Текст книги "Досиетата „Орегон“"

1

Старият служебен реактивен „Дасолт Фолкън“ плавно се спусна от небето и кацна на международното летище в Сунан, на дванадесет мили северно от Пхенян. Изтребителят МИГ, който неотлъчно ги придружаваше от мига, когато самолетът навлезе във въздушното пространство на Северна Корея, се отдели. Двойните конуси от пламък, излизащи от двигателите му, пронизаха нощния мрак. Самолетът се приближи до открита бетонна площадка в отсрещната страна на летището и още преди колелата му да престанат да се въртят, беше обграден от взвод въоръжени до зъби войници. Автоматите им АК–47 бяха готови и за най-малката провокация. Всичко това стана въпреки факта, че пътниците на борда бяха официално поканени видни личности и важни клиенти на живеещата почти в изолация комунистическа държава.

Няколко минути след като бръмченето на моторите утихна, вратата за пътниците изскърца и се отвори. Двамата бойци, застанали най-близо до нея, се размърдаха в неспокойно очакване. Стълбата се спусна и на прага се изправи мъж в маслиненозелена униформа и с фуражка. Чертите му бяха сурови и безпощадни. Имаше черни очи и крив нос. Кожата му беше с цвета на слаб чай. Той прокара пръст по гъстите си черни мустаци, погледна безучастно войниците и с леки стъпки слезе от самолета. Последваха го двама мъже с продълговати лица с остри черти. Единият носеше традиционната широка роба от Близкия изток и чалма, другият беше облечен в скъп костюм.

Трима севернокорейски военни излязоха от строя и се приближиха до тях. Офицерът с най-висок ранг поздрави официално пристигналите и зачака преводачът да преведе думите му на арабски.

– Генерал Ким Дон Ир ви поздравява с добре дошли в Корейската народнодемократична република, полковник Хурани, и се надява, че пътуването ви от Дамаск е било приятно.

Полковник Хазни Хурани, заместник-началник на сирийските стратегически ракетни сили, се поклони.

– Благодаря на генерала, че ни посреща лично в този късен час. Кажете му, че полетът ни наистина беше приятен, тъй като прелетяхме над Афганистан и изхвърлихме съдържанието на тоалетната на самолета върху американските окупатори.

Щом чуха превода, корейците се разсмяха. Хурани продължи, говореше директно на преводача:

– Възхищавам се на умението, с което използвате езика ни, но мисля, че работата ни ще мине по-гладко, ако говорим на английски. – И мина на английски. – Генерал Ким, разбрах, че и двамата говорим езика на нашия общ враг.

Генералът примига.

– Да, мисля, че е предимство пред империалистите да познавам начина им на живот по-добре, отколкото те знаят моя. Говоря и японски – добави той, опитваше се да го смае.

– И малко иврит – побърза да каже Хурани, включваше се в играта на хвалене.

– Изглежда, и двамата сме отдадени на страните си и на каузата ни.

– Унищожаването на Америка.

– Унищожаването на Америка – като ехо повтори генерал Ким, по напрегнатия вторачен поглед на арабина усещаше, че и в неговите гърди гори същият огън.

– Те прекалено дълго налагат влиянието си във всички краища на света. Постепенно задушават земното кълбо, като първо изпращат войници, а после разлагат народите със своя упадък.

– Американците са разположили войски и на вашите граници, и на моите, но се страхуват да нападнат страната ми, защото знаят, че възмездието ни ще е светкавично и окончателно.

– Скоро ще се страхуват и от нашето възмездие. – Хурани се усмихна. – Разбира се, с вашата помощ.

Ким също се усмихна. Двамата, макар и от различни краища на планетата, бяха сродни души и фанатично мразеха всичко, което идва от Запада. Бяха възпитани в тази омраза, моделирани и формирани от годините системно обучение. Нямаше значение, че единият изповядва изопачена представа на благородна религия, а другият изкривена вяра в непогрешимостта на държавата. Резултатите бяха еднакви. Те виждаха красота в жестокостта и намираха вдъхновение в хаоса.

– Уредили сме транспорт за делегацията ви до военноморската база „Мунч“ в околностите на Вонсан на източното крайбрежие – каза генерал Ким. – Пилотите ви ще се нуждаят ли от настаняване в Пхенян?

– Много сте великодушен, генерал е. – Хурани отново подръпна мустаците си. – Но самолетът трябва да се върне в Дамаск колкото е възможно по-скоро. Единият пилот спа през повечето време дотук, така че ще може да управлява до Сирия. Ако можете да уредите презареждане, бих искал самолетът да излети незабавно.

– Както желаете. – Генерал Ким каза нещо на подчинения си и той предаде заповедта на командира на охранителния взвод. Двамата помощници на Хурани приключиха с разтоварването на багажа. Пристигна цистерна с гориво и работниците започнаха да размотават маркуча.

Колата, произведена в Китай, бе навъртяла поне триста хиляди километра. Седалките бяха хлътнали и почти погълнаха слабия севернокорейски генерал. Тапицерията миришеше на цигари и кисело зеле. Шосето, свързващо Пхенян с Вонсан, беше едно от най-хубавите в страната, но въпреки това колата с мъка вземаше острите завои над стръмните дълбоки дефилета. Почти нямаше мантинели, а фаровете на колата светеха малко по-силно от мъждукащи фенерчета. Пътуването щеше да е невъзможно, ако не беше хладният блясък на луната.

– Преди две години – каза Ким, когато се изкачиха високо в планината, която минаваше като гръбнак по дължината на страната, – дадохме разрешение на една компания от Юга да организира тук туристически екскурзии. Някои смятат тази планина за страшна. Настояхме да направят пътища, железопътни линии, ресторанти и хотели и дори да построят пристанище за екскурзионните си кораби. Известно време имаше много пътници, но компанията трябваше да взима по петстотин долара на човек, за да възвърне инвестициите си. Броят на търсещите носталгия се оказа малък и бизнесът бързо западна, особено след като поставихме пазачи по маршрутите и тормозехме туристите по всевъзможни начини. И те престанаха да идват, но продължават да плащат милиарда щатски долари, който гарантираха на правителството.

Думите му предизвикаха усмивката на полковник Хурани, единствения сириец, който говореше английски.

– Най-хубавото е, че сега хотелът им е превърнат в казарма – продължи Ким – и че пристанището им е пълно с наши военни кораби.

Хурани се изсмя на глас.

След два часа колата най-после започна да се спуска, прекоси крайбрежната равнина, зави на север от Вонсан и стигна до оградата по външния периметър на военноморската база „Мунч“.

Пазачите козируваха и отвориха портите. Автомобилът бавно влезе в базата и мина покрай няколко големи халета. До кея имаше четири лъскави патрулни моторници. Кораб клас „Дестройър“ беше закотвен в широкия само една квадратна миля пристан. Спирала бял пушек се извиваше от комина му. Шофьорът заобиколи един портален кран и спря пред товарен кораб, дълъг стотина метра.

– „Звездата на Азия“ – каза генерал Ким.

Полковник Хурани си погледна часовника. Беше един след полунощ.

– Кога ще отплаваме?

– Приливът тук, в залива Янхунг, е слаб, така че може да отплавате по всяко време. Корабът е натоварен и зареден с гориво и хранителни продукти.

Хурани се обърна към единия от хората си и заговори на арабски.

– Какво ще кажеш? – Изслуша дългия отговор и после погледна генерала. – Асад Мухамад е нашият технически експерт по ракетите „Нодонг–1“. Иска да ги види, преди да потеглим.

Изражението на Ким не се промени, но беше ясно, че идеята да се забавят не му харесва.

– Може да направите огледа по време на пътуването. Уверявам ви, че всичките десет ракети, които купи вашата страна, са на борда.

– За съжаление Асад не се чувства добре в морето. Така че предпочита да види ракетите сега, защото по всяка вероятност ще прекара пътуването в каютата си.

– Странно, че такъв човек е избран да придружава ракетите до Сирия – хладно отбеляза Ким.

Хурани присви очи. Правителството на страната му плащаше сто и петдесет милиона крайно необходими долари за стратегически ракети със среден обхват и Ким нямаше право да се съмнява в него.

– Той е тук, защото знае всичко за ракетите. Работил е с иранците, когато са купили „Нодонг“ от вас. За жалост страда от морска болест. Така че ще провери десетте ракети сега и ще заминем на разсъмване.

Генерал Ким имаше заповеди да стои със сирийците, докато корабът им не отплава, и беше казал на съпругата си, че ще се върне в Пхенян сутринта, но ако останеше с гостите, щеше да загуби няколко часа с новата си любовница.

– Добре, полковник. Ще уведомя началника на пристанището, че „Звездата на Азия“ ще отплава чак на зазоряване. Хайде да се качим на борда. Ще ви покажа каютите, за да се настаните, а след това господин Мухамад ще инспектира новите ви играчки.

Шофьорът отвори вратата. Ким понечи да слезе, но полковник Хурани сложи ръка на лакътя му и каза:

– Благодаря, генерал е.

Усмивката на Ким беше искрена. Въпреки културните различия и вродената си подозрителност, плюс потайността, обграждаща мисията, той почувства, че харесва полковника.

– Няма за какво.

Тримата сирийци имаха самостоятелни каюти, но само минута след като им ги показаха, се срещнаха в тази на полковник Хурани. Асад Мухамад донесе куфарче и седна на леглото. Хурани се настани зад бюрото под единия илюминатор. Най-възрастният от тримата, професор Валид Халиди, се облегна на стената и скръсти ръце на гърдите си. А после Хурани направи нещо много странно. Докосна ъгълчето на окото си и поклати глава, след това посочи ухото си и кимна. Полковникът показа осветителното тяло на тавана и евтината месингова лампа на бюрото и попита:

– Колко дълго мислиш, че ще продължи проверката, Асад?

Асад Мухамад беше извадил миниатюрен касетофон от джоба на сакото си и сега го включи. Разнесе се дигитално промененият глас на Хурани, единствения член на екипа, който знаеше английски.

– Мисля, че не повече от няколко часа. Най-много време ще отнеме махането на капаците за наблюдение. Проверката на веригите е лесна.

Хурани също извади касетофон от вътрешния джоб на сакото си, сложи го на бюрото и го включи веднага щом Асад свърши да говори. След малко Валид Халиди добави и своя касетофон към измамата. След като и трите касетофона, от които звучаха променени варианти на гласа на Хурани, заработиха, тримата „сирийци“ безшумно се преместиха в ъгъла на каютата.

– Има само две подслушвателни устройства – прошепна Макс Ханли. – Корейците наистина вярват на сирийските си клиенти.

Хуан Кабрило, председател на Корпорацията и капитан на търговския кораб „Орегон“, отлепи фалшивите си мустаци. Кожата отдолу беше по-светла от пластовете крем с цвета на слънчев загар, който беше използвал, за да я направи по-тъмна.

– Напомнете ми да кажа на Кевин от Работилницата за вълшебства, че лепилото му не струва.

Извади шишенце от въпросното лепило и намаза мустаците.

– Адски беше смешен, докато се опитваше да ги задържиш да не паднат – отбеляза Хали Казим, трето поколение американец от ливански произход, наскоро назначен за директор по безопасността, охраната и наблюдението на „Орегон“. Той беше единственият член на екипа, който не се нуждаеше от грим, за да мине за човек от Близкия изток. Проблемът беше, че не говореше достатъчно арабски дори да си поръча храна в ресторант.

– Радвай се, че корейците оставиха преводача на летището – каза Кабрило. – Така обърка краткия монолог, който уж беше научил наизуст, че го издекламира като стихотворение, докато пътувахме с колата. Предложението ти за проверка на ракетите прозвуча по-скоро протоколно, отколкото научно.

– Съжалявам, шефе – отвърна Казим. – Хич ме няма в езиците.

– То пък в какво ли те има – подразни го Хуан Кабрило.

– Как сме с времето? – попита Макс Ханли, президент на Корпорацията и отговарящ за операциите на кораба, особено за лъскавите му магнитохидродинамични двигатели. Кабрило преговаряше за договорите, които приемаше Корпорацията, и съставяше голяма част от плановете им, а Макс се грижеше „Орегон“ и екипажът му да са готови за задачата. Въпреки че бяха наемници, членовете на екипажа на „Орегон“ поддържаха в организацията си корпоративна структура. Освен че беше главен инженер на кораба, Ханли ръководеше ежедневната администрация и беше директор на компанията по човешките ресурси.

Сега, с широки дрехи и с чалма, той изглеждаше малко по-висок, отколкото беше всъщност. Кафявите му очи постоянно бяха нащрек; оределите коси на червеникавия му череп бяха кестеняви. Ханли беше с Хуан от деня на основаването на Корпорацията и Кабрило смяташе, че ако не е заместникът му, отдавна да е зарязал бизнеса.

– Трябва да предположим, че Гундерсон Дребосъка е излетял веднага щом е могъл. Вероятно вече е в Сеул – рече Хуан. – Еди Зенг разполагаше с две седмици да заеме позиция, затова ако в момента не е до този кораб в подводницата, няма да успее. Ще изплава на повърхността едва когато потеглим, а тогава ще е късно да се откажем. Тъй като корейците не споменаха, че са заловили миниподводница в пристанището, може да допуснем, че е готов.

– Какво ще правим, след като поставим устройството?

– Ще имаме петнадесет минути да се срещнем с Еди и да изчезнем.

– Кофти – мрачно отбеляза Хали.

Погледът на Кабрило стана суров.

– Повече за тях, отколкото за нас.

Този договор, като повечето, които се съгласяваше да сключи Корпорацията, беше стигнал до тях по тайни канали от правителството на Съединените щати. Корпорацията беше реализираща печалба компания, но мъжете и жените, служещи на „Орегон“, бяха предимно бивши американски военни и приемаха задачи в полза на Съединените щати и техните съюзници – или поне не вредяха на интересите на Америка.

Тъй като краят на войната срещу тероризма не се виждаше, за екипа, събран от Хуан Кабрило, имаше неспирен поток от поръчки. Те бяха специалисти по тайни операции и действаха без ограниченията на Женевската конвенция или контрол от страна на Конгреса. Разбира се, не можеше да се каже, че членовете на екипа са шайка кръвожадни пирати, които не взимат пленници. Всички бяха изключително съвестни в работата си, но им беше пределно ясно, че през XXI век очертанията на конфликта са се размили.

И тази мисия беше идеален пример.

Северна Корея имаше право да продаде десет едностепенни тактически ракети на Сирия и Съединените щати с нежелание бяха позволили продажбата да се състои. Разузнавачите обаче бяха преценили, че истинският полковник Хазни Хурани планира отклоняването на „Звездата на Азия“, за да може две ракети „Нодонг“ и мобилни ракетни установки да бъдат разтоварени в Сомалия и препродадени на Ал Кайда, които по-късно да ги изстрелят по мишени в Саудитска Арабия, известните свещени градове Мека и Медина, с цел да свалят от власт саудитското кралско семейство. Пък и Хурани, изглежда, действаше с мълчаливото одобрение на сирийското правителство, въпреки че това не можеше да се докаже.

Съединените щати можеха да изпратят боен кораб да пресрещне „Звездата на Азия“ в Сомалия, но капитанът му щеше да настоява, че са се отклонили за ремонт, и десетте ракети пак щяха да стигнат до Дамаск. По-добрият избор беше да потопят „Звездата“ по пътя, но ако истината се разбереше, щеше да се вдигне голям международен шум и да последва мълниеносно възмездие от страна на терористичните клетки, контролирани от Дамаск. Лангстън Овърхолт, високопоставено длъжностно лице в ЦРУ, измисли най-хубавия вариант – да се възползват от услугите на Корпорацията.

Овърхолт даде на Кабрило четири седмици, за да планира как да реши проблема тихомълком и с минимален риск от разкриване. Хуан интуитивно почувства, че най-добрият начин да попречи на ракетите да стигнат до купувачите, независимо дали са незаконни, или не, е да не им позволи да напускат границите на Северна Корея.

Щом „Орегон“ зае позиция край залива Янгхунг, Кабрило, Ханли и Хали Казим се отправиха към военновъздушната база Баграм в покрайнините на Кабул, Афганистан, с „Дасолт Фолкън“ като на полковник Хурани.

Агентите на ЦРУ в Дамаск потвърдиха часа на полета на Хурани до Пхенян и АУАКС преведе служебния самолет през половината свят. Щом навлезе в афганистанското въздушно пространство, от Баграм излетя бомбардировач стелт „Ф–22 Раптър“. Минута по-късно самолетът „Фолкън“ на Корпорацията се отправи на юг, далеч от сирийците. Съединените щати контролираха всички радарни съоръжения, които следяха какво ще се случи. Не биваше да има доказателства за подмяната.

В едната от няколкото зони, където нямаше радарно покритие, Гундерсон Дребосъка, главният пилот на Корпорацията, започна да завива обратно и да се връща на север. Само че този път „Дасолт Фолкън“ не беше сам. Към него се присъедини бомбардировач Б–2 стелт от военновъздушната база „Уайтман“ в Мисури. Тъй като бомбардировачът беше по-голям от фолкъна и неуловим за радарите, Дребосъка летеше на петнайсет метра над крилото му. Никой базиран на земята радар не можеше да засече Б–2 и така самолетът на Корпорацията остана невидим, докато се приближаваха до самолета на Хурани.

Сирийският фолкън се движеше на максималната височина – дванайсет хиляди метра. Раптърът можеше да го свали лесно, но подбирането на подходящия момент беше от изключително важно значение. Когато Б–2 беше само на половин миля зад самолета на Хурани, раптърът изстреля две ракети AIM–120C AMRAAM.

Ако сирийският самолет имаше предупредителен радар, ракетите нямаше да се появят изневиделица. Но по-старият, произведен във Франция самолет нямаше такава система, така че двете ракети го поразиха без никакво предупреждение и той се превърна в огнено кълбо. Пилотът на Б–2 се отдалечи от фолкъна на Гундерсон Дребосъка. На тази височина всеки на земята, който видеше припламналото за момент огнено кълбо, щеше да го помисли за падаща звезда. А всеки, наблюдаващ радарен екран, щеше да забележи, че сирийският самолет за миг изчезва и се появява отново половин миля по-нататък на запад, като продължава по маршрута си. Най-много някой да предположи, че в системата е възникнала някаква неизправност… ако изобщо се замисли за случилото се.

И сега, след като Кабрило, Ханли и Казим благополучно бяха стъпили на борда на „Звездата на Азия“, им оставаше само да поставят бомбата, да избегнат разкриване, докато слязат от кораба, да се срещнат с Еди Зенг в миниподводницата, да се измъкнат незабелязано от най-добре охраняваното пристанище в Северна Корея и да стигнат до „Орегон“, преди някой да разбере, че на борда на „Звездата“ е станал саботаж.

Денят не беше типичен за членовете на Корпорацията, но не беше и чак толкова необикновен.