Текст книги "Школа за магии (Книга втора)"
Автор книги: Дэвид Балдаччи
Жанр:
Классические детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 18 страниц)
Няколко секунди по-късно контролната кула на Шереметиево отговори: „Контрольор“.
– Тук е Аерофлот П-113 – каза възбудено Алеви на руски. – Двигателят губи мощност… – Той замълча, но продължи да натиска копчето, както би направил пилот, който гледа как земята се втурва срещу него. – Господи! – извика Алеви на руски, след което махна пръста си от копчето и се вслуша в отговора на кулата в Шереметиево. – Едно, едно, три, обадете се, обадете се… – Алеви изключи радиопредавателя и свали слушалките. – Това ще им създаде работа, да търсят мястото на катастрофата, както и да се позамислят върху необходимостта, която човек изпитва от помощта на Бога в последната секунда от живота си. Е, добре, капитан О’Шей, да се насочим на запад.
О’Шей обърна лонжерона на опашката и насочи Ми-28 на запад, след това натисна газта и смени ъгъла на въртене на перките.
– Върви.
Алеви огледа тъмния пейзаж.
– Капитане, нека се спуснем по-ниско и да се опитаме да намерим мястото, където да кацнем за малко.
О’Шей започна да слиза от височина хиляда и двеста метра. Когато наближиха земята, Алеви, Бренън и Милс огледаха терена.
– Това е гора – каза Бренън. – А там – открито поле. Твърде открито. Тук има нещо – но какво е това?
Всички погледнаха през десния борд към ярко осветената зона на около петстотин метра от тях.
– Приближи се, капитане – каза Алеви.
О’Шей плъзна вертолета надясно и го спусна по-ниско.
– Прилича на мина. Каменоломна или кариера – каза той.
– Това ще ни свърши работа – каза Алеви.
О’Шей зави към широката плитка мина, която, както се оказа, обхващаше близо акър изкопни работи в откритите поля на северозапад от Москва.
– Добре – каза О’Шей, – а сега да видим дали този вертолет умее да се приземява.
О’Шей погледна надолу, за да види дали има някакъв пушек или нещо друго, което би могло да му подскаже посоката на вятъра, но нищо не видя. Предположи, че е северозападна – обичайна за това време на годината, и обърна така, че да кацне по посоката, която се надяваше да е срещу вятъра.
Поддържаше постоянна скорост на въртене на перките, за да няма изменение в центробежните сили, които можеха да накарат вертолета да се завърти около вертикалната си ос. Педалите, които бяха обърнати, защото и посоката на въртене беше обърната, бяха основният му проблем; това, което се предполагаше да му е втора природа, се превръщаше в мъчително усилие – също като да караш английска кола от лявата страна на улицата.
– Много добре се справяш – каза Алеви.
– На мен ли говориш? – Инстинктът подсказваше на О’Шей, че трябва да се плъзне под голям ъгъл като с обикновен самолет, но пък съзнаваше, че до последните секунди преди кацането му е необходима височина, когато щеше да направи нещо, за да спре двигателя, с което да предизвика кацане със свободно въртене на перките – свободно падане, което можеше да завърши успешно само ако имаше време да изключи предавките и да регулира силата на въртене на перките, с което да осигури достатъчно издигащ се нагоре въздушен поток, който да завърти отново роторите и да предизвика леко издигане, за да омекоти удара в земята.
Приближаваше се под ъгъл от 45 градуса, а висотомерът показваше, че летят на 500 метра височина. С подаване на гориво и с педалите за управление започна да намалява скоростта на летене. Когато стабилизира притока на горивото, той натисна десния лост за управление, за да запази посоката, и увеличи силата на въртене, за да не се променят оборотите на роторите. Същевременно съгласува предавката с другите уреди за управление, за да запази нужната му скорост на придвижване. Искаше му се да има още една ръка.
Вертолетът премина на сто метра височина над ръба на кариерата и О’Шей осъзна, че изкопът е по-дълбок, отколкото предполагаше. Отсрещната стена на кладенеца бе на около стотина метра от тях, а те все още бяха на сто метра над дъното на мината, и то с ъгъл на приближение, при който вертолетът щеше да се разбие в отсрещната стена. Почувства как ръцете му се изпотяват.
О’Шей незабавно намали общата тяга, като същевременно засили обратното напрежение върху цикличното движение на роторите, сякаш дърпаше спирачките на кон. Носът на вертолета се вирна нагоре и той започна да забавя скоростта си. О’Шей овладя желанието си да спре подаването на газ, което изглеждаше най-естественото нещо на света: така щеше да се намали силата на изхвърляния въздух, но рязко щеше да падне скоростта.
– По дяволите – тъп вертолет!
Вертолетът продължаваше да забавя скорост, но О’Шей знаеше, че в това положение – с наведена надолу опашка – задният лонжерон може да се удари в земята преди колелата.
Вятърът, предизвикан от перките, вдигаше огромни облаци прах и камъчета и допълнително затрудняваше видимостта. О’Шей трябваше да следи индикатора за хоризонта, за да установи дали се намира в хоризонтално положение спрямо земята. Въздушните потоци тресяха вертолета и му пречеха да държи машината в стабилно положение. Той не виждаше нито земята, нито стената на мината пред себе си и можеше само да се надява, че ще докосне земята с колелата, преди да забие нос в стената.
– Не виждам… някой вижда ли нещо?
– Успокой се. Справяш се чудесно – отговори Алеви.
Но О’Шей знаеше, че носът му е твърде вирнат нагоре, а опашката увиснала надолу, че машината сега бе силно наклонена наляво и се движеше напред по-бързо, отколкото се спускаше надолу. Осъзна, че е загубил контрол над управлението. Взе решение и спря подаването на гориво, като се надяваше гравитацията да свърши онова, което той вече не можеше.
– Дръжте се!
Носът се наклони надолу и в последните няколко фута вертолетът падаше вертикално, но не в напълно изправено положение, защото левите колела на колесника първи се удариха в земята.
– По дяволите!
О’Шей изключи двигателя и цялата машина се разлюля странично, като перките й едва не докоснаха земята.
Най-после вертолетът стъпи на земята, а перките бавно спряха да се въртят. Всички седяха мълчаливо, докато прахта се слягаше. Алеви огледа кариерата. Наистина беше някаква открита каменоломна. Вдясно от тях имаше няколко дървени бараки и машини за изхвърляне на земя, но нямаше следи от работници или пазачи.
– Напредна ли в учебния процес, Ед? – попита Алеви О’Шей.
О’Шей си пое дълбоко дъх и кимна. Избърса потните си ръце в панталона.
– Сега вече схванах как работи това нещо.
Бренън отвори плъзгащата се врата и с Милс изнесоха упоения пилот на Аерофлот от вертолета. Изтеглиха го по земята по-далеч от машината, свалиха униформата му и го оставиха да лежи по бельо с вързани ръце и крака.
Алеви и О’Шей свалиха багажа и го струпаха на известно разстояние от вертолета. Алеви отвори с ключа си един от куфарите и извади оттам три униформи на войници от отрядите за охрана на КГБ заедно с черни ботуши, шапки, четири съветски часовника, пистолети и три шинела на КГБ. Алеви, Милс и Бренън се преоблякоха в униформите на КГБ, а О’Шей си сложи костюма на пилота.
Докато закопчаваше шинела си, Алеви огледа очертанията на мината, но не можа да види нищо в тъмнината.
– Мисля, че можем да изчакаме тук.
– Не виждаме никакви светлини или признаци на живот – каза Милс, като също се обърна. Той се взря в съветския си часовник. – Ако това нещо работи, сега е десет и трийсет и две. Ще изпуснем полета на Финеър.
Бренън се засмя, докато закопчаваше кожения колан, на който бе окачен кобурът на 9-милиметров автоматичен пистолет „Макаров“ със заглушител. Алеви и Милс също закопчаха кобурите, а О’Шей мушна пистолета в джоба на авиаторския си костюм. Свериха си часовниците, след което струпаха цивилните си облекла, паспортите, визите, часовниците и портмонетата на купчина и хвърлиха върху тях пликовете от „берьозките“ и дипломатическите си куфарчета. Алеви извади кутийката с кехлибарената огърлица от джоба на палтото си и я премести в униформения шинел на КГБ.
Бренън бръкна в отворения куфар и извади последните неща оттам: две цилиндрични запалителни фосфорни гранати с часовник. Бренън нагласи часовника на гранатите за след три часа и ги бутна в камерата с багажа.
– Да тръгваме – каза Алеви.
Всички се върнаха при вертолета. О’Шей се покатери отново в пилотското кресло, а Алеви – на мястото на втория пилот. Бренън и Милс седнаха зад тях.
– С колко време полет разполагаме според теб? – попита Алеви О’Шей.
– Когато за пръв път говорихме за това, ти казах, че продължителността на полета при вертолетите се изчислява особено трудно – отговори О’Шей, след като се замисли за момент. – Самолетите с фиксирани крила имат по-определени параметри. Излиташ, летиш и се приземяваш. Но с вертолета правиш и други неща. Като например увисването във въздуха, при което се харчи много гориво.
Алеви остави О’Шей да говори, защото знаеше, че има нужда от това. А и защото имаха да убива три часа.
– Много неща зависят от вятъра, температурата на въздуха, товара, височината на летене и вида на маневрите, които ще извършим – продължи О’Шей. – Икономисването на гориво зависи и от мен, но аз не съм добре запознат с този вертолет, за да мога да изцедя от него максималната продължителност на полета при максимално изминато разстояние и минимален разход на гориво. – Известно време О’Шей помълча, след което отговори на въпроса на Алеви. – В най-лошия случай разполагаме с два часа полет. В най-добрия – около четири.
– Максималното разстояние, което можем да покрием по права линия?
– Ами… при скорост от около сто мили в час – от двеста до четиристотин мили.
– Дори и при най-добро стечение на обстоятелствата ще бъдем на ръба – отбеляза Бърт Милс.
Бренън, който като че ли не се интересуваше от проблемите с горивото, проверяваше своя „Макаров“. Той извади и постави отново магазина, а след това провери плъзгача като човек, имащ крайно неприятни спомени от боравене с чуждо оръжие.
– Проверете пистолетите си – каза той.
Всички го послушаха, тъй като той беше оръжейникът на експедицията. След това Бренън порови из ръчния багаж на Алеви, който бе останал на борда, и извади частите на разглобената снайперска пушка „Драгунов“ и бързо я комплектува в тъмнината. Монтира й визьора за нощно виждане с четири степени и я зареди, след това насочи пушката към предното стъкло и включи електронния визьор.
– Не е лоша за съветско производство.
– Те правят и много хубаво оръжие – отбеляза Милс.
Бренън изключи визьора и остави пушката в краката си.
– В чантата има две карти, направени от въздушно наблюдение – каза Алеви на Бренън.
Бренън намери картите и му ги подаде. Алеви даде едната на О’Шей, който я разстла в скута си. После Алеви му връчи химикалка с червено фенерче и той разгледа картата.
Бренън продължаваше да рови из чантата.
– Фосфорни гранати, амуниции, малко от това, малко от онова… Инвентарът ни е пълен. – Той се обърна към Алеви. – Не ми влиза в работата да знам, но откъде взехте униформите и оръжието? И как успяхте да ги скриете от камериерката в хотела?
– Малкият антикварен магазин на Арбат има щанд за дрехи в подземието – отговори Алеви. – Оръжието пристигна по дипломатическия куриер. А що се отнася до любопитните камериерки, тази чанта и куфарът бяха доставени направо във фоайето на хотела отвън точно преди да се качим на автобуса.
– Бих искал да ви кажа нещо, господин Алеви – каза Бренън. – Имам голямо доверие във вас и дори за минута не съм си помислял, че акцията ни е самоубийствена. Харесвам и полковник Холис. Той е честен играч. Харесвам и момичето му. Затова съм тук, а не в Лондон.
В следващите няколко минути никой нищо не каза.
– Не бих искал да се притеснявате заради летенето – обади се О’Шей. – Мислете за това, което ви предстои да направите. Аз ще се погрижа за вертолета. Принципите на летене си остават едни и същи дори и тук въпреки обратната посока на въртене на роторите – добави той. Опита се да се засмее, но не се получи.
– Проклетата униформа ми убива на чатала – каза Бърт Милс.
– Така е, защото на шивачите на КГБ не им се налага да оставят място за топки.
– Бил, оставих отзад една синя торбичка от „Берьозка“ – каза Алеви на Бренън. – Купих малко дъвки „Базука“ и други неща. Раздай ги на всички.
– „Базука“? Благодаря. – Бренън намери дъвките и предаде пликчето на Милс, който си взе един шоколадов десерт. Той го подаде на О’Шей, който отказа.
Алеви захапа бисквита. Бренън направи голям балон, който се пукна.
– Ей, та днес е Вси светии. Честит празник! – каза Бренън.
Никой не отговори.
– Виждал съм злокобни костюми за празника на Вси светии, но тези дрехи са най-зловещите шибани парцали, които съм срещал – добави Бренън.
– Там, където отиваме – насили се да се засмее Милс, – ще видиш повече от петстотин от тези злокобни костюми.
– Благодаря – отвърна Бренън.
Времето минаваше в мълчание, нарушавано само от пукота на изстиващия двигател и звуците от дъвченето на дъвката.
– Отпуснете се – каза Алеви на всички.
38.
В увеселителната зала се бяха събрали близо хиляда души, но това бяха най-тихите хиляда души, сред които Холис бе попадал някога.
Сградата бе заобиколена от въоръжения отряд за охрана на КГБ и на всички бе забранено да напускат „тържеството“ преди полунощ. Голямата зала беше полутъмна, осветена само от черни свещи и ухилените лица на тиквени фенери. Барът и останалите странични стаи бяха пълни с мъже и жени, които разговаряха тихо със сърдити гласове. От време на време някой проплакваше. Независимо от огромното количество храна и напитки Холис забеляза, че никой не беше пиян, а храната бе останала почти недокосната, дори курсантите явно се чувстваха притеснени, помисли Холис. Маските бяха свалени и в буквалния, и в преносния смисъл – никой не носеше маска за празненството и никой не играеше ролята си.
По средата на залата стоеше драпиран в черно ковчег, пълен с бира, един от декорите на празненството, който беше придобил друго значение. Около ковчега нямаше никой.
Буров не се появи и Холис си го представи как седи във вилата с жена си пред порцелановата камина, чете Пушкин или гледа американски филм по видеото. Холис знаеше, че няма да бъде сред десетината, избрани за екзекуцията наслуки, и се чувстваше някак виновен, защото беше един от двамата американци в залата, които не бяха изправени непосредствено пред лицето на смъртта. Знаеше, че Лиза изпитва същото. Когато каза на Луи Пул за плана на Буров да екзекутира Додсън и още десет души, те се поколебаха дали да съобщят за това на хората. Но накрая Пул, Лиза и той бяха стигнали единодушно до решението, че всички имат право да знаят.
По време на така нареченото празненство имаше някои инциденти: Джейн Ландис се изплю в лицето на един от курсантите, а една от отвлечените американки, Саманта Уелс, разби стереоуредбата, която свиреше погребална музика, за да ги въведе в атмосферата на празненството. Двама американски пилоти, Тед Бруър и още един, излязоха навън и се опитаха да пробият кордона от войници на КГБ, но ги принудиха насила да се върнат вътре в залата. Капитан Шуилър, с когото Холис се бе срещнал на пътеката заедно с Пул и подполковник Мийд, удари един от курсантите, но сбиването бе бързо прекратено. За чест на курсантите, помисли си Холис, те приемаха сдържано словесните обиди и изглеждаха по-скоро смутени. Холис реши, че сигурно след тази луда нощ школата ще бъде затворена за цели седмици, ако не и месеци.
Генерал Остин седеше в малка стая и говореше с постоянно сменящи се групи от по двайсет-трийсет жени и мъже, така че накрая повечето от двеста осемдесет и двамата американци, както и техните жени и приятелки, бяха чули по някоя дума от него. Холис си проби път към тази стаичка и чу генерал Остин да казва: „Опитът за бягство е единственото честно и достойно нещо, което сме извършили тук. Вече няма да има десетгодишни прекъсвания между опитите ни. А ако те искат да разстрелват по десет от нас при всеки опит, нека бъде така. Можете да смятате тази школа за закрита.“
Известно време Холис го слуша, след това отиде до бара и си взе чаша бира. Лиза го намери и го хвана за ръката.
– Сам, не мога да издържам повече всичко това.
– Още няколко минути – каза той и погледна часовника си. – В полунощ всичко ще свърши.
Той огледа залата и забеляза Сони и Марти да си говорят в един ъгъл. На малка масичка седяха четиримата курсанти, с които се бе запознал в къщата им. „Ерик Ларсън прилича сега повече на Евгени Петрович Корниенко“, помисли Холис. Всъщност курсантите вече не знаеха как точно да се държат и Холис се запита защо ли ги подлага Буров на това изпитание. Надяваше се може би, че ще си извлекат поука от онова, което предстоеше да се случи – поуката, че държавата е всемогъща и измяната е равносилна на смърт. Но това те вече знаеха.
Капитан Пул се приближи до Лиза и Холис.
– Мъжете и жените са готови да се държат здраво един за друг – каза той. – Можем да се разбунтуваме още тук и още сега. Можем да откажем да си тръгнем и да задържим курсантите като заложници. Можем да нападнем къщата на Буров. Можем всички да се втурнем към главния портал и може би някои от нас ще успеят да се промъкнат и да стигнат до посолството.
Холис погледна към Пул и двамата разбраха, че той не говори за реално осъществими неща, а за различни форми на самоубийство.
– Оръжието е в тях, капитане – каза Холис. – Това е основното в днешния двайсети век. Който има автоматично стрелящо оръжие, владее положението.
– Предлагате да дадем единайсет жертви и да оставим всичко така? – попита той с наведена глава.
– Да. Трябва да оцелеем, за да опитваме отново и отново. Някой трябва да се измъкне оттук. Това казва и генерал Остин, а той е шефът. А и не смятам, че след тази нощ животът ще продължи постарому.
– Не – отвърна Пул, след като се замисли за момент. – И знаете ли това е за добро. Всички ние бяхме прекалено приятелски настроени към тези хора. Имахме своите удобства, жени, деца, интелектуална свобода… Беше ни трудно да се ядосаме и да останем ядосани. Сега това се промени. – Той погледна към Холис и Лиза. – Мисля, че вашето присъствие беше онази плесница по лицето, от която се нуждаехме, за да се събудим.
– Може би думите ми в дома на генерал Остин са звучали жестоко – изкашля се Холис, – но мога да ви уверя, че мнението ми не се е променило. С това не искам да ви създавам впечатлението, че не ме е грижа за вас.
– Разбирам.
Удари полунощ и хората започнаха тихо да напускат залата.
– Довечера ще се молим – каза Пул на Лиза. После се обърна към Холис. – Буров е разпоредил да се въведе вечерен час в дванайсет и трийсет, така че на практика до зори всички сме под домашен арест. Не можем да продължим да се срещаме и да обсъждаме всичко това. Наказанието за нарушаване на вечерния час е разстрел на място. Затова ви желая лека нощ, ще се видим на футболното игрище утре сутринта. – Той се обърна и си тръгна.
Холис помоли Лиза да почакат, докато всички американци се разотидат. Странно, помисли Холис, но повечето курсанти остават. Забеляза, че започнаха да пият, и както и предполагаше, някои от тях се приближиха към Лиза и него.
Джеф Руни ги поздрави с по-малко ентусиазъм, отколкото при запознанството им. Холис и Лиза не отговориха.
– Искам само да ви призная, че всичко това ме кара да се чувствам ужасно – каза Руни.
– Ще се почувстваш още по-зле, когато стигнеш до Щатите и ФБР те залови – изрече на един дъх Холис, като го гледаше право в очите. – Във федералния затвор ще можеш да си мислиш за това колко много съжаляваш до края на живота си. – И злобно добави: – За изпитите си за военновъздушните сили ще можеш да се готвиш на топло, генерале.
Руни не намери думи за смислен отговор. Около тях започнаха да се събират още курсанти.
– Те не са ви казали, че средният брой на разкритите ви агенти е двеста годишно, нали? – продължи Холис.
– Не… те… не съм чел за нито едно…
– Дори западните вестници не знаят всичко, глупако – рязко го сряза Холис. – Разкарай се от очите ми.
– Съжалявам…
– Ти знаеш, Руни – каза Лиза. – Ти знаеш колко чудовищна е тази система. Вие всички знаете и за вас няма извинение. Достойни сте само за презрение. Разкарайте се!
Руни, изглежда, нямаше намерение да помръдне, нито пък постоянно нарастващата тълпа от мъже и жени.
– Съжалявам. Наистина. Не мога… не мога да разбера защо полковник Буров…
– Защо не организирате някакъв протест и не се обърнете към полковник Буров.
– Ние не можем…
– Не, не можете, защото сте толкова американци, колкото и Чингис хан или полковник Буров. Нямате представа какво означава да си свободен човек, с всички произтичащи от това права и задължения.
– Имам представа. Научих го тук.
– Това не се учи – пристъпи по-близо до него Лиза. Тя го бутна с пръст в гърдите. – Трябва да живееш с това всеки ден. Хайде, Руни, хайде, упражни правото си на свобода на словото, което се гарантира и от двете конституции. Упражни правото си да поискаш поправянето на допуснатата несправедливост. Това ще бъде добър урок за теб. – Тя се огледа. – За всички вас.
Никой не проговори и Холис почти физически усети, че някои от около стотината курсанти в залата задълбочено размишляваха, докато част от тях бяха изобразили на лицата си онова отсъстващо изражение, което хората имат, когато, чувайки призив да хванат оръжието, се правят, че говорещият не се обръща към тях. Близо половината от курсантите обаче изглеждаха готови да предприемат нещо.
– Разбирате ли, че тук имате право на живот, на свобода и на стремеж към щастие не повече от затворниците. Задавали ли сте си понякога въпроса какво става с курсантите, които отпадат от това училище? – попита Холис.
– Опитвате се да ни измамите по типичен за Запада образец – извика Джон Флеминг, един от младежите, които бяха срещнали на баскетболното игрище. – Няма да слушаме западното ви измамничество.
– Ако ще спориш с тях, направи го като американец, а не като тъп руснак – извика му Марти, пансионерът на семейство Ландис.
Чуха се и одобрителни възгласи, и освирквания. Сузи Трент излезе от тълпата и тръгна срещу Лиза.
– Какво става с курсантите, които пропадат?
Преди Лиза да успее да отговори, Джеф Руни й извика.
– Млъкни! Неприятности ли искаш да си навлечеш?
– Искам да знам.
Другият пансионер на семейство Ландис, Сони, излезе от тълпата, заобикаляща Холис и Лиза, и се обърна към курсантите.
– Аз ще говоря като американец. Тези двамата престъпват правата ни за свобода на събиранията и свобода на словото. Те ни подтикват към метеж и представляват реална и действена заплаха за нашето спокойствие. Предлагам да ги подложим на граждански арест и да ги заведем в щаба.
Холис бе впечатлен от познанията на Сони в областта на правото и умението му да изопачава законите.
– Вашият началник Пьотр Буров – каза Холис – възнамерява да екзекутира незаконно…
– В това няма нищо незаконно! – извика Сони. – Тук има надлежно създадени закони, Холис, и Додсън наруши един от тях. Знаел е, че това престъпление се наказва със смърт.
– А какво ще кажете за десетимата случайно избрани, които ще бъдат екзекутирани с него? – изправи се Холис лице в лице срещу Сони. – Това се нарича репресия и тя е незаконна във всяко цивилизовано общество.
– Искате да кажете, че ние не сме цивилизовани? – Сони приближи лицето си към Холис.
Лиза бутна Сони в гърдите.
– А вие как наричате екзекуцията на военнопленник, който изпълнява задълженията си и упражнява правата си за бягство според Женевската конвенция?
Сони погледна към Лиза, без да изпуска Холис с ъгълчето на очите си. В стаята настъпи пълна тишина и някой тихо каза:
– Тя е права. Екзекуцията е незаконна според международните закони.
Няколко души измърмориха нещо в знак на одобрение.
– Повечето от нас са от военновъздушните сили на Червената армия – изкашля се Ерик Ларсън. – Знаем че не бива да се екзекутира наш колега, офицер. Може би бихме могли да напишем петиция до Буров…
– Няма нужда да си правите труда – каза Буров, докато влизаше в стаята. Следваха го шест въоръжени войници от отряда за охрана на КГБ. Той погледна към курсантите, после към Холис и Лиза.
– Е, какво, опитвате се да разигравате тук американската революция? Вече направихме своята революция, благодарим ви.
Холис се приближи към Буров и каза:
– Смятам, че този випуск никога вече няма да бъде същият, полковник.
– Мисля, че сте прав.
– Отменете тези екзекуции.
– Не. Убеден съм повече от всякога, че имаме нужда от това, което ще се случи утре. Всички. – Буров погледна към Марти, после към Джеф Руни, Сузи Трент и някои други. – Поздравявам ви за добрата игра – каза той. – Някой външен човек би могъл да повярва, че мислите онова, което казвате – усмивката му бе крайно неприятна.
– Вярвам в това, което чух за убийствата утре – тихо каза Сузи Трент.
Буров погледна към нея, после към останалите.
– Желае ли някой да добави още нещо към коментара на младата дама? Първоначално никой не проговори, после Джон Флеминг се обади:
– Да, полковник, мисля, че тя винаги е изказвала нелоялни и неправилни съждения за нашата социалистическа родина.
Холис забеляза, че сега никой не каза на Флеминг, че говори като тъп руснак, затова се обади:
– Ти си истинско лайно!
– Сега е дванайсет и двайсет и пет, полковник – каза Буров, като си погледна часовника. – Ако вие с госпожица Роудс тръгнете веднага, може би ще успеете да се приберете преди вечерния час. В противен случай има много голяма вероятност патрулите да ви застрелят. Приятна вечер.
Холис хвана Лиза за ръката и я поведе към вратата.
– За благото на всички, моля ви, размислете! – каза тя на Буров.
– По-добре побързайте. Бих искал да ви видя утре в кабинета си, а не в моргата. – Той обърна гръб на Холис и Лиза и каза на курсантите: – Продължете празнуването на Вси светии.
Холис изведе Лиза в голямата зала, където се бяха събрали около двеста курсанти, притиснати плътно към вратата на бара. Те бързо се отдръпнаха, за да направят път на Холис и Лиза. Двамата излязоха навън в студения влажен въздух и поеха по пътеката към дома си. Известно време никой не продума.
– Господи, гордея се с теб, Сам.
– И ти се справи добре.
Стигнаха до бараката си и влязоха вътре. Лиза заключи вратата, отпусна се в креслото и загледа угасналия огън.
– Една искра. От това ли имат нужда? Или им трябва цяла факла? – Тя въздъхна дълбоко и погледна към тавана. – Аз просто не разбирам тези хора. Никой не ги разбира.
– Това е така, защото те самите не се разбират – отговори Холис. – Но ако някой ден успеят да се разберат, ако спрат да се притесняват за това как гледа на тях Западът и започнат да се превръщат в онова, което наистина са, тогава Първата руска революция ще се превърне просто в пролог към втората революция.
– Но кога?
– Когато станат готови. Когато няма да са в състояние да отричат заобикалящата ги действителност.
– Надявам се да доживея да го видя. – Тя мрачно се усмихна. – Надявам се да доживея до утре. – Лиза се изправи. – Хайде да си лягаме.
– Отивай. Имам нужда да остана малко сам.
– Добре.
Тя го целуна, отиде в спалнята и затвори вратата след себе си.
Холис изгаси лампата и остана да седи в тъмнината сам с мислите си. Не за пръв път реши, че Алеви просто ги бе предал и изоставил. Холис съобразяваше, че Алеви има много основателни причини за това – типични за Алеви основания. И все пак усещането, макар и противоречащо на действителността, че Алеви не е способен на такова предателство, не го напускаше. Освен, разбира се, ако не изпитваше чувството, че самият той е бил предаден. А може би Лиза бе предала Сет Алеви, своя любовник? Холис не знаеше. Навярно Алеви пък се смяташе за предаден от Холис. Сексуалната ревност бе толкова силна движеща сила във взаимоотношенията между мъжете и жените, колкото всичко останало, и неведнъж бе довеждала до краха на цели нации и крале.
Холис се загледа в тъмнината. Времето минаваше, но въпреки че бе уморен, не му се спеше. Обзе го странното усещане за сигурност. Струваше му се, че това е последният ден на Школата за магии.
