Текст книги "Досиетата „Орегон“"

Автор книги: Clive Cussler

Соавторы: Джак Дю Брул
сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 22 страниц)

– Какъв е планът? – попита Линкълн.

– Събрах ви да го обсъдим. Всеки да разговаря с екипа си и да предложи сценарий. Марк, имаш ли вече снимки на склада?

– Да, от телевизионен сателит. Отпреди година обаче.

– Джордж да прелети няколко пъти с хеликоптера и да направи нови. Ако „Робинсън“ няма необходимия пробег, да наеме друг хеликоптер в Джакарта. И веднага щом се върне, да се погрижи всички да имат копия.

– Ясно.

– Линкълн, не знам колко пазачи охраняват склада, нито какви оръжия имат, така че се погрижи хората ти да разполагат с всичко необходимо, включително ракети.

– Слушам.

– Докторе?

– Знам, знам – изпревари го Джулия. – Ще проверя запасите кръв и ще си поиграя на вампир с екипажа, ако се нуждаем от още.

Всички станаха, но Кабрило не ги освободи. Имаше още един въпрос, който трябваше да обсъдят.

– Искам да изясня нещо. Мисията излезе от границите на онова, за което бяхме наети. Дотук се излагахме на опасност и се отървахме лесно. – Той многозначително погледна Линда. – Ти си се изправяла срещу наемниците на Сингх и знаеш какви са възможностите им. Парите, които ще спечелим, са нищо в сравнение с риска, след като влезем в склада им. Всъщност сумата едва покрива разходите по пътуването – добави Хуан и неколцина от присъстващите се усмихнаха. – Хората взимат заплата и премия, без да рискуват живота си, но на нас ни плащат само когато има печалба. Всеки от вас се е включил в Корпорацията с очакванията да използва неповторимия си талант, за да спечели пари. Опасявам се, че няма да изкараме много от тази авантюра, затова ако някой не желае да участва, има разрешението ми и е свободен. Мястото му ще бъде запазено и няма да му задавам въпроси, нито ще го обвинявам.

Кабрило изчака реакцията им. Очите му се вторачиха във всеки поред. Никой не каза нищо. Накрая Макс се прокашля.

– Шефе, имахме възможност да говорим за това, откакто започнахме да следим „Маус“. Истината е, че някои видове работа струват повече от пари. Всички сме единодушни, че ще платим за шанса да спипаме тия копелета. Подкрепяме те сто процента.

После всички излязоха от заседателната зала.

Хуан не можа да не се усмихне. Беше доволен от хората си.

Отново преоблечен като капитан Джеб Смит, за да заблуди случайните наблюдатели на брега, Кабрило се беше опрял на перилата на открития мостик на „Орегон“. Стоеше тук толкова отдавна, че лющещата се ръжда на перилата бе оцветила в оранжево загрубелите му длани. Гаснещото огнено кълбо на слънцето бавно потъваше зад планините. Въздухът беше натежал от миризмата на обгорен метал, разтворители и корабно гориво. Докато се приближаваха на север покрай крайбрежието на Суматра, той видя девствени бели плажове и тучна зелена джунгла. По-голямата част от земята беше девствена, но около склада сякаш беше разядена от злокачествен тумор. Брегът беше катранено тресавище, а морето имаше цвета на помия. С изключение на новия хангар до залива всички сгради бяха порутени и покрити с черен прах. Хуан не беше виждал по-потискащо и нечовешко място.

В сравнение с огромните постройки, кранове и строителни машини работниците изглеждаха незначителни. Извисяващите се над склада кранове пренасяха стоманени плоскости от изтеглените на брега кораби до опасани с огради райони, където дрипави мъже ги атакуваха с оксижени и чукове. От наблюдателния пост на Кабрило на четвърт миля от брега хората приличаха на мравки, полазили трупа на гигантски бръмбар.

А около „Орегон“ плаваше армадата на обречените. Флотилията отвлечени кораби, предназначени за разглобяване, се простираше почти до хоризонта, архипелаг от ръждясали корпуси, изтерзани и тъжни като духове на мъртъвци, чакащи да влязат в ада. Контейнеровозите, петролните танкери и товарните кораби му напомняха за добитък в кланица. Разнебитеният вид на „Орегон“ беше изкусен камуфлаж, но корабите около него наистина бяха в отчайващо състояние, последица от соления въздух, бурното море и занемареността.

– Леле! – възкликна Макс Ханли, щом излезе на мостика. Беше облечен в току-що изцапан с моторно масло работен комбинезон и идваше от машинното отделение. – В сравнение с тези корита нашият „Орегон“ изглежда в отлична форма.

В същия миг над залива отекна оглушителен рев, идваше от големия хангар.

– Какво е това? – възкликна Макс.

– Новото стерео на Мърфи – засмя се Хуан. – Мисля, че в хангара има някакъв трион. Чел съм за тях – огромни верижни машини, които разрязват кораба като кашкавал.

След няколко минути вратите на хангара откъм сушата се отвориха. Малки дизелови локомотиви изтеглиха дебело шест метра парче от кораб. Сегментът имаше изящни очертания, почти като на скулптура, и беше изрязан от носа на неизвестния плавателен съд. Локомотивите стигнаха до края на релсите и подвижен кран повдигна секцията във въздуха. Корабът, от който беше взета, имаше по-скоро товарни трюмове, а не палуби: по всяка вероятност беше товарен или танкер.

– Прилича на формичка за курабийки с контурите на товарен кораб – отбеляза Макс.

– Доста голяма курабийка – добави Хуан.

Стоманеното парче беше сложено на една страна, та работниците да могат да продължат да го нарязват.

Нещо в разсеяния тон на Хуан привлече вниманието на Ханли.

– Какви мисли се въртят в главата ти?

– Знам, че Сингх е замесен, но съм тук от два часа и в склада всичко изглежда законно. С изключение на онова, което може би става в хангара.

– Където е резачката за кораби?

– Аха. – Кабрило огледа сградата с бинокъла. – Искам довечера да надникна вътре.

– Ами „Маус“?

– Скоро ще пристигне. Ако междувременно разберем кой кораб режат вътре, това може да ни подскаже нещо.

– Възможно е да е някой от корабите, които пиратите са отвлекли, преди да ни наемат да ги спрем – каза Макс. – Може да са го докарали тук с другия док.

Кабрило погледна стария си приятел и каза само:

– Ще разбера, когато вляза там.

Ханли учудено повдигна едната от рунтавите си вежди.

– Сам?

– Няма смисъл да излагам на опасност някой друг от екипа на този етап. Ще вляза и ще се измъкна, преди да усетят, че съм влизал.

– И Линда Рос разсъждаваше по същия начин, когато се качи с екипа си на „Маус“.

– Погледни хангара откъм морето.

Макс взе бинокъла и огледа голямата постройка, после попита:

– Какво търся?

– Сградата е построена на пилони. Мисля, че металната обшивка не стига до морското дъно, нито вратите. Ще има прекалено силно течение, когато ги отварят и затварят.

– Мислиш да преплуваш под вратите?

– Вляза ли, ще мога да видя кой е корабът. Ще ми отнеме около час.

Ханли се втренчи в огромния хангар, преценяваше шансовете и риска. После каза:

– Използвай ребридер „Драгер“. – В същия миг прозвуча сирена, известяваше края на работния ден. – Това ще премахне дирята от мехурчета.

Един час след полунощ Хуан Кабрило беше в лодката. Беше облечен в цял неопренов костюм. Водата около „Карамита“ беше топла като кръв, но той се нуждаеше от тънката черна материя като прикритие, след като стигнеше до целта си. Носеше водолазни ботуши с дебели подметки, беше сложил плавниците до себе си на пейката и сега подготвяше устройството „Драгер“. За разлика от акваланга, който осигурява чист въздух на водолаза с всяко поемане на дъх, произведеният в Германия ребридер имаше мощни филтри за изчистване на въглеродния двуокис, когато водолазът издишваше: представляваше затворена система, която премахваше издайническия поток мехури.

Драгерът беше опасен на дълбочина под десет метра, така че Хуан възнамеряваше да плува близо до повърхността. В тънка водонепроницаема кесия, завързана под дясната му ръка, носеше миникомпютър, фенерче и автоматичен пистолет „Фабрик Насионал Пет–Седем“ с двойно действие, който стреляше с новите 5,7 милиметрови муниции. Предимството на тънките патрони беше, че матовата черна ръкохватка на оръжието побираше двадесет плюс още един в цевта.

Освен това куршумите пробиваха повечето бронежилетки, без да проникнат в тялото.

На дясното му бедро беше прикрепен нож, а на лявата китка – водолазен компютър.

– Просто за разнообразие помолих доктор Хъксли да анализира проба от водата – каза лаборантът, който се суетеше около него, след като Кабрило приключи с проверката. – Каза, че морето тук е по-замърсено и от река Каюга, когато се запалила през шестдесетте години.

– Това ли е представата ти за шегички? – иронично попита Хуан.

– Предпочитам да анализирам лепкави помии, отколкото да плувам в тях. – Лаборантът се ухили.

– Готов ли си? – попита Макс от вратата. До него беше Линда, приличаше на крехко девойче до неговата извисяваща се фигура.

– Фасулска работа. – Кабрило стана, кимна на лаборанта и той угаси червените светлини.

– Ерик е на щурвала – каза Макс, – а Марк е на оръжейната станция в случай, че нещо се обърка. Линкълн с няколко „тюлени“ е готов и ще излезе със зодиака, щом преполовиш разстоянието до хангара.

– Добра идея, но се надявам, че няма да се нуждая от тях.

Вратата на хангара изтрака и се отвори. Хуан слезе по рампата, нахлузи плавниците и безшумно се плъзна в морето. Щом водата го погълна, неудобната тежест на екипировката му олекна. Кабрило беше в стихията си и се съсредоточи. Беше в състояние да забрави за Еди Зенг, пиратите, трафикантите на хора и хилядите други подробности, необходими да управлява Корпорацията. Сякаш не съществуваше нищо друго, освен него и морето.

Когато стигна на три метра под повърхността, нагласи плаваемостта и погледна вградения във водолазния компютър компас. Прибра ръце до тялото си, размаха плавниците в мастиленочерната вода и заплува. Дишаше равномерно. След минута вече не усещаше „Орегон“ вляво от себе си. Беше минал покрай носа.

Въпреки шнорхела усещаше вкуса на мръсната вода по устните си. Беше метален, сякаш смучеше монета, и когато докосна неопреновия си костюм, Кабрило напипа мазно петно петрол. Не беше фанатизиран природозащитник и разбираше, че няма начин цивилизацията да не окаже влияние върху околната среда. Ако обаче не се намереше друга причина, той искаше да вкара Сингх в затвора най-малкото за екологичните поражения, които бизнесът му беше нанесъл на района.

Не смееше да запали фенерчето, така че трябваше да разчита на сетивата си. Беше в морето от двадесет минути и плуваше срещу слабото течение. Чу приглушено плискане. Водата минаваше под вратите на огромния хангар. Той леко смени посоката, за да компенсира течението, и след минута напипа грапавия бетон на един от множеството пилони, поддържащи грамадната постройка. Заобиколи го и се озова зад хангара. Широката плажна ивица беше осветена, но страната откъм морето тънеше в мрак. Кабрило светна фенерчето. Червеникавата светлина беше слаба, но достатъчна, за да се ориентира.

Той го угаси и изплува на повърхността. Вратите бяха високи колкото осеметажна сграда и широки шестдесет метра. През тях можеха да минават всякакви плавателни съдове, с изключение на най-големите крайцери, контейнеровози и танкери.

Хуан се гмурна и само след метър напипа долния край на вратите. Промуши се под тях и излезе в хангара. Извади шнорхела от устата си и вдигна водолазната маска на челото си. Парливият мирис на обгорен метал опари носа му, когато си пое дъх.

За миг му се стори, че складът е абсолютно тъмен, по-черен от безлунната нощ, но разбра, че е изплувал под тясна платформа. Щом излезе от сянката й, видя голи крушки, окачени на високия таван. Осветяваха неясните очертания на кораб. Кабрило заплува покрай него. За разлика от корабите в залива, този не беше покрит с ръжда. Корпусът беше гладък, нямаше полепнали водорасли и наскоро беше боядисан в черно или тъмносиньо.

Това не беше развалина, завършила полезния си живот, а нов кораб – на не повече от няколко години. Пулсът на Хуан се учести.

Стигна до метални стълби, издигащи се от водата до платформата, която опасваше хангара под тавана. Свали водолазната си екипировка и я завърза така, че да остане под водата, после извади автоматичния си пистолет със заглушител, за да се увери, че не се е повредил. Стисна го и бавно тръгна по стъпалата. Нямаше представа дали Сингх е поставил пазачи, но знаеше, че и най-слабият звук ще отекне в металната постройка, затова внимаваше да се движи безшумно.

Между стълбата и главната палуба на кораба имаше метално скеле. Кабрило спря в сенките и се ослуша за тих разговор на отегчени пазачи или неволна кашлица. Не чу нищо, освен тихото плискане на вода в корпуса на кораба.

Качи се по скелето и прокара пръсти по металната палуба, която също като корпуса беше гладка и явно наскоро боядисана. Корабът, изглежда, беше малък танкер, от онези, които обикновено пренасяха рафинирани продукти като керосин или бензин, а не необработен нефт. Първите двайсетина метра от танкера вече бяха отрязани и изнесени. Моряшката му душа се възмути, като видя как са се отнесли с такъв нов и красив плавателен съд.

Без да обръща внимание на леките суеверни тръпки, които го побиха, Кабрило тръгна към надстройката. Четириетажната секция с жилищните помещения се извисяваше на кърмата. Работниците бяха махнали крилата на мостика и бяха отрязали комините, за да може корабът да се побере в хангара. Кабрило намери отворен люк, вмъкна се вътре и след като се увери, че е далеч от илюминаторите, запали фенерчето. Подът беше застлан с чист линолеум, а стените бяха облицовани с дърво. Хуан докосна стената, но вместо да намери табелка с името и регистрационния номер на танкера и друга информация, откри четири дупки. Някой си беше направил труда да заличи самоличността на кораба.

Видя стълби и се качи по тях на мостика. Електрониката беше извадена. Радиопредавателите, навигационните уреди и компютърът за климатичните условия бяха изчезнали. Хората, които го бяха направили, бяха действали спокойно. Нямаше откъснати жици или други следи, че са бързали.

Освен това бяха махнали всичко, на което би могло да е написано името на танкера. Хуан претърси останалата част на надстройката. Камбузът представляваше празно пространство от неръждаема стомана. Хладилниците, печките, тенджерите, тиганите и домакинските прибори бяха изнесени. Бяха взели и номерата на местата за сядане, на които обикновено бяха изобразени корпоративната емблема на собственика и името на кораба. В каютите нямаше мебели, но някак бяха запазили атмосферата, че доскоро са били обитавани. Една миришеше на пури, а в банята на друга се носеше ухание на одеколон за бръснене.

Кабрило слезе в машинното отделение.

Двата големи двигателя, всеки колкото автобус, заемаха цялото пространство. Бяха свързани с километри кабели и тръби. Хуан ги огледа и изруга, като видя, че някой е махнал идентификационните плочки, а серийните номера са изтрити с флекс. Металът на тези места беше лъскав, сребрист и гладък.

Кабрило прибра пистолета в кобура и започна да претърсва по-щателно. Работата беше трудна, защото тънкият лъч на фенерчето му осветяваше само малка част от огромното машинно отделение, но той упорито продължи. Легна на пода, за да се провре под кондензатора за сладка вода, но откри, че някой го е изпреварил и е отлепил лепенката на производителя. Обходи с лъча на фенерчето всеки ъгъл и процеп, но не намери нищо.

„Хората на Сингх знаят какво правят“ – помисли си. А после забеляза гъста локва разлято масло, засъхнало под десния двигател. Беше почти невъзможно да стигне до нея, но щом той не беше в състояние да огледа какво има там, може би същото бяха направили и хората, заличили самоличността на кораба.

Вмъкна се под студения двигател. Беше тясно. Одра си ръката в невидима тръба и осмука кръвта от кокалчетата си. Заостъргва с нокти лепкавата мръсотия и напипа релефните очертания на метална плочка. Бяха я пропуснали!

След минута вече можеше да прочете надписа. Двигателят бе произведен от „Мицубиши Хеви Индъстрис“ и имаше петнадесетцифрен идентификационен номер. Хуан го запомни, измъкна се навън, включи компютъра си и започна да търси номера.

Неговият клиент и приятел Хироши Кацуи им беше предоставил много информация за изчезналите в Японско море кораби, досиета на членовете на екипажите, снимки и серийните номера на десетки от главните съставни части. Ако пиратите не бяха изнесли печките от камбуза, Кабрило щеше да провери в базата си данни и да сравни номерата без проблем.

Сега въведе петнадесетте цифри, избра иконата за двигатели и натисна бутона за търсене.

И щом името на кораба се появи, зяпна от изумление и възкликна:

– Измамили са ни!

– Изказването на годината, капитане – прошепна в ухото му познат глас и в същия миг до тила му се опря дулото на пистолет.

В следващата секунда коридорът пред машинното отделение се изпълни с гласове и танцуващи светлини на фенерчета.

19

Твърде много години бяха изминали, откакто Еди Зенг седеше в часа по литература през първата си година в Нюйоркския университет, за да си спомня колко кръга на ада е описал Данте в „Божествена комедия“. Беше сигурен обаче, че е открил един повече от средновековния италиански поет.

Щом самолетът им се приземи след шестчасовия полет, ги вкараха в товарен контейнер без вентилация, а после ги откараха с камион до някакво пристанище и ги натовариха на кораб. След десетина часа, като отчете все по-ниската температура и шестчасовия полет с поне петстотин възела, Еди определи позицията им в дъга, включваща северната част на Монголия, южната на Сибир и руското крайбрежие. И тъй като тук нямаше езера, достатъчно големи да наложат десетчасово пътуване с кораб, реши, че се намира на полуостров Камчатка или някъде на брега на Охотско море.

Контейнерът беше разтоварен и спуснат на земята толкова силно, че хората вътре изпопадаха. След минути вратите се отвориха и Еди видя ада.

В далечината се извисяваха тъмни планини. Върховете им бяха покрити с нещо като сажди и изглеждаха размазани. Зенг примига, за да фокусира погледа си. Брегът беше покрит с огладени от водата камъни. Океанът беше спокоен и тъмносив, застинал неподвижно като пред буря.

Но не това вцепеняваше съзнанието, а окаяното положение на хората, които работеха на склона, издигащ се над морето. Сцената наподобяваше холокоста. Склонът беше покрит със съсухрени мършави тела, толкова изцапани с мръсотия, че беше невъзможно да се каже дали са облечени. Пространството сякаш се гърчеше като подпухнал труп, поглъщан от личинки. Изтощението беше направило работниците безполови и нечовешки.

А на склона работеха поне две хиляди души.

Едни се катереха нагоре, натоварени с празни кофи, а други залитаха надолу, прегърбени под товара си. На един равен участък на разстояние три четвърти до върха хора с лопати пълнеха кофите с кал. Движеха се като автомати, сякаш телата им вече не можеха да извършват друго. По-нагоре по склона други обслужваха водни оръдия, пълнени от маркучи, виещи се по земята до място, където разтопената вода от глетчер в далечните планини беше отклонена в кално езеро. Гравитацията принуждаваше водата да тече по маркучите. Работниците местеха струите и промиваха пластовете почва.

Водата се стичаше надолу и се превръщаше в глинена каша, коварна като плаващи пясъци. Докато Еди гледаше втрещен, по склона безшумно се плъзна гъста вълна от кал. По-бавните работници бяха пометени от нея и се затъркаляха надолу. Някои се изправиха бързо, други – по-бавно. Един човек не можа да стане и беше погребан жив.

Никой не спря да работи.

Над обекта беше опъната камуфлажна мрежа, боядисана в същите оттенъци на сиво, черно и кафяво като околния пейзаж, така че мястото не се забелязваше отгоре.

Близо до брега работници с отчаяни очи изсипваха кофите в серия корита за промиване, приспособления, едва ли променени от въвеждането им преди повече от столетие. Калта се отмиваше на дълги маси чрез леко клатене и водата се изливаше в улей. На дъното на улея имаше прегради, които улавяха и отделяха тежките частици от по-леките примеси. Нерудоносната кал падаше в края на коритата и накрая стигаше до океана, където се разпръскваше в кафяво петно, а събраната руда трябваше да се остърже и прехвърли за по-нататъшно пречистване.

Бригада работници образуваха човешка верига от масите до триетажна сграда близо до брега. Кофите с рудата, пречистена в коритата, се подаваха от ръка на ръка и люшкането им приличаше на вълнообразните движения на грамаден червей. Еди забеляза, че преработвателният завод е прикрепен за плосък океански шлеп, който лесно може да бъде изтеглен от обекта. От нисък комин се издигаха струйки бял пушек: за процеса, използван за получаването на крайния продукт, явно бе необходима висока температура.

Въоръжени мъже, облечени подходящо за студеното време с дебели панталони и якета и с гумени ботуши, охраняваха обширната работна площадка. Всички носеха автомати АК–47 и палки или къси бичове. На върха на хълма имаше само неколцина пазачи, но долу, където рудодобивният процес завършваше, имаше повече. Четирима наблюдаваха десетината корита, а на всеки десет работници в бригадата с кофите беше определен по един пазач. Плющенето на камшиците звучеше като хор, съпровождащ движенията на работниците.

Ограда от бодлива тел не позволяваше на китайците да се доближат до другата страна на сградата, където една верижна машина – приличаше на полярна моторна шейна – имаше пряк достъп до отчасти заровен крайцер, изтеглен на брега.

В оградената страна откъм работниците имаше и други кораби – малки и толкова разнебитени, че беше изумително как са оцелели по време на пътуването дотук. Те също бяха полузатрупани с камъни и на палубите им бяха разпънати мрежи, за да прикрият очертанията им.

Еди осъзна, че това са спалните помещения за работниците.

Всъщност не бяха работници, а роби, принудени да копаят в хълма при невъобразимо мизерни условия.

На света имаше само няколко неща, които можеха да породят такава ненаситна алчност. И той инстинктивно разбра какво се добива тук – злато.

Беше учил геология още по-отдавна, но си спомняше достатъчно. Някой бе открил златна жила в хълма. Водните оръдия действаха с хидрокинетично налягане, за да разтрошават почвата така, че да се подава към коритата. Оттам концентратът се завърташе в центрофуги, които отсяваха по-леките частици. Финалният процес беше изваденото от дъното на центрофугите да се хвърли в живак, единственото вещество на света, което привличаше ценния метал. След като се свържеше с микрочастиците злато, топчето живак се разтопяваше и изпаряваше и оставаше чистото злато.

В по-модерните технологии живачните изпарения се улавяха отново, кондензираха се и се използваха повторно в затворена система, която не позволяваше на работниците да влизат в контакт със смъртоносния метал. Ако се съдеше по окаяното състояние на хората тук, те очевидно бяха подложени на неописуемо големи живачни изпарения. А живакът е една от най-безмилостните отрови на света.

Няколкото секунди, през които Еди възприемаше чудовищността на работата, бяха последните, през които беше пощаден от похитителите си. После им заповядаха да се строят в редица. Един индонезийски пазач заключи около врата му синджир с плочка, на която бе щампован идентификационен номер, друг записа номера в счетоводна книга. Поведоха ги към един очукан лайнер и ги настаниха в неотоплени каюти. Корабът не беше луксозен и в помещение за двама бяха натъпкани койки за десет души. От вонята беше ясно, че канализацията не работи, а и беше студено. Еди виждаше дъха си. На леглата имаше втвърдени от кал одеяла, дюшеците бяха влажни и мухлясали. Очевидно, след като смяната свършеше, работниците грохваха на леглата мокри и мръсни.

Пазачите ги подкараха по-нататък. Показаха им къде ще се хранят – в главната трапезария на кораба. Мебелите бяха изнесени, стените бяха голи, металният под също. Отново им заповядаха да се наредят на опашка и всеки взе мръсна тенекиена паница от една купчина. Един китаец с гипсирана дясна ръка слагаше по шепа ориз в паниците им. Друг, също с лявата, изливаше върху ориза по черпак сивкаворозова помия от огромен казан.

Буламачът изобщо не ставаше за ядене. По-късно Еди щеше да научи, че отговорниците на мината изпращат два риболовни кораба да тралят дъното и каквото уловят, се пуска в гигантска мелачка.

Пет минути след като насядаха на пода и запреглъщаха противната каша, пазачът вдигна оръжието си и извика:

– Стани!

Еди знаеше, че трябва да има сили, затова изгълта остатъка от буламача, без да обръща внимание на дращенето на рибените люспи.

– Ядохте сега, защото сте нови – добави пазачът. – Отсега нататък ще получавате храна, след като смяната ви свърши.

Отново ги изведоха навън и Еди чак сега усети постоянния вятър, който повяваше от морето, минаваше през дрехите и сякаш пронизваше костите. Вятърът носеше и вулканична пепел и това затвърди предположенията му, че се намира на полуостров Камчатка. Заповядаха им да влачат кофи нагоре по хълма и когато започнаха първото от вероятно стотината мъчителни изкачвания за деня, Еди се потупа по бедрото, където беше имплантирано проследяващото устройство на доктор Хъксли.

Намираше се далеч от „Орегон“, но знаеше, че не е сам. Щяха да минат един-два дни и Хуан щеше да изпрати екип и кошмарът щеше да свърши, преди всъщност да е започнал.

Вечерта разговаря с един от мъжете в каютата. Нямаше електричество и изтощените работници шепнеха в мрака. Всички имаха подобни истории и бяха нелегално изведени от Китай като емигранти в товарни контейнери. Бяха платили на змийските глави да ги закарат в Япония, но се бяха озовали на този бряг.

– Откога си тук? – попита Еди.

– От цяла вечност – отвърна безплътният глас до ухото му.

– Сериозно. Откога?

– От четири месеца – отговори човекът и се премести в тъмнината, за да намери не толкова влажно място на дюшека. – Но мината работи много по-отдавна, може би от години.

– Някой опитвал ли се е да избяга?

– Къде? – попита друг глас. – Не можем да плуваме. Водата е твърде студена, а и строго пазят риболовните кораби. Пък и те са тук само докато разтоварят улова. Нали видя планината. Дори ако се промъкнеш покрай охраната, макар че никой досега не е успял да го направи, няма да изкараш и един ден там.

– Те ни притежават – отбеляза трети. – Притежават ни от мига, в който казахме, че искаме да напуснем Китай. Има ли значение дали ще умрем от работа тук, в текстилна фабрика в родината или в някой спарен цех в Ню Йорк? Това ни е съдбата. Работим и после умираме. Тук съм от десет месеца. Всички, които в началото бяха в тази каюта, умряха. Не си въобразявай, че ще избягаш, приятелю. Оттук има само един изход – смъртта.

Еди се поколеба дали да не им каже кой е всъщност. Съмняваше се, че надзирателите на мината са внедрили информатори сред тези нещастници. Не можеше обаче да отхвърли мисълта, че някой няма да го предаде заради допълнителна порция храна или сухо одеяло. Колкото и да искаше да даде на тези изтерзани души зрънце надежда, това противоречеше на дългогодишното му обучение и опит. Накрая остави изтощението да надделее над влажните завивки и болката в ставите. Двама от хората в каютата кашляха цяла нощ. Сигурно бяха болни от пневмония или нещо по-лошо. Мизерните условия и оскъдните дажби сто на сто водеха до ужасни болести.

На третия ден на студ, треперене, постоянно мокрене, от което кожата му се набръчка и побеля, и изтощителна работа Еди започна да осъзнава, че спасяването му може да се забави. Хуан сигурно беше изпратил в Русия човек, за да наеме хеликоптер и поне да прелети над района. Но никакви хеликоптери нямаше. Зенг работеше заедно с останалите и без да разсъждава, влачеше кал по склона. Работеха като мравки, които не знаят нищо друго, освен да следват инстинктите си.

Обувките му се скъсаха и той ги хвърли. Всеки път, когато си поемаше дълбоко дъх, усещаше леко хриптене някъде дълбоко в белите си дробове. В началото беше в много по-добра форма от останалите, защото организмът му беше свикнал с редовно хранене и почивка, за разлика от селяните, които цял живот бяха гладували и не познаваха нищо друго, освен усилен труд. Двама от мъжете в каютата умряха. Единият беше затрупан от свлачище, а другия го преби един пазач – толкова жестоко, че когато умря, от ушите и очите му течеше кръв.

На петия ден гърбът го болеше от особено жесток побой с камшик, който не беше заслужил, и Еди Зенг осъзна две неща. Първото беше, че предавателят в крака му не работи, а второто, че ще умре на този бряг.

Сутринта на шестия ден, когато извеждаха работните екипи, в студа преди разсъмване, видяха в залива огромен кораб. Беше плаващ док и отначало Еди го помисли за „Маус“. Дори от разстояние смрадта, разнасяща се от черната грамада, беше непоносима.

Пазачът го сръга с палката в бъбреците да тръгва. Еди осъзна, че това е робски кораб, натоварен с работници, които да заместят починалите и изнемощелите, които вече не можеха да се вдигнат от леглата, колкото и да ги биеха. Запита се колко стотици или хиляди вече са загинали само за да бъдат заменени с постоянен поток от изпълнени с надежда емигранти, които вярваха, че са купили шанса си да бъдат свободни.

– Така ме доведоха тук – отбеляза Танг, единият му съквартирант, докато се влачеха нагоре по хлъзгавия склон. Той беше тук от четири месеца. Тялото му беше мършаво и Еди ясно виждаше гръдната му кост и ребрата през скъсаната риза. Беше двадесет и седем годишен, но изглеждаше на шестдесет. – Натовариха ни на един стар кораб, който после влезе в друг, още по-голям, като този. Ако изобщо можеш да си го представиш, пътуването беше по-лошо от работата, която ни принуждават да вършим.

Когато напълниха кофите и се повлякоха надолу към коритата, от търбуха на сухия док вече бавно излизаше покрит с ръжда кораб. Работници изхвърляха големи вързопи от палубата му.

– Трупове – каза Танг. – Това ме принудиха да правя. Трябваше да изхвърлим труповете на онези, които не оцеляха от пътуването.

– Колко бяха?

– Стотина, може би и повече. Изхвърлих телата на двама мои братовчеди и на най-добрия си приятел.

Танг не забави крачка, но Еди разбра, че силите го напускат.

– И сега ще изтеглят кораба на брега и ще го използват за настаняване на още работници, така ли?

– Първо ще натрупат камъни около него и ще го скрият под мрежи, за да не се вижда от въздуха.

– А от морето? Мината е обърната към водата.

Танг поклати глава.

– Освен двата риболовни кораба не съм виждал други, откакто съм пристигнал. Мисля, че сме твърде далеч от корабните пътища.

Тъкмо стигнаха до коритата и Еди изведнъж падна по гръб, сякаш дръпнаха килим под краката му. Стъписан, той се огледа и видя, че стотици други работници също са паднали. И тогава усети, че земята се тресе.

Назад к карточке книги "Досиетата „Орегон“"