Текст книги "Чудакът"

Автор книги: Андрей Гуляшки

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 15 страниц)

По-сетне, другарю, аз имах възможност да наблюдавам още много пъти тая му склонност да се замисля, да потъва в себе си, да забравя за някое и друго мигновение хората, които го заобикалят. Той обядваше в общата столова и на масата му сядаха обикновено главният инженер Никодимов и помощникът Щерев. Преди той да дойде в завода, тия двамата си обядваха в града – Щерев вкъщи си, а Никодимов – в ресторанта на грандхотела. Но после от немай-къде, от неудобство пред шефа, взеха и те да се хранят в общата столова. Те сядаха на масата му, а тя беше насреща ми, и се случваше да виждам понякога как се появяваше тая негова мигновена усмивчица, и как забравяше за присъствието на уважаемите си сътрапезници. Но те не се сърдеха, Никодимов беше неразговорчив, а Щерев по характер беше благ и хрисим човек. Единият чоплеше зъбите си и сумтеше, другият се усмихваше благодушно и всеопрощенски, а Юлиян като да се вглеждаше в нещо – бог знае какво, но видимо само за неговите очи.

Така се случи и оная заран, когато Павлина си влезе в стаята, за да ми поръча кафе. Аз не бях свикнал с навика му да се затваря в себе си, още по-малко бях привикнал със странните му усмивки, които, както вече отбелязах, умираха в момента, когато се раждаха, затова ми стана много неловко и скришом погледнах към Щерев – дано от него да разбера що за екземпляр имах пред себе си. Но Щерев гледаше в краката си, навярно се чувствуваше като риба на сухо, той – извън нещата, които се отнасяха до службата – беше деликатен човек. За пръв път се сблъскваше със странностите на новия ни ръководител.

А ръководителят ни изведнъж се разсмя нервно на глас и разпери ръце. Ей богу, по гърба ми полазиха тръпки.

– Тази млада жена – рече той по адрес на Павлина – сигурно си мисли, че има насреща си вълк, възприел човешки образ. Трепери? А защо? Тя би следвало да вижда в мен агнец божий, а не вълк! И наистина, съдете сами – той се беше извърнал към Щерев и говореше на него. – Аз трябваше да я накажа най-малко с «последно предупреждение», а се смилих с едно «строго мъмрене»! От обективен съдия, какъвто съм длъжен да бъда, аз се превърнах на «агнец», не изпълних дълга си. И защо?

Сетне разбрах, другарю, в какво се състояла работата. Нали на 2 и 3 август Павлина турила ключа на канцеларията, за да прави сватба. Юлиян още с пристигането си в дирекцията й лепнал наказанието. Постъпката била извършена преди неговото идване и той е могъл да махне с ръка на тази минала работа. Но както виждате, не махнал с ръка. Дори напротив, аз ви разказах как пред Щерев и пред мен се вайкаше, задето се бил уж «смилил»! Дребно му се виждало наказанието! Такъв човек! Вместо «Добро утро» и «Честито» – «Строго мъмрене» и – целувай ръка, малката, задето ми е милостиво сърцето!

Ще попитате, навярно, за Щерев. Все пак той е помощник на главния и как тъй не се е намесил в защита на момичето. Ех, другарю! Всичко зависи от характера на човека! Щерев винаги си е бил един и същ: кротък, изпълнителен, работлив. С дребно самочувствие. Ако му кажат отгоре: «Щерев, приемаш ли да станеш директор на завода?» – той ще се дръпне назад като опарен, макар да познава заводските работи от игла до конец. Аз, че не съм никакъв инженер, тутакси ще кажа: «Приемам, разбира се, само ми издайте час по-скоро заповедта!» А той непременно ще се дръпне. Защото аз съм свикнал да си гледам сам работата и да си бъда сам началник, а той винаги е бил помощник и винаги е изпитвал нужда да има пред себе си един солиден гръб. Има хора, родени за началници, а други – родени за помощници. Той е от втората категория, другарю, от тия, дето живеят в сянката на по-силния. Подготвени са да управляват, но нямат смелост и самочувствие да застанат на кормилото. Ех, другарю, аз да имах половин дипломка на инженер, не завод, а комбинат щях да управлявам, като Кремиковския, амаха де!.. Въпреки че не е лошо и да си началник на домакински отдел. Такъв човек е Щерев. И загадка е наистина, дето няма амбиции за главен. Макар да е такъв малко неугледен в раменете, и брадата му да го прави на пророк Йеремия например, знаете ли колко омъжени женички въздишат по него и му се умилкват?

Нали ви казвам, другарю? Аз да бях на неговото положение, и да изглеждах на такъв Йеремия… Хе, хе!

А дали е женен, питате? И още как! Една хубавица е жена му, капка, бонбон, но да си го кажем помежду си, като мъже, може ли човек да се обрече все с една жена, па била тя и от шекер?

В туй отношение, другарю, за Щерев не циркулират приказки из района. Не се е чуло да е имал туй-онуй с някоя дамичка.

По този въпрос и за Юлияна не знам много нещо. Е, тук-там шушнат с половин уста за някаква уж негова историйка с жената на Щерев, но аз лично не съм сведущ по този въпрос. Макар и особняк по характер, Юлиян беше опасен мъж. Може пък и да е имало историйка, но и тя ще да е била юлияновска, не като хората. Той се отнесе с мен добре, накрая и не е редно от моя страна да дрънкам това или онова по негов адрес. Току-виж, че се завърнал някой ден пак в ЗПЦМ. Тогава?

Тогава, другарю, преди да съм сварил «добро утро» да му кажа, аз ще съм изхвърлен вече като тапа из района на завода, а той ще гледа съчувствено подире ми и тъжно ще пита помощника си: «Защо крещи този човек? Аз постъпих с него като агнец божий, дето не сложих главата му под парния чук. А той крещи. Защо?»

Сега ще ти разкажа, другарю, как същата тази сутрин ходихме с него в град Н, за да го настанявам на квартира.

Преди да тръгнем, Щерев смутено се прокашля и като се препъваше сякаш в думите си, рече на Юлиян: – Бившият директор живееше в хотел «Република». Този хотел е нов, модерен. Има всякакви удобства. Но ако не ви хареса, все пак… Хотелът си е хотел, тоест няма я оная атмосфера на интимност, нали, вие може да видите… Е, ние имаме една самостоятелна стая на втория етаж!

– Кои «вие»? – попита Юлиян.

– Аз и жена ми. Жена ми е н-чанка, преподава литература в местното училище. Тя наследи от родителите си една малка къщичка на два етажа с градинка. Вторият етаж, това е всъщност една голяма стая с балкон… В краен случай, казвам… Ако хотелът не ви хареса и не намерите нищо по-добро!

– Непременно ще видя вашата стая – усмихна се Юлиян и подхвърли: – Щом има балкон и гледа към градинка, непременно ще видя тази стая. Благодаря!

И му се поклони прелюбезно, сякаш той беше Щерев, а Щерев – Юлиян. Имаше той такъв обичай, другарю, да се кланя на подчинения си с прелюбезна усмивка, ласкаво, та човек се намираше изведнъж като в небрано лозе. След такъв поклон, другарю, човек се чувствува винаги малко гузен и някак си задължен.

Докарах му волгата, но той отпрати шофьора да си върви, не обичаше да го возят. Натоварихме куфарите му и потеглихме.

Пътят до Н се виеше тогава сред лозя и овощни градини. Тук-там се червенееше по някоя малка тухлена постройка. Сега тази местност е превърната във вилна зона. Лозарството отдавна западна, пришълци закупиха места и си построиха вили; и заводът има по средата на пътя една сграда на четири етажа. Дом за отдих и почивка. Но по Юлияново време всичко там беше все още лозя и кайсиеви градини.

Когато изкачихме хълма и излязохме на онова място, където пътят прави завой към Н, от лявата ни страна се ширна лозето на бай Сандо – собственикът на «Хан и нощувка», тоест бившият собственик, тогава беше управител на заведението. Откъм лицевата страна на лозето бай Сандо си беше построил изба, над която се кипреше малка белосана къщичка на един кат и половина. Тази къща беше заобиколена с овошки, така че половината й фасада не се виждаше, но през клоните надничаше верандата на мансардното етажче, покрита с керемидената стряха на покрива. Тази веранда ли му взе очите, овошките ли му направиха впечатление, или ширналото се лозе – той закова колата пред портичката на телената ограда и дълго се взира нататък.

– И къщичката, и лозето са на бай Сандо – рекох. И допълних: – стопанина на «Хан и нощувка».

– Ето, тук бих живял! – рече той и се усмихна и лицето му като че ли светна от тази усмивка. Тя съвсем не приличаше на онази негова опасна усмивчица, която още с появата си бързаше да се скрие в ъгълчетата на устата му. – Тук бих живял! – повтори той и невидимата вътрешна светлина, която беше огряла лицето му, започна бавно да гасне. Предишният Юлиян отново се връщаше в кожата си. Той въздъхна, поклати глава като човек, който се заплесва по непостижими за кесията му вещи, и натисна почти сърдито педала за газта.

Не зная кое го обиди и какво го разсърди, но влезе в хотела намусен и разгледа с убийствено пренебрежителен израз на лицето си апартамента, в който беше живял доскоро бившият директор на ЗПЦМ. Ако питате мене, другарю, това беше един разкошен апартамент! Стени огледала, облицовки от червен махагон, мраморна мозайка в банята. Завесите в кабинета от червен плюш, в спалнята – от син, настолна лампа със зелен абажур, масичка с телефон, радио и часовник, вградени в таблата на леглото – какво повече може да иска един сам човек?

Намирахме се в кабинета на апартамента, съпровождаше ни лично управителят на хотела. Юлиян разтвори завесата на прозорците и погледна навън.

– Много е удобно! – каза управителят. – Точно отсреща се намира пиацата, откъдето заран тръгват автобусите за завода и за окръжния град. Виждате ли отдясно на пиацата едно изровено от булдозери място – там ще се ширнат след две години н-ските хали: покрит пазар за месо, зеленчуци и риба. Хотел «Република» се намира в най-живописната и оживена част на града! – заключи управителят и доволно потри ръце, като че ли хотелът беше негов и той прибираше в кесията си паричките на н-ските гости.

– Хм, да! – кимна Юлиян и една дълбока бръчка събра веждите му в почти права линия над очите. – Ще мирише приятно на риба, а заран, когато зареждат магазините, ще се вдига обичайната за такива пазарища ободряваща шумотевица. Защо ще ми е нужен будилник например? Да съм търсил подобно удобство, нямаше да го намеря!

Той изведнъж замлъкна и започна да се вслушва в едни приглушени звуци от музикални инструменти, които сякаш извираха от пода, изпод самите ни крака.

– Чувате ли? – усмихна се управителят. – Товае джазът на хотела, един първокласен естраден оркестър. Тук сме на втория етаж, но все пак ясно се чуват ударните инструменти и саксофонът. Ще си имате едно постоянно развлечение – обърна се той към Юлиян. – Заран оркестърът репетира, а вечер свири за публиката от осем часа. Бившият директор беше много доволен от това стечение на обстоятелствата. «Сутрин – казваше той – тази музика ме настройва, а вечер ме отморява!» Когато си довеждаше някаква компанийка и не искаше да се появява пред лицето на обществеността, той провождаше една дваесетодевка на диригента и го помолваше да увеличи мъничко децибелите на оркестъра. Тогава музиката се чуваше тук много ясно и хората си танцуваха и се веселяха, необезпокоявани от чужди погледи.

– Мечта! – възкликна Юлиян и погледна управителя с такива потъмнели очи, че сиромашкият се смути мъничко. – А разправят, слушал съм, че има наредба, която забранявала на оркестрите да надскачат тавана от 75 децибела! Вие чували ли сте за такава наредба?

Управителят снизходително повдигна заоблените си като дини рамене. В тази част от телосложението ние двамата много си приличахме. Каквото и да се приказва, длъжността слага отпечатък върху фигурата на човека. Забелязал съм например, че домакините и управителите много си приличат по фигура. Та управителят на хотела клас «супер-лукс» повдигна снизходително рамене. Той някакви си децибели ли трябваше да съблюдава, или вкуса на клиентите си!

– Не помня някой да е протестирал за тия уж допълнителни децибели! – рече той. – Никой не ми е правил бележка!

– Нито ви е обвинявал, че сте позволявали да се върши рушветчилък пред очите ви, нали?

– Какъв рушветчилък? – не можа да се осъзнае нашият човек в момента. – Аз от никого не съм вземал подкупи, моля ви се!

– Е, не се съмнявам! – каза Юлиян. – Само сте позволявали да се подкупва пред очите ви диригентът на естрадния оркестър. Срещу дваесетачката на бившия директор на ЗПЦМ. Но това са дреболии, приятелю, дреболии!

– Разбира се, че са дреболии! – помъчи се да скрие смущението си управителят, но за всеки случай направи една ловка маневра: – Ако наемете апартамента, ние ще направим всичко, което зависи от нас, за да се чувствувате удобно във всяко отношение! – каза угоднически той.

– Не се съмнявам! – отвърна Юлиян и по устните му се появи онази опасна усмивчица, след която обикновено следваше нещо като гръм от ясно небе. Той помълча някое време, докато усмивката му се скрие в ъгълчетата на устата му, и запита със затворнически израз на лицето си: – А дамска компанийка например ще ми намирате ли от време на време? Защото работата ми е толкова, че къде ще имам възможност да си търся сам… Нали разбирате?

– Разбирам ви, само че с подобен род услуги други се занимават, а не аз… Но ще ви се обадят, не се безпокойте, гарантирам ви! Сега в Н има голям избор на дами. Нали ви казах, че тук ще се чувствувате най-удобно!

– Значи, мога да разчитам? – запита го Юлиян.

– Вашият предшественик за нищо не ми се е оплаквал! – каза управителят и леко разпери ръце. – Във всичко е бил обслужван най-първокласно. Чест е за нашия хотел да имаме такива наематели като вас!

– Благодаря! – поклони му се любезно Юлиян. – Апартаментът няма да наема, но вашата услужливост ми направи силно впечатление и аз ще ви препоръчам, където трябва! – Той поклати глава, усмихна се на някаква своя мисъл и добави; – Няма да забравя, бъдете спокоен!

И той, другарю, изпълни думата си: така го «препоръча» по-сетне пред градския комитет на партията, че оня беше принуден да се изсели чак в окръжния град…

И си мисля, другарю, защо му трябваше на нашия да се заяжда? Човекът иска да му угоди, да направи пребиваването му по-приятно, а той – през краката! Да беше бръкнал в кесията му – разбирам. А то? Но не е моя работа да го съдя. От него не съм видял лошо. Напротив.

После Юлиян свърна край старата чаршия и излезе точно срещу «Хан и нощувка» на бай Сандо. Прочутият ханджия, разбрал вече кой му беше нощувал нощеска, посрещна моя човек с голяма почит. Макар слънцето да напичаше здраво, облече едно гайтанлия сетре, препаса кръста си с чиста кожена престилка и сложи калпак на главата си, за да го снеме тутакси, когато важният човек прекрачи прага на стародавната му странноприемница.

Юлиян се трогна, поръча за мен и за стопанина по половин ока червено вино, а за себе си само сода, понеже караше кола. Бай Сандо се натъжи от въздържанието му, но Юлиян го потупа по рамото му и му рече:

– Не тъгувай, приятелю! Аз ще ти бъда редовен клиент и ще ти водя на почерпка все отбрани хора!

Тия думи Юлиян ги каза от сърце, но те не утешиха много побелелия ханджия, защото той най-добре си знаеше, че срещу умирачката няма цер. Каквото от живота е тръгнало да си отива – отива си, и никакви благи думи не могат да го върнат назад. Такъв беше законът. Бащата на бай Сандо, дядо Танас, бил навремето си прочут бояджия и сапунджия. Когато тия занаяти западнали, той отворил кръчма – и фурна курдисал до нея със симитчийница. Тия три заведения добре си помагали едно на друго, та когато дядо Танас склопил очи, капиталецът за бъдещия «хан-нощувка» бил вече събран. Но времената тогава били сгодни за събиране на капиталец, а не толкова, дето кръчмата помагала на фурната, а фурната – на симитчийницата. Н-чани търгували с вино, градчето било околийски център и всички пътища за близкия свят минавали през него, през кръчмите му и адвокатските му кантори. Самото време налагало да има хан и на чаршията, бай Сандо чул и разбрал гласа му и със събраните от дядо Танас парици отворил този «хан-нощувка».

И ханът имаше своята младост, силните си години, а после и той взе да старее, както градчето и акраните му, както всинца ни, дето сме от онова време – заразправя ни бай Сандо житие-битието на своя сарай. – Всеки път щом се закучваха работите по поминъка на градеца, дохождаше нещо ново, та пак се въземаха, но, общо взето, нещата вървяха на изтъняване, младата кръв на Н изтичаше главно в големия град. Ханът и моите връстници останахме на «доизживяване», както употребяват сега тази модерна дума, когато става въпрос за някоя отколешна постройка, дали да я килнат на бърза ръка с булдозера, или да я оставят без поддръжка, та сама набързо да се предаде. Аз ви казвам, че Н щеше да се превърне на едно старопиталище, на място за старчески сънища и унеси по спомени, ако го нямаше това решение да се построят тук заводи. Ще дойде прилив на нова, силна кръв, ще се възроди отново старият град, но ония, на които дните са преброени вече, няма да заприпкат по младежки. Тъй е било отнине, тъй ще бъде и занапред. И привичките на хората ще си идат и заминат. Кой ще ти нощува днес в хан, когато насреща си има «грандхотел»! Ако такива хора като вас отсядат и нощуват при мене, то е от любопитство или добро сърце. Или защото са се спречкали за нещо си с новите моди – и това се случва. Но няма такова спречкване, млади човече, което да векува.

Аз ще ти призная, добрий ми синко, че ако още управлявам тоя хан, правя го не защото имам сметка. Аз отдавна не съм дори на «танто за танто», ами съм на жива загуба. Миналото лято продадох един сливак и едно лозе, за да поддържам хана. Младежта, дето е надошла от другите краища, не ще да го погледне, и нашите младежи и те до един го отминават, празнуват си сватбите, рождените дни и именните дни в салоните на «грандхотела», при мене идат само някои стари хора, някои ловци и любители на народни манджи. В четиритях одаи за спане, дето ти и шофьорчето дойдохте снощи, и туй е всичко: то ми е джиро от началото на тази година!

Ще ти разкажа един случай, за да видиш как времето не си поплюва на ръцете и хич не го е еня за тия, дето са останали назад. Жена ми се помина преди седем години, имам си един син, той изучи търговски науки в София. Сега е управител на ЦУМ в столичния квартал «Изток». Пристигна миналата година със свой приятел връстник, да прекарат заедно новогодишната вечер у дома. Драго ми е, та място не мога да си намеря! Зер по-скъп гостенин има ли от родното чедо? Да ти разказвам какво бях приготвил за празничната вечеря, ще е цяла приказка! И прасенце имаше с подлютена подробинка, и варени чревца, леко обжарени, и пастърмица, и сирене, заквасено в стомна, и топли краваи, и туршии, и кисело зеле, и арнаутски чушленца – леко запечени и накиснати в оцет и зехтин! И спържа имаше на трапезата, и пържени пилешки кълки, и пача, изстудена в избата – да се реже с нож и да не се полепва по него мазнина! – такава прозрачна пача, любезни мой! Да не ти говоря и за ракията и виното – искри пущаха и сливовицата, и памидовият еликсир. На три годинки бяха, едногодишно аз не слагам на празнична трапеза.

Като се мръкна добре, слизам да приготовлявам вечерята, а те нямат търпение, стоят прави, чопнат оттук-оттам, пийнат по глътка и все поглеждат часовниците си. И тъкмо вадя прасенцето от фурната, синът ми казва: «Тате, ти ако си гладен, седни си хапни, а ние ще прескочим до грандхотела за малко и пак ще се върнем!»

Прерязаха ме като нож тия думи, краката ми се разтрепераха: душата ми да беше извадил, по-малко щеше да ме заболи! При тия, дето жив ме погребаха, при тях щеше да върви… Собственият ми син, добри ми човече, собственият ми син!

Нищо не му възразих, само се извърнах настрана, да не види каква сянка беше покрила лицето ми.

– Върви, сине – викам му, – само не се бавете, че то прегрее ли се манджата веднъж, после си губи вкуса, за нищо не става!

Наредих масата и седнах да чакам – новогодишна вечер, редно ли е човек да се храни сам?

Какво да ти разправям, то не е за разправяне! Върнаха се хубавците чак призори, беше започнало да се развиделява навън. Лицата им доволни и весели, а краката им едва ги държат.

– Ами ти защо не спиш! – гълчи ме синът ми. – Ние щяхме веднага да си дойдем, но като ни извъртя една компанийка в този грандхотел! То съвсем по софийски било тук, кой да предполага! Хайде, честита Нова година!

Поровиха в багажа си и ме дариха по новогодишному. От сина си получих скиорска шапка, шалче и ръкавици, а от приятеля му – бутилка уиски. Само съм за скиор на тия стари, години, а уискито, туй грандхотелско, питие, да не видя пред очите си!

После се качиха в одаите си и спаха докъм обяд. През нощта беше паднал нов сняг, още прехвърчаше, балканът се белееше насреща като снежна царица. Станаха двамата, видяха тази хубост, на часа преполовиха прасенцето в раниците си без подробинката, взеха по един кравай и се заловиха за ските.

– Ще идем – казва синът ми – на разходка до планината. Ти си хапни от пълненката, аз знам от едно време, че ти я предпочиташ пред месото!

Вечерта ми се обади едно съседско момче, дето също ходило на ски в планината. Заръчали му да ми каже, че решили да останат на хижа «Бели мел», там щели да пренощуват, та да не съм се безпокоил за тях. Е, хубаво, тяхна воля, мога ли аз да им командвам къде да спят! Аз пък повиках двама акрани, сложих им да ядат и пият и взех да нагъвам ракийката. Нагъвам и подсмърчам.

– Що подсмърчаш бре, какво ти стана? – пита ме единият.

– Остави – викам, – простинал съм! От настинката е!

Какво да ви кажа друго? Що да развалям кефа на хората, аз съм ги поканил да се веселят, а не да слушат разни ми ти жалби от овехтели ханджии!

Ето какво нещо е времето, любезни ми гостенино! Задмине ли те – не разчитай вече на него, нови добрини няма да ти донесе. И мене времето ме е задминало, а защо поддържам още този хан – един господ знае! Ето, приказва се, че на туй място, дето сега е ханът и дворът му, щели ЦУМ да дигат на няколко етажа. Е, хубаво, като са решили, ще го сторят. Н е станал голям град, не може без ЦУМ. Аз ще си ида на пчелина и ще си поминувам, както бог дал, но какво ще правя с този свят, дето е щъкал и се е извървявал тук? Нито мога да го оставя, нито иде да го дигна с каруцата. Туй са гощавки и сватби, и веселби, че ако река да ги наредя на една софра, дузина чаршии като тази няма да ми стигнат!

Такива историйки ни разправяше ханджията, другарю, а дали Юлиян ги слушаше, не мога да ти кажа с положителност. Той ни поръча още по половин ока вино, подкани ни да пием, но едва ли слушаше бърборенето на стария, защото имаше вид на човек, който си мисли за свои работи. Затова накрая много се учудих, когато той запита ханджията ще ли му даде под наем онази стаичка с верандата край голямото лозе, до пътя. Ханджията отговори, че кирия взимал само за одаите в хана. Ако Юлиян харесвал онази стаичка – сполай да му е, да живее в нея като драг гостенин, колкото му душа иска и докато му омръзне. Там жена му прихождала приживе, но откакто се поминала, и той не бил прекрачил прага на стайчето, нито му се дощявало да погледне от балкона. Зер, кой ще му се засмее сега свойски отдоле и ще рече: «Хайде бре, Сандо, слезни при мене да изпием по едно кааве!»

Като изрече тия думи, той извади от чекмеджето на тезгяха една връзка ключове, изниза два от тях и ги подаде на шефа.

– Този – посочи му – е от портичката, а бронзовият, дето мяза на старовремски – той е от входната врата. Нанасяй се, добрий ми гостенино, а аз, като дойде неделята, ще намина за час-два да видя как си се подредил. Пък и избата ще ти покажа, там е скътано едно съкровище на девет години, хи, хи! Да видиш, че и дядо ти ханджия има едно имане за пред света!

Тръгнахме за дома на помощника Щерев, но насред пътя Юлиян забави хода на колата и върна назад. Стигнахме отново до хотел «Република» и Юлиян паркира близо до стъкления му вход. Излезе портиерът да ни посрещне, разтопен от внимание и усмивка, а Юлиян му обърна гръб и набързо нахълта в съседния цветарски магазин. В магазина се бави по-длъжко, отколкото според мене се полага за един другар на неговото положение, а когато излезе, той носеше толкова цветя, че на мене дори ми стана неудобно, а какво си е помислил портиерът, не ми иде наум. Защото жена с цветя – иди-доди, ама мъж с цветя – туй е някак си неприлично, струва ми се, и не е съвсем в реда на нещата.

Но Юлиян не даваше пет пари за това какво мислим ние с портиера по въпроса. С лявата си ръка беше прегърнал един огромен букет от лалета и гладиоли, а в дясната държеше по-малък букет, по-скоро китка, събрана от бели карамфили и момина сълза.

Докато се наместваше пред кормилото и бършеше ръцете си с кърпичка, Юлиян рече:

– Големият букет е за Павлинка, нашата младоженка, затова съм избрал гладиоли и лалета, те са сватбарски цветя!

«Заранта й удари един ритник по задника, а сега ще й поднасяш разкошни цветя!» – идеше ми да му кажа, но си замълчах, разбира се. Освен дето не е моя работа да се бъркам в директорската политика, той беше и един мъчен човек, никога не знаеш със сигурност какво ще ти отговори и на колко парчета ще му скимне да те среже.

– А това букетче е за другарката Щерева – продължи той. – Не съм я виждал и не зная каква е…

– Учителка е по литература в тукашното ЕСПУ – побързах да го осведомя, тъй като си мислех, че той се интересува за професията й.

– … и не зная каква е на външност – продължи той, сякаш не беше ме чул. – Но кой знае защо, имам чувството, че това букетче много ще й подхожда! Ти какво мислиш, домакине?

– Извинете, но за жените на шефовете си нямам мнение! – предпазих се от възможна клопка, защото макар да бях изпил една ока вино, не бях си загубил ума.

Къщата на Щереви се намираше в самия край на главната улица, оттук започваше пътят, който се изкачваше към бай Сандовото място, та ни беше по на сгода първом да се отбием в тази къща. Предложих на Юлиян да спрем, но той поклати рязко глава:

– Най-напред ще идем до лозето на бай Сандо, а при другарката Щерева ще се върнем на доглеждане.

– Ваша воля! – рекох, въпреки да смятах, че бием излишен път. Животът ме беше научил, че с опак директор не бива да се влиза за било и не било в спор.

Как да ви кажа, другарю, стаичката на бай Сандо беше скъсена над прозореца, беше си една таванска стая, но от верандата й се откриваше хубав изглед, виждаше се като на длан широкият божи свят чак до балкана. Вътре наредбата й не хващаше очи – гол миндер, празен скрин, счупено огледало. Това беше всичко. Но моят човек не се смути ни най-малко, той не обръщаше внимание на наредбата, а се радваше не знам колко си на изгледа. Най-много го зарадва едно извисено място в лозето. Не го запитах какви бяха намеренията му във връзка с това място, но предположих, че той си имаше нещо предвид.

Оставихме куфарите в мансардната стаичка на бай Сандо и запрашихме по, пътя назад. Наближаваше обяд, напичаше, налягаше ме дрямка, а Юлиян подсвиркваше, изглеждаше много доволен и ободрен духом от краткия ни престой в бай Сандовия вилает. Петнайсетина минути след като бяхме оставили зад гърба си бай Сандовото лозе, ние отново се намерихме пред къщата на Щереви. Тази къща беше на два етажа и лицевата й страна гледаше към пътя, по който бяхме дошли. Той се изкачваше през лозята, а сетне се спущаше чак до района на заводските постройки.

Посрещна ни жената на другаря Щерев. Ако другарят Щерев не ми беше началник, аз щях да кажа по неин адрес големи комплименти. Тя си ги напълно заслужаваше по онова време. Но аз имам за правило да не се разпростирам много, когато става дума за началническите жени, и мисля, че съм прав. Стигат ми грижите за домакинския отдел, защо ми трябва, другарю, да си слагам друг огън на душата?

Тя ни посрещна на двора, а до нея си играеше момиченцето й, едно ангелче на около 4–5 годинки. Юлиян и момиченцето й тутакси се сприятелиха и аз забелязах, другарю, че Юлиян беше голям заплес по децата, макар да не отиваше твърде на един ръководител, а плюс това – инженер и учен – да се вдетинява чак пък толкоз.

След като се налудува туй момиченце с нашия инженер, майка му го сложи да спи в неговата си стаичка, а нас покани в гостната, дето имаше едно пиано; тя ни поднесе за почерпка студен малинов сок. От този сок ли, или от оката силно вино, дето изпих при бай Сандо, а май че беше и от горещината – много ми се доспа, та комай съм изпуснал много нещо от разговора, който Мая – така се викаше жената на Щерев – и моя човек проведоха помежду си.

Дори по едно време съм задрямал, защото те си заприказваха по не знам какъв си повод за някакви си книги и този разговор, да си призная, ми дойде съвсем нанагорно.

И изведнъж ме стресна една ненадейна шумотевица. Сепнах се, поразтърсих глава и ми се стори най-напред, че сънувам. Седи моят шеф пред пианото, натиска клавишите, свири някаква игрива мелодийка и кима с глава, а момиченцето скача наоколо по нощничка, танцува и се кикоти, та ще се скъса. А Мая… Тя гледа ту гостенина си, ту момиченцето, но повече гостенина си – да ми е прошка, ако съм сбъркал! – лицето й сияе, сияе – самото слънце щеше да й завиди, ако я беше зърнало в тоя миг!

Така и не разбрах, другарю, бяха ли се качвали Юлиян и Мая на горния етаж да видят стаята, докато аз съм си подремвал, или Юлиян беше приел да стане квартирант на Щереви, без да прегледа стаята, която те му предлагаха. И друго не разбрах – защо Юлиян отказа да приеме поканата, когато Мая така мило ни предложи да останем на обяд. Запладняше, беше дошло тъкмо време за похапване!

– Благодаря! – поклони й се той.

И аз ти казвам, другарю, че в тази минута, когато й се кланяше, той съвсем не приличаше вече на оня човек, който само преди четвърт час удряше клавишите на пианото и по момчешки весело и безгрижно кимаше на момиченцето с глава. Той като че ли се вглеждаше в себе си, а не виждаше Мая, и онази негова бегла и загадъчна усмивка отново се появи на устните му и пак се скри.

– Благодаря! – каза той на Мая. – Вие сте много любезна и мила и аз с безкрайно удоволствие ще обядвам някой ден с вас!

Но и Мая беше от сой, както се казва, защото и по нейното лице изчезна като издухана онази сияйна усмивка, с която го гледаше преди малко.

– Както обичате! – рече му тя.

Той мълча по пътя през цялото време.

Когато стигнахме пред дирекцията, той ми даде пари – да съм подредил за спане стаичката на бай Сандо, щял да нощува там. Бельо, килимче за пред леглото, ковьорче за стената, покривка за скрина и една ваза. И жена да намеря, която основно да почисти цялото етажче.

– Това стига за днес – кимна ми той. Помълча малко и допълни: – А утре ще ми вземеш едно малко бюро, етажерка и два стола. – Беглата усмивка отново се плъзна по устните му: – И мисля, че с тия неща ще завършим обзавеждането.