Текст книги "Досиетата „Орегон“"

Автор книги: Clive Cussler

Соавторы: Джак Дю Брул
сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 22 страниц)

Младежът мислеше, че отиват в Съединените щати, страната на благополучието и неограничените възможности, наречена Златната планина. Еди не знаеше за къде са се насочили, но беше сигурен, че не е за Щатите. „Илюшин“ нямаше пробег да стигне дотам. Освен това Еди изпита потискащото чувство, че на нелегалните емигранти, които бяха намерили удавени в Японско море, им е провървяло.

– Ще разберем, когато пристигнем, приятелю – отвърна той и затвори очи пред мисълта за неизбежното.

Кабрило и екипът му прекараха уикенда в подготовка за отвличането, работеха на строежа под прикритието на мрака. Преместването на тонове цимент беше изтощителен труд и им отне цялата нощ в петък и част от вечерта в събота. Рискът отговорникът да провери обекта през почивните дни беше минимален, тъй като торбите с цимент бяха нещо обикновено за работната зона. Оставиха залагането и свързването на експлозивите за събота през нощта. Бяха експерти по разрушенията, така че свършиха бързо и в полунощ бяха готови да се върнат в склада, който Хуан беше наел в едно градче на двадесетина мили северно от Цюрих.

Кабрило изпрати останалите с колите, които щяха да използват в операцията, а двамата с Линкълн изостанаха с камиона с ремаркето за последна проверка. В късния час по улиците нямаше минувачи, които да се запитат защо шофьорът на камиона заключва партньора си в ремаркето. Линкълн затвори вратите и Хуан се свря в единия ъгъл на модифицираното ремарке, за да не се подмята насам-натам. Беше капнал от умора и ставите му пукаха, докато се отпускаше на пода. Миг по-късно двигателят на големия МАН забръмча и камионът потегли. Кабрило имаше фенерче, но отекващият метален контейнер си беше клаустрофобичен. Моторът и системата макари, прикрепени за тавана, изглеждаха идеално – Линкълн лесно можеше да ги контролира от кабината.

Кабрило включи портативното радио, но не намери станция на никоя честота. Мобилният му телефон също нямаше сигнал.

– Не ме чувате – каза той на безмълвното устройство. – Добре.

Бяха инсталирали в ремаркето заглушители и предаватели за активни смущения, за да го изолират от електронни сигнали. Линкълн и Хали Казим бяха изпробвали техниката в склада, но Хуан искаше да се увери, че системата работи в границите на града, където покритието на мобилните телефони беше по-пълно. Това беше поредният детайл, който нямаше да остави на прищевките на Закона на Мърфи.

По време на половинчасовото пътуване непрекъснато проверяваше дали телефонът няма да проработи. Накрая спряха и Линкълн го отключи. Хали вече бе затворил вратите на склада.

– Има ли връзка? – попита едрият мъж.

– Не – отвърна Кабрило и щом слезе, погледна екранчето. – Е, тук вече има. Микробусът с Рудолф Исфординг трябва да е на позиция не по-късно от осем и петнадесет. Искам да сме готови до седем и тридесет. Джулия обади ли се?

– Обадиха се, докато ти беше в камиона – каза Хали. – Съпругата на Исфординг е приспана и Джулия се връща в хотела. Ще ни чака пред затвора в седем и ще се свърже с нас веднага щом микробусът излезе от двора.

– Добре. Тя ще ги следи до града. Линкълн, ти ще чакаш в камиона зад строежа. Колата за бягство на място ли е?

– Лично я паркирах – отговори Казим. – И три пъти проверих всичко.

Кабрило кимна. Можеше да го очаква.

– Единственото незаконно нещо, което сме направили до тази вечер, е, че подменихме съпругата на адвоката, и дори това вероятно не противоречи на закона. Утре сутринта обаче ще нарушим всички закони в швейцарския наказателен кодекс. Ако операцията се обърка, всеки, който бъде арестуван, ще лежи поне двайсет години в затвора „Регенсдорф“.

Хората му разбираха опасността. За това им плащаха, но Хуан винаги им припомняше какви са рисковете, преди да пристъпят към действие. Е, сега вече Хали, Линкълн и другият наемник на Корпорацията, бившият парашутист Майкъл Троно, бяха инструктирани.

Утрото на следващия ден беше сиво и студено. Когато стигнаха до предварително определените постове, заръмя. Малцината минувачи се бяха свили в шлифери или под чадъри. Вместо да е проблем, лошото време беше благословия, защото сутрешното движение беше слабо.

Хуан не срещна неприятности да влезе в строежа. В края на краищата това беше третото му нахълтване и стартирането на големия мотор, захранващ крана, беше лесно. Катеренето по кулата го накара да се поизпоти и да се разтрепери, но за щастие в кабината на крана имаше отопление. Той го включи и пийна кафе от термоса, докато чакаше. На врата му бяха окачени инфрачервени очила.

Джулия отново се обади и ги информира, че бронираният микробус, превозващ Рудолф Исфординг, ще е на място след десет минути. От наблюдателния си пост високо над улиците Кабрило го забеляза пет пресечки, преди да стигне до строежа. Линкълн беше паркирал камиона с ремаркето зад калната работна площадка. Хуан видя, че от комина излиза пушек – Линкълн чакаше с включен двигател. Хали и другите бяха в колата за бягство, малък пикап, който бяха купили на старо от една компания за транспортиране на мебели в Люцерн. Кабрило не ги виждаше, но знаеше, че също имат инфрачервени очила и противогази.

Отново огледа строителната площадка. Навсякъде имаше купчини материали и препълнени с отпадъци контейнери. Багерите и булдозерите бяха притихнали. Около фургона нямаше движение: още никой не беше дошъл на смяна. Ако се придържаха към графика от предишната седмица, първият работник щеше да пристигне половин час след отвличането. Седеметажната сграда беше тъмен скелет от стомана и бетон в сумрака и дъжда. Кабрило не виждаше, но знаеше къде хората му са поставили експлозивите.

Мобилният му телефон иззвъня.

– Аз съм, Хуан – каза Джулия Хъксли. – Микробусът на Исфординг току-що спря. Едното ченге от първата кола слезе да обсъди нещо с шофьора. Чакай малко. Мисля, че всичко е наред. Полицаят се връща в колата си. Тръгнаха. След секунда ще ги видиш.

Далеч долу на улицата се появи полицейска кола, последвана от бронирания микробус и втора патрулка. Не бяха включили сините лампи и сирените и пълзяха наред с останалите превозни средства.

– Време е за шоу – каза Кабрило по кодирания предавател, избърса потта от дланите си и хвана лостовете.

Въпреки че не беше работил с кулокран и височината правеше разстоянията малко измамни, той бе управлявал дерик и други кранове в морето и беше сигурен, че ще се справи. Премести дългата тридесет метра стрела над улицата. Тежката стоманена кука се спусна на петнадесет метра от калдъръмената настилка.

– Виждам ги в огледалото – съобщи Хали от колата за бягство.

– Всички да си сложат очилата.

Кабрило успя да различи разкривените детайли и на първо място инфрачервената стробоскопична лампа на куката на крана. Тя не се виждаше без очила, но блесна като сигнална ракета в прибора. Подобна технология позволяваше на изтребителите „стелт“ да хвърлят бомби с прецизна точност във всякакви климатични условия.

Някакво движение привлече вниманието му. Той погледна към улицата и видя, че зад ъгъла зави ферари и се стрелна по пътя. Караше поне със сто километра в час, навлизайки в забранената лента на двупосочната улица. Гърленият рев на ауспуха отекна в каньона от барокови сгради и стигна до Хуан, на тридесет метра височина в кабината на крана. Той изчисли скоростта и разстоянието и разбра, че ниската спортна кола ще изпревари първата полицейска патрулка в решаващия момент. Ако Хали минеше пред ферарито, сблъсъкът не само щеше да смачка произведения в Италия автомобил и да убие шофьора, но и щеше да изблъска микробуса с Исфординг встрани от пътя на полицейската кола и да позволи на конвоя да мине през старателно устроената засада.

– Хуан? – разтревожено попита Хали.

– Започвам.

Колкото и да не искаше да мести крана от внимателно изчислената му позиция, Кабрило трябваше да действа. Дръпна лоста и дългата стрела започна да се премества хоризонтално. Когато стигна до желаната позиция, Хуан натисна бутона. Тежкият хиляда и петстотин килограма механизъм с куката стремително се спусна от небето.

Шофьорът на ферарито нямаше как да види падащата отгоре тежест, така че имаше само секунди, за да реагира на масата стомана, която се стовари на улицата и издълба тридесетсантиметров кратер на десет метра пред него. Наби спирачки, завъртя волана надясно и се удари в полицейската кола. Кабрило натисна друго копче и куката се вдигна от улицата в облаци от прах, разби предното стъкло на автомобила за един милион долара и обели покрива му като на консерва риба, докато той минаваше под нея. Задната гума на ферарито хлътна в дупката. Спортният автомобил се наклони на една страна и отново блъсна патрулката. Двете коли се разтресоха и спряха.

Хали Казим сигурно виждаше всичко в огледалото, но това не отвлече вниманието му. Щом първата патрулна кола го задмина, той настъпи газта и потегли, като закачи задната й броня. Патрулката се завъртя и блокира тясната улица.

Шофьорът на бронирания микробус с Рудолф Исфординг удари спирачки и едва избегна сблъсъка с полицейската кола. Джулия Хъксли спря колата си напреки на улицата, за да му попречи да излезе на задна скорост от капана.

А Кабрило задейства експлозивите, които бяха поставили в недовършената сграда.

Насочените взривове бяха разположени така, че да постигнат максимален ефект. Силата им беше насочена към натрупаните на етажите торби цимент. Всяка последователна експлозия отгоре надолу вдигна уголемяващ се сив облак прах, изригващ от сградата в сцена, напомняща за рухването на кулите близнаци в Ню Йорк. За няколко секунди ситният прах образува непроницаема завеса, която се вдигна на шестдесет метра над улицата и покри района в радиус от две преки. Щяха да минат поне десет минути, докато лекият ветрец разчисти облака. А дотогава никой нямаше да може да види нищо на улиците около строежа.

Без да обръщат внимание на писъците на минувачите, Хали Казим и хората му изскочиха от пикапа. Всички носеха стоманени въжета с инфрачервени лампи на двата края. Противогазите филтрираха циментовия прах, но въпреки това усещаха вкуса му, когато си поемаха дъх. Инфрачервените очила им позволяваха да виждат спускащата се кука, но що се отнасяше до останалото, сякаш бягаха през бушуващ пожар.

Шофьорът на бронирания микробус сигурно беше обучен как да си пробие път и да избяга от местопроизшествие и вероятно вече се опитваше да го направи, когато Кабрило взриви експлозивите.

Хали стигна до предната част на микробуса, провря въжето около моста и се покатери на покрива с двата свободни края. Вдигна глава. Инфрачервената лампа на куката се рееше в сивия облак като звездица в облачна нощ. Хората му бяха прокарали другите въжета около двете задни оси и му подадоха краищата. Щом си свършиха работата, смъкнаха екипировката си и изчезнаха в уплашената тълпа. Уплашените минувачи бяха покрити с циментов прах и приличаха на призраци в мъгливо тресавище.

Хуан премести куката точно над съзвездието от инфрачервени светлини на бронирания микробус и видя, че леко се придвижиха, когато Хали стъпи на покрива.

– Идеално. – Гласът на Хали беше заглушен от противогаза. – Точно над мен си. Спусни куката още три метра.

– Прието, спускам три метра. – Кабрило спусна куката; внимателно наблюдаваше как двете точки инфрачервена светлина се сляха. Без лампите откриването на микробуса в гъстата вихрушка от прах щеше да е невъзможно.

– Стой. – Хали закачи въжета за тежката кука. – Давай сега, микробусът е твой. Дай ми секунда да изчезна и го дръпни.

Американецът от ливански произход скочи на земята и потокът бягащи хора тъкмо щеше да го отнесе, когато от облака прах внезапно се появи ченге. На Казим му се стори, че се гледат цяла вечност. Полицаят отвори широко очи, когато най-после осъзна, че Хали държи противогаз. Казим обаче позволи реакцията му да се ограничи само с това. Липсваше му обучението в бойни изкуства на Еди Зенг, така че се наложи да се задоволи само с бърз ритник в слабините на ченгето и после да хукне.

Успя да измине само няколко метра, когато забеляза, че от втората кола слиза друго ченге. Полицаят беше зашеметен от катастрофата и експлозията, но бе запазил присъствие на духа и стискаше фенерче и автоматичен пистолет. Докато се измъкваше от колата, видя, че Хали бяга в бурята от циментов прах, разпозна арабските му черти и светкавично направи заключение. Опита се да вдигне оръжието си над вратата, въпреки че ъгълът беше неудобен. Хали се хвърли към вратата, блъсна я, счупи глезена на ченгето и го прикова за миг. Посегна към пистолета, но видя, че полицаят го стиска здраво, и заби лакът в лицето му. После изби оръжието и отново хукна. Изпадналият в безсъзнание полицай остана да лежи на улицата.

Хуан Кабрило дръпна лоста. Въжетата се опънаха за миг, после тежкият седем тона брониран микробус се отлепи от земята. Когато го вдигна на десет метра, Хуан натисна лоста и завъртя стрелата обратно на часовниковата стрелка; наблюдаваше как яркият блясък на инфрачервената лампа се обръща в сумрака. Намали скоростта, когато микробусът увисна над камиона, в който чакаше Франклин Линкълн.

Докато се подготвяха в склада, Линкълн и Хали бяха разрязали покрива на ремаркето по дължина с оксижени и бяха монтирали двете парчета на панти така, че да могат да се отварят нагоре. В ъглите бяха поставили инфрачервени лампи. Прахолякът вече започваше да се сляга и гледката през стъклата на кабината се проясняваше, но в долната част на камиона циментът все още се стелеше на талази. Хуан обаче ясно виждаше правоъгълника от светлини през очилата си и внимателно спусна бронирания микробус.

Линкълн чакаше на покрива на кабината на камиона и веднага щом гумите на микробуса опряха на пода на ремаркето, скочи да откачи куката. След това се обади на Кабрило да изчезва, седна зад волана, включи на първа скорост и натисна копчето на дистанционното управление, за да затвори покрива.

Пазачите вече бяха изолирани и дори да се обадеха за помощ, не можеха да кажат нищо, защото не бяха видели нищо в бурята от прах. Полицията пък щеше да е заета поне няколко часа, докато не се разбере, че това не е терористична атака.

Хуан бързо слезе по стълбата на кулокрана. От експлозията до отвличането на бронирания микробус беше изминала една минута и четиридесет и седем секунди – деветнадесет по-малко от очакваното, но пък все пак Кабрило работеше с най-добрите хора в професията. Хуан се прехвърли през телената ограда и скочи на тротоара.

Улицата беше притихнала, нямаше хора. Белезникав прах покриваше всичко като вулканична пепел. Кабрило излезе от най-гъстата вихрушка от цимент и смъкна очилата. Вече чуваше сирените на полицейски коли. Приближаваха се. Светлините им прорязваха прашния облак като лъчи на морски фар.

– Какво стана? – попита някакъв англичанин, застанал пред едно кафене. Дрехите му бяха чисти, за разлика от прашните дрехи на Кабрило.

– Инцидент в строежа – отвърна Хуан и се закашля.

– Господи! Има ли пострадали?

Кабрило погледна слягащия се облак и каза:

– Нито един.

Знаеше, че този път казва истината.

Рудолф Исфординг донякъде знаеше как руснаците ще организират спасяването му, така че не се стъписа като пазача в микробуса, когато чуха изсвирването на спирачки и трясъка на метал от сблъсъка на улицата. Микробусът изведнъж спря, но когато миг по-късно сградата до съдебната палата, изглежда, се срути, Исфординг наистина се уплаши.

Не виждаха нищо през прозорчетата и не разбираха какво става. Микробусът изведнъж се заклати. Двамата усетиха слабата центробежна сила, сякаш минаваха по лек завой. И после движението спря. Бусът се залюля като махало и се разтресе, после се чу слаб механичен вой, последван от силен трясък над главите им.

След секунди отново усетиха, че се движат. Този път обаче Исфординг беше сигурен, че пътуват. Навън не се виждаше нищо, освен мрак. Пазачът опита да се обади по мобилния си телефон, но нямаше сигнал: можеше да общува само с двамата мъже в кабината, като удря по преградата, която ги разделяше.

Пътуваха около половин час. Вероятно излизаха от града. Камионът увеличи скоростта, когато излезе на магистралата, а после намали и няколко пъти зави. След това спряха. Исфординг реши, че са пристигнали там, където го водеха руснаците Юрий Зайцев и Людмила, която се беше представила за Кара.

Двамата с пазача мълчаливо чакаха. Минутите се влачеха мъчително бавно.

Онова, което адвокатът не можеше да види, беше, че Линкълн и останалите чакат Хуан. Щом Кабрило спря мерцедеса между камиона и фолксвагена на Джулия, Хали затвори вратите. Небето беше облачно въпреки светлината, проникваща през матовите прозорчета, грамадният склад тънеше в сенки. Хали светна няколкото лампи на тавана, но мракът не се разсея.

Мерцедесът беше покрит с прах, Кабрило също беше целият мръсен. Избърса лицето си с мократа кърпа, която му подаде Джулия, и изпи почти литър вода.

– Дотук добре – каза на хората си. – Изглежда, никой не е имал проблеми, така че да отворим консервата и да приключваме. Линкълн, не видях на коя страна гледа микробусът, когато го спуснах на камиона.

– Към задните врати.

– Е, това малко ще улесни нещата.

Кабрило взе две гранати и автомат „Хеклер и Кох“ и го преметна през рамо. Гранатите бяха фалшиви, предназначени за учение, но на външен вид не се различаваха от истинските. Раздаде черни маски на всички и нахлузи една на главата си така, че да се виждат само очите и устата му. Останалите също се въоръжиха с пистолети и автомати.

След като всички бяха готови и застанаха пред задната част на ремаркето, Кабрило преброи до пет и рязко отвори вратите. Хората му нахлуха вътре, скочиха върху предния капак на микробуса, размахаха оръжията си и закрещяха неразбираемо. Швейцарският шофьор и пазачът бяха извадили служебните си оръжия, но през бронираното стъкло не можеха да направят нищо. Шофьорът понечи да запали мотора и да се опита да изкара микробуса от ремаркето, но Хуан се втренчи злобно в него през предното стъкло и му показа гранатите.

Посочи мъжете вътре един по един, после вратите, и издърпа предпазителя на едната граната. Намеренията му бяха ясни.

Пазачите запазиха предизвикателния си вид, но знаеха, че не могат да направят нищо. Оставиха оръжията си на таблото и бавно посегнаха към дръжките на вратите. Щом излязоха, ги оковаха с пластмасови белезници, вързаха им очите и им запушиха устата. Хали дръпна връзката ключове от колана на шофьора и я хвърли на Хуан.

Кабрило се покатери на покрива на бронирания микробус и леко скочи на пода на камиона. На петия опит налучка правилния ключ, но преди да го превърти, кимна на един от хората си.

Ако нещо се объркаше, Кара и Рудолф Исфординг не биваше да дадат едно и също описание на Юрий Зайцев, така че се бяха уговорили специалистът по Общи операции Майкъл Троно да извика на английски със силен руски акцент.

– Да слуша пазачът на хер Исфординг там вътре. Двамата ти другари са обезвредени. Няма да пострадат, ти също. Ще отворя малко вратата, за да хвърлиш оръжието си. Ако не го направиш, ще използвам сълзотворен газ. Разбра ли?

– Разбрах – отвърна пазачът.

– Хер Исфординг, какви оръжия има пазачът?

– Само револвер – отговори адвокатът.

– Добре. Извади ли го от кобура?

– Да.

– Много разумно – отбеляза Троно. – Хер Исфординг, вземете револвера и се приближете до задната врата. Сега ще я открехна. Хвърлете оръжието навън.

Кабрило открехна тежката врата и черният револвер изтрака в задната броня. Хали и Джулия стояха до него с насочени оръжия. Хуан им кимна и широко отвори вратата. Уплашеният пазач беше наясно какво става и беше преплел пръсти зад тила си. Хали му сложи белезници, запуши му устата и му върза очите, а Джулия помогна на дебелия адвокат да слезе. Изблъскаха пазачите в задната част на буса и Кабрило ги заключи.

Исфординг видя петима въоръжени командоси, някои с работни дрехи, други в черно. Една от петимата беше жена и той предположи, че е Людмила.

– Кой от вас е Юрий Зайцев? – нетърпеливо попита Исфординг.

– Аз – отвърна единият командос. Дрехите му бяха целите в сив прах. Той си свали маската и адвокатът видя, че и лицето му е изцапано. Косата му беше червеникава, както му бяха казали, имаше късо подстригана брада.

– Господин Савич ти изпраща поздрави, Рудолф. Разбира се, не можа да те посрещне лично, но скоро ще го видиш. В задната част на склада има кабинет. Людмила ще те заведе там. Тръгваме след няколко минути.

Джулия беше свалила маската си, за да може адвокатът да види, че е жената, която познаваше като Людмила.

– Благодаря. – Исфординг стисна ръката й. – А съпругата ми? Кара?

– Друг екип я взима в момента – отговори Джулия.

– Благодаря – повтори адвокатът. – Благодаря на всички, че ме спасихте.

– Не си ранен, нали? – попита тя, когато Исфординг слезе от камиона. Линкълн беше сложил стълбичка до задната врата, за да го улесни.

– Не. Добре съм. Но съм уплашен. Докато не дойдохте в петък, нямах представа, че палестинците ме търсят. Благодарен съм ви на всички.

Джулия се усмихна.

– Трябва да благодариш на господин Савич. Ние само изпълняваме заповедите му.

– Знаех, че той е властен човек, но не знаех, че може да организира такова нещо.

– Влизайте.

Кабинетът беше скромно обзаведен. Имаше само две бюра, шкафове и изтъркан диван с тапицерия от изкуствена кожа под прозорец с матирано стъкло. Подът беше застлан с протрит линолеум и в стаята миришеше на цигари. Завесите на големия прозорец с бронирано стъкло, гледащ към склада, бяха дръпнати. Исфординг се отпусна на дивана и взе шишето вода, което му предложи Джулия.

След няколко минути влезе Юрий Зайцев. Беше оставил някъде автомата, но на колана на тънкия му кръст висеше кобур.

– Какво ще стане сега, хер Зайцев? – попита адвокатът.

– Чакаме останалите ми хора и после тръгваме. Шофьорът на камиона мисли, че може би са го проследили, така че ще избързаме с графика. Не знаем дали палестинците не ни преследват.

– От години не са действали извън Близкия изток – отбеляза Исфординг. – Сигурно наистина са отчаяни.

– След смъртта на Ясер Арафат са изчезнали много пари – каза Зайцев. – Това е достатъчно, за да отчае всеки.

Адвокатът понечи да отговори, но изведнъж навън се чу пукот и всички скочиха. След секунда се разнесе непогрешимият звук на оръжия със заглушители.

Един от хората на Зайцев извика сподавено. Викът му беше заглушен от други изстрели. Зайцев извади пистолета си от кобура.

– Стой тук – заповяда на Людмила и приведен се приближи до отворената врата.

В склада отекнаха още изстрели. Зайцев насочи пистолета, изруга и изстреля четири куршума. Предпазливо надникна, пристъпи навън и отново стреля в нечий тъмен силует, който тъкмо се шмугваше зад ремаркето. Обърна се да каже нещо на Людмила и в същия миг жесток откос го порази от коленете до гърдите. Ударната сила на куршумите го блъсна назад в кабинета и Зайцев се свлече върху бюрото. Гърдите му бяха облени в кръв.

Матираният прозорец към склада се взриви в дъжд от стъкло. Куршумите свистяха в стаята, рикошираха с искри от металните мебели и откъсваха парчета от евтината ламперия. Людмила реагира бързо като котка и закри Исфординг с тялото си. В рамката на разбития прозорец се появи човек. Беше завързал на лицето си карирана кърпа, каквито носеха палестинците. Вдигна пушката срещу Людмила. Тя отскочи от адвоката и стреля първа и Исфординг видя как главата на арабина се взриви. Стената зад него се обля в кръв и розови частици мозък. В следващия миг друг мюсюлманин зае мястото му и обсипа кабинета с куршуми. Част от ръката на Людмила беше отнесена, други два куршума я улучиха в корема. Тя извика и падна на мръсния линолеум в локва от собствената си кръв.

Атаката беше толкова светкавична и жестока, че Исфординг беше прекалено стъписан, за да помръдне. Малкият кабинет се изпълни с миризма на кръв и барут. В стаята влезе нападателят, който вероятно бе убил Зайцев. Прекрачи тялото на Людмила и го обърна с крак, за да види по-добре раните й.

– Добра стрелба, Мохамад – каза на арабски на стрелеца на прозореца, размота кърпата от лицето си и се обърна към Исфординг. Чертите му бяха остри и опасни, черните му очи блестяха от омраза. – Знам, че говориш моя език – каза на адвоката. – Работил си за покойния президент Арафат и си скрил пари, които трябва да бъдат похарчени за борбата срещу американците и евреите.

– Всички останали са мъртви, Рафик – докладва Мохамад. – Сградата е наша.

– Казах ти, че някой ще се опита да освободи тази свиня от затвора. – Рафик се вторачи в Исфординг толкова заплашително, че адвокатът се напика от страх. – Трябваше само да изчакаме.

Рафик отвори сгъваем нож. Острието блесна на флуоресцентната светлина.

– А сега да поговорим за парите.