Текст книги "Досиетата „Орегон“"
Автор книги: Clive Cussler
Соавторы: Джак Дю Брул
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 11 (всего у книги 22 страниц)
Не можа да се унесе и да заспи, защото тракането на перките беше твърде шумно, но не мислеше за нищо и се изненада, когато Фьодоров го потупа по рамото и посочи напред. Савич не мислеше, че ще пристигнат толкова бързо.
От толкова високо районът изглеждаше непокътнат, с изключение на разрастващото се кафяво петно, появило се в тъмните води на залива Шелихов. По крайбрежието бяха разпръснати кранове, купчините изкопана пръст се простираха надалеч. Причината обектът да изглежда толкова добре беше, че голяма част беше скрита под мушами, опънати върху метални прътове. Мушамите бяха боядисани така, че да приличат на сняг, и пепелта, довяна от вятъра върху тях, затвърждаваше илюзията. Изтеглените на брега кораби също бяха скрити – първо с пръст и камъни от работната площадка и после с още отпадъци от фабриката, за да се заличи формата им.
Единственият признак на живот бяха тънките струйки пушек, излизащи от комините на корабите – вътре палеха огън, за да осигуряват топлина и храна на работниците.
Савич погледна към морето. Единият траулер се връщаше към обекта. Дирята му бе дебел клин, защото беше натежал от улова.
Докато резервоарите на кораба бяха пълни с гориво и имаше чиста вода от ледниковата река наблизо и храна, доставяна от двата траулера, обектът можеше да се издържа сам месеци, дори години. Савич с право се гордееше с постижението си, но от друга страна, през половината си живот бе усъвършенствал всеки детайл.
„Всички, освен един“ – помисли си. Имаше една пречка, която не можеше да отстрани лесно – стока, която обектът изразходваше с ненаситна бързина и която се заместваше най-трудно.
Фьодоров се беше обадил по радиостанцията и сега управителят чакаше на площадката за хеликоптери да посрещне Савич. Трепереше в щипещия студен вятър. Беше май, но Полярният кръг все пак се намираше само на четиристотин мили на север.
– Добре дошъл, Антон – каза Ян Паулус, широкоплещест южноафрикански минен инженер.
Ръкуваха се и тръгнаха към чакащия джип.
– Искаш ли да видиш как върви работата? – попита Паулус и включи на скорост.
Савич беше виждал този аспект на проекта само веднъж и не изпитваше желание да повтаря преживяването.
– Не. Да отидем в кабинета ти. Нося бутилка хубаво шотландско уиски.
Руснакът не се интересуваше много от управителя на обекта, но знаеше, че трябва да му доставя удоволствие. Разбира се, заплатата от пет милиона долара на Паулус допринасяше за отношенията им повече, отколкото по някоя чашка алкохол от време на време.
Трите кораба, които бяха докарали на север и изтеглили на брега под работната площадка, бяха стари океански лайнери, доставени от склада за метални отпадъци на Шиер Сингх. Макар и преминали най-хубавите си години, те бяха функционални и идеално служеха за целите на Савич. Паулус се беше настанил в апартамента на посланика в дългия сто метра луксозен кораб, плавал навремето в Егейско море.
Украсата от позлата и синьо, някога смятана за елегантна, беше избледняла, а килимите бяха изтъркани и изпъстрени с изгаряния от цигари, мебелите бяха овехтели и металните части потъмнели. Савич отиде до тоалетната и когато пусна водата, от чинията се разнесе отвратителна смрад. Образът му в огледалото изглеждаше червеникавокафяв: стъклото беше изгубило лъскавината си.
Когато Савич се върна във всекидневната, Паулус седеше на дивана. Вече беше налял две чаши уиски.
– Имало е инцидент на единия сух док – каза той, щом Савич седна.
Руснакът замръзна.
– На кой?
– „Маус“. Двама от твоите бивши командоси от Спецназ решили да пренебрегнат процедурата и минали по мушамата, над трюма. Тя се скъсала и те паднали и се пребили.
Руснакът отпи от питието си.
– Има ли някаква следа, че са им помогнали?
– Не. Твоите хора проверили сухия док и кораба в трюма веднага щом двамата не се върнали навреме от обхода. Никой не се е качвал на борда и нямало следи от борба. Единственият плавателен съд наблизо бил товарен кораб с ирански флаг и освен ако моллите в Техеран не са надушили нещо за нашата операция, съмнявам се, че са замесени.
Савич изруга под нос. Всички, които беше наел да пазят корабите, бяха бивши служители на специалните части, прочутия Спецназ. Бяха твърде добре обучени, за да се отклонят от маршрута си, но от друга страна, той разбираше защо са го направили. След като си бяха получили парите, поддържането на изострена бдителност беше почти невъзможно. Той лесно можеше да си представи как съкращават периметъра на обиколката си, като минават напряко по мушамата върху трюма. Лекомислената им грешка може би щеше да послужи за урок на другите.
Реши, че това е нещастен случай, и го разкара от главата си.
– Как вървят нещата тук?
Южноафриканецът имаше ужасни развалени зъби, поради което усмивката му наподобяваше безрадостна гримаса.
– Отлично. Златната ти жила е с най-високата проба, която съм виждал. По дяволите, целият район е пълен с руда. Производството е с дванадесет процента над очакванията, а все още работим в наносните слоеве в склона.
– Кога ще изпратите първия товар?
– По-скоро, отколкото мислехме. „Соури“ трябва да пристигне след десет дни. Поради товара на кораба има тройно повече пазачи, затова искам да качим пратката, когато отново се отправи на юг.
– Хубаво. Преди два дни говорих с Фолкман. Преработвателният център е готов. Последните матрици и щампи са пристигнали тази седмица.
– И банките ще приемат доставката?
– Веднага щом е възможно.
Паулус отново напълни чашите и вдигна наздравица.
– Да пием за алчността и глупостта. Откриеш ли я в подходящата група хора, тази комбинация може да те направи много богат.
Антон Савич беше напълно съгласен да пие за това.
14
Еди излезе от дома на семейство Ксанг почти в полунощ. Беше изтощително.
Те бяха загубили сина си веднъж, когато беше яхнал змията, а сега Еди им каза, че са го загубили за втори път в морето. Представи се като моряк от търговски кораб на КОСКО, ръководена от военните китайска товарна мореплавателна линия, и обясни, че корабът му попаднал на контейнер, докато се връщал в Шанхай. Капитанът заповядал да го изтеглят на борда: мислел, че вътре може да има нещо ценно. Спести им зловещите подробности за онова, което всъщност бяха намерили, но спомена, че открил дневника на сина им и се заклел да уведоми семейството.
След няколко часа убеждаване успя да разбере къде е щабът на Ян Луо, змийския глава. Изпита облекчение, че семейството не го помоли да обясни защо един моряк ще иска да знае това, тъй като нямаше готов отговор.
Излезе от жилището над магазина за велосипеди, въоръжен с указания за местоположението на бар в район със складове, и тръгна да търси змийския глава, който беше изпратил Ксанг и роднините му на пътуване към смъртта. Улиците бяха тихи. Беше късно и тъй като военните си бяха направили лагер на градския площад, местните жители благоразумно бяха решили да си останат вкъщи.
Барът се намираше на улица „Дълъг поход“ – пълна с дупки ивица рушащ се асфалт, успоредна на един от притоците на река Мин. Имаше само няколко лампи и въздухът беше натежал от миризмата на разложение и ръжда. Повечето сгради покрай реката бяха от гофрирана ламарина и всяка сякаш се беше облегнала на съседната. Еди си помисли, че ако махнат една, поне няколко ще паднат като плочки на домино. Бодливи плевели растяха от почернялата от моторни масла почва в неасфалтираните площи.
От другата страна на улицата бяха струпани триетажни жилищни сгради. От тесните улички между тях се носеше воня на изпражнения, а от многобройните купчини боклук се чуваха звуците на котки и плъхове, които се бореха за храна. От време на време някъде в тъмните апартаменти проплакваше дете.
В края на улицата блестяха ярки светлини и звучеше музика. Явно това беше барът. Еди забави крачка. Възнамеряваше да тръгне по трагично завършилия път на Ксанг. След като преминеше под контрола на змийския глава, нямаше да има голям избор, освен да върви с човешкия поток, стремящ се да избяга от Китай. Докато светлините ставаха все по-силни и музиката по-шумна, Еди почувства, че се задъхва и под мишниците му избива пот.
Знаеше от какво се опасява. Беше се изправял пред страховете си, докато работеше в ЦРУ и после в Корпорацията, и му беше ясно, че всеки път, когато полага усилия да ги преодолее, това оказва пагубно въздействие върху психиката му, отнема нещо от него и отслабва силите му. Подобно на натрупващия се ефект на мозъчните сътресения, винаги имаше риск, че следващото ще е фатално.
Стисна юмруци и измина последните метри до заведението насила. Нямаше охрана и той отвори вратата и влезе. Музиката гърмеше от високоговорители, монтирани зад бара. Мъглата от цигарен дим беше гъста като газова атака и също толкова дразнеща за очите. Дъските на пода лепнеха от разлята бира и тук-там бяха мухлясали. Посетителите бяха предимно млади хулигани в черни кожени дрехи и прекалено силно гримирани момичета с миниполи и къси тесни блузки, разкриващи пъповете им. Въпреки заразителния ритъм на музиката атмосферата в нощния клуб беше заредена с нещо неприятно.
Еди видя проблема веднага щом огледа мъжете на бара. Трима бяха в униформи. Войници. Бяха дошли в местния оазис на Западния упадък и никой нямаше желание да направи нещо по въпроса. Дори да беше тук, Ян Луо не би навлякъл неприятности на контрабандната си операция, като се спречка с трима пияни войници, дошли в града за една нощ. А щом змийският глава нямаше да изгони войниците, никой друг нямаше да го направи. Войниците щяха да останат тук, докато не им омръзнеше.
Никой не обърна внимание на Еди и той седна в отсрещния край на помещението. Поръча си бира, като се погрижи барманът да забележи пачката банкноти, които носи. Беше разбрал какво е положението и докато преполови бирата, измисли план.
Ако войниците не си тръгнеха, преди барът да затвори, щеше да загази. След като на другия ден се разбереше, че войникът, когото беше убил, е изчезнал, и военните започнеха да претърсват града, Ян Луо щеше да се изпари. Щеше да преустанови нелегалната си дейност, докато не намереха трупа и не арестуваха някого. Можеше да минат седмици, преди да се почувства в безопасност и да поднови трафика на хора. А Еди трябваше да влезе в нелегалния канал още тази нощ, ако се надяваше да разбере дали има връзка между змийските глави и пиратите, плячкосващи корабите в Японско море. Решението беше лесно. Трябваше да изкара тримата въоръжени войници от бара преди часа за затваряне, който, ако се съдеше по намусената физиономия на бармана, нямаше да настъпи скоро.
Единият войник беше много пиян. Беше ефрейтор, няколко години по-възрастен от редниците от двете му страни, и забавляваше другарите си с небивалици, докато пиеше бира след бира. Другите двама очевидно бяха селянчета и изглеждаха изумени от всичко, което им се е случило, откакто са захвърлили мотиките. Ефрейторът говореше като жител на голям град. Може би беше приятел на изнасилвача и заедно бяха постъпили в армията. Занимаваше другарите си с истории за сексуалните си подвизи, обясняваше, че до утре събеседниците му също ще има какво да разказват, и през цялото време хвърляше похотливи погледи на момичетата наоколо.
Еди чакаше някой от местните мъже да реагира. Един младеж с черни джинси и мотористко яке от изкуствена кожа погледна към масата в най-тъмния ъгъл на бара. За разлика от Еди, войниците не видяха това. На масата седяха трима мъже и две момичета, които приличаха на близначки. Двама от мъжете бяха мускулести, очевидно телохранители, а третият сигурно беше змийският глава Ян Луо. Беше с черна тениска и черен костюм и носеше тъмни очила. Мъжът едва забележимо поклати глава. Явно не искаше да има неприятности с войниците.
Трафикантът усети, че Еди го гледа. Зенг не направи нищо, за да прикрие намеренията си. Беше изпил бирата си и стана, после хвана бутилката за гърлото.
Ян Луо плъзна очилата „Рей-Бан“ надолу по малкия си нос, за да види какво ще стане. Изражението му остана безучастно. Телохранителите, изглежда, не забелязаха нищо.
Еди се приближи зад гърба на войниците и потупа ефрейтора по якото рамо. Едрият мъж не реагира, но единият редник предпазливо погледна Еди. Шумът от разговорите се превърна в приглушено, изпълнено с очакване мълчание. Само стереоуредбата продължаваше да свири. Еди отново потупа ефрейтора, този път по-силно.
Мъжът се завъртя на високото столче и скочи. Беше по-як, отколкото предполагаше Еди. Малките му свински очи се присвиха, когато се втренчи в нищожеството, дръзнало да прекъсне пиенето му.
– Дължиш извинение на младите жени и мисля, че е най-добре ти и приятелите ти да напуснете бара – кротко каза Еди.
Ефрейторът се разсмя гръмогласно.
– Сериозно?! Аз пък мисля, че ще е най-добре, ако се разкараш. – Сложи тежката си ръка на гърдите на Еди и го блъсна с всичка сила.
Вместо да падне, Зенг се отмести така, че от силата на тласъка ефрейторът залитна напред. Двете селянчета останаха на местата си, въпреки че наблюдаваха, готови да се намесят. Ефрейторът нанесе мълниеносен удар в главата на Еди и той едва успя да се наведе. Левият юмрук на военния се заби в ребрата му. Еди или напълно беше подценил нивото на пиянството на ефрейтора, или той беше роден кръчмарски побойник.
Ефрейторът грабна бутилката си, строши я в тезгяха и размаха към главата на Еди назъбеното, остро като нож стъклено гърло. Зенг можеше също да счупи шишето си, за да изравни силите, но убийството на военния не беше вариант за избор. Той искаше да изгони войниците от града, а не да предизвика политическа акция.
– Мисля, че ще е добре да ти пусна малко кръв – изръмжа ефрейторът и замахна с бутилката към гърлото му.
Ако беше попаднало в целта, стъклото направо щеше да разкъса хрущяла и артериите и да откъсне главата на Еди. Той отскочи и назъбеното гърло мина на два-три сантиметра от гръкляна му. Зенг заби бутилката си в ребрата на ефрейтора и той отстъпи и изрева от болка.
Двамата млади редници скочиха.
Еди ги прикова със суров поглед и изръмжа:
– Не се месете!
После отново съсредоточи вниманието си върху ефрейтора и зае бойна поза. Движенията му бяха толкова плавни, сякаш тялото му беше направено от гъста течност. Пусна шишето.
Ефрейторът също приклекна, втренчи се в Еди и размаха ръце пред лицето си.
Което беше голяма грешка.
Без да движи горната част на тялото си, Еди му нанесе три бързи последователни ритника – в ребрата, в коляното и в слабините. Ефрейторът наблюдаваше торса му и не можа да ги предугади.
Военният залитна, а Еди пристъпи към него и му нанесе серия светкавични удари в гърлото, ребрата, слънчевия сплит, главата и носа. Когато се дръпна, бяха изминали само пет секунди, но ефрейторът вече беше целият в кръв.
Единият редник направи рязко движение, сякаш се готвеше да защити началника си. Еди светкавично го хвана за гърлото и каза съвсем спокойно, изобщо не се беше задъхал:
– Не си заслужава.
И леко го бутна да си седне на мястото.
Ефрейторът все още се държеше на крака. В очите му блестеше омраза. Еди се извъртя и жестоко го ритна два пъти в главата. Първият ритник го накара да се превие и да подбели очи, а вторият го повали на пода в безсъзнание. Щеше да се свести чак след няколко часа и щеше да мине поне ден, докато умът му се проясни достатъчно, за да може да мисли за отмъщение.
Еди погледна редниците.
– Направете си услуга и си намерете нов приятел. Този има голяма уста и ще ви навлече неприятности, от които няма измъкване. Ясно ли е?
Единият кимна безмълвно.
– Отнесете го в лагера си, кажете на сержанта, че е паднал по стълбите, и повече не идвайте тук.
Благодарни, че са пощадени, двамата редници вдигнаха ефрейтора от пода, преметнаха отпуснатите му ръце на раменете си и го извлякоха от бара, без да поглеждат назад. Еди се обърна към бармана и му направи знак, че иска още една бира. Изведнъж всички започнаха да говорят едновременно, обсъждаха случилото се.
Еди едва успя да отпие първата глътка, когато до него се приближи единият телохранител на Ян Луо.
– Господин Ян иска да говори с теб.
Зенг го погледна, отпи още една глътка и стана. Вече нямаше връщане назад. Змийският глава щеше да има пълен контрол върху живота му. Луо можеше да го предаде, за да вземе парите от наградата, ако Еди се опиташе да избяга. Можеше да го убие на място само за развлечение или да го препрати по-нататък по веригата, която завършваше в товарен контейнер в открито море. Зенг изправи рамене и последва телохранителя.
Ян заповяда на момичетата да се махнат. Едното нарочно отърка задник в слабините на Еди, докато двете отиваха към бара. Зенг не й обърна внимание и седна срещу змийския глава. Луо свали слънчевите си очила. Нямаше и тридесет години, но излъчваше умората и презрението към света, характерни за човек, който познава тъмната страна на живота.
– Предполагам, че има причина за демонстрацията ти – каза той.
– Не можех да разговарям с теб, докато те бяха в бара.
– За какво?
Вместо да отговори, Еди извади откраднатите отличителни знаци и ги хвърли на очуканата маса.
Ян Луо не ги взе, дори не ги докосна. Погледът му стана замислен.
– С войниците ли си в града? За изборите?
– Не. Бях изпратен във Фузоу.
– И дойде тук?
– Пред известно време си помогнал на братовчеда на един мой приятел.
– Помагам на много хора. С какво съм му помогнал?
– Завел си го в Златната планина. – Това беше името, с което нелегалните емигранти наричаха Съединените щати. – И аз искам да отида там.
– Невъзможно.
– Защо?
– На мен ми плащат за услугите.
Еди извади дебела пачка банкноти.
– Знам каква е системата. Ще ти дам част от парите сега, а останалите ще изработя, когато отида в Америка. Само че нямаш гаранция, че ще ти ги дам, след като нямам тук семейство, което да заплашваш. – Отдели няколко юана от пачката, за да покаже американските долари отдолу. – Пет хиляди сега. Още две, когато напусна Китай, и забравяш, че си ме виждал.
Ян Луо се подсмихна и присви очи.
– И какво ми пречи да ти взема парите сега и да забравя, че сме се срещали?
Еди изви пета, завъртя масата на четиридесет и пет градуса и заби ръба й в гърдите на единия телохранител достатъчно силно, за да му изкара въздуха. След това скочи, удари с лакът масата и я разцепи на две. Докато тя падаше, ритна мястото, където кракът беше съединен с плота, и го изкърти, грабна го и го заби в гърлото на втория бодигард, преди той дори да си помисли да посегне към пистолета, затъкнат на кръста му.
Луо не помръдна, но не можа да прикрие изненадата си от бързото обезвреждане на двамата му най-добри хора.
– Можех да ви убия и тримата – каза Еди. – Правя ти почтено предложение. Ако не го приемеш, ще си отида.
– Мисля, че ще оправяш добре в Златната планина. – Луо се усмихна лицемерно.
Еди пусна крака на масата на пода и седна. Вторият телохранител разтриваше гърлото си и кипеше от гняв, но не направи опит да отмъсти.
– Какво правим оттук нататък? – попита Зенг.
– Има още двама души, готови да потеглят на път заедно с теб. – Змийският глава си погледна часовника. – Смятах да тръгнем утре през нощта, но може да стане напечено, ако ефрейторът реши да създава неприятности. Имам камион. След един час ще те взема в края на улицата. Утре ще се срещнем със свръзката ми във Фузоу. Ще ти направят документи и ще те поемат оттам. – Луо млъкна. Погледът му стана суров. – Ще ти дам обаче един съвет. Не се будалкай с тези хора. Ако изпълниш същия номер като тази вечер, ще трябва да се опиташ да си натъпчеш червата обратно в корема.
Еди кимна. Знаеше, че сплашването на Луо ще му се размине, защото Ян стоеше ниско в йерархията на нелегалния трафик на хора. Той беше вербовчик, пешка със слабо влияние, въпреки че бе голяма риба в малкото езеро на Лантан. Хората, които търсеше Зенг, бяха много по-високопоставени. Отсега нататък той щеше да се преструва на примерен емигрант, отстъпчив, благодарен и уплашен.
Едва ли щеше да му е трудно да имитира страх.
15
Когато гумите на турбореактивния пътнически самолет изсвириха на тармака на летището в Цюрих, Хуан Кабрило вече беше оформил плана си. Признаваше, че е един от най-безумните, които му бяха хрумвали, но като се имаха предвид параметрите на мисията и краткият срок, инстинктите му подсказваха, че не му остава нищо друго, освен да действа безумно.
През по-голямата част на полета от Токио Хуан поддържаше връзка с „Орегон“ чрез защитен срещу проникване преносим компютър. Макс Ханли му беше събрал екипа, който искаше в Швейцария, и бе изпратил необходимата екипировка от кораба. „Орегон“ плаваше към Тайпе, където беше най-близкото международно летище. Отказването от следенето на „Маус“ беше пресметнат риск, но Кабрило беше сигурен, че екипажът отново ще намери плаващия сух док, който се движеше само с четири възела. Двамата с Макс изчислиха, че отклоняването ще им отнеме по-малко от един ден, ако нямат неприятности в Тайван. Хуан помоли началника на пристанището в Тайпе да му върне стара услуга, за да е сигурен, че всичко ще мине гладко.
В Швейцария трябваше да импровизират, ако част от екипировката не минеше през митническата проверка на международното летище, но Кабрило не смяташе, че ще възникне проблем. Той имаше много връзки в Цюрих от дните си в ЦРУ. Нужни им бяха само оръжия. Можеха и сами да направят експлозиви с подръчни материали, а всичко друго, от което се нуждаеха, се даваше под наем или се продаваше.
Екипът щеше да пристигне двадесет и четири часа след него. Първата работа на Хуан беше да намери тайна квартира и да разузнае маршрута между затвора „Регенсдорф“ и съда в центъра на града.
Двадесет минути след като мина през митницата той вече седеше зад волана на взет под наем спортен мерцедес ML–300. Съмняваше се дали всичките потенциални възможности на автомобила ще му потрябват, но пък колата беше анонимна в този пълен с мерцедеси град. Е, все пак имаше глобална система за позициониране. Пролетното утро беше хубаво и Кабрило бе смъкнал стъклата и покрива.
За разлика от Токио, Цюрих му харесваше със смесицата си от старо и ново. Една до друга бяха наредени барокови и модерни сгради. Не си съперничеха, а създаваха атмосфера на успокояваща хармония. В Цюрих той беше спал с една свръзка, докато работеше за Фирмата. Тя беше нископоставена служителка в руското посолство и не можа да му даде ценна информация, но въпреки това го накара да се почувства като Джеймс Бонд. Споменът за тази случка предизвика усмивката му, докато караше по околовръстното шосе и търсеше изход, който да го отведе до затвора. Тайната квартира трябваше да почака, докато не намереше най-подходящото място за плана си.
Точно преди да стигне до отбивката за „Регенсдорф“, Кабрило обърна и се отправи обратно към града. Нямаше смисъл да показва колата на пазачите на портала, тъй като знаеше, че ще трябва да мине по маршрута няколко пъти, преди да реши къде екипът му ще направи удара. Така че реши да отиде до съда, където Рудолф Исфординг играеше ролята на главен свидетел в процеса на века.
Улиците около съда бяха тесни и задръстени, още повече че наблизо се строеше нова сграда и десетки камиони блокираха пресечките. Строежът все още представляваше стоманена рамка с бетонни плочи, вдигнати на седем етажа, над които стърчеше кран. Стрелата му можеше да се простре далеч над оградата от плоскости и телената мрежа, опасваща парцела. Хуан спря на червено и се загледа как кранът вдига някаква арматура, и се стресна, когато шофьорът зад него натисна клаксона. Светофарът беше светнал зелено. Кабрило махна с ръка, за да се извини, и бързо потегли.
Мина пътя между затвора и съда още шест пъти, движеше се по различни маршрути. Ако той отговаряше за охраната, която караше Исфординг в града за съдебните заседания, щеше да избира произволен маршрут всеки път, за да направи нападението на бронирания микробус по-трудно. Проблемът обаче беше, че крайната цел бе една и съща. Колкото повече се приближеше до съдебната палата, толкова по-предсказуем и уязвим ставаше микробусът.
Хуан намери свободно място за паркиране на няколко преки от съда и през следващите два часа обикаля квартала, оглеждаше го внимателно. Купи си кафе в пластмасова чаша и си напомни, че трябва да се свърже с централата на компанията в Сиатъл и да провери дали е възможно да купи специалното им оборудване за „Орегон“.
Движението около съда и строежа в съседство беше натоварено, но главната улица зад двете сгради беше сравнително спокойна. Кабрило трябваше да изпрати хора там за няколко дни, за да опознаят по-добре схемите на трафика, ако решаха да използват това място. Беше необходимо да направи само няколко промени в първоначалния си план.
Малко след обяд Хуан нае апартамент в една четириетажна сграда на шест преки от съда. Обясни на агента на недвижими имоти, че с група американски адвокати ще е в Цюрих за няколко месеца, защото са ангажирани в съдебен процес срещу застрахователна компания. Апартаментът имаше три спални и кабинет. Мебелите бяха малко изтъркани, но кухнята беше наскоро ремонтирана и в банята имаше голяма вана. Най-важното беше, че апартаментът се намираше на последния етаж и ако се наложеше, можеше да се качат на покрива по аварийните стълби от задната уличка. Наложи се да наеме апартамента за половин година, което означаваше, че трябва да го задържи и след удара, за да се избегнат всякакви съмнения.
Престъпниците често се заселваха в квартал близо до банката, която смятаха да оберат, и след като направеха удара, незабавно напускаха. До няколко дни полицаите откриваха това и се сдобиваха със сериозна следа. Хуан смяташе да сменя оперативни агенти или външни наемници в апартамента няколко месеца, така че никой да не заподозре нещо гнило. Именно такива подробности гарантираха анонимността и успеха на Корпорацията.
След няколко телефонни разговора за осигуряването на оръжия Кабрило нямаше какво друго да прави, освен да ги чака да пристигнат. Хапна в ресторанта наблизо. Не смяташе да изпие цялата гарафа вино, но всяка глътка сякаш правеше чудеса с напрежението в раменете и врата му. Хуан рядко се тревожеше за собствената си безопасност. Мислеше предимно за хората си.
Имаше лидерски стил на командване и никога не искаше от подчинените си да направят онова, което не беше готов да извърши сам. Точно затова хората му му бяха предани. Знаеше, че може да им вярва във всяка ситуация. Не му беше лесно обаче да ги излага на риск. Вярно, всеки член на Корпорацията взимаше дял от общата печалба и беше милионер, но както бяха обсъждали с Макс на борда на „Орегон“, в случая не ставаше дума за пари, а за всеотдайността да постъпваш правилно. Кабрило и екипът му бяха мотивирани от идеала на каузата на справедливостта и затова се изправяха пред новите опасности, грозящи двадесет и първи век.
На крепостните стени на свободата бяха нужни хора, които да стоят на стража срещу всички, обявили се срещу нея.
Екипът му беше поел задачата да е таен пазач на портите. И всеки път, когато четеше вестник или гледаше новини по сателитната телевизия и научаваше за нови жестокости, Кабрило осъзнаваше, че още дълго ще стоят на поста си.
Доктор Джулия Хъксли пристигна последна. Вместо да я изпрати в тайната квартира, Хуан й каза да отиде на хотел близо до известната в Цюрих Банхофщрасе, улицата с банки и магазини, която придаваше специфичния облик на града като Пето авеню на Ню Йорк или Родео Драйв на Бевърли Хилс. Въпреки че Джулия се беше доказала в няколко тайни операции, главната й функция беше лекар. Кабрило би предпочел да използва Линда Рос, но нито тя, нито някоя от другите шест жени на борда на „Орегон“ нямаха телосложението и ръста, каквито изискваше планът му. Джулия с готовност се съгласи да дойде в Цюрих, но Хуан искаше да се погрижи да я изолира от останалите в екипа.
Едва я позна, когато Хали Казим я доведе във всекидневната на тайната квартира. Нежните й кафяви очи бяха променени. Беше си сложила цветни контактни лещи и очите й зад очилата с големи рамки бяха воднистосини. Обичайната й опашка беше скрита под перука с прошарени коси, увити около главата й като ошмулен храст. Тялото й беше закръглено като на манекенка от петдесетте години на миналия век, но измачканите й от пътуването дрехи скриваха отпуснатите тлъстини на почтена омъжена жена на средна възраст. Бръчките на челото й бяха наистина дълбоки.
Тоест нямаше нищо общо с доктор Джулия Хъксли, но много приличаше на фрау Кара Исфординг, съпругата на съдения за злоупотреби Рудолф Исфординг.
– Леле! – възкликна Кабрило. – Толкова си грозна, че може да изгониш булдог от месарница.
Джулия направи реверанс и се усмихна.
– Винаги си знаел как да направиш комплимент на една жена, Кабрило. Все пак трябва да призная, че Кевин надмина себе си.
Кевин Никсън отговаряше за Работилницата за вълшебства, както я наричаха в Корпорацията, голямо пространство на борда на „Орегон“, където заедно с екипа си изработваше всякакви униформи, дегизировки и всевъзможни мръсни номера.
– Може да останем тук известно време – отбеляза Кабрило, докато критично оглеждаше лекарката. – Ще можеш ли да си слагаш дегизировката сама?
– Кевин ми показа как. – Джулия полюшна едрите си бедра. – Костюмът не е нещо особено, но слагането на грима така, че подплънките на лицето да не се забелязват, е сложно. Все пак мисля, че разбрах как става. Малко е страшно. Кевин знае повече за козметиката и грижите за кожата от продавачките в най-луксозните козметични магазини.
– Беше номиниран за „Оскар“ за най-добър грим няколко години преди да дойде при нас – каза Хуан, но не добави, че след терористичните атентати на 11 септември Никсън беше обърнал гръб на Холивуд. Сестра му бе пътувала от Бостън, за да му отиде на гости, когато самолетът й се бе разбил в Северната кула.
– Освен това ми даде толкова много старомодни дрехи, че мога да отворя магазин втора употреба – каза Джулия.
– Не е необходимо да се тревожиш за маскировката, докато не сме готови. Няма защо да рекламираме, че из Цюрих се разхожда клонинг на Кара Исфординг.
– И да лиша мъжете от удоволствието да се възхищават на красотата ми?
– С този вид ще завъртиш главата само на някой болт и дори тогава пак ще ти трябва пневматичен гаечен ключ.
Кабрило събра хората си – петима членове на Корпорацията общо. Екипът беше малък, но щом Джулия приключеше с ролята си, можеше да им бъде подкрепление, когато пристъпеха към действие.
– Обиколих района и мисля, че намерих идеално място. Ще ни трябват няколко дни разузнаване, за да сме сигурни. Ако нещо не ви се стори наред, не се колебайте да ми го кажете и ще го обсъдим заедно. След като се запознаем с обстановката и приготвим екипировката, ще започнем първия етап – отвличането на истинската Кара Исфординг.
