Текст книги "Досиетата „Орегон“"
Автор книги: Clive Cussler
Соавторы: Джак Дю Брул
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 22 страниц)
12
Еди Зенг вярваше в старата поговорка, че хората сами определят късмета си. Това обаче не означаваше, че отхвърля слепия шанс някой да спечели от лотарията или да пострада в нелепа злополука. Имаше предвид, че правилното планиране, отношение и проницателност са повече от достатъчно за преодоляване на проблемите. Не беше задължително човек да е късметлия, за да успее, а само да работи усилено.
След като два часа лежа в един напоителен канал, Еди продължаваше да мисли по същия начин. Нямаше време да планира добре мисията си, затова не лошият късмет, а липсата на подготовка му донесе настоящото затруднение. Сега обаче изтичаше петият час и треперенето му предизвикваше вълнички по повърхността, така че той прокле боговете за лошия си късмет.
Пристигането му в Китай беше минало без засечка. Митничарите бегло погледнаха документите и набързо претърсиха чантите му. Това не го изненада, защото пътуваше като дипломат, завръщащ се в родината след една година работа в австралийското посолство, и му се полагаше специално благоволение. Документите, които смяташе да използва по време на пътуването в Китай, бяха на безработен чиновник.
Прекара първия си ден в Шанхай, като се разхождаше по улиците. Не беше идвал в Китай толкова отдавна, че се налагаше отново да се аклиматизира. Трябваше да промени позата и походката си, която беше прекалено нахакана, и да свикне с езика.
Беше научил мандарински и английски едновременно от родителите си, докато живееха в Китайския квартал в Ню Йорк, затова нямаше акцент, а само леко различна интонация, която обаче би прозвучала чуждестранно на един китаец. Еди се вслушваше в разговорите около себе си и отново учеше акцента, който беше използвал, когато работеше в ЦРУ.
Не можеше да повярва на промените през годините, откакто беше идвал в най-големия град на Китай. Силуетът на града беше един от най-високите в света. Сградите и строителните кранове се издигаха още по-високо; ритъмът на живота беше трескав. Всички минувачи водеха оживени разговори по мобилни телефони. Когато се мръкна, улиците на Шанхай се обляха в повече светлина от района с казината в Лае Вегас.
Еди постепенно се сля с местните хора. Отписа се от хотела и остави двете си чанти зад един контейнер за смет, който току-що беше изпразнен и едва ли щеше да бъде преместен през следващите няколко дни, въпреки че в багажа му нямаше нищо уличаващо. Вече беше изхвърлил дипломатическите документи. Купи си дрехи конфекция от сравнително евтин универсален магазин. Касиерът не си помисли нищо за клиента в скъп западняшки костюм, който си купува дрехи, не отговарящи на неговия стандарт. Зенг се преоблече, захвърли костюма си, напусна с автобус процъфтяващия център и намери район с фабрики и безлични жилищни блокове, като преди това окапа ризата си с храна и изтърка обувките си с тухла от един строеж.
Неколцина по-бедни работници в размъкнати дрехи го огледаха, но иначе никой не му обърна особено внимание. Еди не беше един от тях, но и не изглеждаше много над тяхното ниво. Продавачът в магазина, откъдето си купи два широки панталона, две ризи и тънко сиво яке, предположи, че е неуспял чиновник, принуден да работи физически труд. От друг магазин Еди си взе раница и тоалетни принадлежности от трети, без да привлече интерес.
Когато отиде на автогарата да вземе автобус за провинция Фуджиян, трети ден не се беше къпал и вече се беше превърнал в анонимен работник, който се връща на село, след като не е могъл да постигне успех в града. Бавното преобразяване му помогна не само да се увери, че никой няма да го запомни, но и да се вживее в ролята си. Седеше на студената пейка на спирката, очите му имаха обезверения израз на провал, раменете му бяха прегърбени от бремето на поражението. Старицата, която поведе разговор с него, му каза, че е най-добре да се върне при семейството си. Големите градове не били за всички и била виждала много млади хора, насочили се към наркотиците като начин за бягство. За щастие пердетата на очите й не й позволиха да види, че Еди не е толкова млад, колкото предполага.
Пътуването мина без произшествия. Автобусът беше претъпкан и бълваше огромни облаци, пълни с оловни изпарения; вонеше на потни човешки тела. Неприятностите му започнаха, когато стигна до Лантан, града, откъдето Ксанг и роднините му бяха започнали пътуване, завършило с убийството им в товарен контейнер. Тъй като нямаше време да се подготви, Еди не знаеше, че е дошъл по време на местни избори. Военните бяха направили контролно-пропускателен пункт на площада и всеки беше длъжен да мине оттам на път за урните.
Еди беше виждал как се произвеждат такива избори и знаеше, че жителите могат да избират само по един кандидат за всеки пост. Бюлетината често беше предварително маркирана и гласоподавателят трябваше само да я пусне в урната под бдителните погледи на въоръжени войници. Това беше китайският вариант на демократична отстъпка към народа. От главния град на провинцията Ксиамен бяха дошли високопоставени длъжностни лица, за да наблюдават изборите, а военните дори бяха докарали танк, огромен „Тип 98“, ако Еди не грешеше, защото си позволи да му хвърли само един бегъл поглед. Предположи, че това е ход на отдела за връзки с обществеността на Народноосвободителната армия и тънък намек в чии ръце е върховната власт в Китай.
В Лантан живееха само десетина хиляди души и Зенг знаеше, че ще привлече внимание. Не говореше добре местния диалект и нямаше приемлива причина да бъде в този отдалечен град. Та затова вече пет часа се криеше под моста на напоителния канал в края на града. Не смяташе да напуска скривалището си, докато длъжностните лица и военните не се преместят към следващата си мишена за сплашване.
Късметът обаче отново му изневери.
Беше се вглъбил в собствения си свят на студ и болка и чу гласовете едва когато се разнесоха точно над главата му.
– Още малко – увещаваше мъжки глас. – Много хубаво местенце е, видях го, когато влизахме в града.
– Не. Искам да се върна. – Женският глас беше на девойка и звучеше уплашено.
– Не бой се де. – Мъжът имаше акцент някъде от Пекин или околностите, а момичето говореше местния диалект.
– Моля те. Родителите ми ще се чудят къде съм. Имам работа.
Вървяха по моста над канала, само на няколко стъпки над главата на Еди. От тежките дъски се сипеше прах. Стъпките им станаха неравномерни. Еди си представи какво правят – девойката се дърпа, опитва се да спре, а мъжът я влачи за ръката.
Еди леко се надигна и безшумно и предпазливо се запромъква през широкия два и половина метра канал, слушаше как мъжът тегли момичето по моста.
– Ще ти хареса, ще видиш.
Край черния път зад градчето имаше гъста горичка. Зенг разбра, че това уединено място скоро ще се превърне в сцена на изнасилване. Докато мъжът и жертвата му вървяха по пътя, той излезе от рова. Излагаше се на показ, ако край селището имаше някой наблюдател с остро зрение. Трябваше да продължи да се крие: онова, което щеше да се случи, не беше негова работа. Но не можеше да остави нещата така.
Мъжът беше войник. На рамото му беше преметнат автомат АК–47 и униформата му беше чиста в сравнение с мръсните провинциални дрехи на девойката. Беше я хванал за ръката и почти я влачеше, а тя запъваше босите си крака в земята. Слънцето вече залязваше зад планинската верига и горичката беше в сянка. Девойката беше с пола и обикновена блуза. Дългите й коси бяха прибрани на дебела плитка, която се люшкаше между тесните й рамене.
Еди изчака, докато двамата се скриха в горичката, и погледна към градчето. Лампите в някои сгради вече бяха запалени, но повечето къщи оставаха тъмни. Собствениците пестяха. Едва ли някой гледаше към него. Войниците на площада сигурно вече се готвеха да качат танка на специалния камион с двадесет колела.
Еди пресече пътя. От дрехите му капеше вода. Беше бос, защото знаеше, че евтиният плат и конците, с които бяха съшити обувките, ще се разпаднат от дългото киснене във водата. Влезе в горичката и остави слухът му да го води сред дърветата, стъпваше безшумно. Девойката протестираше. Гласът й се извиси пронизително, после изведнъж заглъхна. Войникът сигурно й беше запушил устата.
Зенг спря под един висок бор. Проблясък на нещо бяло привлече вниманието му. Блузата на девойката беше захвърлена на тревата. Еди рискува и надникна иззад дебелия ствол. Мъжът беше оставил автомата си и бе натиснал голата до кръста девойка на земята. Беше запушил устата й с едната си ръка, а с другата бъркаше под полата й. Краката й бяха дълги и тънки и се размахваха във въздуха, тя се опитваше да отблъсне насилника.
Войникът свали ръката си от устата й, но преди девойката да успее да извика, я удари в челюстта. Главата й клюмна на една страна и тялото й се отпусна неподвижно. Еди разполагаше само със секунди, но пък между него и оръжието на мъжа нямаше прикритие.
Въпреки това той бързо, но внимателно тръгна през дърветата.
Човешкото око обаче забелязва светлината и движението по-добре в периферията, отколкото фронтално и Зенг измина само три от десетте крачки до двамата, когато мъжът го усети. Еди хукна. Краката му затъваха в глинестата почва като шпайкове на спринтьор.
Светкавично, тъй като вече беше зареден с адреналин, войникът се извъртя, за да вземе оръжието си. Пръстите му намериха предпазителя с добре отработено движение. Той насочи автомата към нападателя си. Дори ако не улучеше, изстрелът щеше да се чуе в градчето и да привлече вниманието на другарите му. Войникът сигурно знаеше това, защото пръстът му се сви около спусъка още преди той да види Еди в мерника.
Зенг скочи. Едната му ръка посегна да хване дулото на автомата, а другата с изпънати пръсти се заби в трахеята на войника. Но вече беше късно – той натискаше спусъка. Оръжието обаче не произведе изстрел. Инерцията на Еди откъсна войника от девойката с такава сила, че тя се претърколи настрани. Извика, но Зенг не й обърна внимание, защото войникът се беше озовал върху него. Бързо, преди той да се опомни, Зенг го отблъсна от себе си и му нанесе два бързи удара в ларинкса. Не бяха силни, но попадането им на едно и също място щеше да свърши работа. Гръклянът на мъжа беше строшен. Той изхъхри и се отпусна неподвижно.
Еди блъсна трупа му настрана. Девойката се беше свила на земята, държеше се за ръката и охкаше. Зенг взе блузата й, метна я на раменете й и нежно я обърна към себе си. Ударът не беше разместил челюстта й, макар че известно време щеше да я боли. Очите й бяха широко отворени от страх и болка. Показалецът на дясната й ръка беше изкривен почти под прав ъгъл и Еди разбра защо автоматът не беше стрелял. Девойката се беше престорила на припаднала, вместо да достави удоволствието на нападателя си да изнасили жертва в съзнание, и в последния момент бе пъхнала пръста си зад спусъка на оръжието, за да спре изстрела. Беше спасила живота на Еди и себе си от престъпление, което повечето жени смятат за по-лошо от смъртта. Пръстът й се беше счупил, когато Зенг бе блъснал автомата.
– Много си смела – каза той.
– Кой си ти? – хлипайки от болка и унижение, попита тя.
– Никой. Не си ме виждала и това тук не се е случвало. Счупила си си пръста, когато си се спънала и си паднала на връщане от нивата. Разбра ли?
Очите й се стрелнаха към тялото на мъртвия войник. Еди прочете мислите й.
– Аз ще се погрижа за него. Не се тревожи. Никой няма да разбере. Сега се върни при семейството си и не говори за този ден.
Тя му обърна гръб, за да си облече блузата. Еди си помисли, че едва ли са останали достатъчно копчета. Девойката стана, погледна го, мъчеше се да преглътне сълзите, напиращи в очите й – от гордост, срам и болка. Това беше лицето на Китай.
– Чакай – каза Зенг, преди тя да избяга от горската поляна. – Познаваш ли семейство Ксанг? Някои от тях неотдавна яхнаха змията.
При споменаването за нелегалната емиграция тя направи крачка назад, готова да побегне, но после се отказа, очевидно от желание да върне услугата на човека, който я е спасил.
– Да, те живеят в града. Имат магазин и сервиз за велосипеди. Живеят над него. Имаш ли новини за тях?
От думите й Еди разбра, че тя ги познава добре. Може би беше любимата, за която беше писал Ксанг.
– Да – отвърна той и му се догади от мисълта какво ще й каже. – Стигнали са до Япония и всичките работят. А сега, върви!
Девойката се стресна от заповедта му и изчезна между дърветата. Еди вероятно беше направил нещо много по-лошо от опита на войника да я изнасили. Беше й дал надежда.
Пребърка джобовете на войника за документи, после откъсна личните му знаци. От ремъка на автомата и колана му направи въже и закачи трупа на шест-седем метра над земята в чатала на един дъб.
Избърса с клон следите от случилото се и се върна в скривалището си под моста. Девойката вероятно вече беше в града и майка й я бе завела при местния лекар да й намести пръста. Нейните проблеми бяха свършили, но неговите неприятности тепърва започваха.
Военните, изглежда, смятаха да пренощуват в Лантан и щяха да разберат за изчезването на мъртвия изнасилвач едва на сутринта. На вечерната проверка приятелите му щяха да го прикрият, защото щяха да решат, че или е отишъл при професионална проститутка, или е забърсал някое тукашно девойче. Което не беше далеч от истината.
Неприятностите щяха да започнат на сутрешния развод. Когато войникът не се появеше, щяха да претърсят града, после околностите. Еди не можеше да се откаже от мисията си, също както не се беше сдържал и бе помогнал на момичето, така че имаше време само до разсъмване да се свърже със змийските глави. И вече не възнамеряваше да ги разпитва, за да научи подробности за Ксанг и другите. Сега му трябваха, за да го измъкнат от Китай.
Докосна личните знаци на убития.
Знаеше, че има идеално прикритие.
13
Антон Савич въздъхна облекчено: оставаше му само един полет до крайната му цел. Няколко дни бе пътувал до летище Елизово край Петропавловск-Камчатски, главния град на полуостров Камчатка в Далечния изток на Русия.
До разпадането на Съветския съюз през 1990-а Петропавловск-Камчатски беше затворен за външния свят, а последвалите години бяха донесли малко подобрения. Почти всички сгради бяха от бетон, забъркан с пепел от изригването на близкия вулкан Авачински през 1945-а и градът с население двеста и петдесет хиляди души имаше сивото еднообразие, характерно за тромавата съветска архитектура. Улиците не бяха асфалтирани от десетилетия, а икономиката беше съсипана, защото военните, които някога бяха поддържали града, се бяха оттеглили. Заобиколеният от високи заснежени върхове покрай красивия Авачински залив Петропавловск-Камчатски беше грозно и неприветливо място, където жителите оставаха само защото им липсваше волята да се преместят.
В миналото целият полуостров Камчатка беше контролиран от съветските военни. Скалистият пейзаж беше осеян със сложни радарни станции, инсталирани да дебнат за идващи американски междуконтинентални балистични ракети. Имаше няколко военновъздушни бази за засичане на американски бомбардировачи. Тук се намираше и Тихоокеанският подводен флот. Камчатка беше и набелязаната площадка за приземяване на съветски балистични ракети, пробно изстреляни от запад. Сега подводниците от Тихоокеанския флот ръждясваха във военноморската база „Рибачий“ в южния край на залива. Няколко бяха толкова занемарени, че бяха потънали, все още завързани за въжетата, натоварени с торпеда и със заредени реактори. Радарните станции бяха изоставени, а самолетите стояха в базите си поради липса на части и гориво.
Но не военното присъствие беше привлякло Антон Савич към Камчатка преди повече от две десетилетия, а геологията. Полуостровът се беше издигнал от морето преди половин милион години, първо като вулканичен архипелаг като Алеутските острови в Аляска. Морето бързо беше заравнило планините, но земята се беше издигнала отново, тласкана от неизчерпаеми запаси от разтопена скала дълбоко в недрата си. Камчатка беше част от Тихоокеанския огнен пръстен, кръг от вулкани и земетръсни зони, бележещ границите на Тихоокеанската тектонична плоча. Двадесет и девет от сто и петдесетте вулканични върха на полуострова бяха активни, особено Каримският, който изригваше непрекъснато от 1996 година, а сега и вулканът Безименни в средата на Камчатка беше започнал да бълва облаци от пепел и пара.
Воден от икономическа необходимост, през осемдесетте години на миналия век Съветският съюз бе въвел програма за проучване и експлоатация на природни богатства. За да отвърнат на безпрецедентната надпревара във въоръжаването на Рейгън, руснаците се опитваха да намерят суровини за нуждите на собствения си военнопромишлен комплекс. Това бяха последните оръдейни залпове на Студената война, изстреляни не с куршуми и бомби, а с фабрики и природни богатства. Накрая Съветският съюз загуби надпреварата, но междувременно бяха открити огромни залежи от минерали, въглища, желязна руда и уран.
Антон Савич беше млад изследовател в Агенцията за национални природни ресурси, организацията, на която беше възложена задачата да открие богатството, заровено в границите на Съветския съюз. Беше пристигнал да прави проучвания на полуостров Камчатка през 1986 година заедно с двама други изследователи под ръководството на професора по геология от Московския университет академик Юрий Страхов.
Екипът претърсва четири месеца полуострова с хеликоптери и всъдеходи, осигурени от Червената армия. Поради активната геологическа обстановка началниците в Москва смятаха, че в Камчатка може да има диаманти, и въпреки че не намериха кимберлит, откриха нещо не по-малко ценно.
Савич си припомни дните, когато живееха на палатка в подножието на златоносната скала и по цял ден къртеха проби, а нощем обсъждаха възможностите. Разсъждаваха така, сякаш находките бяха тяхна собственост. По всяка вероятност щяха да получат само похвали и може би разрешения за по-големи апартаменти.
Савич не беше сигурен кой го предложи пръв, може би беше самият той, въпреки че това всъщност нямаше значение. Идеята се зароди някак, отначало определено спомената като шега, но скоро започнаха да я обсъждат сериозно. Савич си спомняше, че в онази нощ дъждът най-после беше спрял, а това беше необичайно. Подаваха си бутилка водка и това не беше необичайно. В Москва не можеше да се намери свястна тоалетна хартия, но държавата осигуряваше богати запаси от алкохол дори да си на петстотин километра от най-близкия град.
„Защо да съобщаваме за находката? – попита някой. – Защо изобщо да казваме на някого?“ Само четиримата знаеха истината и никой нямаше да изследва района отново, след като предадяха докладите си. Можеше да се върнат в Москва и да продължат живота си няколко години, а после да се върнат и да разработят златната жила. Всички щяха да забогатеят.
Слезе от самолета „Илюшин“ на летище Елизово и се усмихна, като си спомни колко наивни бяха. Академик Страхов им позволи да мечтаят един-два часа и сетне ги върна към действителността. Не им каза, че постъпват неправилно, защото дори уважаваният професор не можеше да превъзмогне алчността си. Но също така знаеше, че онова, което обсъждат, е безсмислена фантазия. Само с няколко думи им обясни, че никога няма да им разрешат да се върнат в Аляска и че дори това да стане, ще е невъзможно четиримата да изкопаят достатъчно руда, та това да окаже някакво влияние върху живота им. Обясни им как действат световните пазари и че никога няма да могат да продадат рудата, която добият от земята. С което бързо охлади ентусиазма им и прекърши надеждите им. Водката стана безвкусна, дори загорча в устата им.
Савич помнеше, че в същия миг дъждът заваля пак. Академикът угаси съскащия фенер и няколко минути слушаха как капките се сипят върху брезентовата палатка. После се вмъкнаха в спалните чували. Савич беше сигурен, че останалите продължават да мислят за шансовете, докато задрямват. Изминаха много минути, докато дишането им стана равномерно и те заспаха дълбоко. Всички, освен него. Той интуитивно беше осъзнал, че планът им ще се осъществи с един допълнителен елемент – времето.
Те разсъждаваха в границите на години. Савич знаеше, че ще минат десетилетия, преди отново да дойдат тук. Никой не можеше да се върне, докато комунистическото правителство не се сгромолясаше и капитализмът не пуснеше корени в родината им. Може би не предполагаха, че това някога ще се случи, но Савич вече знаеше, че е неизбежно. Пропагандата не можеше да намали опашките за хляб, нито да произведе резервни части за автомобили, и накрая лидерите щяха да престанат с опитите си. Той предвиждаше тиха имплозия, а не революция, но в края на краищата Съветският съюз щеше да рухне под тежестта на собствената си неефективност. Ако Савич успееше да се подготви за този ден, всичко щеше да си дойде на мястото.
Имаше и още един елемент, който другите не бяха взели под внимание – той нямаше намерение да дели богатството с никого от тях.
Хеликоптерът щеше да пристигне да ги вземе чак след четири дни – повече от достатъчно време да задейства плана си. Бяха им определили за проучване огромен район и ги бяха оставили сами от повече от месец. Когато долетеше от Петропавловск-Камчатски, хеликоптерът щеше да кръжи над района и да чака, докато екипът не изстреля сигнални ракети, за да покаже точното си местоположение.
Савич искаше да се отдалечат колкото е възможно повече от залежите, но Страхов настоя да останат на място, докато хеликоптерът не пристигне, готови да се насладят на славата на откритието си. Савич нямаше оръжие, с което да принуди колегите си, така че трябваше да действа сега.
Изчака буден още два часа. Чакаше не от чувство за вина или угризения, просто искаше колегите му да заспят дълбоко. Стана в четири, най-тъмния час на нощта, запали тънко като молив фенерче и отвори медицинската чанта. Запасите бяха основни – бинтове, дезинфекционни разтвори, антибиотици и пет-шест спринцовки с морфин.
Комарите бяха толкова много, че изследователите вече не си правеха труда да ги пропъждат, нито да реагират на неприятните им ужилвания. Телата им бяха покрити със зачервени подутини от многобройните ухапвания по ръцете, глезените и лицата.
Савич изпръска морфина от едната спринцовка на земята и дръпна буталото, за да я напълни с въздух. Михаил беше най-едрият в екипа, як набит украинец, бивш шампион по борба от Киев. Савич не мислеше за нищо, когато заби тънката игла в гърлото му, където слабо пулсираше каротидната артерия. Бавно натисна буталото и вкара смъртоносен мехур въздух в кръвоносната система на бореца. Михаил беше свикнал с комарите и не почувства лекото убождане. Савич изчака няколко секунди, докато въздухът предизвика в мозъка му емболия и Михаил получи удар. Повтори процедурата още два пъти. Единствено Юрий Страхов се бори до края. Очите му се отвориха, когато му заби иглата. Савич запуши устата му с ръка, прикова го на земята с тежестта на тялото си и вкара въздуха в артерията му с жестоко пробождане. Страхов се мята за миг, после се отпусна неподвижно.
На четири-пет километра от брега имаше висок стръмен склон, всъщност сипей. Преминаването по него беше коварно и ако не внимаваше, човек можеше да се подхлъзне и да се свлече чак долу. Което пък щеше да причини достатъчно наранявания на труповете и да убеди и най-обръгналия съдебен лекар, че няма смисъл да прави аутопсия.
В онази нощ Савич прегледа тетрадките и дневниците на колегите си и откъсна всяка страница, където се споменаваше за находката или за други наблюдения на терена и геологията. Унищожи всичко, което можеше да бъде поставено под съмнение по време на разследването, и се погрижи в никой от дневниците да не пише нищо интересно за изследвания район. Преправи и своя дневник, за да изглежда така, сякаш са обходили по-голяма територия, и никой да не съзре причина отново да дойде тук.
На зазоряване започна да пренася на ръба на склона спалните чували с труповете. Украинецът Михаил беше твърде тежък да го носи, така че направи нещо като шейна от клони и ремъци и го извлече горе. Капна от умора и плувна в пот, и се прокле, че не изчака следващия ден, за да пренесе последния мъртвец. Вместо да се върне в лагера в мрака, прекара нощта, сгушен до жертвите си.
На другия ден сгъна палатката и замъкна и нея, и екипировката им на хълма. Натъпка всичко в раниците и после ги нагласи на труповете. Реши да изчака до разсъмване на другия ден и тогава да бутне мъртъвците по склона. Не изпитваше особено силно желание да гледа как се блъскат в острите скали, но трябваше да види къде ще паднат. Професор Страхов носеше сигналните ракети, а те щяха да му трябват да се свърже с хеликоптера, който пристигаше следобед на другия ден.
Закуси с кафе и две консерви – месо и кримски портокали – и после блъсна по склона Михаил. Трупът бързо набра скорост и започна да се премята. Другите двама бяха още по-осакатени и обезобразени от падането, ако това изобщо беше възможно.
Савич слиза по склона повече от час, охлузи си ръцете, щипеше го от солената пот. Когато стигна долу, извади екипировката и храната от раниците и изпразни няколко консерви, за да изглежда така, сякаш от дни е бил в подножието на склона.
Щом изчисли, че хеликоптерът е на един час път, инжектира двете останали спринцовки с морфин в ръката си. Почувства, че го обзема вцепенение, и пое дълбоко дъх. Трябваше да направи нещата колкото е възможно по-автентични, затова нямаше да изглежда логично, че тримата му другари са загинали по време на падането, а той само си е охлузил ръцете.
Савич опря гръб на скалата и взе един голям камък. Сложи лявата си ръка на съседния и преди да си позволи да се разколебае, се удари с всичка сила. Костите му изпращяха и той изрева от болка. Зареден с адреналин и морфин, Савич взе друг камък, по-малък, и се удари по главата. Потече му кръв. От отпуснатите му устни се процеди слюнка. Той се бореше с вълните на агония и се молеше опиатът да притъпи болката.
Почти беше изпаднал в безсъзнание, когато чу хеликоптера, и направи няколко опита да изстреля сигналната ракета. Кълбото от бял фосфор се извиси в стълб от пушек и пилотът веднага го забеляза.
Следващото, което си спомняше Савич, беше болницата в Петропавловск.
Разследването беше повърхностно. Ужасната сцена, описана от екипажа на хеликоптера, отговаряше на разказа на Савич как склонът се срутил, докато се изкачвали, и всички паднали. Следователят беше изумен, че Савич има само леко мозъчно сътресение, незначителни рани и охлузвания и счупена ръка.
– Сигурно просто ми е провървяло – каза му Савич, когато той затвори тетрадката си с бележки по случая и приключи разследването.
Докато вървеше към сградата на летището, Савич потърка лявата си ръка. Беше започнала да го наболява във влажни дни. Може би това не беше толкова обезпокоително, колкото „издайническото сърце“ на Едгар Алан По, но все пак му напомняше за злодеянията му.
Служителят на гишето го позна и му направи знак да мине пред опашката. Неколцина местни жители измърмориха недоволно, но никой не се осмели да възрази.
– Пак при нас, а, господин Савич? – попита дружелюбно настроеният дежурен и прибра в джоба си двадесетдоларовата банкнота, която Савич беше сложил в паспорта си.
– Можеше да свърша и някоя работа в кабинета си в Москва, ако проклетите ви вулкани бяха престанали да изригват.
– Това са гомули – отвърна служителят с престорено заговорнически вид. – Местните духове, които нощем ходят на лов за китове и се връщат в планината, за да изпекат месото на гигантски огньове.
– Ще обвиня гомулите, когато намеря китови кости в кратера на някой вулкан, приятелю. Лично аз подозирам тектонична активност.
След възстановяването си в болницата Савич се беше върнал в Москва. Не каза на никого за находката и продължи да работи в Агенцията за национални природни ресурси. Преживя незабележимо последните дни на Съветския съюз и успя да се задържи на поста си по време на разпадането му. В последвалата бъркотия трескаво търсеше контакти с чужденци и създаде няколко – смяташе, че евентуално ще му дадат възможност да види плана си осъществен.
Шансът се появи чрез един швейцарски металург, с когото се запозна на някакъв симпозиум. Швейцарецът го заведе при банкера Бернард Фолкман и сключиха сделка. Подкрепян от Фолкман и с помощта на компаниите, контролирани от противния Шиер Сингх, Антон Савич се връща в Камчатка безброй пъти предишната година, за да подготви почвата под прикритието на вулканолог. Тъй като вулканите в Камчатка изригваха непрекъснато, служителите на летището бяха свикнали с него. Имаше и постоянно запазена стая в хотел „Авача“ близо до улица „Ленинградская“, вероятно на единствения площад „Ленин“, все още останал кръстен на името на вожда.
Сега взе чантите си отиде право на гишето на компанията за хелиски. Спортът беше станал популярен на назъбените скалисти върхове на полуострова и няколко фирми искаха да карат почитателите на екстремните развлечения в планината с хеликоптер. Компанията „Въздушни приключения“ дори организираше скиорски пътувания, за да поддържа законността си, но беше бутафорна фирма, която Савич бе основал чрез Фолкман, за да си осигурява бърз и дискретен транспорт. Частен хеликоптер на Елизово би привлякъл твърде голямо внимание.
Когато го видя, жената зад гишето остави японското модно списание. Усмивката й беше престорена и механична. Той не я познаваше. Но пък определено не приличаше на търсещ вълнения турист.
– Добре дошли във „Въздушни приключения“ – поздрави го тя на английски.
– Казвам се Савич. Къде е Пьотър?
В очите й се изписа изненада и после страх, тя пребледня. Скри се зад завесата и след миг иззад нея се появи Пьотър Фьодоров, пилотът на Савич. Беше с маслиненозелена пилотска униформа и с наперения вид, който бе придобил в изпълненото с ракети небе над Афганистан.
– Господин Савич, радвам се да ви видя. Предполагам, ще пренощувате в хотела и ще излетите утре сутринта, нали?
– Здравей, Пьотър. Не. Искам да видя най-новия изригващ вулкан, преди да се мръкне – отвърна Савич в случай, че някой слуша.
– Само кажете и ще подам план за полета.
– Смятай, че съм го казал.
След четиридесет минути вече летяха над криволичеща долина. Назъбените планини от двете страни на хеликоптера МИ–8 на „Въздушни приключения“ се извисяваха на две хиляди и петстотин метра над тях. Някои върхове на полуостров Камчатка стигаха и до над четири хиляди. Въздухът беше замъглен от ситните прашинки пепел от изригващия вулкан на север. В стария хеликоптер, произведен преди четиридесет години, беше трудно да се разговаря дори със слушалки, така че през двата часа пътуване до обекта Савич се задоволи само да гледа пейзажа.
