Текст книги "Чудакът"

Аз, Диньо Диновски, съм заместник-министър при Министерството на тежката промишленост. По професия съм инженер. Роден съм в село Долно Ряхово, съседно село на Горно Ряхово. Заедно завършихме с бащата на Юлиян н-ската гимназия, в една паралелка бяхме с него, на един чин сме седели. Туй наше отдавнашно познанство стана причина да постъпя като човек и да помогна на сина му Юлиян с квартира, когато завърши МЕИ и физика при Софийския университет. Поговорката учи: «Вземи два камъка, че си бий главата!» И на мен ми иде да взема два камъка, че по главата си, заради човещината, която проявих тогава, ама както казват простите хора, «имала глава да пати». А трябваше да се съобразявам с поговорката, според която «крушата не пада по-далеч от дървото». Баща му имаше левоекстремистки наклонности, поддаваше се на фанатични увлечения, затова беше наказан навремето със сваляне от ръководен пост. Когато кооперираха земята на село, той беше нарушил демократичните методи, не беше се придържал стриктно към принципите на доброволността. Но още в гимназията той проявяваше вече склонност към екстремистки методи. Спомням си как веднъж жестоко наби един легионер, без да уведоми предварително ръководството на комсомола за това си намерение. Добре стана, че тогава легионерите не скочиха веднага да ни отмъщават, защото ние нямахме готовност за отпор, щяхме да загубим битката. Левоекстремистките уклони никога не водят към добро. По време на колективизацията заклеймявал противниците на кооперативния строй, като изписвал на вратниците им лозунги с червена боя: «Тук живее кулак – народен враг!» Лишавал ги от държавно снабдяване, не им осигурявал газ и катран. Този вид борба не е присъщ на нашия морал, излага разбиранията ни за демокрация и хуманизъм. Ние трябва да се придържаме към методите на разясняване, разяснението е основно наше оръжие. Другото е червен терор, който бива да се прилага само в случай на най-крайна необходимост. Затова по-късно околийският комитет на партията отчете грешката му и го свали от председателския пост.

Колко податлив беше бащата на Юлиян към фанатизъм, говори красноречиво и следният факт. През 1946 година партията реши да изпрати на специализация в Съветския съюз мнозина наши млади другари, завършили средно образование. Н-ският комитет на партията посочи за целта мен и бащата на Юлиян. Аз се съгласих по принцип, защото съзнавах колко е важна ролята на интелигенцията в изграждането на социалистическото общество. Ние трябваше да подготвим свои инженери, химици, архитекти и прочие, на буржоазните специалисти не биваше да се разчита. Но ето че за тази проста истина Юлияновият баща остана сляп. Той отказа да замине под предлог, виждате ли, че в момента бил крайно необходим за стопанството. Като че ли той беше единственият възможен председател, та без него щеше да настане потоп… И ето какво се получи накрая: Аз се завърнах инженер, а той беше върнат на предишното си място като учител по аритметика в горпоряховското седмокласно училище. Да, фанатизмът никога не е носил нищо добро нито на обществото, нито на отделната личност.

Но аз не съм злопаметен човек, пък и историята тури пепел на тия работи. Затова, като дойде Юлиян при мене; да му помогна за двата факултета, аз не си пожалих труда, направих каквото беше най-целесъобразно да се направи в момента. И министърът на просветата сложи подписа си. При това аз трябва да кажа откровено, че тогава момчето много ми хареса – такова хубаво, вдъхновено, жадно за наука. И дисциплинирано, не си пъха носа, където не трябва. Само очите му малко особени – ту твърди като арнаутските зъркели на баща му, ту меки като кадифе, ту загадъчни някакви, един бог знае какви мисли се мотаят зад тях. Но, общо взето, той изглеждаше добро момче и аз с удоволствие му помогнах. Пък и заради баща му, защото, все пак, хора сме, редно е с добро да се помним.

Има една поговорка, арабска ли беше, турска ли – не си спомням, пък и не е важно, която казва, че за да знаеш човека, трябва да си изял с него един чувал сол. Туй е много, сега ние си имаме кадрови служби, но за да опознаеш някого както трябва, следвало би барем едни захлупци сол да утопите заедно. С бащата на Юлиян криво-ляво бяхме утопили през годините едни захлупци, но с момчето му един залък не бях делил. Доверил се бях на първото си впечатление, а то може и лъжовно да бъде, малко ли мъже хлътват по някоя хубавица от пръв поглед, а после си бият главата за цял живот! И с жените се случват същите грешки, разбира се. А пък аз имах един сигнал за Юлияна, но като ми било отредено да патя, изтълкувах го погрешно. А още тогава той си е показвал рогичките, ама на!

Било през първата година на учението му, в самото начало. Поради не знам какви си причини тоя герой останал без квартира и тогава Рашко, шофьорът ми, тайно го настанил в една барачка на транспортния отдел. Туй нещо двамата хубавци държали в тайна от мене, аз го научих чак в края на ноември месец от моя колега, втория зам. – министър на министерството. Той пък го бил дочул от шофьора си, но както и да е. Като разбрах колко кучешки живее туй момче, рекох си: «Брей, че горделивец, няма да дойде да ми се помоли някъде квартирка да му намеря, ами в барака за стари вещи се заврял, и то посред зима! Хлапашка му работа!» – възмутих се аз и тъкмо да вдигна телефона, рекох си: защо пък да бързам? Нека туй момче да види и другата страна на живота, та да знае да цени доброто. И си записах в бележника отново да се върна на този случай към края на годината, но когато дойде време да погледна паметната бележка – героят се бил преместил вече в редовна квартира.

Нали ви казах, първоначално си мислех, че туй хрумване да живее в барака е проява на горделивост; защото Евтимовци между другото са хора горделиви по характер, не скланят лесно глава да се помолят някому; или пък си думах, като взимах предвид онова кадифе в очите му, че момчето е свенливо, та му е неудобно да ме притеснява с личните си работи. Но сега се сещам за истинската причина. Аз ви казвам, че наследените черти от родителите не са празни приказки, че са нещо като бомби със закъснител – най-неочаквано могат да избухнат в поведението на следващите генерации и да направят пакости, каквито никога не си могъл да предвидиш. Сега разбирам, че неговото поведение не е било нито горделивост, нито стеснителност, а чист егоизъм, нежелание на човек да се чувствува задължен някому, разбирате ли? Той не се е обърнал към мен за помощ, защото не е искал да се обвързва към мен с някаква благодарност, разбирате ли? Това е истината.

Причините, които спомогнаха да изпадна в лекомислено добродушие, са много, аз ще изтъкна най-съществената – Юлияновата личност излъчваше обаяние и на това обаяние платихме данък всички. Аз, жена ми и дъщеря ми Вера. За да си представите магьосническата сила на това негово обаяние, аз ще ви кажа, че дъщеря ми Вера е жена модерна, с независим нрав, еманципирана до мозъка на костите си, при това с образование, моля ви, се, архитектка! Но и за нея, да й се не надяваш, настъпи сляпата неделя! И не че той нещо се натискаше, извинявайте, тя първа започна да му прехвърля мостове към себе си. Тя – независимата и еманципираната!

Такъв човек се оказа Юлиян – не можеш да разбереш къде е силата му: на външност – нищо особено, а по душа… как да ви кажа – такива хора на мен не са ми ясни и си мисля, че един само бог може да ги разбере!

Тъй или иначе, «контрата» – както казват на жаргонен език – остана у дъщеря ми и това ще горчи на душата ми цял живот.

По отношение на Юлияна жена ми и дъщеря ми се оказаха лапнишарани от най-висока класа, те се прехласнаха по младия човек, видяха в него като че ли някакъв принц от приказките, надарен щедро от природата с всичките най-възвишени човешки добродетели. Откак дъщеря ми започна да го кани на гости и да ходи с него на разходки, на кино и разни ми концерти – той се превърна за нас, на обяд и на вечеря, в една постоянна тема на разговори и обсъждания. И така започна някъде около средата на последния курс – и двамата се дипломираха, той за инженер и физико-математик, тя – за архитектка.

И аз изпаднах в ролята на лапнишаран. Може би бях заразен от общата атмосфера, която витаеше в нашия дом, кой знае! Лично на мене най-много ми допадаха скромното му държане, трудолюбието му и особено – голямата му перспективност. С трудолюбието и с математическите си способности той можеше да стане голям човек. Виждах го като бъдещ началник на отделението по «роботика» при Министерството на машиностроенето или като генерален директор на някое смесено външнотърговско дружество.

Когато се дипломира по двете си специалности, аз му предложих да го назнача за помощник-началник на отдел при нашето министерство. Оттук щеше да се заизкачва най-триумфално било по посока на роботиката, било към смесеното външнотърговско дружество.

Научната дейност не беше кой знае каква перспектива, тя извежда най-много до професорска катедра, а пък професори у нас – колкото щеш! И колко получава един професор? – за една лада трябва да събира пари година и половина, при положение, че през това време не харчи нито грош.

Друго нещо е генералният директор на смесено външнотърговско предприятие. Командировки, пътувания в чужбина, представителност, сключване на сделки за милиони левове – «тук ли си, сама ли си», както се казва…

Но и роботиката не беше за изхвърляне. Един ден Юлиян щеше непременно да стане зам. – министър като моя милост, защото бъдещето в промишлеността е в автоматизираните системи от най-висш порядък в роботите. Роботиката е водещо направление и най-много се поощрява, току някой ден му дали автономност и го превърнали от «управление» в министерство!..

Такива мисли ми се мяркаха, защото, както трябваше и да се очаква, дъщеря ми лапна въдицата и аз, волю-неволю, трябваше да мисля за бъдещето на своя зет. Пък и за бъдещето на дъщеря си. И тя беше хубавица, и на външност не му отстъпваше. А за възпитанието й бих се погрижил отрано – имаше обноски, учеше пиано, говореше руски сравнително добре. Но архитектурата за жената е до време – докато се появят на свят малките и захванат да я дърпат за полата. Тогава – или сбогом на професията, или професията започва да се превръща на бреме, под чиято тежест семейството скърца и се пука по шевовете.

Но когато взех да разговарям с Юлиян по тия въпроси, макар и по-издалече, направо ми се зави свят. Ей богу; за превелика моя изненада, той се оказа непрактичен човек и с много вятърничави идеи в главата си. За министерството не даваше и да се изговори.

– Чиновник ли? В никакъв случай! – смееше се той и ме разглеждаше със странните си очи, сякаш бях някакъв музеен експонат. – Не продумвайте такова нещо, защото ще избягам през девет земи в десета. Хе-хе!

– Тогава?

– Тогава – в производството и в науката! – отвръщаше той.

– А как виждаш тази работа?

– Като взема дипломите си, тогава ще мисля. Инженерство и хонорувано преподаване на астрономия или в най-лошия случай – висша алгебра! Ще видим! Блазни ме електрониката. По-специално – микроелектрониката. Оная вечер сънувах един много чуден сън.

– Какъв сън? – надава ухо жена ми.

– По микроелектроника ли? – хиля се мрачно аз.

– По микроелектроника! – усмихва се Юлиян на жена ми. – Представете си: събуждам се и до леглото си виждам – знаете ли какво?

– Какво? – пита дъщеря ми и в очите и се четат едновременно няколко израза, всичките – в полза на микроелектрониката.

– До леглото ми стои едно същество с форма на чадър, но с четири дръжки и всяка дръжка прилича на човешки крак, поставен на ролкова кънка. Върху гърба си, покрит с матирана поцинкована ламарина, за да не блести, съществото носеше разни кутийки, термуси и прочие подобни прибори, закрепени като на маса, която се намира върху подвижно транспортно средство.

– Интересно! – казва жена ми.

– Много е интересно! – кима и Юлиян. – Но за да разберете този сън, аз трябва да ви разкажа една малка предистория. Както Вера знае, аз още живея при едни самотни старци, баба и дядо, и замествам, така да се каже, сина им, който все още се бави някъде из Либия. Ходя на пазар, купувам им мляко и хляб, сиренце, понякога и по един-два чифта кренвирши или по едно пакетче виетнамско кафе. А вечер играя с тях на домино и те забравят, че са забравени от сина си, а като че ли и от целия свят. Ето че сега аз все по-рядко ходя при моите старци, а може би – добър е господ, да заживея за по-дълго на друго място и тогава те ще останат в своята мансарда съвсем сами.

При тия си думи Юлиян погледна многозначително дъщеря ми, а тя храбро издържа погледа му, но малко нещо се поизчерви.

– И така – продължи Юлиян – аз се пробуждам и виждам съществото до леглото си, но сякаш не съм аз, ами съм старецът, тоя нещастен самотен човек, за който ви разправих. Такива неща стават насън, да се пробудиш като друг човек. Нали?

– О, да! – каза жена ми. – И е мене се е случвало насън!

– Виждате ли? Та съществото, значи, ми заговори съвсем по човешки, но както може да се предполага – с металически глас: «Не тъгувайте, приятелю! – каза то. – На живота трябва да се гледа весело до последния миг. Аз ще замествам вашия Юлиян.»

– Ти ли? – рекох му. – Хайде не ме разсмивай! Какво можеш да правиш?

«Мога да правя някои неща по-добре, отколкото ги правеше Юлиян.»

– Виж го ти самохвалкото! – заканих му се с глава. – Не бива да се сравняваш с Юлиян. Няма друг като Юлиян.

«Е, да! – каза съществото. – Но чуйте по-напред какво мога да върша, пък тогава си съставяйте мнение за мен. Мога например да ида до телефона и да набера номера, който вие ще означите ей върху тази клавиатурка на гърба ми!»

– О! – рекох. – Ние с бабата отдавна не помним никакви номера, пък и отдавна са престанали да ни търсят други хора, телефонът ни е ням. Тъй че нямаме нужда от телефонни услуги. Друго какво можеш?

«Мога да сляза по стълбите. Мога да пропълзя до млекарницата и в термуса си да ви донеса мляко. Мога да пропълзя до бакалницата и в кутията, която е на гърба ми, да ви донеса бакалски продукти, каквито пожелаете. Достатъчно е да пуснете пари в касичката ми и да закачите на кукичката, която е на носа ми, една бележка с вашите поръчки.»

– Е, да! – въздъхнах. – Но Юлиян умееше да ни забавлява, той играеше домино с нас!

«Моля ви се! – рече съществото. – Тези неща аз умея да правя по-добре от вашия Юлиян. Аз например умея да играя шах, домино, табла. Мога да ви изсвиря някакъв валс от вашето време, да речем: „Сашко мой, мирно стой, не пипай тук и там.“ Мога да ви свържа, когато поискате, с програма „Хоризонт“ на Радио София. Когато си лягате, мога да ви изпея „Лека нощ, дечица“! Изобщо… Юлиян махна с ръка. – Предполагам, че ме разбрахте, нали?» – обърна се Юлиян към жена ми. – Да, разбрах ви! – каза жена ми.

– Искаш да създадеш робот за самотни хора? – усмихна се Вера.

– Позна! – ласкаво я погледна Юлиян. – Затова съм решил още тия дни да помоля за стажантско място в завода за микроелектроника.

– Ами инженерството, астрономията, висшата алгебра? – попитах аз.

– Ще видим! – наклони леко глава към дясното си рамо Юлиян и за пръв път ме изгледа с тежък и открито недружелюбен поглед. – На чуждо място няма да седна! – рече той и помълча. – А колкото до министерството – само тая няма да я бъде, хич и да не си въобразяваш!

Гледай го ти, вълчето! Подмята ми нещо и ми заговаря на «ти»! И за пръв път ми стана някак тъжно за Вера. Винаги съм мислил, че у Евтимовци има черти, дошли от «гората». Баба му е била горска самовила, дядо му – разпопен поп и касапин, да не говорим за баща му – в досието му, както е известно, не всичко е в ред. Бедната ми дъщеря!

Аз си мисля, че взаимността между двамата възникна от оня момент, когато Юлиян взе да проявява по-жив интерес към архитектурата. За кратко време тоя умник, който беше същевременно и много неуравновесен екземпляр, напредна толкова в архитектурните работи, че можеше, както се изразяват младите сега, «отволе» да помага на Вера в изчисленията и чертежите. Същото стана и с пианото. Ненадейно се оказа, че Юлиян майстор на този инструмент. Дявол го взел, кога му беше стигало времето, та и с пиано да се занимава! Да, започнаха да свирят след време на две ръце. Но освен общия им интерес към архитектурата и музиката, значителна роля в сближаването им изигра и умалителното благоволение на моята съпруга, която не само не възпрепятствуваше дъщеря ми да остава в стаята му, ами дори я насърчаваше в това отношение. И ето че стана това, което при подобни обстоятелства неизбежно се случва.

Сметнах за свой дълг да извикам една вечер Юлиян в кабинета си.

– Юлияне – рекох му. – Доколкото имам сведения, ти и дъщеря ми живеете от някое време горе-долу като мъж и жена, тоест като съпруг и съпруга. Не мислиш ли – рекох му, – че от морална гледна точка вие трябва час по-скоро да регламентирате отношенията си, защото в едно почтено семейство тия работи не стават на любителски начала!

Той – представете си, моля ви се! – той се усмихна пренебрежително, после се позамисли и накрая рече:

– Ако Вера иска да се оженим – аз нямам нищо против. Ще се оженим. Но до тоя момент ние не сме говорили изобщо за женитба. Ще трябва да я питам!

Като чух да говори така, едва не ми притъмня пред очите. В наше време момичетата питаха предварително партньорите си какви са намеренията им, сериозни ли са, обещават ли твърдо да се оженят за тях, пък тогава… хм, заживяваха заедно. А сега, пфу! – вършеха тази работа като животни. И това ставаше със собствената ми дъщеря и в собствения ми дом! Да живеят заедно и да не са говорили предварително за женитба! Накъде върви светът, дявол го взел?

След петнадесетина минути Юлиян учтиво ме уведоми, че Вера нямала нищо против да се разпишат в райсъвета и че щели да сторят това някой ден, когато имали повече свободно време. Тъй или иначе, три седмици след този разговор те узакониха отношенията си и станаха редовно семейство.

Но откакто станаха редовно семейство, и двамата като че ли взеха да се променят, но не към по-добро, а към по-лошо. За пръв път чух Юлиян да спори с Вера по въпроси на архитектурата. Че спореха – нямаше нищо лошо, нека спорят! Но начинът и тонът, с който спореха, не ми харесваха. Тя защищаваше високото строителство, той беше за ниското. Той казваше, че високото строителство е антихуманно и че обезличава духовно човека, а тя му отвръщаше в смисъл, че неговият вкус е праисторически и че не е съобразен с реалиите на съвременността. Той казваше, че съвременността се създавала от хората и че от тях зависело каква ще бъде – красива или грозна. А тя му се надсмиваше, че е наивен като някакъв поет, навираше в очите му обективните закони на развитието и твърдеше, че на хората не оставало друго, освен да се приспособяват към тях. Той доказваше, че подобни доводи водели до пораженство и че те се поддържали от творци със скромни възможности и конвенционално мислене. «Ах е така ли? – казваше тя. – Е, добре, ние не сме изключително надарени личности като тебе. Ние сме обикновени хора!» И тръгваше за стаята си с намръщено лице, но преди да затвори вратата, подхвърляше: «Ходим по земята, не хвърчим по облаците като провинциални фантазьори!» «Не хвърчите, защото господ не ви е дал криле!» – подвикваше подире й Юлиян.

В такива случаи се намесвах аз.

– Груб си – упреквах Юлияна. – Приличаш на баща си, държиш се грубо и обиждаш хората.

– Баща ми се държеше грубо само с враговете на народа и обиждаше само тях! – казваше рязко Юлиян. И преминаваше веднага в настъпление, защото много се засягаше, когато отваряха дума за баща му. – Ти, уважаеми тъсте, за враговете на народа ли жалиш? Ти не си ли даваш сметка, че ако той и другите като него не се държаха така с враговете, кооперирането щеше да се проточи до конски великден и това закъснение щеше да излезе после на носа ни? Както стана в някои наши братски страни. Не си ли даваш сметка за тези нещица?

– Той е баща на жена ти и заместник-министър! – кипваше жена ми. – Ти нямаш право да му говориш така!

Откакто бяхме започнали да си говорим «откровености» и особено откакто бяха се настървили с Вера да се заяждат взаимно, тя беше променила коренно отношението си към него.

– Я гледай! – усмихваше се той с хаплива усмивка. – Откога моята уважавана тъща започна да дава ухо на политически разговори? Доскоро тя се интересуваше само от интимни теми, като например, с кого е танцувала вчера на приема в н-ското посолство жената на търговския представител «х» или от камерни теми, като например дали персийските килими в гостната на директоршата «у» са истински. Сега изведнъж дава ухо на политически разговори. Как да си обясня тази внезапна промяна?

След малко пристигаше Вера, поглеждаше мъжа си с подчертано безразличие, сякаш той беше някакво празно пространство, сядаше пред пианото и започваше да свири. Всеки път се случваше Юлиян да й прави почти едни и същи забележки: «Вера, стоп, миличка, тук има диез, защо го пропускаш?» Или «Вера, стоп, любезна, там е отбелязано, че последният такт трябва да се изсвири отсечено и форте, не виждаш ли?» И прочие от тоя характер.

– Свиря, както ми харесва! – отговаряше Вера.

Така вървяха работите в нашия дом.

Вера работеше в архитектурната дирекция, а Юлиян сновеше между завода за автокари и Софийския университет. За микроелектрониката не му оставаше време, но в малкото вечери, когато понякога се събирахме всички в салона, той непременно изтърсваше поне що за своето «същество».

– Вчера ми дойде наум, че моят «приятел» трябва да има вградено устройство за бърза медицинска помощ. Представете си, че дядото изведнъж се разболее? Навън се сипе сняг, вие вятър, бабата няма сили, за да стигне до поликлиниката за лекар. Тогава моят «приятел» подава термометъра на дядото и слага слушалки на гърдите му. Ако температурата е висока, специалното медустройство избира от аптечката, която е вградена в организма на «приятеля», аспирин и автоматичните ръце го подават върху табличка. Ако слушалките доловят тревожни шумове в дробовете на стареца, медустройството предлага на табличката антибиотик. Изваждането на антибиотик от аптечката провокира тревога в паметния блок и той от своя страна отпраща «приятеля» към телефона, за да набере номера на поликлиниката и да произнесе в слушалката адреса на квартирата.

– Ами ако в апартамента няма телефон? – иска да го постави натясно жена ми. – В такъв случай – усмихва се снизходително Юлиян, – в такъв случай автоматично се задействува радиосигналът «SOS», който се възприема на секундата от дежурното устройство при служба «Бърза помощ».

– Не знам на какви комплекси ти отреагирваш с твоето «същество» – казва замислено Вера.

Юлиян светкавично отговаря:

– А ти на какви комплекси отреагирваш, като напоследък започна все по-често да заменяш полата с панталон?

– А, нима си забелязал? – казва Вера и по лицето й се изписва мрачен и предизвикателен израз.

Странни и противоречиви чувства предизвиква у мен Юлиян. Като познавам баща му, следвало би да се отнасям към него с дълбоки резерви, подозрения и дори с известна доза враждебност. Би следвало, ама не мога! И ето какво необикновено нещо се случи – вместо да намразя момчето, аз започнах да ставам отстъпчив и милосърден в душата си дори към такъв човек, какъвто е баща му.

След като младите се разписаха в райсъвета, аз и Юлиян изпратихме поотделно телеграми до стария, каним го на «сватба» – както всъщност си му е редът. Старият не отговори на Юлияновата телеграма, а на мен ми телеграфира най-акуратно: «Благодаря за поканата. Имам си работа!» И не дойде, проклетникът. Но заради тази му постъпка аз не го намразих повече. Напротив! Дали защото годините ми напредват, стана ми мъчно, нещо като да защипа сърцето ми. Скришом от жена си измъкнах от бюфета водката и изгълтах комай стотина грама наведнъж.

Та искам да кажа, чувствата ми към Юлияна, дяволите го взели, не бяха дори противоречиви, ами направо си бяха добри. Кой знае защо, симпатичен ми беше станал, макар да съзнавах, че не е цвете за мирисане. Затова някое време след като го удостоиха със званието «доктор на физико-математическите науки», аз му рекох:

– Стига си правил, зетко, автокари и си преподавал на хонорар висша алгебра! Време е да се захванеш с нещо по-сериозно, по-перспективно! В министерството се откри ваканция за поста началник на управление роботика! Тази служба е голяма и ти отива. Тя може да те заведе някога чак до министерското кресло!

Той наведе глава, но не в знак на покорност, а като пръч, когато се готви да напада и да боде. Такава поза заемаше баща му някога.

– Благодаря за вниманието и за доверието! – рече той. – Но нямаше нужда, защото, ако си спомняш, още навремето аз те предупредих, че няма да трия столовете по министерството. А министерският стол нито ме блазни, нито ме вълнува!

– А какво те блазни и вълнува бе, човече! – излязох от кожата си. – Има ли таквоз нещо на света, което да те затрогва? Както ми се струва, и дъщеря ми вече не те затрогва. Какъв човек си ти? Накъде вървиш, какви са целите ти, какво точно търсиш?

Той ми отговори така:

– Вървя подир сърцето и ума си, любезни бащице! А къде ще ме заведат – тяхна си работа, аз не се меся!

Помълчах някое време. Как да излезеш на глава с такъв човек?

– Добре де! – рекох. – За най-скоро време, за близките месеци нямаш ли планове?

– За близките месеци имам! – усмихна се Юлиян. – Ще ида в смолянската обсерватория, за да напиша един малък труд, който ще обяснява със средствата на математиката образуването на новите звезди! С този труд ще кандидатствувам между другото и за степента «старши научен сътрудник».

– За Смолян ли ще заминеш? – повдигнах се аз от стола си. – Ами жена си пита ли, тя съгласна ли е да напусне дирекцията, за да се затири след тебе в горите тилилейски?

– Сега ще я попитам! – каза Юлиян. – Имай търпение десетина минути, ще ти отговоря! – И тръгна да я пита.

– Чакай! – спрях го. – Ако тя откаже да хукне с тебе за Смолян, какво ще предприемеш?

– Ще обмислим и този въпрос.

– За десет минути?

– За десет.

– Вървете по дяволите и двамата! – вече наистина излязох от кожата си. – За десет минути решихте да се жените, за толкова минути ще решите и да се разведете! Не искам нищо да зная!

Грабнах шапката и палтото си и излязох.

Този разговор се състоя по обяд. Като се върнах вечерта, заварих жена си със зачервени очи, беше плакала. Вера свиреше на пианото. По лицето й имаше един израз на хитровато задоволство като на котка, когато е нашамарила някой нахален котарак.

– Какво решихте? – попитах.

– Решихме да се разведем! – каза Вера.

– Юлиян си отиде! – въздъхна жена ми.

– Как така?

– Така! – каза Вера. – След като се разбрахме, той събра багажа си в едно товарно такси и замина. Утре ще ми съобщи адреса си по телефона… Ние си оставаме добри приятели с него.

Ето какъв човек е Юлиян! Да му дадеш хубав дом, хубава жена, да му осигуриш хубава служба и блестящо бъдеще – а той да ти обърне гръб!

Иди го разбери!