Текст книги "Досиетата „Орегон“"

3

Когато двамата севернокорейски агенти от безмилостната държавна агенция за сигурност дойдоха да вземат сирийските клиенти, двама от тях четяха Корана, а третият преглеждаше документацията на ракетите „Нодонг“. Единият агент направи знак на тримата да го последват и пистолетът в кобура под мишницата му се видя. Кабрило и Хали Казим прибраха кораните, а Ханли пъхна чертежите в куфарчето и щракна ключалките.

Тръгнаха. „Звездата на Азия“, регистриран в Панама товарен кораб, бе превърнат в контейнеровоз. Въпреки че беше изхабен на външен вид, вътрешните пространства бяха добре поддържани и отвесните херметични прегради блестяха от прясна боя. Корабът изглеждаше безлюден, ако не се брояха двамата агенти, които придружаваха купувачите.

Малката група стигна до люк на главната палуба и единият агент го отвори. Влязоха в тъмна стоманена пещера: миришеше на трюмна вода и стар метал. Мъжът запали лампите и флуоресцентният блясък освети десетте ракети „Нодонг“, поставени в специални гнезда. Бяха завити с дебели мушами. Всяка ракета беше дълга осемнайсет метра и тежеше петнадесет тона, когато е заредена с течно гориво. Направена по модела на култовата руска „Скъд–Д“, „Нодонг“ можеше да пренесе един тон полезен товар на шестстотин мили.

Макар че бяха завити, ракетите не бяха изгубили застрашителното си, смъртоносно излъчване в тъмния трюм на товарния кораб. И мисълта какво се планира за две от тях засили решителността на членовете на Корпорацията.

Слязоха по металните стъпала. Макс Ханли, под прикритието на експерт по ракетите, смело пристъпи към първата и махна на агентите да смъкнат мушамата.

Генерал Ким дойде точно когато Макс беше свалил капака на първата ракета и се беше навел над отвора с уред за анализиране на електрическите вериги.

– Виждам, че изгаряте от нетърпение да разгледате новите си оръжия.

– Страхотни са – отвърна Кабрило. Не можа да измисли какво друго да каже.

– Нашите експерти много подобриха стария съветски дизайн и направиха бойните глави по-мощни.

– Кои две ще бъдат разтоварени в Сомалия?

Севернокореецът повтори въпроса на единия агент и той посочи две ракети в задната част на трюма.

– Онези двете под червената мушама. Поради примитивните съоръжения, които са на разположение в Могадишу, бойните глави вече са монтирани. Горивото може да бъде заредено от резервоарите в предния трюм, за да спазим крайния срок на изстрелване, при условие че не добавите твърде скоро корозивната смес. Три дни в Сомалия би трябвало да са достатъчни.

– Мисля, че един ден ще е по-безопасно – възрази Хуан. Знаеше, че думите на Ким са проверка на знанията му за ракетите. Зареждането на течното гориво три дни преди изстрелването щеше да причини разлагането на тънките алуминиеви резервоари на ракетата и по всяка вероятност да взриви „Звездата на Азия“.

– О, три дни ли казах? Простете. Повече от един ден би било наистина опасно. – В извинението на Ким нямаше нито топлота, нито сърдечност.

Дълбоко в себе си Кабрило се надяваше, че генералът ще е на борда, когато ракетите експлодират. Макс Ханли го повика да види нещо в електронния мозък на „Нодонг“. Хали Казим застана до другото му рамо. Няколко минути тримата мълчаливо гледаха плетеницата от жици. И както очакваха, чуха, че Ким нетърпеливо пристъпва от крак на крак.

– Нещо не е наред ли? – измърмори накрая.

– Не, всичко е точно – отвърна Хуан, без да се обръща.

Продължиха да се преструват още няколко минути. От време на време Макс се консултираше за някой детайл с чертежите, но с изключение на това и тримата стояха неподвижно като статуи.

– Необходима ли е такава щателна проверка, полковник Хурани? – със зле прикрито безразличие попита Ким.

Кабрило прокара пръст по фалшивите си мустаци, за да се увери, че са на мястото си, и се обърна.

– Съжалявам, генерале. Господин Мухамад и професор Хамиди са много взискателни, но след като се уверят, че първата ракета е в изправност, ще действат по-бързо с останалите.

Ким си погледна часовника.

– Ще се възползвам от възможността и ще прегледам някои документи в капитанската каюта. Намерете ме, когато приключите с инспекцията. Тези хора ще останат с вас в случай, че се нуждаете от нещо.

Хуан сдържа усмивката си.

– Както желаете, генерал Ким.

След десетина минути тримата членове на Корпорацията се приближиха до втората ракета. Двамата агенти бяха седнали на стъпалата за трюма. Единият пушеше цигара след цигара, а другият наблюдаваше арабите, без да мига. И двамата държаха саката си разкопчани, за да могат да извадят оръжията си по-бързо. Ким може и да се беше отегчил от процедурата, но двамата тайни агенти бяха нащрек.

За срещата с Еди Зенг нямаше определен час. Ако всичко вървеше според плана, той щеше да е докарал подводницата до кърмата на „Звездата“, за да може сложният пасивен сонар да засече звука, когато те тримата скочат във водата. Хуан смяташе, че ограничението във времето се дължи на желанието му да отдалечи „Орегон“ колкото е възможно повече в международни води преди разсъмване.

Дотогава оставаха три часа. Хуан пресметна времето, необходимо да влязат в миниподводницата и да избягат от залива Янгхунг. И да стигнат до „Орегон“. Оттам вече всичко щеше да зависи от магнитохидродинамичните двигатели на кораба, на които Кабрило имаше пълно доверие. Технологията на използване на свободни електрони, извлечени от морската вода, за задвижване на плавателния съд, все още беше в експериментален етап, но през двете години, откакто приемаха поръчки, сложната система на криоохладени магнити, зареждащи с тяга помпите на четирите пулсиращи водни двигателя, не го беше разочаровала.

Време беше. Стомахът на Хуан леко го присви, но не точно от страх, а от напрежение, породено от стария му враг Закона на Мърфи. Беше се превърнал почти в религия за него. Кабрило беше превъзходен тактик и стратег, както и майстор на планирането, но също така умееше да разпознава и капризите на шанса – пречка, която не можеше напълно да преодолее. Дотук операцията беше минала без засечка, но това само увеличаваше вероятността, че нещо може да се обърка.

Хуан не се съмняваше, че могат да продължат с измамата, докато корабът стигне до Сомалия, откъдето лесно щяха да избягат. Това обаче би означавало провал, другия му стар неприятел, който мразеше повече и от прочутите предписания на Мърфи. От друга страна, знаеше, че щом са поели опасната отговорност, връщане няма. Ако зарът паднеше лошо, с Макс и Хари бяха обречени. Ако обаче късметът им се усмихнеше, след няколко часа в сметката на Корпорацията на Каймановите острови щяха да се появят десет милиона долара от черната каса на Чичо Сам.

Хуан почука по часовника си, каквато беше уговорката им, и изведнъж безпокойството му се изпари. Той започна да действа на автопилот: разчиташе най-вече на уменията, придобити в Корпуса на офицерите от запаса, затвърдени в тренировъчната база на ЦРУ във Вирджиния и усъвършенствани по време на петнадесет години оперативна работа.

Хали леко се премести, за да попречи на агентите да видят как Ханли и Макс щракват няколко тайни ключалки на куфарчето. Кабрило се обърна, видя, че пристрастеният към никотина пазач го гледа, направи универсалния знак, че иска цигара, и тръгна към него. Севернокореецът извади от сакото си почти празен пакет.

Скрит от погледите на агентите, Макс Ханли извади бомбата от двойното дъно на куфарчето. Взривното устройство беше по-малко от кутийка за компактен диск, чудо на миниатюризацията, заредено с детониращата сила на противопехотна мина.

Когато до стълбището останаха пет крачки, пушачът стана и слезе на пода. Кабрило погледна другия, който седеше до партньора си. По дяволите Законите на Мърфи. Взе си цигара и се наведе към пазача, за да му я запали с безценната си запалка „Зипо“.

Дръпна, задържа за секунда пушека в устата си и се закашля, сякаш тютюнът беше по-силен, отколкото бе очаквал. Агентът се ухили и се обърна към партньора си, явно да подхвърли някоя остроумна забележка.

И не видя, че пристъпът на кашлица е позволил на Кабрило да превие тяло като натегната пружина.

Хуан вложи в удара всеки грам сила на тялото си с ръст метър осемдесет и два. Юмрукът му се заби в челюстта на пазача и го простря на пода, сякаш го застреля. Кабрило се надяваше, че рефлексите на втория пазач ще са лоши, че севернокореецът ще разбере какво става най-малко след две секунди.

Но той вече беше на най-горното стъпало на стълбището и посягаше да извади пистолета си. Хуан се хвърли към него и протегна ръце към краката му. Дулото на автоматичното оръжие се показа от кобура в мига, когато Кабрило го хвана за глезените. Падна тежко на стоманените стъпала и сряза брадичката си на някакъв ръб, но все пак успя да повали корееца. Пистолетът изтрака на горната площадка.

Кабрило се надигна. От брадичката му течеше кръв. Пазачът пълзеше към пистолета, а дори един-единствен изстрел щеше да предупреди Ким и корабът щеше да се напълни с армия охранители. Макс Ханли вече беше изтичал до ракетата, предназначена да взриви свещения град Мека. Трябваше да постави бомбата близо до бойната глава, за да предизвика контролирана детонация. Хали Казим извади кама, скрита в подвързията на Корана, и затича към стълбите. Знаеше, че схватката ще свърши, преди да стигне до шефа си, но въпреки това трябваше да опита.

Кабрило пробва да забие лакът в слабините на корееца, докато той се дърпаше нагоре по стъпалата, но гъвкавият пазач се изви и той не го уцели. Дясната му ръка се вцепени от лакътя надолу, когато я удари в пода. Хуан изруга и успя да сграбчи дясната китка на пазача точно преди пръстите му да стиснат пистолета. Макар че беше по-висок и по-силен, беше в неудобно положение. Кореецът пак посягаше към оръжието.

Хали вече беше на десетина крачки от стъпалата. Кореецът се хвърли към пистолета. Хуан успя да го удари в слепоочието и за миг го зашемети. Пазачът разтърси глава, ритна го в десния крак и го запрати към перилата. На фона на учестеното дишане на биещите се изпука счупена кост. Кореецът беше сигурен, че сириецът е довършен, и отново посегна към оръжието. Хуан обаче беше нащрек и щом пазачът сграбчи дулото на пистолета, хвана китката му и блъсна ръката му в пода. На третия удар оръжието изхвърча от пръстите му и изтропа надолу по стъпалата. Хали го грабна и удари корееца по главата с дръжката. Очите на агента се подбелиха и той изгуби съзнание.

– Как си, шефе? – попита Казим и помогна на Кабрило да стане.

Макс изкачи стъпалата със скоростта на човек на половината на годините му.

– После ще питаш. Бомбата тиктака. Имаме петнадесет минути.

Тримата познаваха всички видове кораби и без да сгрешат, побягнаха към главната палуба. Спряха само за миг да се уверят, че там няма пазачи. След миг видяха разрушителя в средата на залива. Монтираните на кулите му стомилиметрови оръдия бяха насочени към пристанището. Тримата се втурнаха към перилата и се хвърлиха в морето.

Водата беше студена и имаше вкуса на супа от керосин. Макс се изплю и изхлузи робата през главата си. Отдолу беше по бански и тесен термоелек. Хуан събу ботушите си, но остави униформата. Беше израснал край прибоя на Южна Калифорния и се чувстваше удобно както във водата, така и на сушата. Хали, най-младият от щурмовия екип, съблече сакото си и изрита туристическите си обувки – те веднага потънаха в черната вода. Безшумно заплуваха към витлото на кораба и се гмурнаха под извития корпус, за да не ги забележат отгоре.

Скоростта и безшумното им придвижване бяха добре пресметнати. Еди можеше да задържи десетметровата „Дискавъри 1000“ под водата, но влизането отнемаше много време дори при най-благоприятните обстоятелства. Така че Кабрило беше наредил Еди да изплува. Щяха да са на открито за не повече от тридесет секунди и въртящото се витло на „Звездата на Азия“ щеше и да ги прикрие, и да заглуши издайническите звуци.

Чакаха само минута. После изпод кърмата на „Звездата на Азия“ изригнаха мехури. Тримата заплуваха още преди плоският нос на миниподводницата да започне да пори вълните. Хали стигна до нея пръв. Люкът изсвистя и се отвори и Хали се хвърли в тъмната вътрешност на подводницата, Макс и Хуан го последваха и затвориха люка. Действаха пипнешком, тъй като единствената светлина в „Дискавъри“ идваше от слабия блясък на електрониката в кабината отпред.

Кабрило натисна един бутон на напречната преграда и включи две червени лампи. Подводницата не беше направена да се потапя на по-дълбоко от трийсет метра и можеше да работи само двадесет и четири часа, без да презарежда и да сменя филтрите за въглероден двуокис. За тази акция седалките за осем души бяха махнати, за да се направи място за акумулаторите и разните други уреди, свързани с увити като змийско гнездо проводници. Щайги с филтри и провизии за Еди Зенг бяха натрупани на всяко свободно пространство. Сред хаоса от празни кутии от храна се извисяваше химическата тоалетна. Въздухът беше натежал от влага и миришеше неприятно.

Еди беше сам в подводницата, откакто го бяха спуснали от „Орегон“ преди петнадесет дни. Пристанището гъмжеше от подводни подслушвателни станции и редовно се проверяваше за активни сонари, затова той беше потопил „Дискавъри“ по време на един отлив и я беше оставил на дрейф с прилива, като включваше електрическите мотори под прикритието на някой влизащ кораб или патрулен катер. Нямаше друг начин да вкара подводницата във военноморската база, без да го забележат.

В екипажа на „Орегон“ имаше и други подводничари, но като директор на „Брегови операции“, Еди не им позволи да поемат риска. Той също беше ветеран от ЦРУ, макар че Хуан не го познаваше, докато служеха там. Хуан беше прекарал по-голямата част от кариерата си в Близкия изток, а Еди беше прикрепен към американското посолство в Пекин и ръководеше няколко успешни шпионски мрежи. Промените след терористичните атентати на 11 септември 2001 година го прехвърлиха на бюро в САЩ. Зенг все още жадуваше за „зъбите на занаята“, както ги наричаше, така че се присъедини към Корпорацията и бързо се утвърди като незаменим член.

Кабрило се промъкна над акумулаторите и се плъзна на мястото на помощник-лоцмана вдясно от Еди. Черната коса на Еди беше провиснала, защото отдавна не беше мита, и слабото му лице беше брадясало. Емоционалното и физическото напрежение през изминалите две седмици беше замъглило обикновено ясните му очи.

– Здравей, шефе – ухили се той. Нищо не можеше да отслаби чара и сговорчивостта му. – Добре дошъл на борда.

– Благодаря – отвърна Хуан. Подводницата вече се беше спуснала на десет метра. – Часовникът тиктака, така че дай да се измъкваме от пристанището и увеличи скоростта. Имаме четиринадесет минути.

Моторите на „Дискавъри“ засилиха оборотите и витлото разпени водата. Не можеха да направят нищо с шума. Просто трябваше да се отдалечат колкото е възможно повече от „Звездата на Азия“.

Кабрило наблюдаваше сонара. Само минута, след като започнаха да се отдалечават от обречения кораб, уредът засече обект.

– Мърфи надига грозната си глава.

– Какво видя? – Ханли се наведе над рамото му.

Компютърът анализира акустичния сигнал и Кабрило прочете мрачните факти.

– Патрулен катер клас „Синпо“. Дванадесет души екипаж. Въоръжени с две 37-милиметрови картечници и установки за дълбочинни бомби. Максималната скорост е четиридесет възела и вече достига двадесет и идва към нас.

– Това е рутинна обиколка – каза Еди. – Правят го, откакто влязох в пристанището. На всеки два часа патрулен катер обикаля доковете. Мисля, че търсят моряци, които се опитват да напуснат кораба.

– Ако поддържат този курс, ще минат точно над нас.

– Тези катери имат ли сонар? – попита Макс.

Кабрило отново провери в компютъра.

– Не пише.

– Какво да направя? – Гласът на Еди бе спокоен и професионален. – Да продължа да бягам или да се спусна на дъното и да ги оставя да минат?

Хуан си погледна часовника. Бяха изминали малко повече от четвърт миля. Намираха се твърде близо.

– Продължавай. Ако ни чуят или видят дирята ни, ще трябва да намалят и да обърнат, за да се опитат да ни намерят. Нуждаем се само от пет минути.

След миг четиримата в подводницата чуха боботене: катерът пореше вълните. Звукът гневно се усили, катерът се приближаваше. Мина над тях и се отдалечи. Те чакаха, затаили дъх, сякаш безкрайно. Кабрило не откъсваше очи от екрана на сонара.

– Обръщат – отбеляза след секунда. – Връщат се да погледнат още веднъж. Хали, провери дали предават нещо по радиостанцията.

Казим оглавяваше комуникационното отделение на „Орегон“ и боравеше с радиопредавателите умело като пианист.

Комуникационният център на „Орегон“ беше модерен и сканираше и записваше хиляда честоти в секунда. Имаше и езикова програма, която превеждаше така, че операторът да може да поддържа разговор почти в реално време и да заблуди повечето слушатели. Електрониката на „Дискавъри“ обаче беше недостатъчна и щяха да извадят късмет, ако засекат някоя емисия, а тъй като не знаеха корейски, нямаше да разберат дали патрулният катер иска разрешение да хвърли дълбочинни бомби, или коментира времето.

– Не стигам доникъде – обади се Казим след минута.

Севернокорейският патрулен катер отново мина над подводницата. След малко чуха, че се връща пак.

– Движат се редом с нас – каза Еди.

Мощният сонар засече два плисъка, твърде тихи, за да са дълбочинни бомби. Хуан веднага разбра какво ще се случи.

– Дръжте се!

Гранатите бяха имитация на съветските РГД–5 и въпреки че съдържаха само стотина грама силен експлозив, водата усилваше взривната им мощ. Избухнаха почти едновременно на няколко метра зад „Дискавъри“. Подводницата се разтресе и подскочи и Хали Казим падна върху наредените акумулатори. Мътното дъно изведнъж се появи пред големия полиакрилен екран и Еди се помъчи да издигне носа. Ушите им кънтяха и никой не чу кога пуснаха във водата вторите две гранати. Те избухнаха над подводницата и я блъснаха в тинята точно когато Еди успя да я уравновеси. Около „Дискавъри“ се вдигнаха талази утайка и намалиха видимостта до нула. От скъсаните кабели се пръснаха искри и ги заслепиха.

Еди бързо намали тягата, за да даде възможност на Макс да оправи връзката. Инженерът стисна миниатюрно фенерче между зъбите си и почна работа веднага, но явно не можеше да отстрани повредата бързо. През илюминаторите се видяха проблясъци на електричество, зловещо сияние от дълбините.

– Засякоха ни – каза Хали. – И сега предават нещо. Съобщението е кратко, но мисля, че играта свърши.

– Какво става, Макс? – попита Кабрило спокойно, сякаш се интересуваше кога ще е готово кафето.

– Само секунда.

– Чува ли се нещо от брега, Хали?

– Не. Тъпите военни сигурно се чудят дали да докладват нагоре по веригата.

– Готово – извика Макс. – Еди, включвай.

Зенг натисна един бутон и екраните светнаха.

– Добре, Еди, аварийно положение. Изкарай ни на повърхността.

– Патрулният катер е точно над нас, шефе.

Кабрило се ухили гадно.

– Отиде ни застраховката – измърмори Зенг и изхвърли баласт от резервоарите със сгъстен въздух на „Дискавъри“.

Малката подводница сякаш се изстреля от дъното. Еди наблюдаваше измервателните уреди за дълбочината и броеше. Когато докладва, че над „Дискавъри“ остават само два метра вода, четиримата инстинктивно се свиха на седалките.

Стоманеният корпус се тресна в севернокорейския катер с оглушително стържене. Подводницата беше няколко тона по-лека, но рязкото й издигане наклони катера и той загреба вода с десния борд. Един бидон с гориво се търкулна и премаза крака на единия член на екипажа. Хуан се пресегна през Еди и натисна бутона за аварийно потапяне, преди да се покажат на повърхността.

Високоскоростните помпи напълниха резервоарите за по-малко от петнадесет секунди и „Дискавъри“ потъна като камък.

– Това ще им създаде работа поне за няколко минути – отбеляза Макс.

– Точно толкова ни трябват. Сложете си слушалките и затегнете коланите.

Всички си сложиха плътни слушалки и ги включиха в електронния уред, специално инсталиран за мисията. Произведеното от „Саунд Ансърс“ експериментално неутрализиращо звука устройство приемаше звуковите вълни, изчисляваше честота и амплитудата им и отвръщаше с противоположен звук, като премахваше деветдесет и девет процента от децибелите. След като бъдеха усъвършенствани и миниатюризирани, тези устройства щяха да се използват за производството на безшумни прахосмукачки и да сложат край на мъчителното безпокойство да слушаш зъболекарската бормашина.

На борда на „Звездата на Азия“ едрият севернокорейски агент, изпратен да пази сирийците, се свести и изгуби ценни секунди, за да види в какво състояние е партньорът му. На главата му имаше подутина от удара с пистолета. Все още беше в безсъзнание. Агентът знаеше задълженията си. Изскочи от трюма и се разкрещя с всички сили, без да обръща внимание на болката в главата, изтича на главната палуба, провери стаите в коридора зад мостика и стигна до каютата на капитана. За миг се замисли дали да почука, но онова, което трябваше да докладва, беше прекалено важно, за да губи време. Нахлу вътре и чу, че генерал Ким говори по телефона.

– И после какво ще направиш с моя малък лотос? – Ким подскочи, когато вратата се тресна в стената на каютата, и изрева: – Какво искаш ти бе?

– Генерале – задъхано отвърна агентът. – Сирийците ни нападнаха. Не ги видях в трюма. Мисля, че се опитват да избягат.

– Да избягат? Защо? – Още докато задаваше въпросите, Ким изведнъж осъзна отговора, прекъсна връзката с любовницата си и набра диспечера на брега.

После се обърна към агента. – Не са сирийци, а американски саботьори. Претърси трюма за бомба.

Най-после по телефона се чу глас. Ким знаеше, че дори да умре, американците ще платят за коварството си.

– Говори генерал Ким от борда на „Звездата на Азия“…

Броячът на бомбата, която Макс беше поставил в трюма, стигна до нулата.

Взривът разкъса ракетата, в която беше скрита бомбата, и миг по-късно предизвика вторична експлозия на бойната глава. Налягането в трюма се увеличи и тежките люкове изхвърчаха в нощното небе, сякаш изригна вулкан. Тоновете ракетно гориво в носа на кораба се взривиха и старите плоскости на корпуса на „Звездата“ се разцепиха по шевовете като обелки на портокал.

Корабът се разпадна.

Двеста метра от бетонния док се разхвърчаха на парчета и се пръснаха в радиус няколко мили. Двата огромни товарни крана на пристана се сгромолясаха във водата, прозорците на пристанищните сгради се строшиха. А после тръгна ударната вълна. Складовете на почти четиристотин метра бяха изравнени със земята, а намиращите се по-далеч бяха оголени от обшивките си и само стоманените им рамки останаха да стърчат като скелети. Ударната вълна помете горните два метра вода от залива и я вдигна в стена, която се разби в закотвения разрушител, счупи му кила и го преобърна. Всичко стана толкова бързо, че никой от пристанищната охрана нямаше време да реагира.

Огненото кълбо се издигна на триста метра и нощта се превърна в ден. Заваля дъжд от ракетно гориво, във военновъздушната база лумнаха пожари. Секции от корпуса на „Звездата на Азия“ полетяха като шрапнели из базата, рушаха постройките и трошаха превозните средства.

Взривната вълна изтръгна патрулния катер от морето и го запрати по повърхността на залива, търкаляше го като дърво по планински склон. С всяко преобръщане от него се откъсваха все повече части. Първо паднаха двете картечници, после се разпадна и малката каюта и по вълните остана да се носи само корпусът.

Звукозаглушителят си свърши работата, но ударната вълна все още отекваше в „Дискавъри“ като камбанен звън. Подводницата се разтресе, стрелна се напред, после силно отскочи назад. Предпазните колани на четиримата мъже вътре се опънаха. Взривът беше толкова оглушителен, че щеше да им спука тъпанчетата, ако не бяха пуснатите в слушалките им контрачестоти.

Кабрило трябваше да крещи с всички сили, за да разбере как са хората му. Еди и Хали бяха невредими, но Макс си беше ударил главата. Нямаше кръв обаче и не бе загубил съзнание. Известно време щеше да го боли глава, но след няколко дни цицината щеше да спадне.

– Хайде, Еди, заведи ни у дома.

Миниподводницата бързо се измъкна от пристанището.

На две мили от брега радарът засече хеликоптери, отправили се към Вонсан. Летяха твърде високо и бързо, за да обстрелват подводници. По всяка вероятност бяха спасителни и караха медицински екипи към разрушената база.

Като всички останали морски нации в света, Северна Корея имаше дванадесет мили териториални води по крайбрежието на океана. За по-безопасно Хуан Кабрило беше насрочил срещата на двадесет мили в открито море. Пътуването продължи почти три часа по-дълго от планираното – „Дискавъри“ трябваше да остане под водата до разсъмване в случай, че севернокорейците изпратят въздушно разузнаване.

Най-после стигнаха до мястото на срещата и издигнаха подводницата. Боядисаната в червено долна част на корпуса на „Орегон“ застрашително се извиси над нея. Хуан с гордост забеляза, че корпусът е изчистен и изглежда като нов, като в деня, когато беше купил кораба. За да използва огромната мощ на авангардните си двигатели, „Орегон“ имаше специален дизайн, усъвършенстван за високоскоростните европейски експресни фериботи. Заостреният нос му позволяваше да пори водата с нечувана бързина. Стабилността му се поддържаше от няколко сгъваеми перки, подводни крила, с които можеше спокойно да плава с четиридесет възела. Ако скоростта беше по-малка, крилата оставяха твърде голяма диря. Прибираха се до корпуса и членовете на екипажа трябваше да затягат предпазните колани, сякаш пътуваха в хидроплан.

Еди взе едно устройство с размерите и формата на дистанционно управление, насочи го към „Орегон“ и натисна единствения бутон.

Двойните врати с ширина двайсет и пет метра се отвориха. Във водата блесна ярка светлина от вътрешността на кораба. Еди намали тягата, регулира баласта и спря „Дискавъри“ под отвора. От „Орегон“ скочиха двама водолази и прикрепиха кабели към носа и кърмата. Миниподводницата и по-голямата й сестра „Номад 1000“, също скрита на борда на кораба, можеха да влизат право в сърповидния басейн, но маневрата беше рискована и се използваше само в спешни случаи.

Единият водолаз се приближи до илюминатора, махна на Еди и Хуан, после прокара ръка по гърлото си. Еди изключи моторите. След секунда подводницата се заклати и плавно започна да се издига в пълния с вода басейн. Когато се показаха на повърхността, Зенг отвори клапаните, за да източат резервоарите за баласт.

Лекарката на „Орегон“ Джулия Хъксли стоеше до басейна заедно с двама санитари. Кабрило вдигна палец в знак на успех и безпокойството, изписано на лицето й, се превърна в усмивка. Хъксли се беше присъединила към Корпорацията след кариера в армията, приключила с четиригодишна работа като главен лекар във военноморската база в Сан Диего. Тялото й беше приятно закръглено, без да е пълно. Черната й коса почти винаги беше вързана на опашка и единственият грим, който използваше, беше да подчертае нежните си черни очи.

Кранът вдигна подводницата, нагласи я на мястото й и един работник се покатери по нея и отвори люка. Чуха го как ахна.

– Ами ти стой затворен тука две седмици – извика Еди и се надигна от седалката. Вече беше смъкнал ципа на работния си комбинезон, държеше да се изкъпе веднага – за пръв път от петнадесет дни. Гърдите и коремът му бяха толкова измършавели, че се виждаха жилките на мускулите. Телосложението му беше почти като на прочутия Брус Лий – Еди всъщност също бе овладял някои източни бойни техники.

Хуан остави хората си да излязат преди него и веднага щом вдъхна свежия чист въздух, извика един моряк.

– Затвори вратите и се свържи с Ерик в командната зала. Да определи курс на изток и да се движи с два десетина възела. След като няма заплаха, не е нужно да привличаме внимание, като плаваме бързо.

Ерик Стоун беше операторът на контролния център, най-добрият на кораба и единственият, когото Кабрило искаше на щурвала по време на решителни операции.

– Слушам, сър.

Вратите се затвориха, помпите се включиха, за да източат водата от сърповидния басейн, и работниците сложиха решетките над отвора. Техниците вече оглеждаха пораженията от сблъсъка на „Дискавъри“ с патрулния катер, други се заеха да я почистят.

Щом Хуан слезе по стълбата, Джулия Хъксли каза:

– Чухме експлозия, така че не е необходимо да питам как мина.

– Не изглеждаш много доволна – отбеляза той и почна да съблича униформената куртка на полковник Хурани.

– Скучно ми е, шефе. Освен няколко изкълчени глезена от месеци никаква работа.

Кабрило се усмихна.

– Това не е ли идеалното за един лекар?

– За пациентите да, но за лекаря е ужасна скука.

– Стига, Джулия. До няколко дни, най-много седмица, ще си навлечем предостатъчно неприятности.

Хуан скоро щеше да съжалява за думите си. Само след деветдесет и шест часа доктор Джулия Хъксли щеше да има наистина предостатъчно работа.