Текст книги "Чудакът"
Автор книги: Андрей Гуляшки
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 15 страниц)
– Както вие наредите! – рекох. – И нали онова любопитство ме глождеше отвътре, не се сдържах, попитах го: – А за стаята у Щереви ще заръчате ли нещо?
Той не ми отговори, само сухо ми кимна, и една бръчка се появи между веждите му.
– Аз наех онази стая под наем и понякога ще ходя там – рече ми той с безстрастен глас. – Затова ти ще вземеш платнената чанта с книги и ще я занесеш у Щереви, на втория етаж.
– Ще я занеса! – рекох. – А в себе си помислих: «Особняк! Предпочита дивото пред питомното. Иди го разбери!»
Вечерта Юлиян свика на събрание целия заводски колектив и говори много строго за закъсненията. «Никому няма да прощавам!» – предупреди той работниците и инженерите. А после на свои разноски почерпи с по чашка водка всички – като се почне от портиера, та до Щерев и до главния инженер Никодимов…
Такъв човек, другарю, беше Юлиян.
Разказ на един директор
Щом са ви изпратили от отговорно място с препоръка, аз няма да ви върна, другарю редактор, ще се постарая да ви бъда полезен. Заповядайте, моля, седнете! Ще благоволите ли да изпиете едно кафенце? Не, не отказвайте! Кафето, с което аз черпя гостите си, е специално, марка «екстра калите», тоест – началническо. Има си хас при директора на отдел «Търговия» да се сервира кафе от марка «какво да е!»… Хе, хе! Седнете, моля, седнете, аз ей сегичка ще позвъня на секретарката, не се притеснявайте!
Та-а-ка, другарю! Всичко трябва да върви по реда си. Първо кафенцето, после разговора, а след туй бележчица, ако е нужна… пардон! Вие не сте за бележчица, но такава е думата… Та за реда отворих приказка. Редът е най-гениалното откритие на човешкия род, другарю. Аз го виждам например с лампази, с два ката сребърни еполети и с един як волски каиш в ръката си. Който греши стъпката – по врата! Та няма да има ред ли? О-хо, всяка жаба да си квака в гьола, и никому няма да дохожда наум да чупи на две началническата дума! Такъв трябва да е редът, другарю – с лампази, сребърни еполети и камшик… Знаете ли какво си мисля аз за реда, като изхождам от собствения си дългогодишен опит? Ще ви кажа. Докато ни поднесат кафенцето, аз ще ви изложа схващането си по този най-важен въпрос. И с две приказки. Първо: «Всяка жаба трябва да си знае гьола!» Второ: «Уважавайте началството, другари!» Прав ли съм? А-а-а, моля! Може да не съм от коляното на интелектуалците, но житейският, ми опит ме е научил на мъдрост. Аз ще ви кажа, другарю, че ако хубавият ни живот куца, където не трябва, то е само заради това, че разни хора не съблюдават тия две свети правила и си живеят тъй, както само на тях им е угодно. Какво имам предвид ли? Ще ви обясня с примери, другарю.
В грандхотела има банкетна зала с маса за 50 души. Крайно необходима зала, одобрявам! Дойде гост от високо равнище – къде ще го посрещнеш с хляб и сол, според народния обичай? В тази зала, разбира се! Свърши отчетно-изборна конференция – къде ще почетеш новоизбраното бюро, къде ще вдигнеш наздравица за предстоящите успехи? Пак там, в банкетната зала. Тъй че аз одобрявам наличието на тази зала. Тя е извикана на живот от една насъщна необходимост. До тази зала има друга една малка заличка, ама съвсем интимна – 5–6 маси всичко. Като сметнеш средно по 4 души на маса, тази зала събира всичко 20–30 души. Толкова прави каймакът на н-ското общество, със съпругите. Туй са първият секретар, кметът, началникът на гарнизона, директорите на заводите от републикански тип – ЗПЦМ и ЗПК – завод за промишлена керамика, значи. Към туй най-високо равнище следва да се причислят още двама-трима души и сметката приключва. Председателят на профкомитета, главният съдия и секретарят на градската дружба на БЗНС. Край. Никой смъртен не може да припари в тази камерна зала. Хората трябва на спокойствие да разсъждават за обществените и държавните дела. Но в грандхотела има една зала и за хора от по-първа ръка, но не от най-високо равнище. Туй са директорите на търговията и снабдяването, на кооперациите, на БНБ и прочие – хора, които непосредствено въртят деловия живот в град Н. Тази зала, другарю редактор, е оборудвана с десетина маси. Местата стигат, но теоретически. А на практика се получава един миш-маш, защото всеки, като бутне една десетачка на портиера, може да си намери място, и то по избор.
Аз, да речем, съм управител на квартална зарзаватчийница. Моркови, зеле, марули и прочие. Образование основно, колкото да пресметна келепира си, като продавам второ качество марули за първо. И прочие. И ето събрал съм доста парици и ме надува желание да се изфукам пред света. Пред директорите например. Пред разни висши чиновници, ръководители, журналисти. Пука ми от чиновете и постовете им, имам си пари и ще си правя кефа както искам и както си знам!
Бутам, значи, десетачката на портиера и тържествено влизам с мадамата си при отбраното общество. И тъй като никой не ме е учил на деликатност, аз си плюскам по природному, щипя си мадамата под масата и накрая заизвивам някое маане, колкото ми глас държи.
Ето какво значи, другарю редактор, жабата да не си знае гьола и нисшите служби да си затварят очите пред началническото разпореждане заради една пробутана десетачка!
Човек не може спокойно порция кебапчета да изяде с жена си в този салон за «отбрано общество» поради наплива на жабоци, дето са забравили гьола си.
Но ако оня с лампазите, двойните еполети и волския камшик гледаше работата си, таквиз прескачания на гьолове нямаше да се случват. Вие слушайте мене, другарю редактор, зная аз какво приказвам!
Най-после пристигна и кафенцето, другарю. Браво! Туй наричам аз кафе. Две филджанчета стигат, за да замирише кабинетът на най-истинско кафене, и то от супер класа! Веднага въздухът става друг.
Та за редът ми беше думата, другарю. Ако всяка жаба си знае гьола и хората уважават началството, в живота ще да има по всяко време най-изряден порядък.
Аз например знаете ли откъде съм започнал? От един щанд за тоалетни принадлежности! Сапуни, одеколони, дезодорани. Но съм спазвал безпрекословно двете свети правила, знаел съм си гьола, слушал съм началството и сами виждате докъде съм стигнал. Добър е господ, може да се изкача и по-нависоко!
Вие се досещате навярно, че аз говоря за тия неща не току-тъй, а с оглед на задачата, с която сте натоварени от уважаемото ви списание – да добиете представа за моралния облик на Юлиян Евтимов, бившия директор на ЗПЦМ.
Хареса ли ви кафето? Да ви е сладко, другарю, радвам се! Аз се радвам винаги, когато клиентелата е доволна. Мъчно ми е, че ще ви разочаровам, другарю, но няма как! Скърбя, повярвайте ми, че няма да чуеш от мен ласкави неща за особата на вашия ЮЛИЯН! Ако сте очаквали, че ще ви разхваля тоя човек, вие сте си направили погрешно сметката. Много съжалявам, но като отговорно лице и като човек със здрави принципи аз не мога да си кривя душата.
Знам, отлично ми е известно, че той е бил добър администратор. Бил е награждаван дори със Златен орден на труда. Това е чудесно, но доколкото разбирам, вие сте дошли при мен, за да чуете някоя и друга приказка не за администратора, а за човека. Така ли е? Е, щом е така, слушайте и си водете бележки. Наум ли, на тефтерче ли, както сте свикнали. Аз като ходя на заседание при първия секретар, записвам си в една дебела тетрадка с червена подвързия. Туй са документи за бъдещето, другарю. Пък и от уважение.
Юлиян беше неуравновесена личност, избиваше го на авантюризъм, имаше анархистични наклонности. Накратко, другарю, той не беше РЕДОВЕН човек. Редовният човек е еднакво чужд и на авантюризма, и на анархопроявите, и на всякакви други отклонения от общоприетите правила. Той почита писаните закони, но сваля шапка и на неписаните.
Ще ви посоча няколко примера и вие ще разберете за какво става дума. Още с пристигането си в Н той не се отбива за вечеря и нощуване в новия луксозен хотел «Република» – пет звезди, както се полага на отговорни дейци от неговия ранг, – а се завира в един старовремски хан от онова далечно време, когато например песента «Трендафилът мирише» е била най-модерен шлагер. Този хан се посещавал от преминали хора, от късогледи и окуцели ловци и от тутикванти мераклии на ракийка, дето опарва гърлото като сярна киселина. Слава богу, преди три години сринаха тази вехтория, понастоящем на нейно място се издига централният универмаг.
Да предположим, другарю редактор, че онази вечер тъй се случило, че Юлиян Евтимов платил данък на младежките си спомени и че не е бил запознат с тогавашното окаяно положение на хана. Е, добре, любезни ми, а знаете ли вие колко усилия положи по-сетне тоя именит гражданин, за да запази «за поколенията» тази съборетина? И негова милост щеше да успее, истина ви казвам, ако в окръжния град не бяха се намерили хора трезвомислещи, на отговорни постове. Те видяха сметката на този хан.
Питам ви – амбицията му да запази тази вехтория на какво прилича? Ако туй не е нихилизъм, здраве му кажете!.. И за подобно нещо да се застъпва не друг, а директор на завод от РЕПУБЛИКАНСКИ мащаб! Извинете, подобна постъпка аз намирам недостойна за уравновесен човек!
Ще ме извините за един нескромен въпрос, другарю: вие колко квартири държите? Нямам предвид вила, ако имате такава, за КВАРТИРИ става дума… Една? Така и предполагах. И аз имам една квартира, и в нея си живея. Изобщо редовните хора имат една квартира. Е, хубаво, а нашият човек държеше ДВЕ квартири. Ха, де? Той беше ергенин, нямаше ни дете, ни коте, дето се вика, но държеше две квартири. Как ви се вижда тази работа?
Тази работа изглежда още по-странна, ако се вземат под внимание местата на квартирите и техните собственици. Най-напред Юлиян си наел мебелирана стая в къщата на своя помощник, инженер Щерев, човек семеен, с хубавичка жена – учителка – и с момиченце на 5 годинки. После Юлиян се настанил в дачата на… кого мислите? А? Няма да отгатнете, другарю редактор, аз ще ви кажа: в хана на оногова, в хана за старите мераклии… Дето се казва «Търкулнала се тенджерата, намерила си похлупака!»… – Двете тия квартири бяха една от друга на разстояние около два километра и гледаха на ЕДИН И СЪЩИ път, оня, дето и сега води от града за ЗПЦМ. Според сведенията, които навремето стигаха до слуха ми, Юлиян прекарвал повече от свободното си време на дачата, но ПРЕСКАЧАЛ и до мебелираната си стая у Щереви. А и Щерева понякога прескачала при него с момиченцето си, защото, представете си, дачата била заобиколена с обширно лозе и представляваше приятно място за разходка при хубаво време…
Нищо не искам да кажа, другарю, съвсем нищичко! Само бих желал да ви обърна внимание на следното: редовен човек, и то на отговорна длъжност, не държи по никакъв начин в ПУБЛИЧНО достояние своите ДВЕ квартири. Редовният човек уважава морала и никога не го провокира публично. Но Юлиян, нали ви казвам, беше нихилист и не му пукаше от никакъв морал.
Ще ви разкажа още един случай, най-драстичния.
Тая година, когато Юлиян пое ръководството на ЗПЦМ, есента пристигна с лошотия, след горещо и сухо лято настъпи невиждана кишавица. Затвори се небето, плиснаха дъждове. Вали ден и нощ, прогизнаха ниви, градини, в блоковете не може да припари ни човек, ни машина. Складовете зинаха празни, договорите се превърнаха на хартийки без стойност. Ката ден кавги, всеки иска, заканва се, а откъде да взема? Едва смогвахме да поддържаме ресторанта на грандхотела – случи се официален обед, гостенин пристигне, нали трябва да се отсрамим? А публиката напира, не е за приказване! То добре, че директорът беше подбрал по-якичък персонал, та успявахме някак си да въдворяваме ред. Закъсахме с продоволствието, значи, и туйто! На ЗПЦМ например, вместо да му доставим, както е по договор 100 килограма сирене – изпращаме им 30, вместо 100 килограма месо – 10 и така нататък в тоя дух. Зарзават, разбира се, никакъв. Накрая и с лука се видяхме в чудо – не стига! А от ЗПЦМ бяха в такова положение, че живи да ги ожалиш: живеят в дъсчени бараки, влага, студ. И не стига, дето червата им гуркат от катадневната зелева чорбица, ами взеха, та причислиха към стола им и работници от строителството, дето зидаха бъдещите им общежития. Получи се тъй, че зелевата чорбица трябваше да стане по-рядка и бистра. Какво можех да направя?
И ето, една заран при мен пристига самият ТОЙ, известният из целия н-ски край Юлиян Евтимов.
– Шефе по снабдяването! – усмихва ми се прелюбезно и ми се кланя и по устните му се появява една тънка усмивка, която тутакси изчезва, сякаш потъва на морето у дъното. – Шефе по снабдяването – повтаря, и в очите му пълзят едни черни мъгли, – ако до три дена не ми изпълниш доставките, работниците от постройките ще си дигнат чуковете. А може да ги последват и мнозина от монтажниците. На всички им е дошло до гуша от проклетата ти зелева чорба!
– Другарю – казвам с почитание в гласа си, – от следващата доставка, която очакваме в най-скоро време, ще ви отделя непременно каквото мога!
– Тъй ли? – казва Юлиян и онази дяволска усмивчица отново се плъзга по устните му. – А кога очаквате тази скорошна доставка?
Аз се сепвам. От дяволската му усмивка ли, от оная ли черна мъгла в очите му, бог знае.
– Ще ви съобщя най-своевременно! – казвам. – Щом получа известие, ще ви се обадя тутакси по телефона!
Той си отива и аз си отдъхвам. Бърша челото си с кърпа и си мисля: «Ами нали от тази следваща доставка трябва да отделя най-напред за грандхотела! Освен това партийният секретар жени щерка си, ще дава гощавка за 150 души! Туй събитие изисква продукти, да не би грандхотелът да гощава сватбарите със зелева чорбица!»
Държа в абсолютна тайна деня и часа, когато доставката ще пристигне на гарата. Стигам до станцията по един заобиколен път. До средата на пътя дори шофьорите на двата камиона не разбират накъде ги водя!.. Най-после стъпваме на сточната помпа и ето – влакът се задава. В тоя миг един мъж се извръща към мен, облечен е много изискано, повдига шапка и любезно ме поздравява. Юлиян Евтимов. Наоколо му стоят дузина юначаги обесници, в сини блузи, те презрително ме оглеждат. Разбирам, че съм предаден, и краката ми се подкосяват…
Отнякъде пръква на минутата децимал. Съставена е приемателна комисия: началникът на гарата, помощникът му и касиерът. От всяка стоварена стока момчетата на Юлиян си отмерват по толкова, колкото им се полага, според договора. Когато дойде ред до прасенцата – десет на брой, те бяха предназначени за сватбата в грандхотела, – сърцето ми не издържа, хукнах към телеграфната да се обадя на властта. Да искам помощ и съдействие. А телеграфистът, който винаги си е бил недружелюбен човек, тоя път ме посрещна съвсем на нож. – Вие какво си представлявате! – вика. – Туй да не е уличен телефон? Туй е служебен телефон! Не може! – отрязва ме и аз си рекох: – Как може тоя авантюрист и нихилист, Юлиян, да спечели изпечените негодяи от станцията на своя страна? Ха, де?
Очаквах първият секретар да направи на пух и прах Юлияна заради недопустимия му нихилизъм, но за моя изненада той произнесе на пленума на градския комитет похвални думи по негов адрес. – С тая си постъпка – рече той – Юлиян Евтимов можа да задържи на строежа работниците и те преизпълниха насрещните си планове. И ние имаме основания да докладваме по-нагоре, че по отношение на ЗПЦМ, въпреки изоставането, пусковият срок ще бъде спазен!
След заседанието на пленума, в тесен кръг от приятели, първият секретар рече: «Кръвта вода не става, другари! Ние сме воювали с бащата на Юлияна в един партизански отряд. Той беше славен човек, но имаше една малка слабост – когато беше необходимо да се спасява положението, сам и на своя глава отиваше на риск!»
Накрая ще ви кажа, другарю, че макар да нямаше на трапезата истински прасенца, сватбата мина весело. За доброто настроение на компанията голяма заслуга имаше Юлиян. Какви ли фокусничества не направи тоя ловък човек, за да замаже грозната си постъпка! Той дойде по-рано и със собствените си ръце измайстори много изкусно две прасенца – едното от… бобена каша, а другото – от картофена. Един бог знае защо, и двете тия фалшиви прасенца имаха на сватбата голям успех!
Той доведе на сватбата самодейния оркестър на ЗПЦМ. И можете ли да си представите, другарю? Грабна черпака, застана отпред и започна да дирижира виенските валсове, ама не на шега, а съвсем истински, като настоящ диригент…
И това да върши, представете си, един директор на завод! И не на какъв да е, а на завод от РЕПУБЛИКАНСКИ мащаб!
И искате от мен да чуете ласкава дума за тоя особняк?
Никога! Аз си имам принципи.
Край!
Разказ на един инженер
За разлика от някои мои колеги, към които съдбата е била благосклонна, преди още да се родят, аз, Боян Спиров, не произхождам от заможно семейство и фамилното ми име не прави никому впечатление. Поради тези причини навреме разбрах, че само със старания мога да напредна в живота и че по отношение на комфорта и удоволствията не трябва да проявявам особена придирчивост, поне докато не се изкача по-нависочко по служебната стълбица. Ето защо, когато Юлиян Евтимов пое нещата в ръцете си и започна да управлява завода, аз, благодарение на старанието си, бях вече ръководител на монтажен възел. Да, Юлиян Евтимов ме завари вече началник! Имах си лека кола «Жигули», черен костюм и лачени обувки и някой и друг лев спестена пара. А знаете ли на колко години бях! На тридесет и една! На тази възраст мнозина инженери тепърва започват, купуват си коли с таткови спестявания, а личният им влог не надхвърля сиромашко трицифрено число.
Но младият човек, колкото и да се старае, обикновено напредва бавно в службата и мъчно се катери нагоре, ако си няма човек в управлението. Нали някой трябва да го посочи, да изтъкне успехите и прилежанието му, да го похвали, та главният началник да го има пред очите си, когато настъпи време за повишения. Е, аз не искам да бъда разбран криво, не съм черногледец и не казвам, че способният млад инженер ще засече на едно място, ако си няма протекция. Трудолюбието бива възнаграждавано, разбира се, но другичко е, когато младият инженер си има своя човек; тогава възшествието по стълбищата върви по-бързо, сроковете се съкращават!
В началото, като постъпих в завода, аз нямах човек сред по-горните началства, трябваше тепърва да си създавам връзки. Признавам си, че случаят ми помогна много. Аз търсех подходящ случай, защо да крия, но този, дето се изпречи насреща ми, беше най-неочакван. Просто изневиделица ми падна, както се казва, и на всичко отгоре работата изглеждаше съвсем чиста. Веднъж, движех се бавно с жигулата си по главната улица, внезапно забелязах на тротоара отдясно съпругата на помощника Щерев, Мая. Как изглежда сега – не зная, Щереви напуснаха доста отдавна Н, но през ония години тя беше отлична на фигура, една русокоса и светлоока красавица, каквато рядко се среща.
Отварям скоба. До тоя час познавах Щереви само най-официално, но вече знаех някои неща за тях. Щерев тогава беше заместник-директор на ЗПЦМ, а Мая преподаваше литература в н-ското ЕСПУ. Макар и с две заплати, семейството живееше доста притеснено. Изплащаха жилище, Мая издържаше сестра в София, студентка, даваха и на жена, за да им гледа момиченцето, детето беше болнаво, не се решаваха да го пращат на детска градина. Още не бяха се сдобили с лека кола и каквото Мая пазаруваше из чаршиите на центъра, отнасяше го до къщи на ръце.
И така, след като я подминах няколко метра, спрях, изскочих набързо от колата, поклоних се учтиво и рекох:
– Заповядайте, другарко Щерева! Ще ми е драго да ви заведа до вас, аз пътувам в същата посока!
Дали защото бях подчинен на мъжа й, та ми имаше доверие, или може би й правех добро впечатление, бях млад и строен и имах обноски, тя се смути малко, но в първия миг, а после ми се усмихна: «Много сте любезен, другарю Спиров, благодаря!» – и ми подаде с готовност двете си препълнени пазарски торби.
Пътували сме до тях десетина минути, къщата на Щереви беше на пътя, който излизаше на шосето за завода, и аз как ли не си напрягах ума, за да й се представя като остроумен и интелигентен човек, както постъпват впрочем всички млади и по-далновидни хора, когато срещнат съпругите на своите началници. А освен това, нали отбелязах вече, тя притежаваше физически (а навярно и духовни) достойнства от много висок ранг, един допълнителен аргумент, който поощряваше още повече желанието ми да блесна и да се представя в най-подходяща светлина.
– Завиждам ви, другарко Щерева – рекох й, – че сте от този чудесен град! След десетина години той ще прилича на един малък Париж! Булевардът «Трима партизани», по който се движим сега, ще конкурира самата Шанз-Елизе!
– Вие навярно сте ходили в Париж? – запита ме тя.
Не можах да доловя по гласа й дали беше уверена, че съм ходил, или само предполагаше, но реших, че ще бъде от моя полза, ако я излъжа.
– Да, разбира се! – рекох. – Поживях две-три седмици в тоя модерен Вавилон!
Тя ме стрелна с поглед, учудено ли, любопитно ли, един бог знае, и замълча. Но аз бях сигурен, че израснах в очите й поне с една глава. Две-три седмици ергенски живот в Париж – това значи вино и жени, Фоли бержер и прочие… Тия неща правят интересен мъжа във фантазиите на една скромна провинциална жена.
Помогнах на Мая да занесе багажа си до пътната врата, и като се разделях с нея, целунах й галантно ръка. Въпреки че изглеждаше самонадеяна и да беше съпруга на заместник-директор на ЗПЦМ, тя се поизчерви малко, защото мъжете в Н все още нямаха обичай да целуват ръка на дамите, при това – гледайки ги право в очите…
Вечерта, пет минути преди края на смяната, заместникът Щерев ме извика по телефона в кабинета си. Докато пресичах двора, направих щателен преглед на държанието си с Мая, да не би някъде да съм сгрешил. Всичко изглеждаше в ред, но все пак имаше едно безпокойство в душата ми. Щерев беше кротък по природа, но нали ревността може да направи луд и бесен и най-хрисимия човек!
Опасенията ми излязоха напразни.
– Вие, другарю Спиров, сте помогнали тази сутринна жена ми, завели сте я до къщи – рече той. – На мен ми е особено приятно да ви благодаря – от нейно име и от свое! – Той протегна ръка и сърдечно раздруса десницата ми. – Трогнати сме от вашата любезна постъпка.
Сложих ръка на сърцето си и рекох:
– Моля ви се, другарю заместник-директор, не ме карайте да се червя! Не съм направил нищо особено, дори два километра не съм возил уважаемата ви съпруга!
– Благодарността не се мери с изминатите километри, а с проявената добра воля, скъпи ми приятелю! – Той ме потупа ласкаво по рамото и ми предложи да седна на едничкия тапициран стол, който се намираше в кабинета.
По онова време, пет месеца преди да пристигне Юлиян, ние едва бяхме преполовили монтажните работи, затова още нямахме право да мислим за удобства и кабинетни уредби. Работниците живееха в дъсчени бараки. В подобни бараки, не по-малки, се помещаваха кабинетите на ръководството, канцелариите. Живеехме и работехме във «фронтова обстановка», както се изразяваше по-сетне новият директор. В дирекцията миришеше на пресен чам, като в дърводелска работилница. Тепърва се изливаха основите на бъдещите общежития, столове и дирекционни сгради от бетон и стъкло.
– Голяма чест ми правите! – поклоних се и седнах скромно на един най-обикновен дъсчен стол. – На такъв лукс сядат – кимнах към тапицирания стол – инженери с по-високи постове, началници, а моя милост е само една обикновена бурмичка.
– Е, и вие ще станете някой ден началник! – засмя се добродушно Щерев. – Колко е време – все е пред нас. Бъдете оптимист! – Той открехна междинната врата, която отделяше кабинета му от съседната стая. – Яначкова! – повика той секретарката си през пролуката. – Бъди добра да сложиш пак джезвето, имам гост!
После ме заговори за специалността ми, за семейството ми, за да се намираме на приказки. Когато секретарката Яначкова донесе най-после кафето, той ме покани с кимване, отпи една глътка и рече:
– Междувременно поисках за вас сведения от инженер Никодимов. Интересуваха се в кой сектор работите и дали се справяте със задачите си. Както знаете, за групата инженери при завода отговаря инженер Никодимов.
– Инженер Никодимов! – престорих се на потресен. – За този строг и взискателен човек аз съм навярно една кръгла нула!
– Е, не се подценявайте толкоз! – усмихна ми се топло и някак тъжно Щерев.
Дето имаше тъжен поглед, аз си го обяснявах с физическия му недъг – той беше попрегърбен в раменете, не кой знае колко, но все пак. За човек като него, с жена хубавица, този недъг беше едно истинско нещастие, и аз го разбирах отлично. Да не дава бог никому, но пък кой дявол го беше карал да се жени за лъвица? Нему отиваше скромна кравичка, а Мая беше царственна сърна, дивно творение на природата. За да смекчи туй очебийно физическо неравенство помежду им, Щерев си беше придал малко благообразен вид, при това – доста оригинален, постарал се беше да заприлича някак си на «божи човек»: с увиснали мустаци, с пророческа брадичка и с хлътнали бузи, които поддържаше кой знае с какъв режим в храната си. Да си кажа правичката, такива мъже не будеха в душата ми състрадание, а напротив! Но тогава трябваше да внимавам в картинката, защото – такъв или инакъв, от тоя брадат козел ми зависеше бъдещето.
– Другарят Никодимов едва ли ще си спомни физиономията ми! – продължавах да правя печално лице. – Ние, обикновените инженери, сме повече от една дузина, де ще помни тогова или оногова от нас!
– Длъжен е да ви знае! – каза Щерев. – Аз съм сигурен, че той познава всички ви.
– Съмнявам се! – рекох.
– Не е добре, дето се съмнявате. Вие го обиждате в душата си. Лично вас той помни например отлично. Има добро мнение за вас, смята ви за дисциплиниран и трудолюбив специалист.
Аз наведох глава.
– Той ви цени като специалист – продължи Щерев, – а на мене ми е драго, че сте добър човек. Много ми е драго. Защото се срещат доста специалисти, които не са цвете за мирисане.
– Всякакви има! – рекох. – Светът е шарен, главното е всеки да си гледа работата.
– На първо място е задължението – Щерев повдигна показалец, – задължението да се живее достойно. Това е най-главното. Който живее достойно, той работи съвестно. Има хора, които работят съвестно, стават челници, преизпълняват планове, но не живеят достойно. Отдават се на сребролюбие и на други пороци.
«Гледай го ти праведника! – рекох си. – Чете ми морал!»
– Съгласен съм – рекох. – Трябва достойно да се живее и достойно да се работи.
– Достойната работа произтича от достойния живот, тя е негово СЛЕДСТВИЕ! – подчерта Щерев. – Едно е законът, а друго е следствието, вие не слагайте знак на равенство между закона и следствието, приятелю! Трябва достойно да се живее, за да се работи съвестно! Такава е истината.
Иконообразният му вид и наставническите му думи ми напомниха нещо попско и аз неволно се засмях.
– Вие не сте ли съгласен, другарю Спиров? – запита ме изненадано той.
– А, моля ви се! – рекох. – Как тъй да не съм съгласен? Напротив!
– Вие сте добър човек и не би трябвало, нито би било редно да мислите другояче. Но има хора, които не споделят моите принципи. Никодимов например не е съгласен с мен!
– Как е възможно? – направих се на учуден. – Той смята, че изоставаме, защото не умеем да работим добре, а аз казвам, че изоставаме, защото не работим достойно. Това са различни неща. Принципно различни неща! – чукна той с кокалчето на показалеца си по масата. – Неговото схващане произтича от убеждението, че главното в трудовия процес са сръчността и умението, а аз казвам, че главното в трудовия процес е съзнанието. Има ли съзнание – сръчността и умението вършат добра работа. Няма ли съзнание – работата не върви, макар хората да са сръчни и да познават отлично професията си.
– Оставете го Никодимов да мисли каквото си ще! – рекох. – Негова си работа!
– Да вземем за пример нашето изоставане – продължи Щерев мисълта си. – Сега това е най-важният въпрос, който вълнува и нас, и министерството. Трябва да се изясни какво всъщност бави нашата работа. Според Никодимов техническата подготовка на монтажниците не била на подходящо равнище. Не бил достатъчно строг и директорът ни. А аз мисля, че когато човек има чувство за достойнство, той работи сръчно, честен е спрямо другите и изпълнява задачите си, без да бъде пришпорван с глоби и други наказания. За съжаление мнозина от нашите хора нямат чувство за достойнство, затова работят, както им дойде, и по отношение на дисциплината не проявяват отговорност.
– Аз мисля, че не бива да куца нито подготовката, нито съзнанието! – рекох. – И подготовката, и съзнанието трябва да са в отлична форма!
– По принцип е така, вие сте прав, но в конкретния случай? – Той се наведе към мен. – В конкретния случай кое куца повече според вас?
Вътрешно се ядосах малко, като го виждах как напира за мнението ми. Защо ме караше да взимам страна, дявол да го вземе! Нека в Управлението да си блъскат главите, мене какво ми влизаше в работа? Защо да се навирам между шамари?
– Не съм мислил по този въпрос – рекох. – Нямам готов отговор. Но ще наблюдавам работата на колектива, своето собствено поведение ще проучвам и след известно време може би ще стигна до някое свестно заключение. И ако повторно ми направите чест да разговаряте с мен, ще ви кажа с удоволствие какво мисля.
Имах чувството, че се измъкнах от «обкръжение» и мислено потрих ръце. Ще ме помъкне между шамарите ли? Хайде де!
– Вие ми харесвате – каза Щерев и по лицето му се изписа наистина израз на открито задоволство.
А аз се зачудих в себе си: като толкова откровено и недвусмислено изразяваше мнението си по най-важни и парещи въпроси – не си ли създаваше затруднения, не влизаше ли в опасни конфликти с такива влиятелни и авторитетни хора като Никодимов например?
– Вие сте честен и откровен човек! – каза Щерев. – Аз уважавам честните мнения, дори когато не съвпадат с моите. С Никодимов не съм съгласен по много въпроси, но аз го уважавам, защото той не крие мислите си. Вие си признахте, че не сте се замисляли върху причините на изоставането. Браво! Необходимо е душевно благородство, за да се признае един ръководящ човек в някакъв грях. Вие го притежавате това благородство! То веднага бие на очи, защото в днешно време мъчно ще намерите ръководител, който да не се изкарва за светец. «Плакнеш, братко, плакнеш! – помислих си. – Имаш остър ум, но характерът ти е мек, затова предпочиташ да умуваш, вместо истински да се бориш, заобикаляш опасните проблеми с философстване, вместо да влизаш в остри конфликти. Затова ти се разминава!»
