Текст книги "Досиетата „Орегон“"
Автор книги: Clive Cussler
Соавторы: Джак Дю Брул
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 22 страниц)
– Какво е положението с хеликоптера от Япония? – попита Хуан.
– Ще пристигне след три часа – отговори Линда. Трафикът в региона беше натоварен – в обхвата от сто мили на радара на „Орегон“ имаше пет кораба – и те не можеха да се изложат на риск от разкриване, като подадат пълна тяга на огромните двигатели. Така че сега се движеха само с двадесет и два възела и чакаха срещата с чартърния хеликоптер.
– Ще отида в каютата си да информирам Хироши Кацуи, че консорциумът му ни дължи два милиона долара. Извикай ме, когато Марк попадне на нещо, или щом хеликоптерът се приближи на десет мили.
– Слушам, капитане.
От час и половина скрийнсейвърът сменяше различни геометрични фигури на екрана с течни кристали. Хуан седеше на бюрото си и ги гледаше, без да ги вижда. Беше написал само единадесет думи от доклада си до Хироши. Дори ако оставеше настрана сдържаността на Тори, нищо не отговаряше на очакванията му. Екип от командоси ли беше нападнал „Авалон“? И ако беше така, защо? Най-вероятният отговор беше да попречат на екипажа да види какво става на другите два кораба. Прав ли беше Марк, че единият е бил самолетоносач и че това е било операция на правителството?
Проблемът беше, че единствената военноморска сила в района, която имаше самолетоносачи, бяха Съединените щати. Китай искаше да купи един стар руски самолетоносач, но доколкото Кабрило знаеше, все още се водеха преговори, а нямаше начин пиратите да са откраднали самолетоносач. Хуан беше убеден, че Тори е видяла някакъв друг вид плавателен съд. Не отхвърляше вероятността „Авалон“ да е бил нападнат от обучени командоси, но нямаше представа какво общо могат да имат те с пиратите, които Хироши ги беше наел да унищожат. Заедно ли действаха?
Вътрешният телефон иззвъня.
– Хуан, обажда се Джулия. Можеш ли да дойдеш в кабинета ми?
Кабрило се зарадва, че поне временно ще се отърве от въпросите, който се въртяха в съзнанието му, излезе от каютата и слезе в лазарета.
Джулия беше в модерно обзаведеното травматологично отделение. Температурата на въздуха беше осемнадесет градуса. На носилка под ярките лампи лежеше покрит с чаршаф труп. Хъксли беше със зелена хирургична престилка. Ръкавиците й бяха изцапани с кръв. Мощните вентилатори не позволяваха в помещението да се натрупат неприятни миризми, но Хуан долови смрад на разложение.
– Това някой от китайските емигранти ли е?
– Не, един от пиратите. Искаш ли да погледнеш?
Кабрило не каза нищо и Джулия смъкна чаршафа.
Смъртта както винаги изглеждаше унизителна, особено при вида на големия разрез, който Хъксли бе направила, за да прегледа гърдите и корема. Мъжът беше млад, най-много двадесетгодишен, и мършав, сякаш беше умрял от глад. Косата му беше черна и провиснала, дланите и петите му бяха загрубели. Маратонките му вероятно бяха откраднати в някое предишно нападение и бяха първото, което бе притежавал. В средата на челото му имаше дупка от куршум, грозно трето око с набръчкани краища.
Кабрило не можеше да отрече жестокостта на пиратите, но въпреки това изпита и известно съчувствие. Не знаеше какви обстоятелства са принудили този младеж да извършва престъпления, но знаеше, че би трябвало да е със семейството си, а не положен върху маса за аутопсии като екземпляр за дисекции.
– Е, какво разбра? – попита той, когато Джулия отново покри трупа с чаршафа.
– Мъртъв е.
– Виждам. Нали си му направила аутопсия.
– Искам да кажа, че дори ако не беше прострелян в главата, пак щеше да умре, вероятно след няколко месеца. – Тя му направи знак да се приближи до компютъра. Екранът показваше спектрографските линии на пробата, която анализираше. Хуан нямаше представа какво гледа. Озадаченото му изражение настояваше за обяснение. – Това е косъм, анализиран с оптически емисионен спектрограф. – Корпорацията беше купила апарата на стойност един милион долара не само за лазарета, но и за изследване на незабележими с просто око доказателства. Предишната година спектрографът беше изиграл ключова роля в проследяването и намирането на изчезнал товар с експлозиви. – Докато го преглеждах, забелязах много важна симптомология. Първо, той е бил на път да получи пълна бъбречна недостатъчност. Второ, страда от анемия. Венците му са силно възпалени от гингивит в късен стадий. Видях поражения в храносмилателния тракт и съсирена кръв в двете ноздри. Това ме накара да стигна до определен извод и изследването на косъма го потвърди.
– Какво?
– Бил е изложен на продължително излагане на токсични нива на живак.
– Живак?
– Да. Ако човек не се лекува, живакът, като другите тежки метали, се натрупва в тъканите и косата и накрая отравя организма, но преди това причинява умопомрачение, просто разяжда мозъка. Обзалагам се, че ако отново изгледаш видеозаписа на пиратската атака, ще видиш, че те се бият, без да мислят за живота си. Нивото на отравяне с живак е увредило преценката на този младеж дотолкова, че той се е биел каквото и да се случи.
– Някои се опитаха да избягат – подчерта Хуан.
– Не всички са били изложени толкова продължително на въздействието на живака.
– Ами китайците?
– Проверих само един. Беше чист.
– А този е пълен с живак?
– Може да напълниш няколко термометъра. Изследвах двама от другите пирати и открих същото. Обзалагам се, че всичките страдат от отравянето в една или друга степен.
Кабрило потърка брадичката си.
– Ако намерим източника на живака, може да открием бърлогата на пиратите.
– Логично е – съгласи се Джулия, изхлузи ръкавиците си, свали хирургичната си шапка и завърза опашката си с отработено движение. – Може да получиш живачно отравяне, като ядеш заразена риба, но рискът е предимно за децата и бременните. Ако се съди по количеството в този човек, бих се обзаложила, че базата им се намира близо до замърсен индустриален обект или стара живачна мина.
– Знаеш ли дали в района има такива мини?
– Работата ми е да разкривам медицински загадки и да ви шия – усмихна се Джулия. – Ако искаш уроци по геология, обади се на някой друг.
– А каква е етническата им принадлежност? Това може да ни помогне да стесним кръга на издирването.
– Съжалявам. Петнадесетимата пирати в камерата за дълбоко замразяване са същински представители в Обединените нации. Този прилича на тайландец или виетнамец. Другите са или китайци, или корейци. Има и двама индоевропейци, а останалите са индонезийци, филипинци и смесица от различни раси.
– Страхотно – язвително отбеляза Хуан. – Значи сме попаднали на шайка политически правилно ориентирани пирати, които вярват в етническото разнообразие. Нещо друго?
– Това е всичко засега. Трябват ми още няколко дни, за да приключа с всичко.
– Как е пациентката ти?
– Спи. Или поне се преструва, че спи, за да не говори с мен. Имам чувството, че иска да се махне от кораба колкото е възможно по-скоро.
– Защо ли не съм изненадан? Благодаря, Хъксли.
Кабрило се върна в каютата си и поръча пържола и пай с агнешки бъбреци за обяд. На вратата почука Марк Мърфи.
– Какво научи, Мърфи?
– Мисля, че го открих.
– Седни. Товарен кораб ли е, или контейнеровоз?
– Нито едното от двете – отвърна Марк и му подаде тънка папка. Вътре имаше снимка и половин страница описание.
Хуан погледна фотографията и озадачено се втренчи в Мърфи.
– Сигурен ли си?
– Пътува от Тайван за Орату, Япония, където е бил използван за ремонт на панамски танкер, повредил се по време на буря.
Кабрило отново погледна снимката. Плавателният съд беше дълъг двеста и четирийсет и широк седемдесет метра. И точно както го беше описала Тори, представляваше абсолютен паралелепипед. Носът и кърмата му не бяха скосени и от палубата не стърчеше нищо. Хуан прочете информацията, която беше успял да намери Марк. Странният плавателен съд беше четвъртият най-голям плаващ сух док на света. Беше произведен в Русия, за да обслужва огромни подводници от клас „Оскар II“ като злочестата „Курск“, преди година беше продаден на германска фирма за изваждане на потънали кораби, а след това препродаден на индонезийска корабоплавателна компания, която го използваше за аварийни ремонтни работи.
Пулсът на Кабрило се учести.
Използването на плаващ сух док за отвличане на цял кораб в морето беше вдъхновяваща идея, но и стъписваща по мащаб и сложност. Опасенията му за водач, обединител на пиратите в Тихия океан в организирана група, можеше да са само върхът на айсберга. Със сух док с подобни размери те можеха да отмъкнат всеки кораб, който пожелаят.
Представи си как го правят. Първо екип пирати се качва на набелязаната мишена, за да сломи съпротивата на екипажа. След това пиратите закарват пленения кораб до мястото за среща със сухия док. Под прикритието на нощта и само когато атмосферните условия са благоприятни – работата си беше рискована, – сухият док изхвърляше баласта така, че дъното на отворения му трюм да е по-ниско от кила на откраднатия кораб. После големите подемници на кърмата на сухия док изтеглят вътре пленения кораб. Вратите на носа се затварят, баластът се изхвърля и теглейки сухия док на буксир, пиратите продължават по пътя си. Освен ако някой не прелети точно над тях, никой няма да заподозре, че в сухия док се намира плячката на най-авангардния пиратски канал в историята.
– Хитро, нали, шефе?
– Да.
– Идват и просто поглъщат жертвите си. – Марк жестикулираше оживено. – И ги издърпват до тайната си база. Имат предостатъчно време да ги разтоварят и после да ги разглобят. Вместо да ровят като хиени, тези типове връхлитат върху плячката си като лъвове.
– Защо да разглобяват корабите? – Кабрило размишляваше на глас. – Защо не променят външния им вид, не напишат ново име на кърмата и не ги продадат или не плават с тях?
– Не помислих за това, но има логика.
– Какво знаем за компанията собственик на сухия док? Чакай, как се нарича?
– Сухият док ли? – попита Мърфи и Кабрило кимна. – „Маус“, мишка.
– Остроумно. Коя е компанията?
– „Европейски и ориенталски линии“ – ЕОЛ. Съществува от стотина години. По-рано е била държавна, но през последното десетилетие повечето акции са купени от неизвестни лица.
– Фасадни компании?
– Толкова кухи, че дори имената им звучат фалшиво. „Търговски консултанти“, „Търговия Аякс“, „Равностойни международни партньори“, „Финансови проби“, всичките с ограничена…
– Отговорност – довърши изречението му Хуан и в същия миг му хрумна нещо. – Почакай. „Проба“ е термин, който се употребява от миньорите. Джулия каза, че пиратите умирали от отравяне с живак, и смятаме, че базата им може би се намира близо до изоставена живачна мина. Дали „Финансови проби“ не притежава мини в района?
– Още не съм започнал да ровя във фасадните компании. Реших, че веднага ще искаш да научиш за сухия док.
– Да, но има да търсиш още много. Искам да знам кой е собственикът на „Маус“ – не корпоративната черупка, а реалният човек, който го притежава.
– Какво ще правиш със сухия док? Ако онова, което каза англичанката, е вярно, в трюма му може би има откраднат кораб и някои членове на екипажа са взети за заложници.
– И най-мощните влекачи на света не могат да теглят плавателен съд с размерите на „Маус“ с повече от шест-седем възела. Колко време мислиш, че ще продължи преднината им, ако ние се движим с петдесет?
Мърфи се ухили като ученик, на когото са дали ключовете на ферари, и стана да излезе.
Хуан бързо взе решение. Знаеше, че в определен момент ще трябва да раздели силите. „Орегон“ беше идеална платформа за шпионски операции, но му беше необходима гъвкавостта на хора на сушата с достъп до пътуване със самолет. Нямаше представа къде ще го отведе този случай. По всяка вероятност в Индонезия, ако „Европейски и ориенталски линии“ имаха офис там, така че моментът беше подходящ да подготви екип.
– Направи ми услуга и намери Еди Зенг. Кажи му да си приготви някои неща. Ще действаме в международен мащаб, затова да не носи нищо, което не може да мине през властите на летищата. Нека избере двама души. Качваме се на хеликоптера на Виктория Болинджър и отлитаме на лов за хиени и лъвове.
– Къде?
Кабрило посочи доклада на Марк.
– Ще разберем отговора, докато кацнем в Япония.
9
Антон Савич предпочиташе да се срещне с Шиер Сингх в офиса му в центъра на Джакарта, но твърдоглавият сикх настоя да се видят на мястото на най-новия му бизнес, срещу пролива Сунда на Суматра. Савич се страхуваше от летене, след като години наред беше кръстосвал Съветския съюз със самолети на „Аерофлот“, и би се качил на ферибот, въпреки големия брой морски катастрофи в Индонезия, но му се размина, понеже Сингх му предложи да използва хеликоптера на компанията.
Сега гледаше през пожълтелия плексиглас плажната ивица, която сякаш пазеше джунглата от морето. Пейзажът беше праисторически. Селата, над които летяха, имаха такъв вид, като че ли не се бяха променили от поколения. Дървените риболовни лодки, скупчени в уединени заливи, по всяка вероятност бяха направени от дядовците на хората, които сега плаваха с тях. Сушата вляво беше закрита от непроходим балдахин от зеленина. Растителността трябваше да бъде изсечена и изгорена, за да възникне земеделие или индустриален добив на дървен материал. Морето вдясно беше ясносиньо и чисто. Шхуна с две мачти, може би крайбрежен товарен кораб, пореше малките вълни. Пасатите издуваха платната й. Шхуната сякаш беше изплавала от деветнадесети век.
Как беше възможно народ, който познава такъв рай като архипелага, да построи град като Джакарта – град с осемнадесет милиона души население, задръстено улично движение, престъпност, беднотия, болести и смог, гъст и отровен като атака с иприт през Първата световна война? В бързината си да се модернизират индонезийците бяха възприели най-лошото, което можеше да предложи Западът, и се бяха отказали от най-доброто в културата си. Бяха създали разнородна смесица от комерсиалност, корупция и наченки на бързо избуяващ религиозен фанатизъм, застрашително клатеща се на ръба на краха. Савич имаше връзки и беше научил, че Съединените щати тайно са изпратили над хиляда войници, за да обучават местните сили да се бият във войната на двадесет и първия век.
Пилотът докосна ръката му и посочи напред. Савич с нежелание отмести поглед от спокойно плаващата шхуна и съсредоточи вниманието си върху крайната им цел.
Комплексът беше скрит в един залив от скалист нос, затова Савич видя само флотилията закотвени кораби. Дори от това разстояние и височина личеше, че са изоставени. Стоманените корпуси на някога гордите плавателни съдове бяха надживели полезността си. Няколко бяха обвити в блещукащи ореоли от разлято гориво – същински трупове, обградени от собствената си кръв и изпражнения. Един беше стоял тук толкова дълго, че беше ръждясал. Носът и кърмата сочеха към небето, а пречупеният комин се очертаваше в средата като орех в гигантска орехотрошачка. На половината разстояние до хоризонта линия от петролно замърсяване прорязваше широка дъга в залива.
Хеликоптерът зави покрай носа и стигна склада за отпадъци „Карамита“. Още кораби с всевъзможни размери и външност бяха натикани в залива като добитък, воден на заколение. Два супертанкера, дълги по триста метра, бяха изтеглени на наклонения бряг от огромни лебедки. Цяла армия хора се тълпеше около тях. Блестяха оксижени. Досами водата се извисяваше кран на широки гъсенични вериги – вдигаше стоманените части веднага щом ги отрежеха и ги пренасяше далеч на брега, където други работници ги режеха на по-лесно преносими парчета. Един екип изтръгваше тръбите и електрическите кабели от вътрешността на корпуса – изкормваше супертанкера, сякаш бе убито животно, което съвсем скоро ще транжират.
В известно отношение наистина беше така. По-малките парчета метал се товареха на вагонетки и се отправяха на кратко пътуване на север, към стоманопреработвателния завод „Карамита“. Там отпадъците се разтопяваха и преработваха в стоманени подпорни греди, предназначени за неспирното строителство в Китай. Отвъд модерния стоманопреработвателен завод искреше изкуствено езеро, сгушено зад най-голямата хидроелектрическа централа в Индонезия – двигателят на тежката индустрия в негостоприемната джунгла.
Някога чистият пясък около залива се беше превърнал в черна смолиста каша, която полепваше по краката като глина, морето зад петролния танкер беше защитено сравнително добре, но отвъд плаващата предпазна стена водата представляваше токсичен бульон от петрол, тежки метали, полихлорбифенили и азбест. Множество хектари земя бяха превърнати в складови пространства, отрупани с парни котли на параходи, купища спасителни лодки, различни видове котви и стотици други неща, които можеше да се продадат на свободния пазар. Зад оградените парцели се издигаха десетки сиви еднообразни жилищни сгради. Покрай тях беше изникнал чергарски лагер на проститутки, мошеници и престъпници, които отнемаха на работниците мизерните пари, спечелени дневно от превръщането на бракуваните кораби в метални отпадъци.
Гората зад базата очевидно умираше: хиляди работници сечаха дърветата, за да палят огньове и да си готвят. Въздухът не беше замърсен, защото заводът на десет мили по-нататък на север работеше с водноелектрическа централа, а не с въглища или петрол, но над склада беше надвиснала мъгла от мръсотия и продажност.
Процесът обаче включваше един модерен елемент и Шиер Сингх непременно искаше да го покаже на Савич. В отсрещната страна зад танкерите блестеше сграда от вълнообразен метал, голяма почти колкото корабите, с десетки прозрачни стъкла в ламаринения покрив, за да осигуряват светлина вътре. Две трети от високата двеста и петдесет метра постройка бяха изградени под водата върху големи пилони. Четири железопътни линии се отправяха към сушата и докато хеликоптерът бръмчеше над склада, Савич видя как четири малки дизелови локомотива изтеглят дълга метър и половина част от кораб от сградата. Виждаше извивката на корпуса, дебелия кил и коридорите вътре, сякаш надничаше в разрязан макет. Напомни му за филия, отрязана от твърд хляб: ръбовете бяха очертани съвсем ясно. Металът блестеше на тропическата светлина. Умът му не го побираше – как нещо тъй грамадно като кораб може да бъде нарязано толкова съвършено?
Площадката за хеликоптери се намираше на няколко мили от склада за метални отпадъци, защитена от шума и миризмата от друго скалисто възвишение. Наоколо имаше добре поддържани морави и прохладни бунгала за надзирателите, чиновниците и старшите работници. До зоната за приземяване чакаше открит джип. Шофьорът стоеше до него, готов да помогне на Савич с багажа. Руснакът нямаше желание да остава в Индонезия по-дълго от необходимото, затова носеше само дипломатическо куфарче и оръфана кожена чанта. Останалият му багаж беше в шкафче на летището. Той позволи на шофьора да сложи чантата му в багажника на джипа, но задържа куфарчето от телешка кожа на коленете си, докато пътуваха към склада.
След няколко минути слухът му се проясни от едночасовото тракане на перките на хеликоптера и Савич чу шума на пневматични длета, чукове и пронизителното пулсиране на безброй генератори. Кранът пусна десеттонна метална плоскост на брега и само след секунди работниците започнаха да я разрязват. Дрехите им бяха дрипави и Савич видя, че краката, гърдите и ръцете им са осеяни с тъмни белези от от хвърчащите искри.
А в следващия миг от оградената сграда се извиси ужасен вой, който прониза въздуха така, сякаш шлифоваха диамант, и продължи една минута, две… Савич имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Шофьорът му предложи предпазители за ушите и той с благодарност ги взе и си ги сложи. Шумът не заглъхна, но намаля и сълзите в очите на руснака пресъхнаха. За негово изумление мъжете продължиха да работят, сякаш не чуваха воя. Шофьорът също изглеждаше невъзмутим.
Джипът спря пред голям хангар и звукът изведнъж секна. Савич осъзна, че е затаил дъх, и шумно го изпусна, после попита с жест шофьора дали вече може да махне предпазителите от пластмаса и дунапрен. Индонезиецът кимна и каза:
– Разбира се. Ние тук сме свикнали.
– Какъв е този звук?
– Трионът за кораби – отвърна шофьорът, направи му знак да се приближи до външния асансьор на десететажната сграда и го предаде на друг служител, който му даде твърда пластмасова каска с предпазители за уши.
Мъжът затвори с трясък вратата на асансьора, натисна един бутон и търпеливо зачака, докато се издигаха нагоре. Въпреки че не беше чак смаян, руснакът се изуми от мащабността на операцията на Сингх. Следващият кораб, който очакваше съдбата си, след като ръждясалите танкери бъдеха нарязани, беше голяма бяла яхта. Приличаше на девствена булка сред опърпани проститутки. В едната й страна вече беше пробита квадратна дупка и плаващ кран пренасяше агрегата за обезсоляване на морска вода към един чакащ лихтер.
Асансьорът стигна до върха на сградата. Служителят отвори и Савич изтръпна от смрадта на изгорял метал, примига и се огледа. Намираше се в огромно помещение с грамадни врати в двата края. Въпреки размерите си помещението изглеждаше тясно, защото повечето място беше запълнено от голям кораб. Или по-скоро от останките му.
Платформата, на която стояха, минаваше почти успоредно на мостика. Преди корабът да бъде вкаран в хангара, работниците бяха отрязали комина и мачтите, за да може да се побере вътре. Корабът беше срязан през половината като с гигантска гилотина. Подемниците в предната част на постройката тъкмо се напъваха да го изтеглят по наклонения под. Щом го поставиха, където трябва, от релсите на тавана се спусна механизъм и затегна около корпуса голяма верига. Савич се вгледа по-внимателно. Във веригата бяха вградени метални зъбци като на трион.
– Е, какво ще кажеш, приятелю? – извика домакинът от мостика на прерязания товарен кораб.
Като всички сикхи, Шиер Сингх имаше дълга брада и главата му беше увита в стегнато намотан тюрбан. Каската върху бялото платно приличаше на детски шлем за игра. Косата и брадата му бяха прошарени и пожълтели около устата от години страстно пушене. Кожата му беше ореховокафява и набръчкана, а напрегнатите му, почти безумни светлокафяви очи притежаваха смущаващата способност да гледат, без да мигат. Сингх беше поне петнадесет сантиметра по-висок от Савич, който съвсем не беше нисък. Раменете му бяха широки, гърдите му бяха като ковашки мях, а коремът голям и твърд като дъб.
От досието, което му бе дал Бернхард Фолкман, Савич знаеше, че петдесет и две годишният сикх е израснал без родители в беден квартал в Лахор и от ранна възраст е използвал ръста и силата си като средство за сплашване. Беше се захванал със законен бизнес на двадесет и шест години и беше купил контролния пакет акции на пакистанска компания за внос и износ по времето, когато Съединените щати изпращаха там пари, за да се противопоставят на съветската инвазия в Афганистан. Въпреки бушуващия в планинската страна конфликт контрабандистите на опиум все още успяваха да закарат стоката си до Карачи, а Сингх беше готов да препрати суровината към производствените центрове на хероин в Амстердам, Марсилия и Рим.
Сингх разбираше, че подкрепата на американците гарантира победата на афганистанците, затова когато талибаните дойдоха на власт и премахнаха търговията с опиум, насочи вниманието си другаде: разнообрази бизнеса си, като използва подкупи, за да си осигури права за дърводобив в Малайзия, Индонезия и Нова Гвинея. Купи цяла флотилия, за да превозва дървения материал, продаде правата си за частен лов на един богат китаец, за да убиват тигри в земите му, да стриват костите им и да произвеждат афродизиак. Във всеки законен бизнес, който предприемаше Сингх, имаше по нещо незаконно. Четири от дванадесетте жилищни сгради, построени от компанията му в Тайван, се срутиха по време на леко земетресение, защото беше поръчал да използват неотговарящи на стандартите материали. Стига богатството му да се увеличаваше, Шиер Сингх не се интересуваше как и откъде печели пари.
Докато сикхът се приближаваше по платформата, Савич си помисли, че в склада за метални отпадъци „Карамита“ несъмнено има нещо незаконно.
– Много внушително – каза руснакът. Гледаше триона за кораби, а не змийските очи на Сингх.
Сикхът запали цигара пред надписа „Пушенето забранено“ и каза доволно:
– В цяла Азия има само един такъв трион. Номерът са зъбците. Дори въглеродната стомана се изхабява. Металът за зъбците е произведен в Германия. Най-здравият на света. Може да срежем десет кораба, преди да се наложи да сменим зъбците. Един техник от Хамбург дойде да ни покаже как става. Наричаме го зъболекаря. – Савич не се засмя и Сингх продължи: – Понеже поправя зъбците. Зъболекаря. Много смешно, нали?
Руснакът махна с ръка към отекващия хангар.
– Сигурно струва скъпо.
– Нямаш представа колко. Но индонезийското правителство ми даде данъчни облекчения за модернизирането. Разбира се, не предполагат, че мога да уволня хиляда работници. Обаче тези маймуни са непохватни. Давам сто хиляди рупии на семейство всеки път, когато някой тъпак се пребие, докато реже кораб. Миналата седмица умряха петнадесет, защото някакъв тъп резач не източи резервоара за гориво и взриви един контейнеровоз в залива. Сега обаче, след като имам триона за кораби, инспекторите от правителството няма да идват толкова често. Мога да започна да изхвърлям азбеста, който смъкваме от корабите, в океана, вместо да го карам до специално сметище. Цената на бракуваните кораби пада, а стойността на стоманата се вдига и с хиляда индонезийски маймуни, на които трябва да плащам, ще си възвърна парите за две години. Ето защо е скъпо в краткосрочен план, но доходно в дългосрочен. – Сингх се усмихна. – Винаги съм казвал, че животът е маратон.
Разнесе се аларма. Сингх сложи предпазителите на ушите си и Савич побърза да направи същото. Широкият двадесет сантиметра трион започна да се върти плавно. Като същинска боа удушвач, стиснала жертвата си, хидравличните тарани започнаха да затягат триона около товарния кораб, на метър и петдесет по-назад от предишния разрез. Страшният писък изпълни металния хангар, отекна в стените и връхлетя върху двамата мъже на платформата от всички посоки.
Водните оръдия от двете страни на корпуса автоматично следяха триона, който започна да реже кораба, пръскаха и охлаждаха зъбците. Стоманени стружки и пара изригнаха от мястото, където зъбците разкъсаха кила, като нажежиха метала до червено. Пушекът, виещ се от разреза, беше гъст и смрадлив. Трионът проби твърдия кил и бързо раздроби много по-тънката плоскост на корпуса, сякаш беше изгнила дървесина.
Само за десет минути въртящият се трион стигна до главната палуба. Савич наблюдаваше като омагьосан как палубата заблестя от горещината на режещите метала зъбци. А после веригата се появи в експлозия от разкъсана стомана и с лекота преряза перилата. Накрая сложната спирачна система спря веригата и целият механизъм се вдигна към тавана и се прибра. Отрязаната част на корпуса вече беше закачена за въртящ се кран. Вратите се отвориха и четирите малки локомотива влязоха да изтеглят товара.
– Ще изкарат парчето в двора – обясни Сингх – и там ще го насекат с ръчни резачки, за да иде в стоманопреработвателния завод. Единствените части, които не можем да срежем с триона, са главните дизелови двигатели, но те се махат лесно, след като пробием машинното отделение. Ако работим на ръка, би ни отнело две седмици да превърнем в метални отпадъци кораб с такива размери, а ние го правим за два дни.
– Много внушително – повтори Савич.
Шиер Сингх поведе руснака към асансьора.
– Е, защо Фолкман те накара да дойдеш тук, на другия край на света?
– Ще го обсъдим в кабинета ти.
След петнадесет минути седяха в кабинет, пристроен към най-голямото бунгало. На стената бяха окачени снимки в рамки на единадесетте деца и съпругата на Сингх, дебела важна жена с тъпо изражение. Савич отказа предложената му бира и предпочете минерална вода. Сингх изгълта шише „Филипо Сан Мигел“ и започна второ. Руснакът отвори куфарчето си и каза:
– Консорциумът прие всичко, което предложихме с Фолкман. Време е да разширим започнатото.
Сикхът се изсмя.
– Да не би да си имал съмнения?
Руснакът не обърна внимание на иронията и плъзна по бюрото една папка.
– Това са планираните ни нужди за идната година. Можеш ли да ги изпълниш?
Сингх сложи очила за четене на големия си нос и прегледа списъка, мърмореше под носа си числа.
– Още хиляда незабавно, по двеста през първите два месеца. Четиристотин през следващите два и шестстотин след това. – Погледна Савич. – Защо има увеличение?
– Болести. Очакваме да избухнат епидемии от коремен тиф и холера.
– Аха.
Обсъждането на подробностите през следващите няколко часа даде възможност на Савич да се увери, че Сингх ясно разбира плана, който двамата с Фолкман бяха усъвършенствали, откакто научиха за намеренията на голямата централна банка да разпродаде златния си резерв. За негова чест или може би позор, сикхът притежаваше вроден усет към престъпни инициативи и дори допринесе с няколко вдъхновяващи уточнения и ценни съвети.
Доволен, че е свършил работата си, руснакът му каза довиждане два часа преди залез-слънце, за да има достатъчно време да отиде до Джакарта. Не искаше да лети с малкия хеликоптер, след като се мръкне. Смяташе да пренощува в града и после да започне следващия етап на пътуването, обиколна одисея, състояща се от шест полета, за да се върне в Русия. Не ги очакваше с нетърпение.
Десет минути след като Савич излезе от кабинета в склада за метални отпадъци, Шиер Сингх се обади по телефона на сина си Абхай. Поради естеството на работата си, Шиер имаше доверие единствено на синовете си и ги беше посветил в пълния мащаб на бизнеса си. Имаше шестима сина. Петте му дъщери бяха само финансови разходи. Едната все още не се беше омъжила и това означаваше, че трябва да мисли за зестрата й. Тя беше най-малката и любимката му, така че Шиер трябваше да надхвърли двата милиона долара, които беше дал на Мамта с конската физиономия.
– Татко, не сме чували „Кра IV“ от два дни – каза най-големият му син след кратка размяна на любезности.
– Кой е капитанът?
– На това пътуване Мохамед Хату.
Въпреки че Шиер Сингх се занимаваше с осъдителна дейност, това не означаваше, че не е проницателен. Той здраво държеше юздите на бизнеса си и държеше да познава всичките си старши служители. Хату беше пират от старата школа и двадесет години бе плячкосвал кораби в пролива Малака, преди Сингх да му направи предложение. Беше безочлив и безразсъден, но и фанатично спазваше процедурата. Щом не се беше обадил два дни, сигурно нещо се беше случило. И с тази мисъл Шиер отписа „Кра IV“, капитана и четиридесетчленния екипаж.
