Текст книги "Чудакът"
Автор книги: Андрей Гуляшки
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 15 страниц)
2. В Н след 17 години
ПосрещанеКогато влакът спря на гара Н и слязох на перона, аз приятно се учудих: нямаше секретарка с букет цветя, нямаше заместник-директор със служебна усмивка, нито председател на профкомитет, горящ от нетърпение да произнесе кратко приветствено слово. «Ей, слава богу! – рекох си със задоволство. – Сигурно посрещачите са закъснели или пък има някакво недоразумение!» И си рекох още: «Съдбата ме глези днес. Дано това да е добър признак!»
После влязох в ролята на майстор Юри да чакам търпеливо заводската джипка, за да ме закара в град Н.
Обиколих района на гарата. Навесите бяха задръстени с неизвозени стоки на завода за керамика, по коловозите изброих седем вагона, натоварени с машини за ЗПЦМ. Навсякъде из района личеше печатът на мързела и немарливостта. Макар да наближаваше обяд, около навесите и вагоните не се мяркаше жива душа. Цареше тишина, миришеше на нафта и напечено желязо. Слънцето сипеше жар. Седнах на скамейката пред перона и запалих цигара. Преди 17 години от това място тръгнах за София, за да се явявам на кандидатстудентски изпити. Ето че сега, след толкова време, отново стъпвах на н-ска земя. В Горно Ряхово бях ходил няколко пъти – за погребението на майка си, после – за погребението на баща си и още веднъж вече не си спомням за какво. Може би във връзка с формалностите около къщата, която продадох на съседите. Но всеки път през гара Н бях минавал транзит, слизах в окръжния град. А оттам до Горно Ряхово – с червено рейсче по черното, размотано като лента за машина шосе. През гара Н не бях минавал… Така се беше случило.
Една вътрешна неудовлетвореност непрекъснато ме беше пришпорвала през тия 17 години да върша нещо, да научавам нещо, да променям или измислям нещо според силите и възможностите си. Не съм сърцевед, затова не бих могъл да определя по-точно в какво се състои това неудовлетворение, но го чувствувах особено остро, като хапещ някакъв глад в кръвта си, когато попадах в обстановка, където почти нищо не се променяше, не беше се променило и «на земле» царуваше невъзмутимо спокойствие, леност и тишина. За добро или за лошо беше моята неудовлетвореност – тоя въпрос не смеех да си задам, защото, запитах ли се – все ми се струваше, че тя прилича на един съд без дъно, колкото и да наливах в него, той никога не се напълваше. Имах чувството, че щастливото състояние, наречено «задоволеност», няма никога да ме «осени», че аз завинаги ще си остана един гладен пътник в живота.
Понякога се питах дали пък не съм от категорията на вечните ненаситници, на които никога нещо не стига, които все искат и непрекъснато протягат ръка за още. Малко ли бях постигнал през изминалите 17 години, та в кръвта ми гореше такъв силен глад за още? Тръгнах като кандидат-студент оттук, а сега съм доктор на физико-математическите науки, написах две книги за произхода на звездите и на новите звезди и куп статии по този въпрос; постъпих като млад инженер в завода за мотокари, а след четири години станах началник на цех; ходих на специализация в Съветския съюз, живях три години на Запад като представител на Техноимпорт и демонстратор на български мотокари: ръководих монтажните работи в два металургични завода, ето ме сега директор на Завода за цветна металургия в Н… Ако това не е дейност и ако това не са успехи, тогава какво нещо е дейността и какво нещо са успехите?
Но може би състоянието ми на незадоволеност се дължеше на неудачи в така наричания «интимен» живот? Кой знае, вертеровски трагедии не бях преживявал, носех в душата си спомена за една романтична, почти юношеска любов, умряла от само себе си, и спомена за един лекомислен брак. Останалото бяха случайни връзки, те не бяха оставили в душата ми никакви следи. Какво повече може да иска един човек, току-що прекрачил чертата на 36-тях си години?
Тогава? Откъде идеше наистина това състояние на обща, глобална, бих казал, душевна неудовлетвореност?
Преди две седмици генералният директор на обединението за цветна металургия ме покани да посетим н-ския гигант за цветна металургия, та да се запозная предварително с трудностите, които ми предстояха във връзка с довършването на монтажните работи. Останах с впечатление, че тия работи са достойни за окайване. После обядвахме в ресторанта на грандхотела. Придружаваше ни зам. – директорът на ЗПЦМ, инженер Щерев. Той беше малко гърбав в раменете човек, с лице на християнин от епохата на най-ранното християнство.
След обяда минахме транзит през Н, все по главните улици. Макар новите сгради и магазини да бяха променили силно стария облик на града, едно особено чувство на умиление ме обхвана, сякаш бях попаднал след дълги години отсъствие в родния си дом. И ако до мен не седеше важният ми спътник, щях непременно да извикам на шофьора: «Спри!» Щях да сляза от колата, да се разтъпча насам-натам и пътьом да допра с длан потъмнялата стена на някоя старовремска къща. Разчувствувах се, взех да си спомням минали случки, преживелици от първата си голяма любов, но ето че генералният директор надви дрямката си, която го беше сграбчила след сития обяд, и отново захвана да разнищва причините за изостаналия монтаж. И аз отново се върнах към текущия ден, а на миналите неща махнах с ръка за довиждане; предчувствувах, че в близко време отново щях да се срещна с тях.
Градинката край гаратаДошъл-недошъл и някои неща от миналото започнаха да се появяват пред очите ми. Първа ме посрещна старата ми познайница, градинката край гарата. Спомних си, че когато тръгнах за София да държа конкурсен изпит, очаквайки влака, все обикалях около нея и въздишах. Тя ми се усмихваше весело с пъстрите си засмени цветя, а на мен ми беше тъжно донемайкъде. Дошло беше да ме изпрати едно момиче на име Лили, от десети клас, предпоследния по онова време, което момиче доскоро силно обичах. Поради случайно падане и контузия в кръста Лили беше съвсем окуцяла с десния си крак и моята любов, независимо от добрата ми воля и от съзнанието ми, че постъпвам нечестно, беше се превърнала в най-чисто състрадание и както бяха казали поетите – на мястото на розата разцъфтя печалната хризантема. Та Лили беше дошла да ме изпроводи на гарата: след нещастието, бедничката, ме обичаше може би още по-горещо! Разбира се, тя вътрешно не си правеше илюзии за бъдещето на отношенията ни, но се преструваше, че не забелязва нищо, така както и аз се преструвах, че чувствата ми са останали същите, каквито бяха преди, разхождахме се бавничко около градинката, зяпахме петуниите, розите и ружите и насърчени сякаш от хубостта им, взаимно се заблуждавахме. Аз я уверявах, че ще прескачам до Н всяка събота и неделя, за да се срещаме, а тя ме молеше да не върша глупости, ами да си гледам учението, пък и защо да харча толкова пари за път. Да съм използувал ваканциите! Догодина, когато и тя иде в София да запише литература, щели сме да се виждаме всеки ден. Нали? «О, да! – казвах аз. Но една година – това е цяла вечност!» «Ще мине! – утешаваше ме тя. „Amor omnia vincit.“[5]5
Amor omnia vincit. (лат.) – любовта всичко побеждава.
[Закрыть] Тя така изричаше тия думи, че не можеше да има никакво съмнение за чувствата, които влагаше в тях: тя горчиво се подиграваше на жалките ми лъжи.
Играехме великата игра на милосърдната заблуда и свидетелка на трагикомичните ни усилия беше градинката с веселите си цветя. Колкото пъти по-сетне си спомнях това последно наше свиждане, винаги изскачаха пред очите ми цветята. Лицето на Лили избледня в паметта ми, времето започна да изтрива чертите му. От онази последна среща останаха като спомен само нежните разноцветни пламъчета на петуниите и кротките лазурни цветове на ружите. Те винаги са ми напомняли през изминалото време очите на Лили.
Сега градинката умираше. На петнайсетина крачки от нея имаше чешма, но цветята й умираха от жажда. Гледах тази пустош и ми се струваше, че и у мен самия, в душата ми едно хубаво кътче, може бе най-хубавото – също е застрашено от жалка смърт. Плевели щяха да го задушат, суша щеше да го изгори, от петуниите и ружите щяха да останат само голи, изсъхнали стебълца.
Докато се мотаех около градинката, при един от навесите пристигна камион. От платформата му скочиха трима души. Маневрената машина се пробуди сякаш от дълбок сън и лениво изпуфтя.
Отново отидоха в апаратната. Началникът на гарата продължаваше да дреме, помощникът му режеше ноктите си с ножче, а телеграфистът мрачно заничаше в гаровия журнал. „Ще ви взема мярката! – заканих им се злобно наум. – Седем вагона с машини държите неразтоварени по коловозите. Лентяи!“ Но им се поклоних учтиво – такъв ми е навикът, когато съм най-ядосан, да се държа вежливо – и кротко рекох:
– Имам една молба!
– Нямате ли си работа? – сепна ми се телеграфистът. Все пак аз бях майстор Юри и никой не можеше да предположи, че по-нататъшната му служебна кариера ще зависи в голяма степен и от мен.
– Аз идвам тъкмо за работа! – усмихнах се миролюбиво на телеграфиста.
Началникът се размърда и опулено ме изгледа.
„Стар, амортизиран катър“ той нямаше да разтовари още една седмица седемтях вагона с моите машини!» – скръцнах със зъби в мислите си, но замълчах.
Смирено рекох, нали бях майстор Юри:
– Ще се намерят ли при вас някакви градинарски сечива? Мотичка например, гребълце?
– За какво са на ваша милост градинарски сечива? – обади се началникът.
Той ме изгледа така, както се гледа смахнат човек.
– Искам да поработя в градината! – рекох.
– Тя е държавна и не служи за развлечения! – напомни ми началникът.
Обещах, че няма да повредя държавната собственост и че ще им предам градинката в пълна изправност.
Дадоха ми сечива и аз се залових за работа.
Така отново освежих в душата си едно кътче, където бях скътал още в отдавнашни времена пъстри петунии и ружи с небесносини цветове.
А тия хубавци от гарата, те бяха ме взели или за маниак на градинарска тема, или за човек, дето му «хлопа едната дъска».
Шофьорът на джипкатаНа отиване за Н шофьорът на джипката ме нагруби. И аз го наказах справедливо – да върви пеш в дъжда.
Той пристигна в «Хан и нощувка» настръхнал, готов да хване за гушата «майстор Юри» и да му върне тъпкано, задето му беше взел джипа и го беше заставил да ходи пеш. Но когато видя «майстор Юри» в директорска поза на масата и с директорски одеяния, стъписа се и постъпи като всеки подлец, преглътна гнева си. Как тъй ще си връща на един директор, да не му е чавка изпила акъла? Подлеците връщат «тъпкано» на всеки друг, но не и на «големите» началници, пред големите началници те превиват гръб.
Той не се огорчи за това, че го бях заставил да трамбова пеш, той се огорчи от обстоятелството, че не може да ми върне; че не е в състояние да си отмъсти. Освен че беше грубиянин и подлец, той беше по душа зъл човек. Затова не прие почерпката ми и не благоволи да седне с мен на една маса.
Грубостта на тоя или оня не е накърнявала и не може да накърни честолюбието ми. Но е възмущавала човека в мен, създаден от природата да се радва на хубавото. И понеже не съм милостив християнин, аз съм внук на разпопен поп, вдигнал ръка срещу бога, и син на баща, изписвал по вратниците на мръсниците: «Тук живее кулак – народен враг!» – не мога да стоя със скръстени ръце спрямо ония, дето вредят на човека, като му пречат да се радва на хубостта.
Бях решил да постресна този шофьор, като го направя смешен в собствените му очи, а след това да го накажа с «последно предупреждение», но се размислих. Тук, в завода, поради изоставането обстановката беше като на война, не ни стигаха работни ръце, нямаше време за педагогически опити. Наредих да се изпрати на гарата като надзирател по транспорта, там нямаше кому да вреди. Ако се опиташе да напсува някого от колегите си или да размаха юмрук под носа му, оня майчин син щеше да му върне със същите монети.
За стопанина на «Хан и нощувка»Въздавам благодарност и слава на хората, които се радват на чуждата радост!
Ако ме попитат кой е лош човек, ще отговоря без всякакво колебание: тоя, дето не е в състояние да се зарадва на чуждата радост. Той е лош човек. А ако ме попитат: кой е добър човек, ще кажа: добър човек е този, дето гледа на чуждата радост като на своя радост, и още: дето прави и струва, за да има повече радостни хора на тази земя.
Такава е моята проста философия.
През дългото си поприще на ханджия бай Сандо не се е старал само да задоволява с ядене гостите си, а е правил всичко, каквото е било по силите му, за да зарадва душите им със своя майсторлък. Бродил е из дебрите на народната кулинарна фантазия и непрекъснато е търсил разковничета, с които да ощастливи вкуса, апетита и настроението на многобройните си и постоянни клиенти.
Когато майсторът само задоволява вкуса на своите клиенти, той се проявява като добър занаятчия. Но старае ли се да възрадва душите им и да разхубави настроението им – той се превръща вече на своего рода творец.
Такъв е бил бай Сандо през дългото си битие на ханджия: радетел на радостта.
Но той е бил преди всичко добър човек. За. Разлика от лошия човек добрият е способен да изпитва най-висшето човешко чувство – оная радост, дето се ражда от чуждата радост. Какво повече? И защо трябва да се умува надълго и нашироко кой е добър и кой е лош? Лакмусът на радостта! Подпомагаш ли чуждата радост, радваш ли й се – ти си добър. Студен ли си към нея, човърка ли те неприятно – ти си лош човек.
Чувам, че в общината били решили да построят на мястото на «Хан и нощувка» високоетажна сграда. Или друга някаква сграда с обществено предназначение. Нека общината да строи такива сгради, колкото си иска, в това няма нищо лошо, напротив! Но защо трябва да затрива стария хан? Няма ли да е по-добре този хан да се реставрира, да се постегне и да се превърне в «народен» ресторант, където ще се готвят и поднасят само ястия от народната кухня и дето оркестърът ще изпълнява само народен репертоар? За тази работа аз ще говоря на кмета, а ако той не вземе от дума – ще ида да тропам по вратите на окръжните първенци.
Ден първи. Запознаване с МаяНа връщане от първото си посещение в ЗПЦМ, за което стана дума вече, генералният директор непрекъснато тъпчеше ушите ми със своите размисли за окаяното състояние на монтажните работи и за причините, които бяха предизвикали това голямо неблагополучие. Според него главният виновник за бедите бил бившият директор, който се оказал човек със «слаб ангел» и гуляйджия, и мекушав по отношение прилагането на така наречената «твърда ръка». Слушах го разсеяно, кимах с глава и безрезервно се съгласявах с изводите му. Имах си свое мнение за нещата, но нямах настроение да влизам в спор.
Той си приказваше, колата гълташе пътя, мяркаха се през прозорчетата и изчезваха тутакси зелени детайли от огромния летен пейзаж, а аз си мислех за изминалото време. И се питах кога най-после ще престанат да ме използуват за запушване на пробиви по фронта на металургията, а ще ми дадат на разположение един изследователски институт по мой избор, за да правя проучвания, които лично мен вълнуват; или да ме оставят на мира, за да се заема с галактиките, защото аз казах всичко, каквото знаех и каквото можех да кажа за старите и за новите звезди. Нагледал се бях на звездите, но беше ли настъпил часът да поприказвам с галактиките и черните дупки с езика на компютрите?
Преди някое време ми предложиха катедра в университета, институтът по ядрена енергетика ме покани за щатен сътрудник, от БАН ми съобщиха, че мястото за помощник-директор при смолянската обсерватория е вакантно. Седнах да размишлявам коя от тия служби да предпочета, коя би ме извела по-напред в областта на познанието, и тогава от министерството ме повикаха, за да ме питат дали не бих се заел с н-ския завод за преработка на цветни метали… Кой знае защо, думата Н ми подействува като магия… Но събрах сили и отказах.
Тогава ме извикаха на разговор в най-отговорното учреждение и там ме уведомиха, между другото, че много отрасли от тежката промишленост имали най-остра нужда от бакърен и оловен прокат и от бронз. Разговорихме се за разни неща и пак така, между другото, попитаха ме дали тия отрасли от тежката промишленост биха могли да разчитат на бакърен и оловен прокат, да речем, от началото на идущата пролет?
Монтажът на машините, както можах да се уверя с очите си, беше едва преполовен, от мен искаха да извърша за шест месеца това, което моят предшественик беше извършил за една година. Какво пък, медният прокат и оловният бяха важни неща, нямаше защо да ме убеждават, казах, че ония отрасли от тежката промишленост могат в края на краищата да разчитат на мен. Обещах твърдо, защото разбрах, че тази работа беше от огромна важност. А баща ми отрано беше ме научил, че има неща, с които си струва човек да се захване мъжки, макар и да не са му твърде по вкуса.
И още нещо. В битките с времето и трудностите имаше толкова хубост. Отказва ли се опитният алпинист, ако му предложат да участвува в експедиция навръх Чомолунгма? Ако има такъв опитен алпинист, който да се отказва, той да сдаде тутакси пикела си, да се отпише от алпинисткото дружество и да стане рибар или играч на пинг-понг в някой квартален клуб.
Още с пристигането си навремето реших да дам на шмекерите и скептиците решително сражение. Така щях да изпитам несравнимата с нищо прелест на първия удар, а и всички в ЗПЦМ щяха да добият представа за музиката, която им предстоеше да свирят.
Пристигнах в завода един час преди започване на работа, пойните птици тъкмо бяха надули пищялките си из съседните горички и храсталаци, още розовееха краищата на седефените облачета, дето утринният ветрец гонеше по небето. Наредих на дежурния телефонист да извика по тревога помощника Щерев, главния инженер и председател на профкомитета и когато тримата се явиха в кабинета ми – учудени, озадачени и с малко кисели физиономии (изключая Щерев), – изложих им накратко първата мярка, с която бях решил да укрепя разхлабената трудова дисциплина на колектива. Главният инженер прояви безразличие, Щерев искрено се разтревожи, а председателят на профкомитета поклати недоволно глава и отбеляза, че било желателно подобни «драстични» мерки да се обсъждат предварително в партийното бюро и в дирекционния съвет. Казах му, че и за в бъдеще тоя род мерки ще се предприемат, и когато трябва да се слага край на едно позорно изоставане, консенсус не е необходим. Той на минутата прояви разбиране, прокашля се делово и енергично взе да върти шайбата на телефона, за да събира другите членове на профкомитета.
Жътвата от първия ми удар беше печално богата. Закъсняха почти всички инженери, а стотина души от работниците се явиха на местата си със значително закъснение. Веднага издадох заповеди за наказание, наредих да се разлепят обяви, с които предупреждавах, че докато продължава изоставането с монтажа, закъсненията ще бъдат санкционирани с максимална строгост. Не избягна от «последно» предупреждение и секретарката на Щерев, която заради сватбата си беше се отлъчила без разрешение.
Налагаше се да размахвам камшика поради нуждата от бакърен и оловен прокат, а пък и на самия мене – признавам си го откровено, това препускане ми доставяше удоволствие. Нима навремето баща ми не се е радвал, в душата му не са звучали химни пред гледката на сръчно засетите с пшеница блокове.
Нищо не знае оня, дето не е препускал по пътищата, за да стигне навреме до една добра цел! Препуска ли човек към една добра цел – тогава и плющенето на камшика звучи като хубав, бравурен марш!
Вечерта, след като се разбрах с партийния секретар, свиках целия колектив на митинг. Не съм по речите, затова казах на хората накъсо и направо:
– Държавата трябва да има навреме бакърен и оловен прокат. Затова обявявам в завода извънредно положение. Ще се работи с максимална напрегнатост, прегрешенията в работата и дисциплината ще наказвам с най-сурова строгост. Искам да се разбереме честно и като мъже. Комуто стиска – да остане, комуто не стиска – на добър му час! Тия, дето ще работят честно и по мъжки – ще са ми приятели, а кръшкачите още отсега предупреждавам – няма да ги огрее!.. Давам половин час време за размисъл. Който ще остане – да върви в столовата. Който ще напусне – да си прибира багажа по взаимно съгласие!
За чест на работническата класа само седмина изявиха желание да напуснат. Разделихме се почтено.
На другите, дето отидоха в столовата, наредих да поднесат за моя сметка по сто грама водка и хубаво мезе.
На война – като на война, по мъжки и без хленч!
А на обяд, през същия този «мъжки» ден, аз се влюбих. Влюбих се в съпругата на Щерев, Мая.
Хората се влюбват по два начина. Или изведнъж, както се казва, «от пръв поглед». Или постепенно, приближавайки се неотразимо един към друг.
Влюбих се в Мая от пръв поглед. И в мига, когато любовта избухна в сърцето ми като неугасим пламък, аз разбрах, че приказката за «първия поглед» е една евтина и наивна заблуда. Щом видях Мая, аз почувствувах – точно така, – почувствувах, че най-после стоя пред жената, която бях търсил несъзнателно през целия си живот. Стремял се бях през целия си живот към нея и ето че най-после бях я открил! Сърцето ми запя химна на сътворението и светът сякаш се изпълни с божествените звуци на Бетховеновата Ода на радостта.
