Текст книги "Досиетата „Орегон“"

4

– Влез – извика Кабрило в отговор на силното почукване на вратата на каютата.

„Орегон“ се намираше на безопасно разстояние от опустошената военна база, но не и от севернокорейските изтребители. Според засечените комуникации обаче изглеждаше малко вероятно някой от тях да ги пресрещне, преди корабът да излезе от обсега им. Хуан си беше позволил да седи един час в месинговата вана с джакузи в банята и сега привършваше с обличането. Не обичаше формалностите на борда на кораба и си беше сложил памучни панталони и разкопчана на врата риза.

За разлика от маскировката на полковник Хурани и въпреки испанското му име и произход, очите му бяха сини, а щръкналата му коса беше светлоруса. Чертите му бяха по-скоро английски, отколкото латиноамерикански. Имаше аристократичен нос и уста, вечно усмихната на някаква шега, която знаеше само той. Кабрило притежаваше и твърдост, придобита през годините на сблъсъци с опасността. Прикриваше я умело, но хората, които го виждаха за пръв път, съзираха нещо едва доловимо, което незабавно внушаваше уважение.

Линда Рос, новоназначеният вицепрезидент по операциите на Корпорацията, отвори вратата. Притискаше до гърдите си голям тефтер. Тя също беше ветеран от флота и бе работила като военен разузнавач на борда на крайцер, а след това в Пентагона. Беше слаба, стройна и атлетична, държеше се вежливо, говореше тихо и имаше остър като бръснач ум. Когато Ричард Труит, предишният вицепрезидент на Корпорацията, неочаквано подаде оставка след аферата „Свещеният камък“, Кабрило и Ханли решиха, че тя е единствената, която може да го замести.

Линда застана на прага да изчака, защото видя, че Хуан тъкмо намества изкуствения си десен крак, спуска крачола на панталона си и обува италиански мокасини. Тя знаеше за протезата му, но винаги се стъписваше, като я видеше. Кабрило обаче не изглеждаше притеснен, че кракът му под коляното липсва.

Той заговори, без да вдига глава:

– Единият кореец на „Звездата на Азия“ блъсна крака ми в перилата и пластмасата се напука. Остана много изненадан, когато продължих да се бия въпреки счупения си пищял, както си мислеше.

– Току-що потвърди севернокорейската пропаганда.

– В смисъл?

– Че ние, американците, сме само роботи на нашето империалистическо правителство.

Двамата се разсмяха.

– Е, какво става тук, откакто заминахме за Афганистан? – попита той.

– Спомняш ли си Хироши Кацуи?

Кабрило се замисли за миг.

– Хиро? Господи, не съм се сещал за него, откакто завършихме Калифорнийския университет. Баща му беше първият милиардер, с когото се запознах. Голям корабен магнат. Хиро беше единственият в университета с ламборгини. Но признавам, че богатството не заслепи съзнанието му. Той беше абсолютен реалист и безразсъдно щедър.

– Кацуи се обърна към нас по някои въпроси като представител на консорциум на собственици на кораби в тези води. От десетина месеца Японско и Южнокитайско море гъмжат от пирати.

– Този проблем обикновено е ограничен в крайбрежните води и пролива Малака – прекъсна я Хуан.

– Там местни жители с малки лодки нападат яхти или се качват на товарни кораби и бягат с всичко, което могат да отнесат – съгласи се Линда. – Това бандитство струва един милиард долара годишно и непрекъснато се увеличава. Но в Малайзия и Индонезия има само разбойници, които обират възрастни жени в тъмни улички, в сравнение със случващото се на север.

Кабрило отиде до бюрото си отвори една инкрустирана кутия. Извади кубинска пура от тънки тютюневи листа и я запали със запалка „Дънхил“ от злато и оникс.

– Съобщението на твоя приятел Хиро прозвуча по-скоро като лошите стари времена, когато мафията отвличаше камиони от летище „Кенеди“. Пиратите са добре въоръжени и обучени и силно мотивирани. Освен това са адски жестоки. Четири кораба са изчезнали. Няма следа от екипажите. Последният е танкерът „Тоя Мару“, собственост на приятеля ти. Няколко други са нападнати със значителна – бих добавила – излишна загуба на живот, тъй като няма доказателства някой от екипажа да е оказал съпротива.

– Какво взимат пиратите?

– Понякога заплатите на кораба.

Беше обичайна практика товарните кораби да носят достатъчно пари в брой, за да платят на екипажа в края на пътуването, в случай че някои членове не пожелаят да продължат по-нататък, и Кабрило реши, че става дума за петнадесет-двадесет хиляди долара.

– Друг път взимат товарни контейнери и ги прехвърлят на своите плавателни съдове, които според повърхностните описания вероятно са риболовни траулери с монтирани кранове. И както споменах, от време на време изчезват цели кораби.

Хуан се замисли, гледаше как димът на пурата се разсейва под тавана от тиково дърво.

– И Хиро и консорциумът му искат да сложим край на пиратството?

Линда погледна тефтера си.

– Точните му думи са: „Накарайте ги да платят като нападател, изправен пред защитниците на «Рейдърс».“

Кабрило се усмихна, като си спомни за любовта на Хиро към американския футбол и особено към „Рейдърс“, когато играеха в Лос Анджелис. После усмивката му помръкна. Структурата на Корпорацията бе такава, че всеки член на екипажа беше собственик. Процентът се определяше от ранга и стажа. Неочакваното оттегляне на Ричард Труит беше отворило празнина в паричните им резерви. Моментът не можеше да е по-лош, защото Корпорацията беше инвестирала голяма сума в сделка с недвижими имоти в Рио де Жанейро, а печалбата щеше да дойде чак след два месеца. Хуан можеше да се откаже от сделката, но очакваните приходи бяха твърде големи, за да ги пренебрегне. Наскоро приключената задача за Лангстън Овърхолт щеше да покрие възнаграждението на Ричард, но на Кабрило нямаше да му останат достатъчно пари за вноските за „Орегон“, за застраховките на хората си и за всички други безбройни разходи, които всяка компания има месечно. Фактът, че действаха на границата на закона, не означаваше, че могат да избегнат финансовата реалност в капиталистическия свят.

– Какво предлагат?

Рос отново погледна бележника си.

– Сто хиляди седмично за минимум осем седмици и максимум шестнадесет плюс един милион долара за всеки пиратски кораб, който унищожим.

Хуан се намръщи. Парите щяха да стигнат да платят разходите си, но го притесни мисълта, че ако се съгласи, ще бъде ангажиран два месеца и няма да може да поеме някоя по-доходна задача. По този начин обаче щеше да спечели време, преди да плати бразилската вноска, и след като я дадеше, Корпорацията отново щеше да бъде на червено. Да не говорим, че мразеше пиратството и изгаряше от желание да помогне да се сложи край на тази напаст в морето.

От докладите, които беше прочел, знаеше, че съвременните пирати съвсем не приличат на безразсъдните авантюристи от миналото. Вече нямаше брадати капитани с черни превръзки на окото и папагали на рамото. Днешните корсари, поне действащите в пролива Малака, обикновено бяха бедни рибари, въоръжени, с каквото могат да отмъкнат. Нападаха нощем и изчезваха бързо, като натоварваха всичко, което могат да носят. Имаше и убийства, но съвсем не в мащаб, какъвто описваше Линда Рос.

Кабрило винаги се беше страхувал, че един ден ще се появи водач, който ще организира пиратите, така както Лъки Лучано бе създал Престъпния синдикат и бе превърнал шайка бандити в добре смазана машина. Дошъл ли беше този ден?

Дали на сцената не беше излязъл гений, убедил другите, че като ги организира, ще удвоят и утроят печалбата си и ще издигнат пиратството до висотата на смъртоносен терористичен акт? Това със сигурност не беше немислимо. Хуан се запита дали всъщност двете неща не са свързани. В годините след 11 септември на много места по света финансирането на терористите беше пресъхнало. Може би групировки като Ал Кайда се бяха насочили към корсарство и други незаконни начинания, за да напълнят отново касите си за война.

Тази мисъл го накара да вземе решение. Вярно беше, че екипът му изпълняваше множество тайни мисии за американското правителство. Операцията в частния сектор щеше да облагодетелства интересите на САЩ и да спаси Чичо Сам от плащането на цялата сметка. Хуан погледна вицепрезидента по оперативната дейност и попита:

– Казаха ли ти колко пиратски кораба подозират, че действат там?

– Няма категорични цифри, но смятат, че са най-малко четири модифицирани траулера, ако се съди по разстоянията и часа на атаките.

Хуан изчисли, че това ще им донесе четири милиона долара. Сумата беше голяма, но той много добре знаеше колко бързо ще я погълне Корпорацията. Ако „Дискавъри“ беше повредена, нова подводница би им струвала два милиона долара. Кабрило помисли още малко и каза:

– Свържи се с Хироши и му кажи, че ще приемем поръчката при две условия. Първото е, че премията за всеки потопен кораб ще е два милиона и ще си запазим правото да развалим договора по наша преценка с един ден предупреждение. – Една-единствена ракета кораб – кораб от установката на „Орегон“ струваше приблизително един милион. – След това се обади на Овърхолт в Лангли, обясни му какво се готвим да правим и му кажи, че ще изпратя подробен доклад след два дни.

– А Еди Зенг?

Бяха му обещали две седмици почивка заради същия период, който беше издържал затворен в миниподводницата.

Кабрило включи плазмения монитор на бюрото си, отвори няколко прозореца, намери местоположението на „Орегон“ и изчисли разстоянията и пробега на хеликоптера „Робинсън R–44“, скрит в таен хангар под люка на задната палуба.

– Утре по някое време може да го закараме до Сеул. Оттам ще се качи на пътнически самолет.

– Не това е проблемът. Казал е на Джулия, че не иска да заминава.

Хуан не се изненада.

– Да, може да пратиш някого на почивка, но не можеш да го накараш да се отпусне.

– Обезпокоена съм, че Еди работи прекалено много. Преживял е истински ад, откакто го изолирахме за две седмици.

Като председател, Хуан Кабрило беше единственият член на Корпорацията, който знаеше всички подробности в досиетата на екипажа. Запита се дали няма да наруши поверителна тайна, ако каже на Линда, че в ЦРУ Еди Зенг два месеца бе действал под прикритие, първо като тайвански предател, изгарящ от желание да продаде информация на червените китайци, че Тайван разполага войски по бреговете на пролива Формоза, а после като контрашпионин с крайната цел да разобличи групата китайски генерали, купили информацията му. Беше се справил блестящо със задачите и четирима от най-добрите китайски военни командири бяха прехвърлени в затънтен пост в пустинята Гоби, а правителството прахоса милиони, за да строи укрепления срещу нападение, което така и не се състоя. Това беше последната му мисия, преди да го прехвърлят във Вашингтон. Реши да не разправя на Линда тази история и каза само:

– Щом Еди иска да остане, няма да споря с него.

– Добре.

– Хиро съобщава ли подробности за атаките?

– В съобщението му пише, че ще ги даде, ако поемем задачата.

– Веднага щом пристигнат, кажи на Марк Мърфи и Ерик Стоун да разработят компютърен модел къде е най-вероятно пиратите да нанесат следващия си удар. Нека измислят история за прикритие така, че да изглеждаме съблазнителна мишена.

Младият Мърфи беше специалистът по оръжията на „Орегон“ и упорит изследовател, който безпогрешно разпознаваше повтарящи се схеми.

Линда си записа всичко.

– Нещо друго?

– Засега това е достатъчно. Щом Марк и Ерик определят мястото, ще потеглим.

Линда излезе, а Кабрило почна доклада за Лангстън Овърхолт – искаше да приключи с досадното писане по-бързо. Когато свърши – пурата също свършваше, – го кодира в програма, мощна като използваните от Агенцията за национална сигурност, и го изпрати по електронната поща на стария си приятел в централата на ЦРУ. И въпреки че обядът в главната трапезария вече беше поднесен, реши да се разходи из кораба.

Магнитохидродинамичните двигатели в блестящото от чистота машинно отделение тихо бръмчаха, командвани от високотехнологичния оперативен център над мостика. На почти всички стени бяха монтирани плазмени екрани. Хуан обиколи и многобройните бойници, Работилницата за вълшебства, оръжейния склад, хангара и разкошните жилищни помещения за екипажа, поздравяваше всички. Отби се в камбуза от неръждаема стомана – беше наел екип от готвачи, които приготвяха ястия в най-изисканите ресторанти в Ню Йорк и Париж. Надникна в минералната баня, салона с гимнастическите уреди и обичаната от всички сауна. Докосна единия от четирите черни суперкомпютъра „Сън/Майкросистем“ и сякаш усети мощта му. Знаеше, че за тях и за операторите им няма нерешим проблем.

Отлично познаваше всеки детайл, всеки сантиметър от жиците, кабелите и тръбите, разположението на палубите и дори цветовата схема на интериора. „Орегон“ беше неговата крепост и убежище.

Изпита най-голяма гордост, когато излезе на палубата. Отвън „Орегон“ показваше какво го прави най-великия шпионски кораб в историята. Руснаците нямаха фантазия и маскираха шпионските си кораби като риболовни траулери, еднакви и стереотипни. Американската флота използваше неоткриваеми подводници за шпионските си операции – невъзможен избор за онова, което вършеха Кабрило и екипът му. Не, Корпорацията се нуждаеше от анонимност и в никакъв случай не трябваше да става за смях.

Поради тази причина отвън „Орегон“ приличаше на развалина, отправила се към склад за отпадъци.

Хуан се качи на мостика с асансьора от оперативния център, намиращ се точно под главната палуба, и огледа кораба. „Орегон“ беше дълъг сто и седемдесет метра, широк двайсет и три и имаше брутна товароподемност 11 585 тона. Надстройката му се намираше малко по-назад от средата. На нос: бяха монтирани три товарни крана, а на кърмата – два. Бяха ръждясали останки, от които висяха прокъсани въжета, но два от тях наистина работеха. Палубата бе комбинация от изподраскани плоскости, боядисани в различни цветове. Перилата бяха огънати застрашително на някои места и няколко от товарните люкове изглеждаха изкорубени. От бидоните покрай предната страна на кабината на щурвала беше изтекло машинно масло: образуваше лепкава локва. Наоколо бяха разхвърляни ръждясали машини – всичко от счупени лебедки до велосипед без гуми. Кабрило огледа външната страна на корпуса и видя петна ръжда под всички шпигати и стоманени листове, заварени така, че да прикрият пукнатините. Основният цвят на корпуса беше тъмнозелен, но тук-там имаше кафяви, черни и тъмносини петна.

Той отдаде обичайната чест на иранското национално знаме на пилона на кърмата и се втренчи в мостика. Някога лакираното дърво беше издраскано и осеяно с изгаряния от загасени цигари. Прозорците бяха изцапани с равни количества мръсотия и сол, а командните табла бяха покрити с прах. Месингът на телеграфа беше толкова потъмнял, че изглеждаше черен. Стрелката на единия индикатор липсваше. Части от електрониката, например навигационните уреди, бяха стари и подходящи за музейни експонати. В помещението зад мостика бяха разхвърляни лошо сгънати карти, радиостанцията беше абсолютен боклук.

В жилищните помещения за екипажа в надстройката също цареше хаос. Нито едно легло в каютите не беше оправено и в мръсния камбуз нямаше две еднакви чинии, да не говорим за приборите. Хуан особено се гордееше с капитанската каюта. Цялата вонеше на евтини цигари и беше украсена с показващи лош вкус картини на клоуни с тъжни лица и насълзени печални очи. В бюрото имаше бутилка южноамериканско уиски, разредено със сироп от ипекакуана, и две не измити чаши. Банята беше по-мръсна и от тоалетна в Тексас.

Предназначението на всичките тези детайли беше да насърчи инспекторите, пристанищните власти и лоцманите да слязат колкото е възможно по-бързо от „Орегон“ и да задават по-малко въпроси. Рекордът за най-кратък престой държеше един митничар от Кейптаун, който отказа дори да стъпи на клатещия се подвижен мост. С помощта на компютрите, щурвала и телеграфа можеше да маневрират „Орегон“ и да задвижват двигателите му. Това беше за заблуда на лоцманите по пристанищата и на онези, които насочваха товарния кораб през Панамския канал, но всъщност „Орегон“ се управляваше от дигитална работна станция в обзаведения по последната дума на техниката оперативен център.

Привидно разнебитеното му състояние му позволяваше да влезе във всяко пристанище на света, без да привлече внимание. Властите бързо го пропускаха като поредния товарен кораб, който бавно ръждясва, докато океанската търговия се насочва към контейнеровози. Всеки запознат с корабите можеше да каже, че собствениците му са отписали плавателния съд и вече не си правят труда да подменят износената техника, нито дори да го пребоядисат. А когато се наложеше, екипажът придобиваше същия занемарен вид като кораба.

Макс Ханли се качи с асансьора от оперативния център и се приближи до него. Беше измил грима от лицето си и бе облякъл работен гащеризон. Очевидно идваше направо от банята, за да провери двигателите. Вятърът рошеше редките му кестеняви коси.

– За Труит ли мислиш? – попита Макс. Хуан не говореше много за оттеглянето на съдружника си.

Кабрило се обърна с гръб към морето и опря лакти на перилата. Присви очи срещу яркия блясък на вълните.

– Обикалях кораба. Много съм доволен от онова, което свършихме.

– Но?

– Но „Орегон“ е само средство за постигане на целите. Дик знаеше това и няколко години и аз го вярвах. Мисля, че и ти също.

– И сега се съмняваш в това и в Дик, защото той си взе парите и напусна.

– Отначало и аз смятах така, но сега се улавям, че се съмнявам и в себе си, и в нашата мисия.

Макс напълни лулата си и я запали, като закри с шепи кибритената клечка от вятъра.

– Ще ти кажа какво мисля, че става. Работим вече от няколко години и трупаме пари от всяка задача. Всички знаехме, че ни очаква богатство, но с напускането на Дик ние двамата с теб трябва да проверим колко е голямо. Той взе четиридесет и пет милиона долара, освободени от данъци. Аз имам повечко, а ти си натрупал повече и от мен. Трудно е да пренебрегнеш толкова много пари, когато се излагаш на опасност заради идеала и възнаграждението.

– Голямо възнаграждение все пак.

– Прав си. Нека обаче попитам нещо. Когато работеше за ЦРУ и променяше посоката на развитието на нещата на места като Аман и Никарагуа, не го ли правеше за мизерна заплата и държавна пенсия?

– Да – откровено призна Кабрило. – Бих го правил и безплатно обаче.

– Тогава защо се чувстваш виновен, като печелиш добри пари сега и вършиш същото, но имаш властта да отказваш несигурни операции? Не можеше да го правиш, докато работеше за Лангли, или когато в Петия пръстен на Пентагона стане напечено. Казват ти скачай – и рипваш в мръсотията.

В най-външния пръстен на Министерството на отбраната се намираха висшите военни и техните цивилни наставници.

Хуан отвори уста да отговори, но Макс продължи:

– Знаеш, че имаме достатъчно пари, за да си купим някой остров и да се радваме на живота, но знаеш и колко много рискуваме всеки ден. С теб непрекъснато излагаме живота си на опасност. Такива сме си. Само че сега и двамата знаем, че животът ни струва повече, отколкото сме мислили.

– А нашата мисия?

– Необходимо ли е да питаш? Ние сме последната линия на отбраната. Приемаме задачи, които би трябвало да свършат агентите на Лангли, но те не искат да си цапат ръчичките. Свалиха ръкавиците още през първата година на двадесет и първи век и сега ние сме железният юмрук.

Кабрило се подсмихна.

– Откога стана такъв поет?

Ханли се ухили така, сякаш го бяха хванали да прави нещо нередно.

– Просто ми хрумна. Но ако питаш мен, звучи страшно внушително. – Отново стана сериозен. – Виж, Хуан, това, което правим, е важно, и поне аз няма да се чувствам виновен, че сме забогатели. Печалбата не е срамна, срамен е провалът. А що се отнася до съмненията ти в Дик Труит, може да ги забравиш. Той вложи в Корпорацията много пот и кръв. Беше тук от началото и твърдо вярваше, като теб и мен, но достигна предела на силите си. Писна му. Напусна не заради парите, а защото послуша вътрешния си глас, който му каза, че времето му с нас е изтекло. Но бъди сигурен, че Дик не се е отказал от борбата. Няма да се изненадам, ако е вложил парите в охранителна компания или разузнавателна организация. Обзалагам се, че…

И млъкна, защото забеляза искрата в очите на Кабрило и кривата, почти пиратска усмивка, трептяща на устните му. Както обикновено, Хуан Кабрило беше една крачка пред президента на Корпорацията и само го изпитваше, за да разбере какво мисли за напускането на Труит. Кабрило нито за миг не се съмняваше в мисията, нито в себе си, но периодът беше критично важен за Корпорацията и той искаше да се увери, че Ханли стои сто процента зад целите им. Хуан беше заложил капан с преструването си на несигурен и Макс се беше хванал. Тъкмо затова никой не играеше покер с председателя.

– Много си хитър – ухили се Макс.

В същия миг от ватерлинията на „Орегон“ се чу пронизително свистене и двамата надникнаха над перилата. Специалните резервоари по външната страна на корпуса се изпълваха с морска вода и балансираха кораба, за да изглежда така, сякаш трюмовете са пълни. Хуан погледна разпенената диря и забеляза промяна в курса – дългата бяла ивица леко извиваше на изток.

– Мърфи и Стоун явно са намерили мястото, където ще се правим на жертвен агнец – отбеляза Макс и погледна стария си джобен часовник.

Кабрило се замисли за страховития арсенал на борда на „Орегон“ и за мъжете и жените, обучени да боравят с оръжията.

– Жертвен тигър, приятелю, жертвен тигър.

На следващия ден „Орегон“ стигна до мястото, където според изчисленията на Марк Мърфи и Ерик Стоун щеше да е най-вероятно да привлекат пиратите. Хироши Кацуи се беше съгласил с условията на Кабрило. „Нужен е пират, за да хване пират. Успех“ – каза той и съобщи всичко, което консорциумът му знаеше за нападенията. Мърфи и Стоун анализираха информацията и намериха в атаките пренебрегвани досега прилики. Съпоставиха климатичните условия, фазите на луната, размера на корабите, товарителниците, броя на членовете на екипажа и десетина други фактора, за да открият в Японско море място, където беше най-вероятно пиратите да нападнат „Орегон“.

За кораба и товара беше създадена легенда, подкрепена в различни бази данни в случай, че пиратите избираха целите си по този начин. „Орегон“ уж прекарваше дървен материал и електроника от Пусан до Нигата, Япония, но привлекателното на борда му беше присъствието на един пътник, ексцентричен американец, който пишеше романи, докато обикаляше света с товарни кораби.

Ричард Хилдебранд наистина съществуваше и любовта му да работи в морето беше обилно документирана в медиите. В момента той пишеше следващия си бестселър на борда на един супертанкер, пътуващ от Ротердам за Персийския залив. Корпорацията се съмняваше дали пиратите ще проверят тази подробност. Благодарение на хонорарите си и от книгите си, и от Холивуд, Хилдебранд беше един от най-богатите писатели на света и привлекателна жертва за отвличане. Въпреки че пиратите все още не бяха опитвали такова нещо, Мърфи, Стоун и Хуан бяха на мнение, че похищението на Хилдебранд може да е логичната ескалация в престъпната дейност на бандитите.

За да не рискуват с откуп за заложника, Мърфи и Стоун бяха записали по-многоброен екипаж – 57 души, голям за стандартите на модерната търговия. Корабът щеше да е съблазнителна мишена и поради съответната сума за заплати в сейфа.

Палитрата на залеза от червени, розови и пурпурни багри беше по-зрелищна дори от пепелта, изхвърляна във въздуха от изригващ вулкан далеч на север на полуостров Камчатка. Кървавочервената луна хвърляше зловещи отблясъци върху спокойното море, звездите бяха избледнели до светли точки. Членовете на екипажа бяха на бойните станции. Джулия Хъксли и екипът й бяха готови в лазарета да лекуват всичко от охлузване до огнестрелни рани. Оръжията на кораба бяха заредени и чакаха в тайните си скривалища. Подобно на германските подводници от Първата световна война, плоскостите от двете страни на „Орегон“ можеха да се спускат: зад тях имаше 120-милиметрови оръдия като на танковете „Ейбрамс М–1А1“. На борда имаше и три 20-милиметрови контролирани с радар многоцевни картечници „Гатлинг“. Всяка изстрелваше по три хиляди куршума в минута. „Гатлинг“ беше предимно противоракетна система и можеше да сваля самолети. Канонадата срещу ватерлинията на всеки неброниран кораб би пробила достатъчно дупки, за да го изпрати на дъното.

„Орегон“ имаше и скрити картечници с термални и инфрачервени мерници, контролирани с дистанционно управление от стрелците в оперативния център. Единият от предните люкове можеше да изстреля четири ракети „Екзосет“, „Летяща риба“, кораб – кораб, а в друг трюм бяха скрити произведени в Русия ракети „Круз“ за атаки на сушата. Въпреки че беше подготвил почвата Корпорацията да се сдобие с американски военен хардуер, Лангстън Овърхолт от ЦРУ беше отказал да им осигури ракети и бе принудил Хуан да търси другаде. Овърхолт беше наложил вето и върху торпедата „Марк–48ADCAP“. Никоя друга държава на света не ги използваше, затова лесно можеше да бъдат проследени до Съединените щати. Торпедата в двете тръби на носа бяха купени с твърда валута от същия корумпиран руски адмирал, който беше осигурил ракетите „Круз“ и ги беше снабдил със сертификати за краен потребител на френските „Екзосет“.

Когато Кабрило влезе в оперативния център, наближаваше полунощ. Той огледа хората си на червеникавия блясък на бойните светлини и синкавото сияние на екраните.

Марк Мърфи и Ерик Стоун седяха пред работните си станции най-близо до предната преграда. Стоун беше дошъл в Корпорацията от флота, а Мърфи не беше служил в армията: младият гений беше получил докторска степен на двадесет години и преди да се присъедини към Корпорацията, беше работил в частната индустрия, където бе проектирал оръжия и оръжейни системи. Отначало Хуан се съмняваше в него и се опасяваше, че му липсва кураж и издръжливост, за да стане наемник. Всъщност се страхуваше, че Мърфи може да се окаже психопат, склонен към убийства, но изследванията и психологическият профил показаха, че Мърфи ще стане отговорен военен, ако хората около него са на същото високо интелектуално ниво. Хуан назначаваше само най-добрите и най-умните и Мърфи идеално се вместваше в тази категория, макар че никой не споделяше страстта му към пънк рока и карането на скейтборд.

Хали Казим следеше комуникациите, а Линда Рос наблюдаваше екраните на радара и сонара. До задната стена на оперативния център се намираха станциите за дистанционно управление на оръдията и уредите за контрол и координация на пожарите и пораженията. Останалите членове на екипажа също бяха на местата си. Някои бяха огнеборци, облечени, за да гасят пожари, други да се сражават като войници, а трети се грижеха оръдията да имат достатъчно муниции. Еди Зенг отговаряше за тактиката на бойците на борда, в случая за отблъскването на пиратското нашествие. Макс – говореше с Ерик по комуникационната връзка от машинното отделение – докладва, че двигателните системи на кораба са в готовност.

Всички бяха на работните си станции, защото Линда беше съобщила, че обектът на тридесет мили от „Орегон“ внезапно е променил курса си и се е отправил към тях. В света на морските операции номерът беше способността да постигнеш максимален ефект с минимални усилия. Отклонението с един-два градуса добавяше стотици мили към пътуването и струваше скъпо. Освен ако не беше възникнало аварийно положение, а ако се съдеше по мълчанието на радиостанциите, случаят не беше такъв, приближаващият се плавателен съд беше намислил нещо. И тъй като беше предупреден какво да очаква, екипажът на „Орегон“ знаеше какво предстои.

Кабрило зае мястото си на контролния пункт в средата на помещението и огледа високотехнологичната апаратура. Често си мислеше, че когато бе проектирал оперативния център, несъзнателно се беше повлиял от мостика на стария телевизионен сериал „Стар Трек“ – изцяло, до големия монитор с плосък екран над главите на Стоун и Мърфи. Но не оръжията, сензорите и компютрите правеха „Орегон“ такъв страховит противник, а хората в командната зала и онези, които ги поддържаха навсякъде в кораба. Това беше най-забележителното постижение на Хуан – набирането на най-добрия екип, който имаше удоволствието да познава, а не стоманата, електрониката и оръжията.

– Какво е положението? – подвикна той и се обърна към екраните на компютрите до стола си – мястото на Кърк, както го наричаше Мърфи.

– Обектът е ориентиран на нула–седемнадесет градуса и се приближава с двадесет възела. Разстоянието е двадесет и една мили – отвърна Линда Рос, без да отмества очи от екрана. Всички бяха облечени в черни бойни дрехи и на коланите им бяха закачени пистолети „ЗИГ Зауер“.

– Преценка?

– Приблизителни размери двайсет метра, едно витло. Движеше се с четири възела, сякаш се влачеше безцелно, преди да се насочи към нас. Прилича на риболовните траулери, които използват пиратите.

– Нещо по радиостанциите, Хали?

– Нищо от мишената. Чувам обичайното бъбрене на два товарни кораба извън обсега ни.

Кабрило се свърза с хангара на „Орегон“.

– Пилотът и хеликоптерът „Робинсън“ да са готови за излитане след пет минути – каза и натисна канала за целия кораб. – Говори председателят. Имаме мишена, която приближава към нас. Вероятно е пиратски плавателен съд. Хората на борда едва ли стоят много високо в хранителната верига, затова ни трябват пленници, а не трупове, ако ще обезглавяваме групировката. Не поемайте излишен риск, но ако трябва да избирате дали да ги убиете, или да ги заловите, опитайте се да ги хванете живи. Успех на всички.

Погледът му отново обходи помещението. На лицата на хората около него не беше изписан нито мрачен фатализъм, нито блясък на оптимизъм. Следващият ход принадлежеше на пиратите и екипажът хладнокръвно го чакаше.

– Командният пункт, намалете скоростта на осем възела. Нека станем прекалено примамливи, за да ни пренебрегнат, но подгответе помпите за баласт в случай, че се наложи да олекнем и да бягаме.

– Слушам.

– Разстояние?

– Десет мили – отривисто отвърна Линда, после изведнъж възкликна: – По дяволите…

– Какво става?

– Мамка му. Засечен от сонара съд точно под нас, на дълбочина двайсет метра. – Тя вдигна глава и погледна Хуан. – Те имат подводница!