че съобщението за смъртта ви във вертолетната катастрофа се е дължало на погрешна идентификация на самоличността ви. Смятат, че ще можем да уредим възкръсването ви.

– Благодаря. Защото успяхте да уредите смъртта ни твърде добре.

Милс притеснено се усмихна.

– Както обикновено, аз не разбирам добре за какво става въпрос – каза Лиза, като гледаше ту към единия, ту към другия.

– Не беше приспивателен газ – погледна към нея Холис. – Беше нервнопаралитичен газ. Отрова.

– Какво?

– Няма да има преговори и размяна на затворниците за другите. Всички там, включително и Сет, са мъртви.

– Не!

– Да. И ние е трябвало да бъдем мъртви.

– Защо? – тя погледна към Милс. – Сет… мъртъв? Не, той не може да е мъртъв. Бърт каза, че ще го вземат като затворник и ще го разменят срещу Буров. Бърт?

– Седни тук. – Милс се изправи. Хвана я за ръката и я премести да седне на мястото му. Милс клекна на пода и си пое дълбоко дъх. – Много е трудно да се обясни, Лиза.

– Не, не е, Бърт – намеси се Холис. – Много е лесно. Просто ти не искаш да го кажеш на глас. – Холис се обърна към Лиза. – Държавният департамент, Белият дом, Военното разузнаване и ЦРУ са се споразумели Школата за магии на госпожа Иванова се закрива завинаги, предстои откриването на Школата за магии на госпожа Джонсън.

– Не смятам, че трябва да й казвате повече, генерале – каза Милс. – Мисля, че Сет не би искал тя да знае всичко това.

Холис не му обърна внимание и продължи:

– Двата на пръв поглед неразрешими проблема са били, първо, как да разпознаят руснаците в Америка, и второ, какво да направят с американците, държани като затворници в Русия. Един човек, на име генерал Суриков, предостави решението на първия проблем, което позволи на Сет Алеви да намери решението и на втория. – Холис разказа на Лиза онова, което знаеше от Алеви.

Докато слушаше, Лиза гледаше втренчено отражението на Холис в плексигласовото стъкло на вертолета. Когато Холис свърши, тя попита с неочаквано твърд глас.

– И всичко това е било идея на Сет?

Холис кимна.

– За негова чест той почувства угризения от последиците на най-блестящо замислената си операция. И не можеше да се примири да те остави да умреш. За отношението си към мен не беше сигурен до последния си миг. Не би трябвало да ти казвам това, но имаш право да узнаеш всичко. Винаги си го казвала – добави той.

– Не мисля, че това променя отношението ми към него точно сега. – Тя се замисли за момент. – Не мога си представя тези хора мъртви… Всички тези мъже жените им, децата… Джейн, отвлечените американки… – Тя поклати глава. – Не мога да си представя, че е съчинил цялата тази лъжа за приспивателния газ и размяната на затворници. – Тя погледна към Холис. – Ти знаеше, че е лъжа, нали?

– Звучеше прекалено хубаво и не отговаряше на фактите.

Тя кимна, но не каза нищо.

– Предполагам, че моят живот и животът на Лиза все още са в опасност – каза Холис на Милс.

– Не аз съм източникът на заплахата – Милс явно се чувстваше притеснен. – Ще измислим нещо.

– Какво например? Доживотен затвор в новата школа?

– Мисля, че всичко, което Сет искаше от вас двамата, е никога да не казвате и дума за случилото се на когото и да било.

Холис забеляза, че в гласа на Милс се прокрадваше интонацията, която човек използва, когато говори за наскоро загинали герои. Легендата се ражда. Холис погледна Лиза и видя, че тя е закрила лицето си с ръце, а по бузите й се стичат сълзи.

Отново се обърна напред и съсредоточи вниманието си върху възникналия проблем. Провери пак всички прибори и установи, че температурата на маслото се е повишила, а налягането му е спаднало. Стрелката на индикатора за гориво бе в червения сектор, но лампичката още не светеше.

– Имаш големи постижения в изгарянето на гориво. Намали скоростта – каза той на О’Шей.

– Не мога.

– Защо?

– Според инструкциите, които отворих едва след като излетяхме, срещата ни с кораба трябва да се състои преди зазоряване. Корабът няма да е различим на дневна светлина. В района може да има съветски военни или търговски кораби.

– Разбирам.

– Развиделяването в тази част на света не започва по-рано от седем и четиридесет и две сутринта – добави О’Шей. – Едва ще успеем да стигнем дори при тази скорост.

Холис кимна. Смяташе че единственият им проблем е горивото. Но сега към него се прибавяше и изгревът на слънцето. Погледна към скоростомера, а после и към поточния прибор за разстоянието, изминато по земни координати. Скоростта на летене, отчитана във въздуха, бе 150 километра в час, но реално изминатото разстояние бе 130 км в час. Очевидно се бореха със силен насрещен вятър.

Холис погледна през предното стъкло. Преминаваха през тънки полупрозрачни облаци, а от време на време поривите на северния вятър разклащаха вертолета.

По небето над тях се носеха слоести облаци, които закриваха звездите. И надолу Холис не видя светлини. Беше летял по маршрути до Ленинград с Аерофлот и познаваше тази част на Русия. Големи територии бяха покрити с обширни гори, малки езерца и тресавища и там живееха твърде малко хора. Миналата есен бе пътувал с експреса „Червена стрела“ на връщане от Ленинград за Москва и влакът бе минал по същите места, които бе видял от самолета. Селата бяха порутени, а кооперативите – лошо поддържани. Прелетяха над суров и мразовит район от страната, който в никакъв случай не беше място, където човек би желал да извърши принудително приземяване на вертолета си.

– Опита ли да летиш на по-голяма височина? – каза Холис на О’Шей.

– Не, сър. Не исках да изразходвам допълнително гориво за изкачване. Холис пое лостовете за управление пред себе си.

– Почини си. Протегни се малко.

О’Шей го послуша.

– Искате ли да управлявате от дясното кресло?

– Не, но не бих желал да си разменяме местата. Ще те оставя да седиш в пилотското кресло, докато не го вземеш на сериозно.

– Да, сър.

Холис знаеше, че управлението на вертолета, изискващо продължителна концентрация и постоянен ръчен контрол, е в състояние да изтощи летец, който пилотира сам, в разстояние на един час. О’Шей бе прекарал зад лостовете за управление близо два часа, сам срещу постоянно спадащите показания на стрелката на индикатора за горивото.

– Хайде да се изкатерим на горния етаж – каза Холис. Той усили оборотите на перката, така че да постигне бавно изкачване, и задържа положението на вертолета с лоста за регулиране на въртеливото движение. Повишеният въртелив момент накара носа на машината да се отклони наляво.

– Педалите са наопаки – напомни му О’Шей.

– Благодаря, капитане. Означава ли това, че запасите ни от гориво нарастват?

– Не, сър.

Холис натисна десния педал за управление и изправи вертолета.

– Изглежда, няма особени проблеми при управлението на вертолета. Но не бих желал да ви се налага да опитвам нещо така рисковано като кацане върху хлъзгава палуба на кораб при силен вятър.

О’Шей погледна Холис, за да види дали се шегува.

– Е, аз се позанимавах с него известно време, така че мога и да опитам – каза О’Шей. – Но ако искате да се заемете с това, вие сте капитанът.

– Ще определим на кого се пада честта с партия канадска борба, преди да се приближим към целта.

Милс поглеждаше ту Холис, ту О’Шей. Пилотите, както и оперативните работници в ЦРУ, помисли си той, прибягваха до черен хумор точно когато всъщност никак не е смешно.

Холис погледна как стрелката на висотомера се измества. Когато посочи три хиляди метра, преустанови изкачването, а скоростта на летене се покачи обратно на 150 километра в час. Индикаторът за скоростта, отчитана спрямо земята, показваше почти същото.

– Така е по-добре.

– Може би трябваше да го направя по-рано – каза О’Шей.

– Може би. А може би по-рано тук горе насрещният вятър е бил по-силен.

– Трудно е да се каже, когато човек не може да поиска сводка за метеорологичната обстановка.

– Така е – Холис овладя работата с лостовете за управление и бордовите инструменти. Изучи показанията им – скоростта, височината на полета, теглото на товара, горивото, времето на полета до момента, предполагаемото разстояние до точката на приземяване, но въпреки това не можа да определи със сигурност дали ще видят Финландския залив преди зазоряване, а и дали изобщо ще видят Финландския залив или зората.

Мислите на О’Шей, изглежда, съвпадаха с неговите.

– Ако успеем да видим някой ориентир на земята, ще можем да преценим и разстоянието, което ни остава до приземяване. Но поне аз нямам представа доколко може да се вярва на индикатора за горивото.

– Летим с нужната скорост, която ще ни позволи да стигнем навреме – отговори Холис, – и то в единствената точка на приземяване, с която разполагаме. Това са параметри, които ни ограничават дотолкова, че за момента не можем да направим нищо друго.

– Може би ще попаднем на попътен вятър – каза О’Шей.

– Може би.

– А какво ще стане, ако пак се сблъскаме с насрещен вятър? – попита Милс, който внимателно ги слушаше.

– Няма смисъл да се притесняваме за нещо, срещу което не можем да направим нищо – погледна го О’Шей.

– Основният въпрос, генерале, е какви са шансовете ни? – каза Милс на Холис.

– Току-що се озовах тук – отговори Холис. – Не мога да преценя шансовете, когато планът на операцията е ваш.

– Слушайте, няма ли да ни помогне, ако изхвърлим малко излишно тегло? – попита Милс.

– Предполагам, че вече сте го направили.

– Да – отговори О’Шей. – Палта, чанти, питейна вода, някои резервни части от вертолета и други такива. Олекотихме го с около сто фунта.

– Имах предвид нещо друго – каза Милс.

– Кого имаше предвид, Бърт? – попита Холис.

– Ами… Додсън или Буров например.

– Те са ви нужни – каза Холис. – Искате ли аз да скоча?

– Не. Не ми се иска капитан О’Шей отново да пилотира. Изнервя ме. – Милс се усмихна и добави: – Виж, от Буров можем да се освободим, ако това е необходимо.

Холис и О’Шей не отговориха.

– Добре, забравете за това – каза Милс. – Няма аз да ви казвам кого да оставите в спасителната лодка. Правото да взимате решения по този въпрос е ваше.

Холис харесваше Милс, когато Милс беше такъв, какъвто си е. Но когато Милс се опитваше да подражава на Алеви, той стигаше до някакъв неестествен цинизъм, защото му липсваха стилът и моралната убеденост на шефа му.

– Моля ви, не искам да чувам повече за убийства – каза Лиза, която от известно време изобщо не беше се обаждала.

Никой не й отговори и кабината се изпълни само с шума на двигателите и на перката.

– Срещнахте ли някакви летателни апарати?

– Не, сър – отговори О’Шей.

Холис кимна. Смяташе че в Школата за магии не бе останал никой, способен да предаде каквато и да е информация по радиопредавателите. Руснаците може би вече бяха разбрали, че обектът им е унищожен, може би дори бяха направили връзката между изчезналия Ми-28 на Аерофлот и разгрома на Школата за магии. Но ако бяха успели да възстановят пълната картина на събитията, вероятно се бяха сетили и за единственото друго безопасно място, като се изключи американското посолство, към което можеше да се насочи вертолетът: Финландския залив.

– Вашите хора консултираха ли се със специалисти от военновъздушните сили при подготовката на плана? – обърна се Холис към Милс.

– Разбира се – отговори леко обидено Милс.

– И как смятате, че ще успеем да се промъкнем, без да ни засекат радарите на съветските диспечерски кули?

– Ами човекът от военновъздушните сили, с когото говорихме – отговори Милс, – предположи, че докато руснаците разберат какво е станало, ние ще сме извън обхвата на московските радари. Знаехме че не могат да ни засекат визуално, ако летим с изгасени светлини. – Милс се обърна към О’Шей: – Нали имаш някакви писмени инструкции за техниката, която трябва да приложиш, за да избегнем засичане?

– Изискванията бяха да летя много ниско, за да избегна радарите с въздушно базиране – отговори О’Шей – така нашият сигнал би трябвало да се смеси с наземния фон, след което да променя курса с цел да се измъкнем към залива. Но аз прецених, че горивото, с което разполагаме, не ни позволява да следваме този план.

– Имал си известно право – каза Холис. – Дори ако не ни търсят, неминуемо ще се появим на екрана на някой радар, когато наближим ленинградската диспечерска кула.

– Тогава ще трябва да слезем ниско, под обхвата на радара – каза О’Шей. – Смятам, че на този етап вече ще можем да си позволим да ни забележат визуално как прелитаме над населените райони, защото ще сме на финалната права. Би трябвало да успеем да се приземим, преди те да са в състояние да вдигнат самолет прехващач. Какво мислите за това? – той погледна към Холис.

– Мисля, че някой е забравил да вземе предвид радара на съветския военноморски флот, който постоянно наблюдава целия залив. Смятам, че ако са се заели да ни търсят, ще ни намерят. Ще приема, че те не са свързали отвличането на вертолета Ми-28 на Аерофлот с определен регистрационен номер с пускането на нервнопаралитичен газ в учебната им установка до Бородинското поле.

– Ще заложим на това, че никой няма да узнае за унищожаването на Школата за магии, докато на сутринта не пристигне някаква доставка от Москва или някой не се опита да се свърже с тях по телефона, или нещо такова – каза Милс. – Що се отнася до вертолета, аз смених регистрационния му номер, а те вероятно продължават да го търсят под номер П-113 около мястото на катастрофата. Тази страна е разделена на ясно разграничени райони и информацията не циркулира свободно. Поради това е трудно да се направят връзките между отделните събития. Това работи в наша полза.

– Може и да си прав – отговори Холис. – Как точно ще се срещнем с кораба в залива? О’Шей погледна към листчето, закачено на командното табло.

– Първо трябва да разпознаем от въздуха летище Пулково. След това ще слезем на по-малко от двеста метра, за да се спуснем под обхвата на радара. На разстояние един възел южно от диспечерската кула ще поемем курс триста и десет градуса. Ще минем над бреговата линия на запад от Ленинград и ще продължим навътре в залива, докато видим фара на дългия вълнолом. Когато се намираме точно над фара, ще поемем курс триста и четиридесет градуса при скорост спрямо земята осемдесет километра в час и ще летим така десет минути. Според написаното тук някъде долу сред основната група кораби на котва в залива ще видим три жълти светлини на прожектори за мъгла, които са разположени във формата на триъгълник. Тези светлини ще са на борда на кораб, който напуска Ленинградското пристанище. Светлините няма да премигат или да ни насочват с лъчи, за да не привлекат ненужно нечие внимание, но ще светят достатъчно ярко, за да ги видим при височина двеста метра и при радиус от около половин възел до кораба – дори ако над залива има мъгла. Трябва да кацнем в средата на триъгълника, ще потопим вертолета и корабът ще ни откара в Ливърпул. Ще ви поканя на вечеря, когато стигнем в Лондон – добави О’Шей.

Холис го погледна, но не каза нищо.

Продължиха да летят на север още петнадесет минути и Холис забеляза, че скоростта им на придвижване спрямо земята отново е спаднала, което означаваше, че пак се е появил насрещен вятър. Стрелката на индикатора за гориво стоеше неподвижно в червения сектор. Едно от нещата, които Холис си спомняше от ръководството за Ми-28, закупено от механик на Аерофлот срещу чифт дънки и американски цигари, бе, че не може съвсем да вярва на индикатора за гориво. И наистина той забеляза, че макар стрелката да отиваше все по-навътре в червения сектор, предупредителната лампичка все още не беше светнала.

– Не бихте ли желали аз да го поема? – попита О’Шей.

– Не. Искам да се поупражнявам.

– Вече трябваше да сме видели светлините на Ленинград – обади се след няколко минути О’Шей.

Холис кимна.

– Ще получим ли някакво предупреждение, преди да се свърши горивото? – попита Милс.

– Искаш ли да те предупредят? – отговори Холис.

– Какво искаш да кажеш?

– Имаш ли желание да се приземиш в Русия?

– Мисля, че не. По-добре да продължим да летим, докато не паднем.

– И аз така мисля – отзова се Холис.

След пет минути предупредителната лампичка за горивото започна да премигва. Няколко секунди по-късно един писклив глас произнесе на руски: „Запасите ви от гориво са почти изчерпани.“

– Затвори си устата – отговори О’Шей на магнетофонния запис. „Пригответе се да завършите полета си“ – обади се отново гласът.

Холис и О’Шей се спогледаха.

– Какво казва? – поинтересува се Милс.

– Че има само още четиридесет и два пазарни дни до Коледа – отзова се Холис.

– Горивото е на привършване – каза Лиза на Милс.

– И аз така предположих – кимна Милс.

Продължиха на север в нощната тъмнина. Всички мълчаха, сякаш чакаха да чуят как шумът на двигателите заглъхва, помисли Холис. Накрая Лиза се наведе напред и сложи ръка на рамото му.

– Как си?

– Много добре. Как са нещата в пътническия салон?

– Ти ми кажи. Колко гориво ни остава след това съобщение?

– Въпросът е по-скоро колко летателно време можеш да постигнеш с горивото, с което разполагаш. Това зависи от теглото на товара, температурата, влажността на въздуха, вятъра, височината, скоростта на летене, качествата на двигателите, маневрите, които се предприемат, и от Божията воля.

– Да се молим ли?

– Няма да навреди.

– Ще те оставя да пилотираш.

– Добре. Ти се моли. Аз ще пилотирам вертолета. По-късно ще се сменим.

Лиза се вгледа в ръцете на Холис върху лостовете за управление. Този Сам Холис тук бе различен от оня, когото бе видяла в Москва и в Школата за магии. Осъзна, че в този вертолет той си бе сякаш точно на мястото. Спомни си какво й бе казал Сет Алеви за света на пилотите на летището в Шереметиево. Те са от друго тесто, помисли тя, но въпреки това ще мога да го обичам.

„Запасите ви от гориво са почти напълно изчерпани – обади се отново гласът. – Подгответе се да привършите полета.“

Няколко минути никой не проговори, после О’Шей каза:

– Ей, чухте ли за пилота от Аерофлот, на който му свършило горивото, докато прелитал над океана, и изхвърлил гориво, за да олекоти самолета си?

– На земята звучи по-смешно – каза О’Шей, след като никой не се разсмя.

Холис погледна часовника на командния пулт. Беше 6,59. Слънцето щеше да изгрее след двадесет и три минути, тогава товарният кораб щеше да угаси сигналните светлини и да стане неразпознаваем сред другите товарни кораби в района. При сегашната си скорост до изгрев-слънце можеха да изминат около шестдесет километра. Но съгласно инструкциите последните десет минути от полета трябваше да намалят скоростта до осемдесет километра в час.