Текст книги "Досиетата „Орегон“"

Автор книги: Clive Cussler

Соавторы: Джак Дю Брул
сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 22 страниц)

Еди разбра, че няма да настигне Ян Паулус. Приливът на енергия го беше напуснал. Призляваше му от глад и не можеше да си поеме достатъчно въздух, но не спираше, подтикван от силното си чувство за справедливост. Паулус и заложникът му бяха на една минута от хеликоптера МИ–8 и колкото и да насилваше краката си да бягат по-бързо, Еди знаеше, че изостава.

А в следващия миг от „Орегон“ се чу характерният пукот на четиридесетмилиметровото оръдие. Пет куршума прелетяха високо над Еди и улучиха хеликоптера. Когато прахът се слегна, Еди видя, че кабината е разрушена. От разбития плексиглас излизаха пламъци, земята бе осеяна със строшена електроника.

Той погледна през рамо към кораба и видя, че някой тича към него. Нямаше начин да сбърка непогрешимия силует на Хуан Кабрило.

Паулус безцеремонно застреля заложника веднага щом разбра, че хеликоптерът е унищожен, и побягна надолу по хълма. Вероятно мислеше, че ще стигне до влекача и ще сключи някаква сделка, или може би го направи, без да мисли, просто от паника.

Еди хукна след Хуан, остави на гравитацията да върши работата, която краката му вече не можеха. На тридесет метра от брега Зенг изведнъж спря и вдигна калашника до рамото си. Трепереше толкова силно, че едва виждаше през мерника. Натисна спусъка, но оръжието изстреля само един куршум. Паулус чу изстрела, обърна се за миг, после отново побягна. Зенг провери автомата. По време на преследването извитият като банан пълнител почти се беше откачил. Еди го намести, зареди оръжието и обсипа бягащия южноафриканец с куршуми.

От прасеца на Паулус бликна кръв и той се олюля и падна. Докато бавно се изправяше, Еди стигна до него и го блъсна. Макар и ранен, Паулус беше едър мъж, свикнал с трудния живот в мините, и не падна.

– Ще те смачкам, маймуно жълта – със стиснати зъби изръмжа той.

– Сериозно? – Еди се възползва от объркването му от американския му акцент и замахна с автомата към главата му. Паулус се наведе навреме, но Еди успя да го ритне в коляното.

Южноафриканецът пое удара, без да трепне, уви ръце около гърдите му и стисна силно като менгеме. Еди го удари с чело в носа, но това сякаш само удвои силата на южноафриканеца. Еди го удари отново и този път Паулус изрева от болка и отслаби хватката. Еди измъкна едната си ръка, хвана го за ухото и яростно дръпна. Паулус го пусна. Еди го ритна. Докато падаше, южноафриканецът протегна ръце и сграбчи ризата му. Еди падна върху него. Тежестта му би трябвало да изкара въздуха на Паулус, но не стана така, защото паднаха на меко, не, в нещо дори течно. Еди имаше чувството, че тупна върху водно легло. Ужасен, той осъзна, че са паднали в басейн с живак.

Преди Паулус да се съвземе, Еди заби коляно в слабините му и натисна главата му под повърхността. Миньорът неволно пое дъх от болка и напълни устата си с отровния течен метал. Загърчи се конвулсивно, но Еди не го пусна. Паулус все пак успя да измъкне главата си, закашля се и изплю големи сребристи мехури живак, но Еди отново го прикова с тежестта на тялото си и го бутна долу. След минута южноафриканецът престана да се съпротивлява. Когато Еди най-после стана, трупът се издигна на повърхността. Устата и ноздрите на Паулус представляваха малки искрящи петна от живак.

– Това определено е в списъка ми с десетте най-гадни начина да умреш – каза Хуан и сложи ръка на рамото му.

– За малко си помислих, че ще трябва сам да изтрепя всичките главорези – задъхано отвърна Еди.

Кабрило му помогна да стане.

– И да ни отнемеш дяла от славата? – Кимна към мъртвеца. – Това Антон Савич ли е?

– Не. Някакъв южноафриканец, нает да надзирава този кошмар. Ян Паулус.

– Имаш ли представа къде е Савич?

– За последен път го видях на кораба на брега. Паулус беше взел пилота му за заложник, затова мисля, че е мъртъв.

– По дяволите!

– Защо? Спести ни труда да го убиваме.

– Той беше посредникът – каза Кабрило.

– Посредник ли? Какъв посредник?

– Човекът, който купува крадени стоки от крадец – обясни Хуан. – Докато не е официално анализирано и щамповано от официален монетен двор, златото няма стойност. Никой търговец няма да го докосне. Савич сигурно го е знаел, преди да пристъпи към изпълнението на плана си, и това означава, че е уредил някой да го купи от него. Човек, който може да удостовери автентичността на златото и да го пусне в системата.

Трябва да е някоя важна клечка, за да може да го направи, голям банкер със сериозни връзки.

– Съжалявам, шефе, но нямам представа кой е.

– Не се тревожи. Ще го намерим това алчно копеле.

Линкълн се обади по предавателя:

– Брегът е обезопасен, шефе. Руснаците разбраха какво им се пише и се предадоха в замяна за транспортиране.

– Време е да се махаме оттук – каза Хуан и се огледа. Стотици китайски работници сякаш се материализираха от земята. Бяха се крили между скалите и сега, след като престрелката беше спряла и влекачът бе преполовил залива, излизаха. – Всички.

Кабрило издаде заповедите си и само след пет минути се разчу, че работниците ще се качат на новопристигналия кораб. Но щеше да отнеме час и нещо, докато се покатерят по единствената стълба.

Докато Хуан чакаше на пристана, Тори дойде с щурмовата лодка и попита закачливо:

– Искаш ли да те повозя, моряче?

Той скочи на борда и импулсивно я целуна в устата. Целувката им обаче беше прекъсната от поредното изригване на вулкана.

– Чак земята се разтресе от теб – засмя се Тори.

За Кабрило мигът беше отминал. Отдавна се надпреварваха с времето и всяка секунда беше ценна. Тори изтълкува изражението му правилно и подаде тяга на мотора.

По заповед на Хуан Макс обърна „Орегон“ с кърмата към изтегления на брега океанския лайнер. Моряците вече изтегляха с джетове буксирните въжета на брега.

– Макс, чуваш ли ме? – попита Кабрило по предавателя.

– Да.

– Какво е положението?

– Готови са да изтеглят въжето на океанския кораб. Между другото, казва се „Селандрия“. Линда и Линкълн са там и ръководят работата. Кнехтовете са ръждясали и изгнили, така че ще прокараме въжето през дупките за котвата. Би трябвало да издържат на напрежението.

– Добре. Връщам се. Щом прикрепят въжето, искам всички наши хора на борда на „Орегон“.

– Доктор Хъксли иска да й помогна. Много от китайците са в ужасно състояние.

– Ами помогни й – троснато отвърна Хуан. – Ако не успеем, тъжната истина е, че ще се наложи да ги оставим и да се молим да успеем да им изпратим помощ, преди вулканът да изригне.

– След престрелката опитах да се свържа с руската брегова охрана, но има смущения. Комуникациите ни са прекъснати. Работи само късовълновата тактическа мрежа.

– Няма кой да ни помогне, така ли?

– За жалост, да.

– Стой в оперативния център. Аз ще съм на мостика. Изпрати някой да ми донесе чисти дрехи. – Погледна Тори и тя кимна. – И за Тори също.

Щом се качиха на „Орегон“, Кабрило смъкна изцапаното си в сражението яке и тръгна по коридора. Не му беше приятно, че персоналът ще се затрудни, докато изтърка калните следи от ботушите му от хубавите килими. Стигна до мостика точно когато Морис излезе от асансьора от оперативния център. Буташе лъскава количка. Даде им дрехите и Тори влезе в стаята с радиостанцията да се преоблече.

– Е, така е по-добре – каза Кабрило, след като си сложи чисти дрехи.

Морис махна лъскавия капак на количката и устата на Хуан се напълни със слюнка от уханието на топлата храна – бурито 44
  Мексиканска палачинка с пълнеж от говеждо, пилешко или свинско месо. – Б.пр.


[Закрыть]с говеждо и кафе.

– Морис, току-що удвои заплатата си – заяви Кабрило и захапа пикантния мексикански специалитет.

Възрастният сервитьор извади плоско шише и изля малко от съдържанието му в кафето на Хуан.

– Утроявам я.

Бурята, която бяха изпреварили в Охотско море, ги настигна. По стъклото забарабани дъжд, над главите им блеснаха светкавици. Морис извади от долната табла на количката два еднакви дъждобрана, бейзболни шапки и гумените ботуши на Хуан.

– Предчувствах, че времето ще се развали.

Кабрило облече дъждобрана. Тори дойде и излапа половин бурито само на две хапки.

– Господи, не знаех, че съм толкова гладна!

– Шефе? – обади се Макс по предавателя.

– Казвай.

– Закачили са буксирните въжета. Според Линда на „тюлените“ им трябват още десет минути.

– Да ги направят пет. Бурята ще се разрази всеки момент и изобщо няма да може да се работи.

Кабрило излезе на открития мостик. Вятърът беше достигнал скорост пет възела. Вулканичната пепел се смесваше с дъжда и от небето буквално се сипеше кал. Той погледна назад. Тежките въжета бяха прокарани през дупките за котвата на „Селандрия“ и всичко изглеждаше наред, само че вятърът беше отместил „Орегон“ и Хуан се обади на Ерик Стоун да коригира курса.

Щурмовата лодка изрева в развълнуваното море – потегляше да вземе последните хора от брега.

– Мислиш ли, че ще успеем? – попита Тори.

– Двигателите ни са достатъчно мощни, но ако корабът е заседнал дълбоко, ще се изправим пред класическата дилема между сила и неподвижно тяло.

– Наистина ли ще оставиш китайците?

Кабрило не отговори, но мълчанието му беше красноречиво. Въпреки онова, което беше казал, Тори видя решителността в очите му и разбра, че ще извади душата на любимия си кораб и ще изложи на риск живота на хората си, но ще спаси поне един китайски емигрант.

След няколко минути лодката на „тюлените“ се отдели от брега, натоварена с последните хора на Корпорацията. Хуан я изчака да мине покрай буксирните въжета и доближи предавателя до устата си.

– Добре, Ерик. Тръгвай.

„Орегон“ бавно потегли и въжетата се издигнаха над морето и се опънаха.

– Готово – отвърна кормчията. – Скоростта на дъното е нула. Опънати са докрай.

– Бавно увеличи тягата на тридесет процента и задръж.

Магнитохидродинамичните двигатели увеличиха мощността си с характерния си вой. „Орегон“ потъна по-дълбоко поради ъгъла на теглене и мощта на моторите и вълните започнаха да се разбиват по-яростно в носа.

– Мръдна! – извика Ерик. – С метър и нещо.

– Не, това са въжетата. – Докато учеше в колежа, Хуан беше прекарал едно лято на влекач и знаеше, че разтягането на буксирните въжета изглежда така, сякаш вече са потеглили. – След минута ще разбереш, че се плъзгаме назад. Тогава увеличи тягата на петдесет процента.

Кабрило се втренчи във вълните, разбиващи се в „Селандрия“, опитваше се да види дали корабът се движи, или те само се плискат в него. Имаше някакво движение, когато водата минеше под носа, но всеки път, щом предната секция се издигнеше, кърмата хлътваше все по-надълбоко.

– Петдесет процента – докладва Ерик. – Няма движение.

– Увеличи на осемдесет.

– По-добре недей – предупреди Макс Ханли. – Вече натовари достатъчно много бебчето ми.

Теоретично за мощността на магнитохидродинамичните двигатели нямаше граница, но системата имаше слабо място – високоскоростните помпи, които охлаждаха с течен хелий магнитите до свръхпроводими температури. Ниските температури объркваха витлата и след продължителното претоварване, за да стигнат до Камчатка, Макс се притесняваше, че може да се повредят.

– За двигателите се грижи най-добрият инженер в световния океан. Увеличи на осемдесет.

„Орегон“ заора още по-надълбоко и вълните обляха перилата. Водата на кърмата заприлича на врящ казан – помпите изхвърляха стотици тонове в минута.

– Нищо – каза Ерик. – Заседнал е. Не можем да го издърпаме.

Хуан не обърна внимание на песимизма му.

– Дай рязко дясно на борд.

Ерик се подчини и завъртя контролните уреди. „Орегон“ се дръпна като куче на каишка.

– Ляво на борд!

Корабът се завъртя и опъна буксирните въжета. Те затрептяха от напрежението. От „Селандрия“ се изтръгна изтерзан стон, стържене на метал, докато се преместваше.

– Хайде, бебчо. Хайде! – възкликна Кабрило. Тори беше затиснала устата си с ръка. – Става ли нещо?

Ерик върна „Орегон“ надясно и отговори:

– Не. Скоростта на дъното остава нула.

– Хуан – намеси се Макс, – охлаждащите помпи в трети и четвърти двигател започват да блокират. Трябва да ги изключим и да вземем колкото можем повече от тези нещастници на борда.

Кабрило изсумтя. Китайците бяха предупредени да не излизат на палубата, защото ако се скъсаше, буксирното въже щеше да излети с такава сила, че да пререже някого на две, но носът на „Селандрия“ представляваше море от пребледнели, уплашени хора: бяха се скупчили един до друг и трепереха под студения дъжд. По грубо преброяване емигрантите на океанския лайнер бяха над три хиляди. „Орегон“ можеше да качи само една трета от тях.

– Намали – каза Кабрило.

Макс моментално изпълни заповедта и бръмченето на двигателите намаля. Освободен от напрежението, „Орегон“ подскочи нагоре и се отърси от водата като куче.

Тори погледна Кабрило изпитателно и неодобрително: упрекваше го, че се е предал толкова лесно. Но той не беше приключил със заповедите.

– Отпуснете въжетата и размотайте още сто метра.

Дайте бавно напред и се пригответе да хвърлите двете котви.

– Хуан, наистина ли мислиш…

– Макс, лебедките на котвите ни се задвижват от мотори с по четиристотин конски сили – каза Кабрило. – Ще ги използваме до последното пони.

В оперативния център Макс натисна няколко клавиша на компютърната клавиатура и освободи двете макари, а Ерик Стоун включи двигателите, за да отдалечи кораба от брега. Когато стигнаха до маркировката за сто метра, Макс спусна котвите. Дъното беше само на двайсет и пет метра.

– Дай леко назад – заповяда Кабрило.

Тежките котви се повлякоха по скалистото дъно и издълбаха дълбоки бразди, после куките им от закалена стомана се закачиха в здрава основа. Компютърният контрол автоматично регулира напрежението върху веригите.

– Готови сме – докладва Макс. Тонът му изобщо не беше въодушевен.

– Опъни въжетата и увеличи тягата тридесет процента. – Хуан вдигна бинокъла до очите си, като нарочно отбягваше да погледне хората на „Селандрия“. Вълните продължиха да се разбиват в носа на кораба, кърмата му хлътна още по-дълбоко.

– Тридесет процента – докладва Ерик. – Няма движение по дъното.

– Увеличи на петдесет процента – каза Кабрило, без да откъсва очи от „Селандрия“. – Как са котвите?

– Нулево движение на лебедките – отговори Макс. – Трети и четвърти двигател загряха. На тридесет градуса сме от червената линия и автоматичното изключване.

Силите, действащи върху взетия на буксир кораб, бяха титанични – груби конски сили срещу двадесет хиляди тона инертна маса, заседнала на брега. Дърпан от въжетата, носът на „Селандрия“ се вдигна и вълните вече минаваха под него.

– Какво става? – извика Кабрило.

– Лебедките не теглят – мрачно отвърна Макс. – Нулево движение на дъното.

– Осемдесет процента!

– Хуан!

– Действай! И свали предпазителите на двигателите. – Гласът на Кабрило трепереше от гняв. – Премини червената линия, ако трябва! Няма да оставим тези хора да умрат!

Макс се подчини и въведе няколко заповеди, които казаха на компютъра да пренебрегне увеличаващата се в грамадните охлаждащи помпи горещина. Стълбовете за температурата на екрана станаха червени, след това се покачиха над безопасната граница. Макс протегна ръка, изключи монитора и въздъхна:

– Съжалявам, милички.

„Орегон“ се тресеше. Всяко потреперване пронизваше гърдите на Хуан като стрела.

– Хайде, копеле – изръмжа той. – Давай!

В залива отекна тътен – усещаше се по-скоро с кожата, а не с ушите. Гъст облак пепел забули върха на планината и земята се разтресе толкова силно, че брегът сякаш се превърна в течност. Вулканът се готвеше да изригне.

Хуан беше заложил всичко и бе на път да загуби. Вече беше късно да се върне, за да спаси поне някои от китайците. Сълзи пареха очите му, но челюстите му останаха стиснати.

– Трябва да срежем въжетата – каза Макс.

Кабрило не отговори.

– Хуан, трябва да тръгваме, ако искаме да се мъкнем живи!

Кабрило го знаеше. Отровният облак от вулкана щеше да задуши всичко живо. Той обаче продължи да мълчи.

– Движение! – изведнъж извика Ерик. – Лявата лебедка се движи с пет метра в минута.

– Сигурно се прехлъзга – възрази Макс.

В същия миг слънцето се скри. Мракът връхлетя толкова бързо, че очите на Кабрило се насълзиха. Едва виждаше „Селандрия“ във вихрушката сажди. Горещата пепел пареше ръцете му. Той пак вдигна бинокъла. Не можеше да разбере дали „Селандрия“ е помръднала, или Макс е прав и котвата се е изплъзнала.

Стори им се, че измина цяла вечност. Стоун не отместваше очи от индикаторите за скоростта, които упорито показваха нула.

А после, на фона на изригването, „Селандрия“ издаде стон – предсмъртен, почти човешки звук, сякаш вече не издържаше на огромното напрежение на буксирното въже и бурята.

– Издърпахме го – извика Ерик, щом индикаторите за скоростта леко помръднаха.

Макс отново включи екрана на компютъра.

– Движение и върху двете лебедки.

– Скоростта на дъното е десет метра в минута. Петнадесет. Двадесет…

Скоростта продължаваше да се увеличава. Тори стисна ръката на Хуан. „Орегон“ започваше да извлича „Селандрия“ в морето. Килът й се влачеше по скалите. А после дойде една голяма вълна и корабът се издигна върху нея в първия си миг на свобода.

– Измъкнахме го! – извика Кабрило и чу радостните възгласи на екипажа в оперативния център. Някой, вероятно Макс, който беше много сантиментален под фасадата на корав и невъзмутим човек, наду сирената – пронизителен, отекващ над вълните звук за поздрав.

– Още сме в опасност обаче – предупреди Хуан и поведе Тори към мостика.

Слязоха в оперативния център и Кабрило нареди да намалят тягата и да пуснат на главния екран картината от обърнатата назад камера.

Водата около ватерлинията на „Селандрия“ се пенеше, а „Орегон“ се движеше все по-бързо в залива.

– Господи! – ахна Тори.

Изведнъж върхът на планината изчезна. От кратера на вулкана се изля черна стена, бурна, клокочеща маса, която сякаш беше жива. Всичко рухваше пред яростта й. Стогодишни дървета се чупеха като кибритени клечки. След секунди чуха и оглушителната експлозия.

Китайците на борда на „Селандрия“ побягнаха да се скрият. Лавата се спусна по склона във взрив от пара, поглъщаше изоставените на брега кораби. Шлепът с рудопреработвателната фабрика се преобърна.

– Дръжте се – викна някой, когато пепелта обви „Селандрия“ и замъгли образа от камерата.

Ураганът от пепел и пемза удари „Орегон“ като ковашки чук, строши прозорците и го люшна така, че перилата на десния борд забърсаха вълните. Корабът обаче продължи да се движи и след минути излезе от облака.

Никой не помръдна и не проговори. Всички наблюдаваха екрана. Секундите течаха бавно като разтопено олово. А после носът на „Селандрия“ изведнъж се появи от завесата пепел като оживял призрак. Корпусът беше покрит с лепкав прах, но никога не бе изглеждал по-красив. Екипажът все още чакаше и гледаше леко движение привлече вниманието на всички. Марк Мърфи бързо увеличи образа, когато вратата на горната палуба предпазливо се открехна. Отвътре излезе човек, огледа се и после направи знак на някого в кораба. След секунди на палубата изскочиха десетина души и заподскачаха в облаците пепел – танцуваха да отпразнуват оцеляването си.

Морис се появи като по магия. Носеше поднос с три бутилки шампанско и кристални чаши.

– Е, кое беше копелето? – прошепна Тори в ухото на Хуан по време на шумното празненство.

– Какво?

– Докато бяхме на мостика, ти викна: „Хайде, копеле, давай!“ Кое копеле? „Орегон“ или „Селандрия“?

– А, не. Нямах предвид корабите.

Ъгълчетата на устата й се вдигнаха, после устните й се отвориха в ослепителна усмивка.

– Макс има право. Ти си хитър негодник. Имал си предвид вулкана. Майката Природа.

Кабрило се усмихна доволно.

– Знаех, че ще има силно земетресение точно преди вулканът да изригне. Напоената с вода почва се втечнява. Това можеше да ни позволи да измъкнем „Селандрия“.

– На косъм, а?

– Получаваш голямата награда само ако си готов да поемеш голям риск.

– Шефе – обади се Марк Мърфи от оръжейната станция. – Радарът засече нещо на шест мили право напред. Движи се със седем възела.

– Влекачът – каза Макс.

– Още една награда.

Въпреки че теглеше „Селандрия“, „Орегон“ настигна бягащия влекач само след петнадесет минути. Хуан изпрати екипаж на палубата да заеме позиции и заповяда на Ерик да атакува ниския тумбест влекач откъм левия борд. Пиратите опитаха да открият огън, но бързо се скриха, когато Мърфи помете палубата с олово.

– Майк, Пуласки, чувате ли ме? – попита Кабрило по предавателя.

– Реших, че си ни забравил – отвърна Пуласки. – С Майк тъкмо си мислехме, че сме излезли в отпуска.

– Съжалявам, момчета, но отпуската ще почака. Виждам двата контейнера на кърмата. На кой сте се покатерили?

– На задния.

– А повдигащият механизъм?

– Готов е.

– Ще бъдем при вас след минута – каза Хуан и после се обърна към Мърфи. – Извади от строя механизма на щурвала на влекача, ако обичаш.

– С удоволствие.

Мърфи активира четиридесетмилиметровото оръдие „Бофорс“, изчака го да се покаже пред люка и изстреля шест снаряда под задния край на влекача. Скоростта му мигновено намаля и от дупките в корпуса започна да се процежда диря от гориво.

Ерик Стоун ловко се справяше с контролните уреди, докато приближаваше „Орегон“ до влекача и намаляваше скоростта. Разстоянието между двата кораба се смали до няколко метра. Мърфи нито за миг не откъсваше очи от камерите, готов да осигури огън за прикритие, ако някой от пиратите се покаже.

Стрелата на главния кран се люшна и куката увисна на няколко сантиметра от контейнера. Троно и Пуласки се измъкнаха изпод мушамата и я закачиха. След миг контейнерът се издигна във въздуха.

Мохамад Сингх, вторият син на Шиер, беше оцелял от първата атака срещу влекача, защото се беше скрил в каютата, докато хората на баща му се сражаваха, избиха екипажа и по-късно бяха застреляни с картечницата „Гатлинг“. Битките бяха нещо, за което баща му плащаше на други. Когато обаче видя, че стрелата на крана надвисва над кораба, веднага разбра, че някой се опитва да го ограби, така че изскочи на задната палуба с пистолет в ръка.

Марк Мърфи го видя, но се забави с част от секундата, докато извърти картечницата.

Сингх се хвърли към контейнера, който се люлееше като махало във въздуха, хвърли пистолета и увисна на него.

Кранистът вдигна контейнера над перилата и той се люшна към „Орегон“. В същия миг между двата кораба се надигна голяма тежка вълна. Стоун свърши отлична работа, като не позволи на корабите да се блъснат, но кранистът не удържа контейнера и той описа дъга и се стовари върху мостика на влекача. Когато кранистът го вдигна, от Мохамад Сингх бе останало само грапаво червено петно.

Вкараха контейнера в трюма и всички се събраха там. Морис даде на Пуласки и Троно по една бутилка шампанско и те поръсиха всички с водопад от пяна.

– Да пием за любопитството! – извика Хуан. – Тези двамата изобщо не трябваше да гледат какво има в контейнера, но…

И отвори тежките врати.

Осветлението в трюма не беше особено силно, но блясъкът на сияещото в контейнера злато беше най-красивото нещо, което бяха виждали.

Кабрило взе едно кюлче и го вдигна над главата си като трофей. Мъжете и жените от Корпорацията около него обезумяха от радост.