Текст книги "Досиетата „Орегон“"

10

– Ще направиш пътека в килима – каза Еди Зенг от мекия тапициран стол в ъгъла на хотелската стая.

Хуан Кабрило мълчаливо отиде до прозореца – дори през проливния дъжд се виждаха зашеметяващите светлини на района Гинза, спря и сплете пръсти зад гърба си. Широките му рамене бяха сковани от напрежение. „Орегон“ бързо се приближаваше към плаващия сух док „Маус“ и скоро щеше да пристъпи към действие. Мястото му беше там, на мостика, а не в хотелски апартамент да чака Марк Мърфи да се обади с информация за собствениците на „Маус“. Чувстваше се като в клетка.

Дъждът замъгляваше гледката към града от стаята им на четиринадесетия етаж и напълно съответстваше на настроението му.

Двадесет и четири часа бяха изминали, откакто слезе от хеликоптера, изпратен да вземе Виктория Болинджър. Представителят на Кралското географски дружество, брадат мъж с жълто-кафяв шлифер, чакаше на ветровитата площадка, за да ги посрещне. Веднага пролича, че с Тори не се познават. Мъжът се представи като Ричард Смит и благодари на Кабрило, че е спасил Виктория, но беше сдържан и дори предпазлив. Тори очевидно беше благодарна на Хуан и го целуна по бузата. След това санитарят я заведе до линейка на някаква частна клиника, уредена за нея от Смит.

Преди да се качи, Тори вдигна ръка. Сините й очи се втренчиха в Кабрило.

– Снощи си спомних нещо от спасяването.

„Охо“ – помисли си той.

– Докато бях затворена в каютата си, те попитах дали си от военноморския флот и ти написа нещо за частна охранителна компания. Какво беше?

Смит – вече се беше настанил на задната седалка в линейката – се наведе през вратата, за да чуе отговора.

Хуан погледна Смит, после Тори.

– Излъгах.

– Моля? – попита тя и скръсти ръце на гърдите си.

Кабрило се усмихна.

– Казах, че излъгах. Ако бях споменал, че съм господарят на ръждясал товарен кораб, който случайно има сонар за откриване на риби и неколцина водолази, щеше ли да ми повярваш, че мога да те извадя?

Няколко секунди Тори не каза нищо. На лицето й се изписа недоверие. Тя озадачено повдигна вежди.

– Сонар за риби?

– Готвачът го използва от време на време, когато сме в някое пристанище, нали все пак трябва да вечеряме нещо.

– Тогава защо е бил включен насред океана? – почти обвиняващо попита Смит.

Кабрило не престана да се усмихва, играеше ролята си.

– Чист късмет, предполагам. Радарът започна да пиука, когато минахме над „Авалон“. Дежурният забеляза размерите му и помисли, че или сме открили най-големия кит в историята, или нещо не е наред. Извикаха ме на мостика и решихме да се върнем. „Авалон“ не се движеше, така че отхвърлихме теорията за чудовищен кит. И после нарамих акваланга и се гмурнах да видя.

– Разбирам – кимна Смит.

Не изглеждаше убеден и това затвърди подозренията на Хуан, че нито Тори, нито сдържаният англичанин са членове на Кралското географско дружество. Първата му мисъл беше, че са от Кралския военноморски флот и „Авалон“ е шпионски кораб, по всяка вероятност наблюдавал севернокорейската или руската тихоокеанска флота от Владивосток. Но ако случаят беше такъв, това означаваше, че пиратите могат да превземат и да потопят модерен боен плавателен съд, натоварен със сложна електроника, да избият екипажа в светкавична атака и да избягат незабелязано. Кабрило не можеше да повярва в това. Тогава може би бяха бивши служители на Кралския флот и корабът наистина принадлежеше на Географското дружество, но пак изпълняваха някаква мисия.

– Благодари на готвача от мое име – каза Виктория и линейката потегли.

Хуан, Еди и двамата бивши „тюлени“, избрани от Зенг, останаха сами да уредят транспорта си. Вместо да наемат кола или да намерят железопътна гара, взеха хеликоптера, който ги бе докарал от „Орегон“, и отлетяха за Токио, където Макс Ханли беше запазил четиристаен апартамент на името на една от фасадните компании на Корпорацията. И сега чакаха тук. „Тюлените“ прекарваха повечето си време в големия салон за фитнес в хотела, а Кабрило крачеше из стаята и внушаваше на мобилния си телефон да иззвъни. Еди го пазеше да не опустоши помещението от отчаяние или скука.

– Наистина изтърках килима. Може да поискат да го платя – без да се обръща, каза Хуан.

– Ами язвата ти? Доктор Хъксли май не ти даде антиацид.

Кабрило го погледна.

– Това е от октопода с подправки, който изядох, а не от стрес.

– Щом казваш – отвърна Еди и отново зачете вестника.

Хуан продължи да гледа дъжда. Мислите му се пренесоха на шестстотин мили, на мястото му в оперативния център на „Орегон“. Корабът не за пръв път влизаше в битка без него и въпреки че имаше доверие на екипажа, той искаше да участва в акцията срещу трафикантите на хора.

„Господи, на колко години бях, когато го видях?“ – запита се Кабрило. На не повече от седем-осем. Връщаха се от дома на леля му в Сан Диего. Баща му шофираше, а майка му седеше на предната седалка. Тя извика, за да предупреди баща му за задръстването, няколко секунди, след като той беше ударил спирачки, и се обърна да види как е Хуан.

Стори му се, че измина цяла вечност, докато пълзяха сантиметър по сантиметър по магистралата. По едно време бяха до кола със санбернар на задната седалка. За пръв път виждаше такова куче и беше очарован от размерите му. И до ден-днешен се заричаше, че когато най-после престане да работи, ще си купи такова огромно куче.

– Избра ли му име? – тихо попита Еди.

– Гюс – механично отговори Хуан и в следващия миг осъзна, че е говорил на глас, и смутено млъкна.

– И какво стана после? – попита Зенг.

Кабрило разбра, че не може да остави историята недовършена.

– Най-после се приближихме до мястото на катастрофата. Една кола явно беше завила рязко и бе накарала голям камион да се преобърне. Ремаркето се беше откачило и лежеше на една страна. Задните врати бяха обърнати към шосето. Само една полицейска кола беше успяла да стигне до мястото. Ченгето вече беше закопчало шофьора на камиона и помагаше на пострадалите. Нямам представа колко бяха. Може би стотина мексикански работници натъпкани в ремаркето като сардели. Някои бяха леко ранени и помагаха на ченгето. Други бяха добре и бързаха да се разкарат от местопроизшествието. Трети тепърва ги измъкваха. Жените се грижеха за по-тежко ранените, а до тях бяха наредени трупове. Майка ми искаше да ме предпази от страшната гледка и ми каза да не гледам, но и тя не можеше да откъсне очи от кръвопролитието. Отминахме и увеличихме скоростта. Няколко минути никой не каза нищо. Мама хлипаше. Аз не бях много наясно какво съм видял, но знаех, че онези хора не трябваше да са в ремаркето. Спомням си думите на баща ми, когато мама спря да плаче. „Хуан – каза той, – каквото и да ти говорят, на този свят има зло. И то ще победи, ако добрите хора не правят нищо“. – Гласът на Кабрило изгуби мекия си тон, когато мислите му се върнаха към настоящето. – Когато пораснах, отново разговаряхме за онзи ден. Родителите ми обясниха, че контрабандисти нелегално вкарват хора от Мексико и някои от тях не издържат на пътуването. Шофьорът на камиона се признал за виновен в убийството на тридесет и шест души в пътнотранспортни злополуки и по-късно бил убит в затвора от латиноамериканска банда.

– И когато отворихме контейнера на палубата, ти видя китайците и…

– Върнах се на онази гореща магистрала и се почувствах също толкова безпомощен. След това обаче си спомних думите на баща ми.

– Какво работеше той, ако нямаш нищо против, че питам?

– Счетоводител. Но се беше сражавал в Корея и смяташе, че на земята няма нищо по-зло от комунизма.

– Щом е имал такова голямо влияние върху теб, сигурно страшно мразиш и контрабандистите, и комунистите.

– Да, точно така. Оказа се, че в дъното на нещата е Китай. – Кабрило изпитателно погледна Еди. – Не е необходимо да ти разказвам това. Ти си бил в задния им двор години.

– Виждал съм цели села, заличени от картата, защото някой е говорил против местен партиен функционер. Големите градове може и да се отворят към Запада, но провинцията както винаги се управлява безмилостно. Това е единственият начин, по който правителството може да контролира над един милиард души. Държи ги на ръба, колкото да не умрат от глад, че и да са благодарни за подаянията, които получават.

– Нещо ми подсказва, че операцията не е китайска – отбеляза Хуан.

– Добре ще е, ако е така – каза Еди. – Те имат криза с населението и нямам предвид пренаселването, макар че и това е проблем. Не, днес и през следващите двадесет години Китай ще е изправен пред нещо много по-лошо.

– По-лошо, отколкото да трябва да изхранва една четвърт от населението на света? – иронично попита Кабрило.

– Това е резултат от политиката семействата да имат по едно дете, въведоха я през 1979 година. Днес раждаемостта в Китай е 1,8 деца на жена и още по-ниска в големите градове. Една страна се нуждае от прираст най-малко 2,1, за да изхранва населението си. Намаляващата раждаемост в Съединените щати и Европа се балансира предимно от имигрантите, затова всичко е наред. Но през следващите десетилетия броят на населението в Китай драстично ще спадне. Няма да има достатъчно хора да работят във фабриките и да се грижат за възрастните. Добави към това и културните предразсъдъци срещу момичетата, абортите, докато се избере предпочитаният пол, и убийствата на новородени и ще установиш, че в момента Китай има сто и осемнадесет момчета под десетгодишна възраст на всеки сто момичета.

– И до какво ще доведе всичко това?

– Освен ако значителна част от мъжкото население не са хомосексуалисти или не предпочитат безбрачието, до 2025 година ще има около двеста милиона мъже без семейства.

Кабрило стигна до логичния извод в лекцията на Еди.

– Мислиш, че изнасят в чужбина излишното мъжко население?

– Просто теория.

– Но правдоподобна – каза Хуан. – Нещо, за което не се бях замислял: износ на хора на едро.

– Всяка година от Китай нелегално емигрират един милион души с мълчаливото одобрение на властите. За политическите лидери в Пекин не е много трудно да въведат програма, за да се отърват от „армията ергени“, както вече ги наричат. – В гласа на Еди прозвуча горчивина. – Въпреки пропагандната кампания през последните няколко години Китай си остава жестока диктатура. Те неизменно възприемат трудния подход за решаването на всеки проблем. Искат ли да направят язовир, изселват тридесет милиона души и показват на западните репортери новите три града, които строят, но накрая натъпкват населението в селскостопански лагери.

Кабрило замълча за няколко секунди. Добре знаеше колко много Еди мрази китайското правителство. Накрая каза:

– Но на „Кра“ имаше само няколко десетки души.

– А какво е имало на кораба, който е видяла Виктория Болинджър?

– Имаш предвид хора?

– Точно така.

Кодираният мобилен телефон на Хуан иззвъня.

– Кабрило.

– Макс съм.

– Какво става? – Опита се да говори спокойно, но в гласа му прозвуча напрежение.

– Намираме се на двадесет мили зад „Маус“. Говорихме с тях и се разбрахме да ги изпреварим. След десетина минути ще изстреляме безпилотен самолет със светлочувствителна камера, която ще надникне в отворения трюм. Подготвил съм им купон, ако се стигне до престрелка.

– Добре. Как е времето? Тук вали дъжд.

– Чудесно. Няма луна. Вълнението е леко, вятърът също. Обаждам ти се, защото получихме информация за теб.

„Крайно време беше“ – помисли Кабрило, но не каза нищо.

– Мърфи разбра ли кой е собственикът на „Маус“?

– Не, все още работи по въпроса. Джулия обаче откри нещо, докато правеше аутопсии на китайците от контейнера. Давам ти я да говорите.

– Благодаря. Изпратете по електронната поща кадрите от безпилотния самолет на мобилния ми телефон. Искам да видя „Маус“ по време на прелитането.

– Добре. Ето ти Джулия.

– Как е в Токио, шефе?

– Топло суши и студени гейши.

– Обзалагам се. Мисля, че открих нещо за емигрантите. Всичките са от едно и също село – Лантан в провинция Фуджиян. Повечето са от големи семейства.

– Направи ли изследване на ДНК?

– Не. Прочетох откъси от дневник, които не са били унищожени, когато контейнерът е бил хвърлен в морето. Голяма част е нечетлива, но сканирах всичко на компютъра и преводачът го дешифрира. Фамилията на човека, написал дневника, е Ксанг. С него са били двама от братята му, неколцина братовчеди и далечни роднини. Змийската глава Ян Луо им е обещал работа в Япония. Всеки е трябвало да му плати петстотин долара, преди да напусне селото, и после още петнадесет хиляди, когато стигнат до някакъв завод за текстил в предградията на Токио.

– Пише ли нещо за „Кра“? Този кораб ли ги е карал в Япония?

– Не. Или пък тази част на дневника е повредена и не може да се прочете.

– Какво друго научи?

– Не много. Той пише за мечтите си и как един ден ще има достатъчно пари и ще може да си позволи да вземе приятелката си от Китай. Такива неща.

– Как се казваше селото?

– Лантан.

– Ако не можем да открием собствениците на „Кра“ или „Маус“, може да тръгнем по стъпките на емигрантите. – Кабрило погледна Еди и командирът на Брегови операции разбра какво предстои. – Пак ще ти се обадя – каза Хуан на Джулия и прекъсна връзката.

– Китай, а? – попита Еди, предугадил неизбежното. – Още щом ги видях, разбрах, че ще се стигне дотам.

– Можеш ли да го направиш?

– Знаеш, че последния път ме разкриха, преди да се измъкна. Осъден съм на смърт. Мога да ти изброя десетина генерали и висши партийни кадри, които изгарят от желание отново да отида в Китай. Минаха няколко години, но разбрах, че снимката ми е изпратена във всички полицейски участъци в страната от Пекин до Шанхай и до най-малкия провинциален пост.

– Можеш ли да го направиш? – повтори Кабрило.

– Предишната ми мрежа е разбита. Наложи се бързо да се измъкна от Китай, след като всичко неочаквано се издъни. Сигурен съм, че полицията е арестувала някои от агентите ми, което означава, че останалите са компрометирани. Не мога да ги използвам.

Той млъкна и Хуан не попита за трети път. Не беше необходимо.

– Имам документи за самоличност в сейф в Лос Анджелис, за които ЦРУ не знае. Направих си ги, преди да дадат Хонконг на Китай, в случай че се наложи да отида пак и да помогна на двама приятели. Те емигрираха във Ванкувър, затова самоличността все още може да се използва. Утре сутринта ще се свържа с адвоката си и ще го помоля да ми изпрати документите по куриер в Сингапур. Оттам ще се кача на самолет на авиокомпанията „Катай“ до Пекин.

– Шанхай – поправи го Кабрило. – Джулия каза, че селото е в провинция Фуджиян. Доколкото знам географията, най-близкият голям град е Шанхай.

– Уф! – възкликна Еди.

– Какво има?

– Не говоря много добре тамошния диалект.

– Тогава ще отменим мисията. Ще трябва да намерим улики на „Кра“ или „Маус“.

– Не – остро възрази Зенг. – Може да ви отнеме седмици, докато проследите тия мръсници по корабоплавателната документация и корпоративните пирамиди. Ако нелегалните емигранти по някакъв начин се вписват в плана на пиратите, отговорите ни трябват веднага. И двамата знаем, че китайците, изхвърлени от „Кра“, не са единствените.

Кабрило кимна – твърдо и решително.

– Добре. Уреждай пътуването си.

Главният екран в оперативния център показваше странно изкривена картина на океана. Пяната върху ниските вълни приличаше на зелени мълнии, разклоняващи се над тъмната вода. Оптиката на камерата превръщаше ритмичния пулс на морето в туптящо сърце. Образът леко трепна и Джордж Адамс изруга.

Адамс беше пилотът на хеликоптера „Робинсън R–44“ на „Орегон“ и на двата безпилотни радиоуправляеми летателни апарата, които можеше да бъдат изстреляни от площадката до перилата на левия борд на товарния кораб. Въпреки че американските военни харчеха милиони долари за безпилотни разузнавателни самолети „Предатър“, машините на Корпорацията се продаваха в търговската мрежа и имаха дистанционно управление и светлочувствителни камери. Джордж можеше да седи в оперативния център и да управлява малкия летателен апарат в радиус петнадесет мили от кораба само с един лост.

Джордж Адамс – Гомес – беше един от малцината военни на борда на „Орегон“ и се беше прославил, като караше екипи за специални операции в Босна, Афганистан и Ирак. Неженен, четиридесетгодишен, Адамс имаше телосложение на пилот на изтребител. Беше чернокос, с черни очи, висок и строен и притежаваше очарователно самочувствие, което неизменно го правеше център на внимание сред жените. Хубостта му беше използвана в не една от предишните мисии на Корпорацията. Прякорът му беше измислен след една такава мисия, когато бе прелъстил любовницата на някакъв наркотрафикант от Перу, която поразително приличаше на Мортиша от „Семейство Адамс“.

Сега видеовръзката му позволяваше да вижда какво има пред него и под камерата, монтирана в носа на безпилотния самолет, но не и да усеща леките въздушни течения или насрещните ветрове, оказващи въздействие на дългия метър и половина летателен апарат. Адамс коригира курса, променен от внезапния порив на вятъра, който блъсна самолета, и дръпна лоста, за да го издигне по-високо.

– Какво е разстоянието? – обърна се към Линда Рос, която наблюдаваше картината на радара.

– Намираме се на четири мили зад кърмата на „Маус“ и на три мили от левия борд.

Безпилотният самолет беше твърде малък, за да бъде засечен от мощния радар на „Орегон“, но огромният сух док и двата влекача, които го теглеха, ясно се виждаха на екрана.

Адамс натисна един бутон и включи камерата, инсталирана в носа на безпилотния самолет. Океанът все още беше изпъстрен с тайнствени зелени линии от пяна; на няколко мили от самолета ярък смарагдов блясък прорязваше тъмната вода.

– Там! – извика някой.

Блестящата ивица беше дирята на „Маус“, който се движеше на юг. Пред сухия док се виждаха силните прожектори, монтирани на кърмата на влекачите, за да осветяват тежкия товар. От километър и половина дебелите буксирни въжета изглеждаха тънки като паяжина. От едната страна на сухия док имаше два по-слаби прожектора, но огромният, подобен на пещера трюм тънеше в непрогледен мрак.

– Добре, Джордж. Закарай ни там – заповяда Макс Ханли от командната станция и вдигна мобилния си телефон. – Получаваш ли картина, шефе? Виждаш ли какво става?

– Горе-долу – отвърна Кабрило от хотелския апартамент в Токио. – Не виждам много на този малък екран.

– Първо ще го пусна да прелети високо – каза Адамс. – Ако не забележим нищо, ще изключа мотора и ще го спусна по-близо. – Погледна Ханли. – Ако моторът не се включи отново, отписваме самолета.

– Чух – каза Хуан. – Предай на Джордж, че няма да изгубим елемента на изненада, ако се наложи да изпратим хора на борда. Няма проблем, ако изхвърлим безпилотния самолет.

– Джордж, Хуан каза, че ако разбиеш безпилотния самолет, ще ти го приспадне от заплатата – съобщи Макс.

– Предай му, че ще го приспадне от заплатата ми, когато Еди плати подводницата, която блъсна – отвърна Адамс и отново се съсредоточи върху екрана пред себе си.

Джордж намали скоростта на безпилотния самолет, но той пак изпревари бавно движещите се кораби. Нямаше начин черният самолет да бъде забелязан от сухия док или от влекачите, но беше възможно някой бдителен член на екипажа да чуе пронизителния вой на мотора му. Джордж го придвижи сто и петдесет метра към десния борд на конвоя и насочи камерата, докато прелиташе над дългия двеста и четирийсет метра сух док.

Съоръжението приличаше повече на крепост, направена да пътува в океана, отколкото на плавателен съд. Страните му представляваха отвесни стени от стомана и само леко притъпените носове загатваха за обтекаема форма. Двата трийсетметрови влекача изглеждаха като детски играчки в сравнение с грамадата, която теглеха.

Ерик Стоун и Марк Мърфи филтрираха видеосигнала през компютърен софтуер, за да подобрят качеството на образа, увеличиха контраста и премахнаха изкривяването, дължащо се на вибрациите на мотора на самолета. Докато той завърши обиколката си и се отдалечи от „Маус“, те вече бяха обработили първоначалните кадри и ги пуснаха на главния екран.

– И какво се очаква да видя? – попита Кабрило по мобилния телефон.

– По дяволите! – изруга Макс и се втренчи в плазмения екран. В едната си ръка държеше клетъчния телефон, а в другата – незапалената си лула.

– Какво има?

– Светлините на „Маус“ пречат да се види какво има в трюма. Просто черна дупка в средата на кораба. Самолетът ще трябва да премине директно над него.

– Ей сега – каза Гомес. Тялото му несъзнателно се наклони, докато безпилотният самолет правеше остър завой.

След минути го придвижи към задната част на сухия док на шестстотин метра. Вместо да намали скоростта, изключи тягата и малкият самолет се спусна право към „Маус“ – в самоубийствен полет. Запалителната му система беше капризна и някой член на екипажа обикновено трябваше да завърти ръчно малкото витло преди изстрелването, за да включи мотора.

Образът на „Маус“ изпълни екрана. Когато безпилотният самолет стигна на четвърт миля от сухия док, Адамс изключи мотора, самолетът безшумно запланира в нощното небе и видеокартината престана да подскача. Адамс погледна висотомера. Безпилотната машина се намираше на триста метра и той изостри ъгъла на атаката. Самолетът, безмълвен като привидение, връхлиташе като стрела към сухия док.

Ерик и Мърфи провериха дали записващите устройства прехвърлят кадрите на диск. Адамс насочи самолета на трийсет метра над плаващия сух док, така че камерата да улови всеки детайл на тъмния трюм.

На петнайсет метра от носа обърна самолета и отново го сниши, за да увеличи скоростта. На височина десет метра натисна стартера на контролните уреди. Морето на плазмения монитор се увеличи. Нищо не се случи и той пренастрои стартера и опита отново. Пластмасовото витло се завъртя, но моторът отказа да запали.

Самолетът сякаш увеличи скоростта в последните си мигове – или може би океанът се надигна, за да го грабне от небето. Екипът в командната стая изтръпна, когато летателният апарат се завъртя спирално и екранът угасна.

Адамс стана и изпука пръсти.

– Знаете старата шега. Всяко приземяване, след което можеш да си отидеш у дома, е добро.

Неколцина души изпъшкаха – той вечно го повтаряше това. Мърфи превъртя записа и го пусна отново.

– Какво видяхте? – попита Кабрило по сателитната връзка.

– Чакай малко, шефе – отвърна Макс. – Картината пристига.

Въпреки че образът беше тъмен, Адамс беше свършил отлична работа с контролирането на безпилотния самолет. Образът беше стабилен и ясен – но съвсем не такъв, какъвто искаха да видят. Трюмът на сухия док имаше някакво покритие. Не беше плътно, защото някои части се диплеха от вятъра, но напълно скриваше товара.

– Е? – нетърпеливо попита Хуан.

– Трябва да изпратим разузнавателен екип – каза Ханли. – Покрили са трюма с черно платно. Не виждаме нищо.

Линда Рос вече беше до задната врата на контролната стая. Тя беше старши офицер по разузнаването и работата й беше да води екипа на „Маус“. Беше с черна бойна униформа и бронежилетка. Хубавата й медноруса коса беше прибрана под черна плетена шапка.

Въпреки решително стиснатите челюсти и военното облекло Линда изглеждаше млада и уязвима. Гласът й беше писклив като на момиче в пубертета, бузите й бяха осеяни с лунички. Тридесет и седем годишната Линда все още привличаше погледите на мъжете в баровете по време на редките си пътувания до Щатите.

Беше прекарала военноморската си кариера като анализатор, но имаше богат опит и в събирането на разузнавателни данни. Благодарение на добрата си подготовка обикновено отделяше по-малко време на определена мисия от другите, защото знаеше точно каква информация е необходима. Умееше бързо да преценява положението и интуитивно разбираше какво е важно, и заради това си беше спечелила уважението на „тюлените“, които водеше.

– Кажи на Хуан, че ще внимаваме – обърна се Линда към Макс, излезе и тръгна към вратата във ватерлинията на десния борд, откъдето спускаха надувната гумена лодка „Зодиак“.

Трима командоси вече я чакаха. Бяха облечени като нея. Единият й даде боен колан. Тя провери дали пистолетът й със заглушител „Глок“ е зареден. Тъй като мисията беше разузнавателна, никой не носеше нещо по-тежко от пистолет, но куршумите с кухи върхове с живак имаха висока кинетична енергия и обезглавяваха хора дори с бръснещ изстрел. Линда нагласи микрофона на тактическия радиопредавател на гърлото си и сложи слушалката в ухото си. Всички изпробваха предавателите си и се увериха, че всеки чува другия, както и Макс в оперативния център.

Помещението беше озарено от червени бойни светлини и на блясъка им Линда намаза лицето си с камуфлажна боя, после нахлузи на ръцете си матови ръкавици. Лодката имаше места за осем души и плаваше с черен извънбордов мотор. До четиритактовия двигател беше монтиран друг, по-малък, захранван с акумулаторни батерии, който можеше да движи „Зодиак“ безшумно със скорост четири възела. Нещата, необходими за мисията, бяха завързани за дъното.

Диспечерът отново провери всеки член на екипа и после вдигна палец на Линда в знак, че всичко е наред. Тя му намигна и той угаси светлините. Външната врата – секция от корпуса с размери три на два и петдесет, точно над ватерлинията – се отвори. Шепотът на морето нахлу и Линда усети солта във въздуха. Нямаше луна, но „Маус“ се очертаваше в мрака. Предната му част беше осветена от прожекторите на двата влекача, а натриевите лампи на горната палуба придаваха релефност на силуета му.

Екипът избута лодката по покритата с тефлон рампа и скочи на борда веднага щом тя стигна до водата. Отделиха се от „Орегон“ в пръски от пяна и завиха, за да заличат дирята си.

Разстоянието между двата кораба изглеждаше малко на екраните на „Орегон“, но сега им се стори огромно. Морето беше спокойно и лодката леко се носеше по вълните, издигаше се, застиваше неподвижно за миг и после отново се спускаше в плавен ритъм. Външният двигател беше заглушен, но на Линда й се струваше, че боботи оглушително, макар да знаеше, че е почти безшумен дори при пълна скорост.

След пет минути вече бяха минали три четвърти от пътя. Командосът, който караше, угаси извънбордовия двигател, включи безшумния електрически мотор и по знак на Линда насочи лодката около кърмата на „Маус“, търсеше подходящо тъмно място, откъдето да се качат на борда.

Сухият док плаваше само с три възела, така че безпроблемно минаха зад него и се плъзнаха покрай десния борд. Корпусът нямаше отличителни знаци – просто сива стоманена стена, простираща се от носа до кърмата. Монтираните високо на перилата лампи осветяваха палубата, но в средата на кораба имаше тъмно пространство: една крушка беше изгоряла. Отправиха се натам. Командосът на руля непрекъснато променяше оборотите на мотора, за да държи лодката стабилна в развълнуваните води.

– Кука – каза Линда в микрофона.

Единият „тюлен“ вдигна до рамото си странно оръжие, което приличаше на голяма пушка, но от приклада до барабана на дъното на лодката имаше маркуч. Командосът активира лазерния мерник, вдигна пушката, прицели се в точка точно над перилата на „Маус“ и прошепна:

– Двайсет метра.

На светлината на малко фенерче с червено оптично стъкло партньорът му набра номер на клапана в горната част на цилиндъра и потупа стрелеца по рамото.

Той регулира дишането си – усещаше лекото издигане и снишаване на лодката – и зачака мига. Щом лодката застина на върха на следващата вълна, натисна спусъка.

От резервоара изригна точно премерено количество сгъстен азот и пушката изстреля къса гумирана стрела. Стрелата влачеше влакно от нанофибър, дебело няколко милиметра. В апогея на полета стрелата се разтвори и се превърна в кука, която прелетя над перилата и безшумно падна на палубата.

Стрелецът в лодката опъна влакното на закачената кука и свали оръжието.

– Готово.

Партньорът му откачи – макарата от пушката и закачи за влакното от нанофибър найлоново алпинистко въже. Задърпа го, докато не го прокара през малката макара на куката, и после го вързаха за халките на носа и на кърмата на лодката. Задърпаха с всички сили и вдигнаха лодката над водата. Така вече нямаше опасност някоя по-голяма вълна да я преобърне. А и ако я оставеха да подскача по вълните, докато оглеждаха „Маус“, стоманеният борд можеше да протърка гумата.

„Тюлените“ провериха дали пистолетите им са заредени и един по един се изкатериха горе.

Линда беше трета. Първият командос се прехвърли през перилата, прикриван от втория, и съобщи по предавателя, че всичко е чисто.

Линда стигна до парапета и погледна надолу. Гумената лодка се беше сгушила до сухия док далеч в мрака, а под нея се вълнуваше морето.

Командосът над нея й подаде ръка и я издърпа през перилата. Линда беше доволна, че дебелата бронежилетка предпазва гърдите й. Помисли си как би се оправила доктор Хъксли с нейния бюст.

Тримата образуваха защитен периметър около перилата, докато се качи и последният член на екипа. Той откачи куката и закачи лодката с муфа, която щяха да освободят, когато слезеха в нея.

Горната палуба на „Маус“ изглеждаше безлюдна. Всъщност не беше точно палуба, а по-скоро широка три метра платформа, опасваща целия кораб. Ако трюмът не беше покрит, палубата щеше да е като пътека по крепостните стени на железен замък. Линда се наведе и пипна защитното покритие. На допир приличаше на преплетени синтетични фибри. Твърдата материя беше опъната върху трюма. Линда я натисна, но тя дори не се огъна.