Текст книги "Досиетата „Орегон“"

18

Хуан Кабрило познаваше този тип хора. Мъжът зад бюрото срещу него беше облечен бедно и не държеше на външния си вид, освен колкото да спазва догмите на религията си. Тюрбанът беше увит стегнато около главата му, но платът беше протрит и изцапан с петна от пот. Ризата му беше от евтин памук и тъмните кръгове под мишниците му изглеждаха постоянни. По брадата и мустаците му бяха полепнали остатъци от храна.

Кабинетът също беше обзаведен така, че да представя определен облик. Бюрото беше покрито с листове, шкафовете бяха претъпкани до пръсване. Мебелите бяха евтини, некачествени и неудобни, а плакатите на стените бяха по-подходящи за някоя индонезийска туристическа агенция. Компютърът зад бюрото беше толкова стар, че заслужаваше място в музей за древни технологии.

Жената, която покани Хуан в кабинета, вероятно беше единственото автентично нещо в цялата обстановка. Беше възрастна индонезийка, болезнено слаба и уморена. Дрехите й бяха евтини като шефа й, но Кабрило подозираше, че това е защото й плаща оскъдна заплата, а не защото самата тя се преструва, че управлява борещ се за оцеляване бизнес.

След като прочете пълното досие, съставено от Марк Мърфи преди срещата, Кабрило знаеше за Шиер Сингх и семейството му повече, отколкото беше очаквал. Богатството му се изчисляваше на почти половин милиард долара. Главата на фамилията живееше в имение с площ петстотин акра и достатъчно голяма къща, за да побере единадесетте му деца и семействата им под един покрив. Сингх имаше доверие на зетьовете си само донякъде. Бизнесът, за който отговаряха те, изглеждаше законен. Незаконните операции се ръководеха от синовете му. Абхай Сингх, най-големият, беше представителят на склада за метални отпадъци „Карамита“.

Абхай имаше офис в западнал квартал на Джакарта, близо до доковете, за да чува корабните сирени, но в същото време достатъчно отдалечен, ако някой реши да го открие.

Уреждането на срещата с Абхай Сингх беше лесно. Кабрило се свърза с компанията, докато пътуваше от Мюнхен за Джакарта, представи се за капитан на кораб, който иска да продаде за отпадъци, и поиска да знае колко ще платят „Карамита“.

Не беше облечен много по-добре от търговеца на стари кораби. Не се беше бръснал от деня, преди да отвлекат Рудолф Исфординг, и си беше сложил мазна черна перука под капитанската шапка. Дочените му панталони изобщо не бяха виждали ютия, а копчетата на ръкавите на сакото, опъващо се на огромния му корем, липсваха. Ако богаташите Сингх държаха да се представят за едва изкарващи прехраната си бедняци, Кабрило можеше със същата лекота да играе ролята на морски капитан без късмет.

Абхай Сингх прочете справката за „Орегон“, която му даде Хуан – там беше записано друго име, в момента го изписваха на корпуса на кораба. В документите бяха отбелязани размерите, тонажът, товароподемността и оборудването. Бяха приложени и много снимки. Свинските очички на сикха ги прегледаха бързо и внимателно. Единственият звук в занемарения кабинет беше потракването на черния вентилатор и шумът на уличното движение през отворения прозорец.

– Има нещо, което не виждам, капитан… Смит – каза Сингх и изпитателно се вторачи в Кабрило. – Документите ви за собственост. Да не би плавателният съд, който искате да продадете за отпадъци, да не е ваш?

Хуан, изпълняващ ролята на Джеб Смит, един от редовните му персонажи, когато имаше работа с чиновници, отвърна на подозрителния му поглед спокойно.

– Не виждате и нещо друго. – И му даде още една купчина документи.

Сингх ги погледна недоверчиво, но когато стигна до половината на първата страница, очите му блеснаха от алчност.

– Да, точно така – каза Хуан. – Трюмовете са пълни с осем хиляди тона алуминиеви слитъци. Натоварихме ги в Карачи. Искате ли да сключим сделка, господин Сингх? Вие ще забравите, че корабът не е мой, а аз ще забравя, че когато е станал ваш, съм знаел, че на борда е имало необработен метал на стойност десет милиона долара, който не принадлежи на никого от нас двамата.

Сингх остави книжата на бюрото, сплете мургавите си пръсти и замислено погледна Кабрило.

– Защо се обърнахте към „Карамита“, капитане?

Всъщност питаше откъде някой си капитан Джеб Смит знае, че собствениците на склада за метални отпадъци са корумпирани и приемат подкупи.

– Поетите често пишат колко необятни са океаните и това е вярно, господин Сингх, но знаете ли, от друга страна светът все пак е малък. Човек чува разни неща.

– И къде ги чува тези разни неща?

Кабрило се огледа крадешком.

– На различни места от различни хора. Не си спомням кой ми каза за вашия хубав склад, но слуховете се разпространяват по-бързо от дизентерията и може да са още по-неприятни. – Отново се втренчи в Сингх и изражението му стана неразгадаемо.

Абхай разбра подтекста на думите му – продължиш ли да задаваш въпроси, ще се погрижа властите да огледат „Карамита“ по-отблизо – и се усмихна лицемерно.

– Сърцето ми се радва, като чуя как хората оценяват толкова високо бизнеса ми. Мисля, че може да се споразумеем, капитан Смит. Трябва да знаете, че цената на стоманата за отпадъци се вдигна, затова ще получите сто и десет долара за тон за целия кораб.

– Мислех, че по-скоро ще бъдат петстотин и петдесет – възрази Кабрило. Можеше да учетвори цената заради слитъците алуминий, които обещаваше, но искаше да приключи с преговорите и да се изкъпе от смрадта на непочтеност.

– Не, няма да стане – отговори Абхай разпалено, сякаш Кабрило беше обидил сестра му. – Мога да вдигна само до двеста.

– Може да вдигнете и на четиристотин, но аз ще взема триста.

– О, капитане – театрално изпъшка сикхът, държеше се, сякаш този път Хуан е обидил майка му. – Няма да имам никаква печалба на тази цена.

– Мисля, че ще имате нещо повече от печалба. И двамата знаем каква е цената на товара. Защо не се договорим за двеста и петдесет на тон и след два дни да ви докарам кораба?

Сингх се замисли. Кабрило знаеше, че по всяка вероятност „Маус“ ще стигне до „Карамита“ по същото време като „Орегон“, и се запита кое в съзнанието на сикха ще надделее – алчността или трезвият разум. Един предпазлив човек би затворил склада, докато сухият док не остави товара си и не заличи доказателствата за пиратството си, но Сингх би се полакомил да спечели цената, предложена от Хуан.

Сикхът взе решение.

– В момента складът е пълен. Докарайте кораба си след седем дни. Тогава ще имаме място.

Кабрило стана и протегна изпотената си ръка.

– Договорихме се. Но ако собствениците на кораба имат шпиони в Джакарта, ще дойда в „Карамита“ след два дни.

И излезе от кабинета още преди Абхай Сингх да проумее забележката му.

Джордж Адамс го върна с хеликоптера на „Орегон“, който беше заел позиция далеч от маршрутите на корабите. От няколко дни Джордж летеше по двадесет часа, превозваше екипа от Швейцария обратно до „Орегон“. Най-после целият екипаж се бе събрал, с изключение на Еди Зенг.

Кабрило отиде в каютата си, свали дрехите на Джеб Смит и перуката, сложи ги в найлонова торбичка и я захвърли в дъното на гардероба за следващия път, когато щеше да играе тази роля, после се насапуниса и почна да се бръсне.

Видя блясъка в очите си в огледалото над мивката. Винаги гледаше така, когато се приближаваше към набелязаната жертва. Фактът, че Сингх се беше съгласил да купи плавателен съд без документи за собственост, беше основателна причина за арестуването му. По-важното обаче беше, че следата, предоставена от Рудолф Исфординг, водеше в правилна посока. Абхай Сингх и баща му бяха затънали до гушата в мръсотия. Сега задачата на Хуан беше да ги разобличи, да намери Антон Савич и да предаде всичките на властите.

Изкъпа се, натри бузите си с ром и се облече: черен панталон, бяла памучна риза и меки черни мокасини. Поръча да му занесат храна в заседателната зала и свика старшия персонал на кораба на съвещание.

Заседателната зала беше на десния борд на „Орегон“, зад надстройката, и побираше четиридесет души, макар че около масата имаше места само за десетина. Когато не се налагаше да се крият, отваряха големите правоъгълни прозорци и помещението се обливаше в дневна светлина. Хуан пристигна пръв и се настани на кожения си стол с висока облегалка. Морис, главният стюард на Корпорацията, влезе с вдигаща пара дълбока купа със самоса 22
  Индийски тестени закуски с плънка от зеленчуци и подправки. – Б.пр.


[Закрыть]и кана с прочутия си слънчев чай. Наля на Кабрило и му даде чиния.

– Добре дошъл на борда, шефе.

Хуан бе получил досието на семейство Сингх по електронната поща по време на полета си от Европа и Джордж Адамс го беше посрещнал в Джакарта с дегизировката на Джеб Смит, така че откакто беше заминал за Токио с Тори Болинджър преди две седмици, беше отсъствал от „Орегон“.

– Благодаря. Какви са последните новини?

Морис беше непоправим клюкар.

– Ерик Стоун имал връзка с някаква испанка по интернет. Пишели си доста пламенно.

Ерик беше отличен кормчия и владеенето му на системите на кораба съперничеше дори на уменията на Хуан и Макс Ханли, но когато ставаше дума за нежния пол, беше абсолютно безнадежден. В един лондонски бар, след аферата със Свещения камък, Ерик толкова се смути и обърка от дръзкия подход на една жена, че му прилоша и трябваше да изтърчи навън.

– Нали не използваш моите пълномощия, за да четеш компютърните дневници на кораба, Морис?

– Дори не знаех, че съществува такова нещо като твои пълномощия. Просто го чух да обсъжда въпроса с Марк Мърфи.

В това имаше логика. Хуан се подсмихна. Мърфи, партньорът на Ерик, имаше още по-малко късмет с жените и от Стоун, ако не се смятаха краткотрайните му връзки с разни пънкарки. Но за Кабрило девойка с повече обеци от игленик, впечатлена от мъж, чието хоби е да кара скейтборд, не беше голям улов.

– Е, любовта е най-прекрасното нещо на света, Морис.

– Не си ме питал и нищо не съм ти казвал, Кабрило.

В заседателната зала влязоха Макс, Линда Рос и Джулия Хъксли и стюардът се изниза. Тримата си наляха чай и си взеха самоса. След няколко секунди дойдоха Хали Казим и Франклин Линкълн. Линкълн обикновено не присъстваше на тези срещи, но в момента заместваше отсъстващия Еди Зенг. Ерик и Мърфи пристигнаха последни, спореха за някаква неясна реплика от скеч на „Монти Пайтън“.

– Да караме поред – започна Хуан, след като всички заеха местата си. – Има ли вести от Еди?

– Все още нищо – отвърна Хали.

Хуан погледна доктор Хъксли и тя незабавно отговори:

– Подкожният предавател, който му имплантирах в бедрото, работеше без засечка, преди да заминете за Токио. Но пък все пак му го сложих преди три месеца.

Само неколцина ключови членове на Корпорацията имаха специални чипове, имплантирани под кожата. Електронните устройства бяха колкото пощенски марки и се захранваха от нервната система на тялото. На всеки дванадесет часа изпращаха сигнал до сателит, след което сигналът се предаваше на „Орегон“. Това беше начин да следят оперативните агенти, без да е нужно те да носят подслушвателни устройства, които можеше да бъдат открити и конфискувани.

Технологията беше нова и все още неусъвършенствана и затова Хуан й нямаше доверие, но в случая с Еди нямаха друг избор.

– Според последната емисия, която получихме, той е в покрайнините на Шанхай, някъде близо до новото летище – добави Хали.

– Има ли вероятност да смятат да го качат на самолет там? – попита Кабрило.

Макс Ханли почука с лулата по зъбите си.

– Разсъждавахме върху този вариант, но това не се вмества в сведенията ни за контрабандистите. Еди върви по следата на нелегалните емигранти, които намерихме в контейнера. Трябва да следва същия маршрут.

– Но ако губят твърде много хора заради атаките на пиратите, не трябва ли да сменят тактиката? – попита Ерик Стоун, вече беше отворил лаптопа си на масата.

– Не знаем колко души са отвлекли пиратите – отвърна Хали. – Емигрантите на борда на „Кра“ може да са били първата група.

– Или последната сламка – възрази Ерик – и сега змийските глави минават на самолети.

– Ако вече имат изградена мрежа за трафик по море, ще им струва скъпо да преминат на самолети. Ще им трябва съвсем нова инфраструктура.

Хуан ги остави да обсъждат въпроса, но знаеше, че няма да открият отговори. Докато не получеха сигнал от предавателя на Еди, можеха само да гадаят.

– Добре, достатъчно – каза той, за да сложи край на безсмисления дебат. – Хали, увеличи броя на сателитите, които следиш. Възможно е сигналът на Еди да отива другаде. Мисли нестандартно. Провери всичко, което може да приема и предава подобни електронни емисии.

Експертът по комуникациите на „Орегон“ се наежи.

– Проверих. Хората ми претърсиха всички сателити в радиус хиляда мили от Шанхай.

– Не се съмнявам в компетентността на персонала ти, Хали – успокои го Кабрило. – Ако Еди е в този радиус от хиляда мили, щяха да го открият. Но мисля, че не е там. И сега искам да удвоите района и да го търсите на две хиляди мили от Шанхай, и да увеличите още координатната мрежа, докато не го намерите.

Хали си записа нещо в тефтера си с емблемата на Корпорацията и каза:

– Дадено, шефе.

Кабрило замълча, за да привлече вниманието на всички, после каза:

– А що се отнася до срещата ми вчера, Шиер Сингх, синът му Абхай и всички, свързани със склада за метални отпадъци „Карамита“, са в списъка ни със заподозрени. Те са собственици на „Маус“ и неговия близнак. – Погледна Марк Мърфи. – Научи ли нещо за „Соури“?

Мърфи взе лаптопа на Ерик и отвори няколко прозореца.

– Да. Произведен е в Русия и е купен по същото време като „Маус“, но от друга мрежа бутафорни компании. Направили са същата грешка – Рудолф Исфординг да основе фирмите. За разлика от „Маус“, „Соури“ все още не е използван за ремонт или изваждане на потънали кораби. Никой не го е наемал, нито го е виждал. Има го в списъка на „Лойдс“, но последното, което са чули за него, е, че е още във Владивосток и чака новите си собственици.

Кабрило отвори уста да попита нещо, но Мърфи го изпревари.

– Вече проверих. Изтеглен е от пристанището преди година и половина. И никой не си спомня имената на влекачите.

– По дяволите!

– От година и половина Сингх и компанията му може да използват сухия док за нещо – почна Линда Рос. – Дори да не отвличат кораби в открито море, плавателен съд с подобни размери е идеален за всякакви контрабандни операции. Може да го натоварят с неколкостотин крадени коли. Или да скрият два големи самолета, без да разглобяват крилете, или да наблъскат вътре хиляди емигранти.

Очевидно искаше коментарът й да прозвучи като разсъждение, но атмосферата в заседателната зала изведнъж стана хладна, сякаш облак засенчи слънцето и затъмни помещението. Всички си представиха огромния плавателен съд превърнат в робски кораб и пълен с безброй изтерзани души, обречени на живот, по-лош и от смъртта.

– Господи – промълви някой.

– Намери го, Марк. – Гласът на Кабрило беше твърд като стомана. – Каквото и да струва, намери го.

– Слушам – отговори младият специалист по оръжията.

– И така, да продължа оттам, докъдето бях стигнал – сериозно каза Хуан. – За онези от вас, които не знаят, бях в Джакарта и преговарях да продам „Орегон“ за отпадъци. – Тези думи обикновено биха предизвикали иронична забележка или поне одобрителна усмивка, но сега всички бяха прекалено сериозни. – Както каза Исфординг, собствениците на „Карамита“ са корумпирани. До вчера се осланяхме само на предположения, разкази от трета ръка и думата на съден за злоупотреби човек. Сега обаче съм убеден, че Сингх е замесен с пиратите и може би и с трафикантите на хора. Той иска да закараме „Орегон“ чак след седмица, за да има достатъчно време да се отърве от товара на „Маус“, но ние ще хвърлим котва пред склада след два дни. В нощта, когато „Маус“ се появи, ще проведем операцията.