Текст книги "Чудакът"

Случайно, съвсем случайно научих за Лили. Поради недъга си тя била отдавна, много отдавна трудоустроена, работела като книговезка в дома си. Помолих да я предупредят, че ще й ида на гости, и един ден през април, прегърнал голям букет бели карамфили, почуках на вратата.

– Влез! – отговори ми познат и позабравен глас.

Посрещна ме русокоса жена на средна възраст с ангелски хубаво лице, тънка и стройна, съвсем леко приведена, но с почти неподвижен от хълбока надолу десен крак. Протегнала беше към мен дясната си ръка, а с лявата се подпираше на книговезката маса.

– Юлиян! – превърна се тя цяла на една щастлива и същевременно безкрайно тъжна усмивка.

Оставих букета на масата и я прегърнах.

– Милата ми! Бедничката ми! – целувах я по лицето и я галех по косите. После я повдигнах – беше лека, както някога – и внимателно я оставих на едно дървено кресло с възглавничка, натъкмено срещу масата. Приближих първия стол, който ми попадна, и седнах насреща й. През отворения прозорец надничаше току-що разцъфнал люляков храст.

– Това е моето царство! – посочи ми тя работилницата си.

Миришеше на хартия и лепило, на люляк. Разхвърляни книги, натрупани за подшиване коли, книговезка преса, картони, платна. Един библиотечен шкаф в дъното на работилницата. И вази с цветя – навсякъде, дори на работната маса, между книговезките шила, игли и макари с конци. Личеше си, че беше се приготвила да посреща гост. Тя самата беше облечена в бяла празнична рокля. Ръцете й бяха чисти, не беше похващала работа от заранта.

Наведох се и я целунах приятелски по устните.

– Разкажи ми как живееш – рекох й. Щях да я попитам: «Имаш ли грижи?» Но навреме се опомних и замълчах. Тя не искаше да ми дотяга с тревогите си, милата, затова ми се усмихна и повдигна рамене.

– Живея добре! – рече тя. – Имам постоянно работа. Не скучая.

Не могла да запише последния единадесети клас след моето заминаване поради боледуването си, но през следната година се оправила, подготвяла се и взела матура. Не че й трябвала кой знае защо тази матура, но така, да не би някога аз да се почувствувам виновен, че не могла да завърши средното си образование. Защото, каква вина съм имал аз? Никаква! Такива неща винаги и на всекиго могат да се случат. Нали? Следвала курсове, научила книговезки занаят. Трудоустроили я. Когато майка й починала, тя продала малкото им апартаментче и си отворила тази работилница. Ето, до работилницата е и спалнята й, а насреща е дворът с люляка. Има и една ябълка в двора, но тя е вече прецъфтяла… Развлечения ли? Ами да, слуша радио, гледа телевизия и книгите! Нали зная от някога още колко обича да чете!

Изведнъж легна сянка на лицето й, тя се замисли, но бързо се отърси от онова, дето беше неприятно в мислите й, и отново ми се усмихна.

– Чел ли си «Пан» от Хамсун? – попита ме тя.

Признах си, че «Пан» не съм чел.

Тя ми посочи една книга на рафта в ме помоли да я донеса.

Донесох й книгата.

Тя разлисти книгата, намери пасажа, който търсеше, и ме попита:

– Искаш ли да прочетеш на глас тия няколко реда?

– Защо не? – рекох. И зачетох:

«Седнала една девойка в заключена кула. Тя обичала един господин. Защо? Попитай вятъра и звездите, попитай бога на живота – защото никой друг не може да ти отговори. И господинът бил неин приятел и любим. Но времето вървяло и в един прекрасен ден той видял друга и чувствата му се изменили.

Като юноша обичал той девойката. Често я наричал свое благословение, своя гълъбица. Тя имала гореща, буйна и трепетна гръд. Той й казал: – Дай ми сърцето си. И тя му го дала. Той казал: – Мога ли да те помоля за нещо, скъпа? И тя с възторг му отговорила: – Да! Всичко му дала тя и той все пак не й благодарил.

А другата – той обичал като роб, като безумец и като просяк. Защо? Попитай праха по друма и падащия лист, попитай загадъчния бог на живота – защото никой друг не знае това. Тя не му давала нищо, о, не, нищо! А той все пак й благодарил. Тя казала: – Дай ми разума и спокойствието си. И той съжалил само, че тя не му поискала живота.

А неговата девойка затворили в кулата.

– Какво правиш, девойко, ти седиш и се усмихваш?

– Мисля за нещо, което бе преди десет години. Тогава аз се срещнах с него.

– Още ли го помниш ти?

– Още го помня.

А времето върви…

– Какво правиш, девойко? И защо седиш и се усмихваш?

– Аз извезвам неговото име на кърпичка.

– Чие име? На оня, дето те е затворил тук ли?

– Да, на оня, когото срещнах преди двадесет години.

– Още ли го помниш ти?

– Помня го, както по-рано.

А времето върви…

Какво правиш, затворнице?

– Старея, мъчно вече виждам и не мога да шия и изстъргвам варта по стените. От варта ще му направя чашка – подарък от мене.

– За кого говориш ти?

– За оня любим, за оня, дето ме затвори в кулата.

– Ти се усмихваш нему, че те е затворил в кулата?

– Аз мисля какво ще каже той сега. Вижте, ще каже той, моята любима ми изпрати чашка, не ме е забравила през тридесетте години.

А времето върви…

– Как, пленнице, ти все още седиш и нищо не правиш, и се усмихваш?

– Аз старея, аз старея, очите ми са слепи, аз само мисля.

– За оня ли, когото си срещнала преди четиридесет години?

– За оня, когото срещнах, когато бях млада. Може това да е било преди четиридесет години.

– Та мигар не знаеш ти, че той умря? Ти побледняваш, старице, ти не отговаряш, устните ти са бели, ти не дишаш…»

Ето го на, това странно предание за девойката в кулата.

Тя протегна ръка и ме погали по косите.

– Ти няма да умреш! – каза тя.

Помълчахме, после аз й казах:

– Хайде да ме научиш да шия колите. Искаш ли? Ще идвам, когато имам време, ще шия и ще си приказваме. Или пък ще ти чета от книгите, когато ти работиш. И времето ще върви.

– А! – каза тя. – Непременно ще те науча. Това е толкова лесно. И толкова е хубаво!

После взех да дохождам при Лили по-често. Подшивах колите, но повече й четях.

И времето вървеше.