Текст книги "Чудакът"

Машинознание, астрономия, пиано, частни уроци за подготовка на кандидат-студенти, ходене на пазар, комсомолски събрания срещу израелските зверства в Палестина – всичко това запълва времето ми от край докрай, не остава място, както се казва, карфица къде да промуша, камо ли да водя записки. Но главната тежест не е в заетостта; главната тежест е в регулярността, с която тази дейност протича всеки божи ден. Несъбитийността в живота действува на съзнанието като своего рода психологически нервнопаралитичен газ. Но в началото на четвъртия курс и на моята улица се запролети, макар че точно по това време настъпи мрачният период от есента, заваляха късните есенни дъждове. Случиха се две «нерегулярни» събития. Ще разкажа най-напред за първото. В математическото списание излезе една моя статия, посветена на приложението на линейните диференциални уравнения от втори порядък при установяването на механическите и електрическите колебания. На другия ден след публикуването на статията аз бях извикан при декана на Физико-математическия факултет. Прочутият математик професор Дечев ме отведе в опразнената вече лекционна зала, посочи ми черната дъска и ме помоли да му разкажа каквото зная за теоремите на Ляпунов и Лаплас и за елементите на корелационната теория.

– От статията ти личи, че познаваш материала, който тепърва предстои да бъде усвояван – рече той. – Дори се чувствува един стремеж да прилагаш свой начин на изследване. Сега бих искал да видя как излагаш мислите си. – По тънките му устни се плъзна едва доловима хитра и същевременно крайно добродушна усмивка. – Защото – продължи той – роденият математик се познава по това – как и по какъв свой начин излага мислите си. Започвай!

Започнах. Разказвах с формули каквото знаех. Когато стигнах до разкриване коефициента на корелацията, той повдигна ръка и рече на тих глас: «Стига! Повече не трябва!» После ми предложи да седна на един от чиновете, а сам захвана да се разхожда напред и назад пред черната дъска. След като премина десетина пъти, той се спря до катедрата и по тънките му устни пак се появи онази по-скоро загатната усмивка, отколкото истинска, само че този път в нея имаше само добродушие, хитрата жилка беше изчезнала.

– Има хляб в тебе! – поклати той побелялата си глава. – Римляните са казвали: «Орелът по нокътя се познава!» И туй е било умно. Истинският математик много мисли и малко изписва на листа, а любителят прави обратното… Ти какво мислиш да правиш, след като завършиш? Чувам, че се дипломираш и по инженерство?

– Да – рекох аз. – Завършвам и инженерство.

– Ако съчетаеш физиката и инженерството, от тебе може да излезе добър работник в областта на експерименталната физика. В такъв случай – той помълча, – в такъв случай ти би могъл да станеш след време мой асистент. Аз, например бих могъл да направя нещо от своя страна, за да вземеш за десетина години и научните степени, и доктората си, тоест в съкратени срокове. Без гратисчийство, разбира се. По честному!

– Моля ви се! – рекох. – Аз по-скоро бих станал основен учител, отколкото доктор хонорис по «втория» начин!

– Не се съмнявам! – рече той. – Истинските учени обикновено са честни люде. Аз съм прескочил пенсионния праг и много бих се радвал, ако на мое място дойде един достоен човек.

Аз му се поклоних и рекох:

– Благодаря!

– Е, нищо! – Той протегна ръка и ме потупа по рамото. – Взимам те под свое шефство и, бас държа, че в десет години ще направя от тебе доктор на математическите науки! Одобряваш ли?

– Одобрявам! – усмихнах се аз.

Той се понаведе към мен:

– Проучих вече нещичко от биографията ти. Зная, че си учителски син и че като ученик в н-ската гимназия си печатал някои неща в математическото списание.

– Дреболии! – рекох аз.

– Божията искра блесва най-напред в дреболиите! – рече той. Замисли се за някое време, после леко тръсна глава и посочи вратата: – Да вървим! Знаеш ли къде е «Видинска среща»! Не? Е, аз ще те заведа. Заведението е почтено, там се събират наши хора, математици. Искам да те представя. Ще хапнем малко пържена пъстърва и ще изпием по чаша новоселска гъмза. – Той се прокашля и с престорено строг глас заповяда: – Да вървим!

Във «Видинска среща» математиците имаха своя маса. Там заварихме двама професори, Иванов и Христакиев. Христакиев беше «светило», беше почетен член на няколко академии. Беше прехвърлил седемдесеттях.

Равнището на компанията беше високо, но аз не се чувствувах като в «небрано лозе». Но кой знае защо, въпреки похвалите на Дечев и благата усмивка на Христакиев, обхванало ме беше едно мрачно настроение. Новоселското вино не ми се услаждаше, не ме топлеше и благосклонното разположение на Христакиев. Утешаваше ме само чувството, че тази вечер бях излязъл извън релсите на «регулярността».

На другия ден, като че ли по някакво чудно стечение на обстоятелствата, снощната история се повтори, само че в деканата на МЕИ. Най-напред деканът професор Кирчев (с когото бяхме отдавна на «ти») ме похвали за статията в математическото списание, сетне ме хвана под ръка и ме заведе в лекционната зала. Помоли ме да му реша следната задача:

«При установен технологически режим един завод пуска средно 70 на сто продукция първо качество. Каква е вероятността, че от 1000 изделия числото на първокачествените изделия ще се намира между числата 652 и 760?»

Кирчев ми остави две таблици с означения на функции и отиде до прозореца да пуши.

Задачата реших за около 12 минути, включително времето, употребено за справки. Вероятността, че от 1000 изделия числото на първокачествените изделия ще се намира между числата 652 и 760 беше равна на 0,99945. Този тип задачи се решаваше върху принципа на Лапласовата интегрална теорема.

– На твоите години и аз решавах подобен сорт задачи за около 12–13 минути – усмихна се Кирчев. – Сега ги решавам за не по-малко от 15 минути! – въздъхна той. – А сигурно Айнщайн и Планк са ги иззобвали за по 2–3!

– Което съвсем не означава, че ние сме само 3–4 пъти по-малко гениални от тях! – засмях се аз.

– Защото принадлежим на различни мисловни светове! – каза той. – За техния свят нашите мерки и теглилки не важат. За съизмеримост не може и дума да става.

После той ме попита накъде възнамерявам да се насоча, след като завърша курса.

Повдигнах рамене.

Кирчев беше на външност нисък човек, с малко несъразмерно голяма глава и с още по-несъразмерно голямо чело. Той беше силно оплешивял, а кръглите му кестеняви очи поради някакъв каприз на природата изглеждаха винаги изненадани.

– Щом като нямаш предпочитание – рече той, ние ти предлагаме място на хоноруван преподавател по висша алгебра, като ще ти съдействуваме междувременно да взимаш в съкратени срокове първите три научни степени. Споразумението ще оформим с договор за десет години.

Аз се изсмях и в същия миг дълбоко съжалих за смеха си. Кръглите очи на професора се опулиха, стори ми се, че ще изхвръкнат от неописуема изненада.

– Извинявай, професор Кирчев! – рекох му. – Много извинявай! Между твоите увещания и увещанията на професор Дечев от университета има толкова общи неща, че някои думи дори повтаряте, сякаш бяхте заучили наизуст един урок!

– Това показва, че грижите ни към теб са общи, неблагодарнико! – каза професор Кирчев. В гласа му звучеше смесица от обида и горчивина.

– Я ме оставете на мира с вашите грижи! – рекох. – Ако човек с две образования не умее в днешно време сам да си намери пътя в живота, то защо държавата е прахосвала пари за обучението му и защо той е търкал панталоните си по чиновете напразно?

– Защото искаме да те насочим по правия път! – рече той троснато. – Защото искаме да ти спестим неизбежни лутаници и грешки. Многото знания съвсем не означават житейска мъдрост. Правилата на житейската мъдрост тепърва ще усвояваш!

– Правият път! – рекох. – Чакай, професоре! Според тебе правият път води към катедрата по висша алгебра. Е, добре, а защо забравяш, че аз съм следвал машинознание, а факултативно – микроелектроника? Професор Дечев ми предлага лабораториите по експериментална физика, а забравя, че съм специализирал астрономия? За какъв прав път ми говорите вие?

– Понеже си невеж в административните работи, аз ще ти кажа: няма щатна бройка, която да съчетава факултативните дисциплини с основните. Правият път води през една дисциплина!

– Професор Кирчев! – рекох. – Ако това съчетание не може да се търси по щатните ведомости, аз ще се постарая да го потърся у себе си!

– Хм! – повдигна рамене Кирчев. – Би трябвало да се позасрамиш от думите си. Ти говориш като някакъв занесен поет, а не като сериозен математик!

– Знаеш ли, професоре – рекох му, – напоследък аз открих, че между математиката, музиката и поезията съществува една много сериозна вътрешна връзка. Ще отречеш ли, че Циолковски например е бил математик със сърце на поет?

Кирчев махна с ръка:

– Който седи на два стола – пада, а на три – неизбежно пропада!

– Когато върху едно тяло действуват три сили, никой не знае къде – за добро или за лошо – ще го заведе равнодействуващата! – засмях се аз.

Така че случаите или по-скоро «случая» с двамата ми професори не беше слънцето, което изгря на моята улица.

Веднъж, през една майска сутрин, в междучасието между две лекции, както се разхождах в коридора, при мене дойде една чернокоса хубавица, удивително стройна, в жълт пуловер и джинси от оригинално италианско кадифе.

– Аз се казвам Вера – каза ми тя. – Дъщеря съм на Диньо Диновски, стар приятел на вашия баща.

– О! – възкликнах аз, учуден донемайкъде.

– Като че ли не ви се вярва? – каза тя.

– Ами, да! – рекох. – Просто не е за вярване, че такъв във висша степен ординерен човек, какъвто е баща ви, може да създаде артистично произведение като вас!

– Не плащайте данък на предразсъдъци! – каза тя. – Не ви прилича. Освен това – каза тя – аз не съм дошла при вас, за да слушам какво мислите за баща ми.

– Извинявайте! – рекох. – А за какво всъщност сте дошли?

– Да ви поканя на реферат!

– Я виж! – учудих се искрено аз.

– «Функционалност и артистичност» – такава е темата.

Понеже помълчах, търсейки връзка между темата и особата си, тя прояви досетливост и ми обясни:

– Аз следвам архитектура, последна година.

– А-ха! – рекох. – Свързват ни междуроднински връзки. Много е мило!

– Ще дойдете ли? – попита ме тя.

– О, да! – рекох от сърце. – С удоволствие ще дойда. Но при едно малко условие – че ще бъдете с пола, а не с панталон.

Тя на свой ред се учуди. Дори от учудване лицето й леко порозовя.

– Не мислите ли, че това ваше деликатно изискване прескача границите на приличието?